петък, 25 юни 2010 г.

Ерих Мария Ремарк - "Една нощ в Лисабон"


Замисляли ли сте се кога идва времето на чудесата или по-точно – на тяхното сбъдване? Някои казват, че това е времето на пълнолуние. Други – когато повярваме в тях. Отговорът на Ерих Мария Ремарк в неговата „Една нощ в Лисабон” е – „когато човек бяга в отчаяние и опасност.”
Типичната за автора тематика – военната – е застъпена и в този роман. Войната като бич за човечеството, защото тя деформира личността като цяло дотолкова, че да предпочете един затвор пред друг поради това, че условията в него са по-добри. Може би, има и добра страна – човек се научава да оцени мига, който е единствен и неповторим. Но нали по това се различаваме от животните. Не е нужно да преживеем нещо, за да извлечем поука от него. Достатъчно е да се вслушаме в това, което ни се разказва. Особено ако тона е направено с разказваческия талант на автор, какъвто е Ремарк – „... години нещастие са много и носят богат опит.”
Не само войната, обаче, е темата, която вълнува Ремарк. Войната е по-скоро антагонистът, който подсилва вечната тема за любовта. Любовта, като саможертва – да се пренебрегне личния комфорт и безопасност, за да видим – не да усетим, не да притежаваме, - просто да видим любимия човек, пък да става каквото ще. Колко от нас са склонни на това, дори в мирно време, да не говорим – когато войната властва и „човекът не бе вече нищо; един редовен паспорт – всичко”? обичащият няма нужда от причини или основания за това да се убеди, че любимият (или любимата) е жив и животът е надвил над войната – най-нелепата, най-необяснимата смърт.
Метафората за паспорта, която сякаш се промъква във всяка логическа връзка на романа, навява сериозни мисли по повод това как името на един човек влияе на съдбата му. На пръв поглед – бабини деветини, нали? Но когато се запознаете със съдбата на тримата души, на които им се е наложило да носят името Шварц, може би ще промените отношението си към този незначителен факт.
Други сполучливо използвани от автора метафори, носят много силен заряд, с който подготвя читателя за предстоящо събитие или пък го запознава със съответното душевно състояние на героите си:
„Луната посипваше покривите и кулите със сребро”.
Един от другите любими похвати, които Ремарк използва, е сравнението. Бих си позволила да го определя като доста капризно изразно средство, като се има предвид бързото му износване от честа употреба. Никой не защитава авторското право върху новооткрито сравнение, нали? От друга страна, откриването на подходящото съпоставяне също изисква точност, тъй като границата с гротеската е много фина. Ерих Мария Ремарк, обаче, е един от малкото автори, които владеят това изразно средство до съвършенство. Ето и няколко доказателства за това:
„Времето се плъзгаше като вода по кожата на млад тюлен”
„Водата изтича като дъха ми”
Ще се въздържа от тълкуване на тези изразни средства поради две причини. Първата е, че съвсем ненатрапчиво, автор го е направил в монолога на своя герой. Втората – логично следствие от първата – за да не ви разваля удоволствието от прочита.

неделя, 20 юни 2010 г.

"Стъклената река ", Емил Андреев


Темата „България – силен енергиен център” винаги е била много желана за дискусии, без значение от управляващата политическа сила, включително и забранилата религиозни пристрастия почти половинвековна старица. Някои махат пренебрежително с ръка. Други привеждат като доказателство исторически факти от езическите ритуали на траки, прабългари и славяни, през устоите на християнството и неговите отстъпници – богомилите – до феномени като баба (леля) Ванга. Трети, обаче, вплитат сериозен фактологичен материал, богат опит и овладяно въображение, за да напишат книга. Книга, която развива въображението и обогатява знанията на читателя. Такъв е случаят със „Стъклената река” от Емил Андреев.

В тази статия няма да повтарям общоизвестни факти за автора, носител на вече спряната литературна награда „ВИК” за 2005 година. Красимир Гетов – отговорен редактор на издателство „Сиела” – сподели в неформален разговор, че г-н Андреев е единственият носител на споменатото отличие, който е спечелил и популярност. И няма как да е иначе. При запознанството ни, Емил Андреев не говореше за наградата си. Не парадираше с безспорната си ерудиция. Той направи комплимент на две авторки. С малка читателска аудитория, без някакви награди. Авторки, които са го впечатлили. Ако наградата „ВИК” и успешната му редакторска работа не бяха причина да пожелая да прочета „Стъклената река”, то този малък и сигурно незначителен за някои, жест, беше достатъчен. Защо ли? Защото книжният пазар не страда от липса на талант, познания или оригинални подходи, а именно – от липсата на топлината, която поражда човечността. И не се излъгах.

Уверявам ви, че ако някога, дори и за малко, въображението ви е било провокирано от тайните на богомилите и апокрифната литература, останала от тях, то вниманието ви ще бъде привлечено още на първите страници на романа. В миниатюрна част от останалата като безценно богатство за един от главните герои – писателят Виктор, който ненатрапчиво напомня полуавтобиографичен образ – от книгата на Енох, е събрана толкова информация за тази библейска личност – един от двамата невидели смъртта, а само Бог патриарси от Библията. Страница, която ще ви даде не само достатъчно храна за въображението, но и отговор на въпроса какво всъщност е стъклената река.
Няма да останете разочаровани, също така, ако вашата страст е реставрирането на стари стенописи. Или иманярство. Или спиритически сеанси.

