четвъртък, 29 април 2010 г.

Фредерик Бегбеде или начинът да провокираш


Фредерик Бегбеде е роден на 25-ти септември 1965 година в Ньой сюр Сен, Франция. Произлиза от буржоазно семейство. Майка му Кристин дьо Шастение е преводач. Баща му Жан-Мишел Бегбеде работи в трудова агенция за набиране на висши кадри. Има брат - Шарл. Фредерик Бегбеде е учил в престижните парижки лицеи Монтен (lycée Montaigne) и Луи-льо-Гран (lycée Louis-le-Grand). После се дипломира в престижния парижки институт за политически науки (Institut d’études politiques, съкратено IEP или Sciences Po). Приключва своето образование с диплома по маркетинг в специализирано училище за журналистика и комуникации.
По отношение на литературата е самороден талант и е започнал да пише още на 15 години. В библиографията му, наред със светските хроники за Cosmos и Vogue, влизат и обидни литературни рецензии за Le Figaro и Voici. Към всичко това се добавят и неговите книги, както следва:
През 1990 г. първи роман : „Мемоари на един откачен младеж” (Mémoires d’un jeune homme dérangé). През 1994 г. : „Ваканция в кома” (Vacances dans le coma). Същата година създава литературната награда „ Флор” по името на известно парижко кафе. С тази награда се удостояват известни съвременни франкофонски писатели като Мишел Уелбек (1996 г.) и Амели Нотомб (2007 г.).През 1997 г. излиза романът „Любовта трае три години” (L'amour dure trois ans) През 1999 г. излиза сборникът новели „Разкази под екстази” (Nouvelles sous ecstasy).През 2000 г. публикува най-известния си роман „9.99 лв.” (99 francs преименуван 14,99 euros, а после 6,20 euros). След това Фредерик Бегбеде става водещ на собствено литературно предаване „Книгите и аз” (Des livres et moi) по парижкия кабелен канал Paris Première. През началото на 2003 г. Фредерик Бегбеде е назначен за издател в издателската къща „Фламарион”. До лятото на 2006 г. редактира около 25 книги преди да напусне. Последните му романи са : „Windows on the world”, 2003 г., получил френската литературна награда Interallié същата година, „Егоистът романтик” (L'égoïste romantique) през 2005 г. и „Помощ, прощавайте” (Au secours pardon) 2007 г..

От тях именно „9.99” предизвика моя интерес защото е „изповедта на едно дете на хилядолетието”. Гарантирам ви приятно прекарано време, през което ще се замислите върху много аспекти от ежедневието, на които едва ли обръщаме нужното внимание.
Какво ли би накарало някого да напише книга, за да бъде уволнен? По този начин героят на романа, наречен Октав, срязва клончето на собствения си комфорт и то не толкова заради страх от смъртта, а от страх да не бъде „уволнен от живота”. Защо пък да иска да се откаже от това, за което много хора само мечтаят – луксозен начин на живот, воден в страхотен дом, с невероятна кола, супер скъпи пътувания? За да ни даде отговор на този въпрос, Бегбеде провокира с цинизъм и съвсем не крие тази своя способност. Напротив, заявява, че очаква скоро да се връчва Нобелова награда за провокация, а там той е ненадминат. Редно е тогава да се запитаме какво го е довело до тук.
Отговорът не закъснява. Поднесен е под формата на образа на Алфред Дюлер – обобщение на всички онези, които са виновни за корпоративната реалност; на онези, които приемат, че подемът на икономиката е положителна новина. Развивайки образа му само в рамките на една работна среща, Бегбеде улеснява характеристиката на този образ с фразата „АЛФРЕД ДЮЛЕР Е ЕДНО ГОЛЯМО ЛАЙНО”. Главните букви, както знаем, се приемат за крещене и този вопъл на автора трябва да бъде чут. За да направи това възможно, той разглежда същия проблем в доста по-големи размери и обявява своето кралство, Рекламата, за Третата Световна Война, в която има само губещи. Правото на всеки да мисли и да твори е отнето и протестът на Октав е да напише със собствената си кръв „свине” като знак на протест срещу всички Афредовци Дюлеровци. Символът на кръвта е познат в най-различни форми. За Бегбеде, това е начинът да се измъкне от омагьосания свят, който самият той създава. За да се измъкне от него, той мисли за достатъчно да получи своето собствено уволнение, а малко по-късно дори рисува картина на лелеяния от него свят без реклама. Мисли, че го заслужава не защото не разбира от реклама. Напротив, той дори ни запознава с двадесетте правила на криейтив отдела. Уви, усилията му остават напразни, защото му е отнето не само правото да мисли и да твори, но и това да има желания. Ще останете шокирани от това какво наказание е измислил авторът за тези, които утопично вярват, че има начин да се измъкнат от този омагьосан кръг.
Останал неразбран, Октав отхвърля бащинството като нещо ненужно в мизерния си живот, наслаждавайки се с мазохистичен цинизъм на болката, която сам си причинява и се отдава на платената любов и кокаина. Разрушително, отблъскващо, но провокативно. Само такива хора, които се самоунищожават могат да привлекат вниманието на консуматорското общество. Ако приемем пристрастяването на героя към този порок като метафора за лишения от смисъл живот, абстрахирайки се, че самият автор е имал този проблем, то лечението на Октав в психиатрична клиника може да се разгледа като опит на корпоративната реалност да не изпусне от ръцете си своите готови продукти. Дори правят компромис с морала, за който всички тръбят, но от който са лишени изцяло, и наемат за рекламно лице лека жена – една от любимките на техния продукт. Новият начин на живот го принуждава да изтъкне новите ценности и стига в една по-груба крайност, казвайки за хедонизма, че той „вече не е форма на хуманизма, а – паричен поток.”
Съвсем умишлено ще премълча какъв е финалът на книгата. Ще повдигна съвсем леко завесата, за да ви уверя, че е неочакван и напълно в стила на всичко, което ще прочетете преди да стигнете до него.
Ако трябва да бъда откровена, книгата „9.99” не ни казва нищо ново. Всички сме наясно до колко рекламата властва над света и колко опасна може да бъде тя за света около нас. Точно тук е разковничето – Фредерик Бегбеде ни доказва, че това е валидно не само за света около нас, но и за вътрешния ни свят, нашата психика. Не бързайте да свивате рамене и да казвате: „Това не се отнася за мен, аз мога да се контролирам.” След като прочетете книгата ще поставите това твърдение под съмнение. Ако не публично, то пред самите себе си. Аз ви я препоръчвам, заради провокацията, а това кой в какво ще я открие е въпрос на вътрешна нагласа и ценностна система.

събота, 24 април 2010 г.

Международен ден на книгата и авторското право


23-ти април. Международен ден на книгата и авторското право. Този ден се чества от 1996 г. насам по инициатива на ЮНЕСКО. Денят 23 април е избран като традиционен празник на културата в Португалия - страната, която прави предложението на тази дата да се отбелязва Международният ден на книгата и авторското право. Вече пети ден в книжарница "Пингвините" тече голямото четене в чест на това събитие. В литературните сайтове, колкото и да е чудно, не само се публикува, но и се чете. За това и се поразрових в книги и електронни носители – за да ви предложа малко факти, свързани с книгоиздаването, а и с авторското право.
Книгоиздаването е основано в Рим през 1 век. Търговията с книги прогресивно се разраства в Римската империя. По това време в Лион вече имало магазини, в които се продавали книги. Именно те се считат за едни от първите книжарници. Разпространението на книгата било правопропорционално на разрастването на империята. Да, авторските права не са били защитени. Друг е въпросът до колко са днес, 20 века по-късно. Колко е лесно да се сглоби "монтажен роман" от две-три изречения взети от тук и още 5-6 - от там и т.н., и т.н. до безкрай. Няма интелектуална кражба, всичко е наред. Идеята, която авторът развива е съвсем различна, а елементите, които е заимствал/-а са навсякъде около нас. Но, да се върнем отново във времето, когато книгите правели първите си крачки.
Библиотеките по това време били частни или създавани специално по волята на по-значими личности. Юлий Цезар, например, наредил отварянето на библиотека в Рим, базирайки се на основанието, че такава институция е символ на политически престиж.
Първата печатна книга на новобългарски език е "Абагар". Неин автор е Филип Станиславов - български римокатолически епископ от Никопол. Абагар е отпечатана в Рим през 1651 г. и е написана на кирилица и съвременен, за времето си, български език. Книгата съдържа молитви и поучителни легенди. Названието на книгата произхожда от поместеното апокрифно послание на цар Абагар до Исус. Цар Абагар (Авгар) е човекът, получил от Иисус Христос собствения му неръкотворен образ. По канона той е положен над царските врати на иконостаса на всички православни черкви. От изданието са запазени пет екземпляра в чужбина и един в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий".
Тези факти са далеч по-приемливи от нашумялите напоследък дебати за първата електронна книга в България. За неин автор ненадейно беше обявен Богдан Русев - журналист. Духовете се разбуниха и обвиниха издателска къща „Сиела” в евтин начин да рекламират първия в България електронен четец. В интернет заваляха опровержения, като това, на адрес http://dbs-books.net/?p=654, публикувано на 3.02.2010 в 23:50, от wakeop:
"Първата издадена онлайн и по своята същност електронна книга, която продължава да се разпространява и в pdf формат е “Сезон за лов на диви кучки” на Rogger Dojh. През 2004-та се излезе и на хартия чрез издателство “Лик” и събра доста овации по форумите, освен номинациите за роман на годината и т.н. Впрочем на сайта на Rogger Dojh има още няколко интересни електронни издания."
Трудно е да бъдеш първи. Винаги можеш да имаш претенции - "Аз бях". Кой колкото пари има, толкова и реклама си прави.
Не за дебати, обаче, ще стане дума в моите размисли. Те бяха провокирани още в началото на годината по повод на подхвърлена реплика. В крайна сметка, стигнах до там да помисля върху това как книгите отидоха при хората.
Една източна мъдрост гласи, че ако планината не отиде при Мохамед, то Мохамед ще отиде при планината. Ако заменим „планината” с „хората”, а „Мохамед” с „книгите”, може-би ще разберем защо шедьоврите на световната литература, облечени в грозновати дрешки, стоят до списания с не особено прилични снимки по ръждясалите сергии, заемащи място на и без това малкото пешеходни зони в столицата ни. И все пак, там ли е мястото им? Разбира се, аз няма да говоря за финансовата страна на въпроса, защото „Книгите” е литературно списание и повече му подхожда да представя същинската страна на книгоразпространението, а именно – как книгите достигат до читателите. Каква е разликата между книгите, продавани в книжарниците и тези, които надничат с половин крайчец, задушавани под тежестта на прясно отпечатаната преса? В случай, че са подредени, то нищо чудно да видите „Бащи и деца” на Иван Тургенев до Playboy или върху порцеланови кукли, та били те и „от цял свят”.
Позволих си да задам въпроса „От къде купувате книги?” на хора от различни социални и възрастови групи. Грубо, процентното съдържание, без да има претенции за точна статистика, е следното:
60% - „Не купувам книги”
30% - „От сергиите за вестници”
10% - „От книжарници и базари на книгата”
За тези 60% би трябвало да стане дума в отделна статия, тъй като темата е далеч по-сериозна, а за някои от нас и болезнена. Сега ще се спра на тези „удобства” да си закупим книга от сергия за вестници. Оградих думата в кавички, защото аз не ги разбирам като такива. Все още си спомням детския трепет, с който гледах книгите с изключително красиви подвързии, подредени по автори в библиотеката на родителите ми. Не съм забравила и правилата, че книга не се пипа, преди да си измия ръцете, тя никога не се оставя отворена и прелистването не става с наплюнчване на пръста. Книгите по сергиите ми изглеждат като пипани с мръсни ръце и плюнчени от какви ли не пръсти, въпреки че са съвсем нови. Не подценявам работата на издателите. Напротив, тъгувам за това, че рожбите им се търкалят сред мръсотия, прах и безразличие. Въпреки всичките си предразсъдъци, опитах да сменя гледната точка и да изслушам хората, които намират за удобно да обогатят библиотеката, а и речниковия си запас, като пазаруват от сергии. Систематизирах отговорите им, както следва:
1. „Две в едно” – купувам си и вестника, и книгата от едно място и не губиш време в книжарници.
2. По-евтино е.
3. Колекцията е подготвена – няма защо да му мислим кой какво е издал.
4. Всички в работата си ги купуват.
Личното ми мнение е, че мястото на книгите е в книжарниците и библиотеките, а моите отговори на тези аргументи, по точки е следното:
1. Не е вярно, че пребиваването в книжарница отнема много време. Далеч повече часове в месеца прекарваме в кафенета. Аз – около 16 часа. Защо да не отделя един от тях за книжарница?
2. Цената е деликатна тема и тук би трябвало да стъпваме на пръсти. Не парите, които ще платим са важни. Една книга остава за цял живот, но е много важно как е била преведена, ако е чуждоезична, как е била подредена или дори – илюстрирана. Винаги бих платила два или три лева повече за твърда корица, например, ако не за друго, то защото след време тази с меките корици ще трябва да бъде преподвързана, а това нищо чудно да се окаже по-скъпо.
3. Ако имате нужда от готова колекция, уверявам ви, че такива ще намерите в книжарниците и то подбрани по разнообразни критерии.
4. Последната точка не подлежи на коментар, защото ако някой е решил да прави каквото и да било само заради другите, то нищо не може да се промени.
Когато споделих тези мои мисли, веднага ми беше напомнено, че аз самата си бях купила такава книга – „Моят живот” на Кристиян Григоров, за която ви разказах в „Критични вибрации” на списание „Книгите”. Да, аз наруших своя принцип да пазарувам книги от книжарници, но само защото книгата не се предлагаше в такъв магазин. При най-малката вероятност да я намеря там, не бих пропуснала. В никакъв случай не го направих заради цената. Три или тринадесет лева не са мярка, с която да отсъдя в полза на автора – талантлив, млад човек, надвил недъзите на физическото тяло, но подсилил духовното си израстване. Фактът, че част от приходите са предназначени за деца с подобни проблеми беше малък бонус за гузната ми съвест. Още по-сигурно е, че не си я купих, защото хората от близкото ми обкръжение го бяха направили.
Хубаво е, че книгите отиват при хората, но дали хората ги виждат, усещат и пожелават като книги или само следват инерцията, която са набрали в ежедневната рутина. Толкова ли е дълъг пътят до една книжарница и толкова недостатъчно ли е времето? Оставям отговорите на вас.
А днес? Днес нека отпразнуваме онзи празник, който ни откъсва от рутината и прави деня ни по-щастлив, по-цветен, по-красив.

четвъртък, 22 април 2010 г.

Овидий


На 28.12.2009 година, А. Райнд споделя следната мисъл за фантастиката в своята статия, наречена "Научната фантастика няма нищо общо с науката": "Научната фантастика трябва да се измъкне от ограниченията на науката. Такава тя не е била и никога няма да бъде. Научната фантастика е част от модерната митология. Просто, древната митология ползва инструментите на своето време (мечове, коне, галерии). Научната фантастика от нашето съвремие, ползва инструментите на нашите технологии (лазери, ракети, космически кораби). Целта е една - да се създадат митични истории за съвременната ера." Малко по-надолу, в същата статия, авторът твърди, че сред най-добрите образци на фантастиката от всички времена, "Метаморфози" на Овидий трябва да заемe едно от първите места. Тъй като и аз съм съгласна с това, че Овидий е коренът, от който растат плодовете на съвременната фантастика, реших, че той е един от авторите, които заслужават статия, та дори и тя да е "мъниче", както ги наричат в "wikipedia".
"Метаморфози" е най-амбициозният труд на атора, който се състои от 15 книги, издържани в традициите на митологичната и етиологичната форма на поезия. Използваната стихотворна стъпка е дактилически хекзаметър /шестостъпник/ - нещо, с което се доближава до елегиите на Омир. Овидий успява да направи пълен обзор на сътворението на света в митологическо-исторически рамки, като започва от сътворението и потопа и свършва историята в своето съвремие – Август е на трона. Споменати са почти 250 различни легенди, които, според вярването на самия Овидий, му донасят безсмъртие. Сътворение, потоп, похищения и любови, съперничество между богове и смъртни, битки. Това са само част от сюжетите, в които срещаме измислени и реални герои в борбата за надмощие на човешкия ум над установени, но незащитени догми. Да вземем за пример кентаврите и тяхната битка, описана в 12-та книга. Как изглеждат кентаврите? Полухора-полуконе. Те владеят изключителна сила и имат суров нрав. Не искам да приписвам този образ на въображението на Овидий. Той е факт от древногръцката митология, който, обаче, едва в "Метаморфози" надскача общоприетото и оставя поле за полет на мисълта. А какво е фантастиката, ако не полетът на въображението над това, което може да се види, пипне, помирише или чуе? Какво е характерно за метаморфозите на Овидий?
Преди всичко това, че те са включени във всичките книги. Някои от тях, обаче се случват като инцидентен елемент, почти като последваща мисъл, а други са разгърнати с възможностите на описанието. Овидий се интересува от метаморфозите като универсален принцип, като вид обяснение за природата на света. Изводът? Нищо не е постоянно. Подходът на автора е да сменя стратегията, като използва няколко техники.
Той развива един и същи герой в различни приключения – Херкулес, например. По този начин, успява да разкаже история в рамките на друга такава. Ето как, докато Аргус спи, Меркурий разказва друга история, превръщайки се във вътрешен разказвач в рамките на общата такава, развивана от Овидий. Друг подход за поднасяне на сюжета е да го придвижи от даден герой към неговите роднини и приятели. Това не означава, че „Метаморфози” се развиват само на базата на конкретен герой. Напротив, в книга шеста, такъв липсва. Каква е целта на тези различни стратегии? Не смея да твърдя „какво е искал да каже авторът”, но крайният резултат е факт – „тема с вариации”. Този подход дава възможност на Овидий да разгърне комплексна мрежа от вътрешни връзки през цялостния си труд. Следвайки тази сюжетна връзка ние ще можем да очертаем следните основни раздели: богове, действащи като хора; хора, страдащи от гнева на боговете; хора, страдащи от самите хора; хора, превръщащи се в богове.
Нека помислим сега, коя от гореспоменатите връзки не е била доразвита, но със съвременни средства в последващите шедьоври на литературния жанр „Фантастика”. Уникалното у Овидий е именно това, че той дава възможност на читателя да ги доразвие чрез своите лични виждания. Не искам да звуча амбициозно, но все си мисля, че по този начин той създава новите писатели на научна фантастика и фентъзи.

Една Милей


Една Ст. Винсент Милей, родена на 22.02.1892 и починала на19.10.1950, е американска лирическа поетеса и драматург. Тя е първата жена, получила наградата „Пулицър” за поезия. Била е известна както с бохемския си начин на живот, така и с многото свои любовни афери.
Отгледана само от майка си – родителите й се разделили поради финансовата безотговорност на бащата, - тя и семейството й (Една имала две сестри) пътували от град на град, разчитайки на добрината на приятели и роднини. Независимо от бедността си, майката на Една не отпътувала на никъде без пътническия си сандък, пълен с класическа литература, която четяла ентусиазирано на децата си. По този начин, момичетата били възпитавани в независимост и свобода на словото си. Една предпочитала да бъде наричана по-скоро „Винсент”, отколкото Една, което й се струвало доста обикновено. Директорът на началното училище, в което учела, пък, бил обиден от нейната прямота и отказал тази й приумица. Вместо това, се обръщал към нея с какви ли не женски имена, започващи с буквата В.
В гимназията „Camden”, обаче, забелязали нейния литературен талант и тя имала поетични изяви в училищното литературно списание „The Megunticook”, а по-късно и в известното детско списание „St. Nicholas”, както и в антологията “Current Literature”. Всичко това, преди да е навършила 15.
Кариерата на Милей започнала през 1912 година, когато нейната поема „Ренесанс” влязла в съдържанието на “The Lyric Year”. Поемата е считана за доста скандална и Милей получило известност, въпреки че произведението й било на четвърто място. Победителят Орик Джоунс бил сред тези, които признали „Ренесанс” като най-доброто в сборника. Един от носителите на втора награда, пък, дори й предложил паричната награда от 250 долара. Сборникът “The Lyric Year” бил преиздаден и на представянето му, една богата дама – Каролин Б. Дау – чула как Мили рецитирала поемата си и свирела на пиано. Ето как, тя предложила издръжката на Мили за обучение в колежа “Vassar”. След като се дипломирала през 1917 година, тя се преместила в Ню Йорк.
Там вече, Милей добила по-голяма популярност. През 1923 година спечелила наградата „Пулицър” за поезия, за „The Harp-Weaver, and Other Poems”. Тя била първата жена, наградена за поезия.
През 1943 година била наградена с медала “Frost” за дългогодишен принос към американската поезия.
Най-известното й произведение, с работен вариант "My Candle”, преименувано в „First Fig” от „A Few Figs from Thistles” било написано през 1920 в кафене “Romany Marie” в Гринуич Вилидж.
Математиците признават сонета й „Euclid Alone Has Looked on Beauty Bare” като израз на математическата красота.
Томас Харди веднъж казал, че Америка имала две атракции – небостъргачът и поезията на Една Ст. Винсен Милей.
Не трябва да бъдат пренебрегвани и петте й стихотворения в проза, които е написала в ранните си години. За тях тя е използвала псевдонима Нанси Бойд.

Милорад Павич – гениалността на Балканите



Една типично Балканска традиция е да си спомним за някого, когато той вече не е сред нас. Такъв е и случаят с Милорад Павич - роден на 15-ти октомври 1929 година в Белград. Сред множеството му титли са следните: „доктор по история на литературата”, „специалист по сръбска литература от XV-XVII век”, известен е и като преподавател и гост професор в различни европейски университети. Бил е член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура. През 2006 година е бил удостоен със званието „Доктор хонорис кауза” на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 2004 година е бил номиниран за Нобеловата награда за литература. С познанията си по руски, английски, френски и немски език, той е бил и сред най-известите преводачи на Байрон и Пушкин. За съжаление, той напусна този свят, покосен от инфаркт през ноември 2009 година, малко преди Белградския панаир на книгата, който е най-големият на Балканския полуостров. Пет месеца по-рано, пред чуждестранната библиотека в Москва е бил издигнат негов бронзов бюст. С риск да ме обвините в минимализъм, ще спра биографичните бележки до тук, но какво друго остава да се каже за човек, който е заявил за себе си: „Накратко, аз нямам биография. Имам библиография.”
Милорад Павич оставя богато литературно наследство, както в проза, така и в стихове. Специалисти определят литературното направление, в което пишел като „модернизъм” и „магически реализъм”. Последното звучи като оксиморон, но всъщност е може би най-точното определение за неговите творби и по-специално за дискутирания от създаването му през 1984 година и до днес „Хазарски речник”. Това е роман, който е създаден по законите на лексикографската морфология. Структурата е многопластова, въпреки привидната подреденост на биографични статии по азбучен ред. Статиите от своя страна, са обединени от общия сюжет – хазарската полемика. До тук, нищо толкова интересно, но нека не забравяме колко оскъдни са данните за хазарите от историческа гледна точка. Знае се само, че са били народ, живял от седми до десети век на територията между Каспийско и Черно море. Основната им религия е била езическа, а в последствие, след споменатата хазарска полемика за това коя е подходящата за тях религия, приели юдаизма, с което нацията им изчезва. Толкова! Не и за Павич, обаче. В трите книги на своя речник – Червена (християнска), Зелена, (мюсюлманска) и Жълта (еврейска) – предлага гледните точки на трите религии по повод споменатата полемика. Тази полемика остава жива и през втората половина на двадесети век посредством много интересен символ – учени от трите религии, разпознали знаците на миналото, се срещат на научен симпозиум, на който се унищожават взаимно, но запазват материалите за хазарската полемика. Така, авторът надскача лимитите на историята и превръща споровете по хазарския въпрос в „метафора за всеки малък народ и в частност на славянските народи на Балканския полуостров”, според Константин Оруш, написал послеслова на „Хазарския речник”. Преплитайки действителни лица от различни епохи, герои от приказки и измислени от самия него такива, авторът търси общото в човешкото сътворение, а именно - вечният стремеж на човека към познание, което символизира със солта. За да подкрепи този стремеж, Павич дава възможност на читателя си да чете неговия речник отляво на дясно и отпред назад. В една беседа нарекох този подход „флирт с читателя” и забелязах с удоволствие, че той е запазен и в други негови романи и разкази.
„Уникат”, последният роман на Павич, издаден през 2006 година, е „книга със сто финала”, както той самият формулира подзаглавието й. Това са финали, които са любезно предоставени на читателя за избор. Не само това, оставени са цели две страници, на които прочелият книгата може да добави своя край. В този роман се срещаме с интересна интерпретация на Юнговия андрогин, но не толкова философски поднесен, а вплетен в криминален сюжет, скрил в себе си една от най-красивите любовни истории, създавани някога в литературата. В този роман, също, можем да се срещнем с реални и измислени личности, които сътворяват своята мини реалност, от която няма измъкване, защото тя е далеч по-истинска от самия живот. Реалност, в която „тайната е по-стара от истината”, а смъртта и сънят са само част от абсолютното време, в което познанието е водеща сила. Книгата, също така, е и роман-делта – вид литературна игра. „Уникат” е достатъчно определение, защото съм сигурна, че не сте чели нещо подобно до момента, независимо от големия избор на книги-игри, които ни предлага книжният пазар.
Между тези два романа, обаче, не трябва да пропускаме разказите в интернет, събрани в сборника „Стъкленият охлюв”. Какво е характерно за тях? Замислям се, въпреки че ги прочетох, както се казва, „на един дъх”. Проблемите за относителността на времето – вече ги споменах. Флиртът с читателя и предоставената възможност да чете написаното по удобен за него начин – също. Все пак, тези разкази имат свой самостоятелен живот и усещах, че нещо ми е убягнало. За да наваксам тези пропуски, препрочетох разказите още веднъж. Този път, през погледа на човек, който публикува такива в интернет. Тогава разбрах – това са разкази, писани с отговорност пред читателя, а не графомански прояви на крещящ от нужда да бъде забелязан човек. Разбира се, че образованието, което е получил и книгите, които е прочел, са дали отражение върху това и той е съумял да съживи своите мисли и копнежи по единствения сигурен начин – като е използвал средствата на слововто, което е владеел до съвършенство. Подобно на героя си Дамаскин, Павич е оставил тайни знаци в тези разкази, които трябва да открием, за да стигнем до същността им. Триизмерното на тези съвременни разкази е най-добре представено в начина, по който зидарят Йоан строи своята църква – едната е на земята, другата е нейното отражение в растежа на чемшира в имението на Николич, а третата е на небето. Такива са и неговите истории. Написани в интернет, проектирани в съзнанието на читателя, но паралелно с това, израснали първо на небето. Ако някой не разбира нещо или четенето се спъва там, по средата на изречението, то сигурно е защото „Нещо сте останали длъжен , някому нещо сте взели от устата” („Дамаскин”).
Към своята библиография Милорад Павич е добавил и следните романи, които според собствените му квалификации са роман-кръстословица, роман-воден часовник, роман-ръководство за гадаене по картите Таро, за които е казал: „Смятам, че романът е рак. Живее от своите метастази.” Ако приемем, че тези метастази са нелечими, ние, читателите, сме печелившите и сигурно е единствения случай в живота ни, когато приемаме рака с благоговение.
Какво мога да кажа за поезията на Павич? Може би това, че от него научих както как се пишат, така и как се четат стихове. Ето неговия съвет за първото:
„Сутрин при хубави дни Исак внимателно преценява качеството на въздуха. Следи има ли влага в него, души вятъра, оглежда дали е студено по пладне. Като подуши, че моментът е подходящ, пълни дробовете си с особен вид специално избран въздух и вечер връща този въздух от себе си чрез стихотворение.”
(„Хазарски речник”, в превод на Христина Василева)
Колкото до това как се четат стихове:
„„Хайде, ще те науча как се чете стихотворение. Влез. Така, сега затвори очи, протегни ръце. Е? Гълташ ли? Брадата нагоре и напред. Не се приближавай твърде към струята; бъди винаги внимателна към това течение. Водата би могла лесно да се удави в теб. Думите се прицелват в своите сенки и когато уцелят, изчезват или казват: „Ела, където и да е, но бъди точна.” Трудно, нали? Най-близко сме, когато не кротуваме.”
(„Уникат” , превод Жела Георгиева)
С поклон пред паметта на Милорад Павич, оставям във вашите ръце и умове удоволствието да се запознаете с неговото творчество. Колкото до мен, аз ще се връщам към него всеки път, когато реалността ми се стори тясна за реализиране на копнежите.