Нишката на сюжета, обаче, елегантно вплита и чисто човешки проблеми - обезлюдяването на българското село; причината за обезверяването по отношение на любовта; приятелство; спасен човешки живот; ниски животински страсти. Всички те, обаче, водени от мистичното, непознатото, необяснимото. То събира част от героите, но и разделя други. Цялото това разнообразие от хора (по съвета на Хемингуей, не наричам героите от една книга „образи”, защото „образите са карикатури”) - французойка, ерудиран поп, писател, маестро от Художествената Академия и студентите му, реставриращи църквата, местни жители от Градище, съхранили автентичния си говор и обичаи – вдъхва на романа толкова живот, че читателят се пренася там, в онова „забравено от Бога” село и е съпричастен към съдбата на всеки един от тях. Може би, защото те сбъдват тайната ни мечта да преобърнем живота си само за ден или два. Да, точно така – цялата история се развива в рамките на два дни, но със събития, които могат да не ни се случат и за цял живот. Това, което ме впечатли най-много в изграждането на тези характери, беше липсата на строго разграничаване на протагонисти и антагонисти. Те са Хора – с главна буква, защото всеки от тях е скъп на автора със своите предимства и недостатъци. Емил Андреев не ги осъжда. Той ги оставя да разкажат историите си, за да ги запише и да ни ги предаде такива, каквито са – без преувеличения, без украси. Единственото място, където авторовото умение за пресъздаване на автентичната реч на всеки един от хората, които е вплел в сюжета си, търпи лека критика, това е жаргонът на младите студенти. Една представка на циничен глагол, която не е на мястото си. Но защо да го критикувам? Когато аз се науча да пресъздавам специфичния диалект на дадена област, тогава мога и да му кажа – тук сгрешихте. Има и друга гледна точка. Ами ако наистина е чул въпросния глагол точно така? Все още няма речник на жаргонните и цинични изрази в българския език, а колкото социални общности (включително и компании от пет-шест човека), толкова и специфични изрази.

Неочакваният обрат, от който търсачите на евтини сензации може и да останат разочаровани, е съвсем логичен. По-важно е общочовешкото. Защото без да разрешим ежедневните си проблеми, няма да имаме съзнание чисто и възвишено да срещнем свръхестественото, а още по-малко – да си го обясним.

петък, 4 юни 2010 г.

Мостовете на Иво Андрич



Пролетен базар на книгата 2010 година. Малко съм озадачена от префърцуненото определение „първи outlet”, но с настройката да търся първо хубавото, получавам своето – представяне на съвременна сръбска проза и по-конкретно – Иво Андрич и Б. Пакич от издателство „Унискорн”. Когато най-после намираме фоайето, представянето на нобеловия лауреат вече е започнало. Млада блогърка, която публикува читателския си дневник на страниците на своето интернет пространство – поради тази причина и избрана да представи Андрич, - говори артистично. Тъй като при първия си прочит на „Мостът на Дрина” тя запомнила само една трагична любовна история и турцизми като „шербет”, само подсили желанието ми да прочета романа. Желание, породено от Орушовия послеслов на „Хазарски речник” (Милорад Павич) – статия от май, 1999 година. В същата, Константин Оруш намира внушението на Павич за Иво Андрич като „наративен майстор” (цитирам). Малко след това прочетох сборника есета „Мостове” на последния. Логично беше да стигна до „Мостът на Дрина” и то не само заради обявените 15% отстъпка от цената.
Почти цялата първа глава, с малки исторически и митологически – за вила бродница и вградени в моста деца – изключения, е посветена на описание на Вишеград и мостовете. Те са два, но само първият е протагонист на романа. Похват, който ни учат да избягваме във всички курсове по творческо писане. Само доброто възпитание или куртоазията, обаче, пречат на водещите такива курсове да добавят към тази препоръка, че талантът на разказвач не се дава на всеки. Иво Андрич е един от богопомазаните с тази дарба. Споменатото вече описание не само няма да ви отегчи, но ще обостри сетивата ви до такава степен, че ще почувствате почти осезаемо прехвърляне през времето и пространството и ще се поразходите по моста.
Историята на същия е проследена от самия му първоизточник – хрумналата, макар и мъглява, идея в главата на едно момче. Философските размисли и дълбоките психологически заключения, които надхвърлят рамките на локалното, представляват своеобразен мост през епохите. Този умел подход превръща сухия фактологичен материал в завладяващо четиво, което не искате да свършва. Авторът сякаш предугажда това желание и умело плете плетеница от история, география и психология, която обримчва със своето сладкодумие. Всичко това изпълва читателя с такава съпричастност, че усещате мъката на майките, прощаващи се с дечицата си и виждате, с очите на бъдещия Мехмед паша Соколи, нуждата от мост, който да надскочи болката. Ще съпреживеете и всички останали лични истории на граждани и пришълци в „касабата” (града), които се вплитат в общата история на Вишеград.
Друг съществен момент в романа „Мостът на Дрина” е изграждането на образите. Вече бях подготвена от споменатата статия на Константин Оруш, че Иво Андрич е „довел хоризонталния наративен модел до такава висота, че вече става безсмислено да е пише по подобен начин.” Да вземем за пример образа на Абид Ага – довереното лице на везира, под чийто зорък поглед започва строежа на моста. Представен е посредством следните похвати: леки, но съществени щрихи на външния вид; слуховете за него; реакцията на чулите нарежданията му – потта се стича по празничните им антерии; присъствието на мълчаливия, но деен антагонист – Тосун Ефенди. Така, напомнящия привидение в началото, Абид Ага добива повече и повече плътност и изпълва пространството до такава степен, че наистина можем да повярваме в казаното от него – дори, когато отсъства, окото му е там.
Самият мост, като образ, не само променя обстановката, но и природата – „край вишеградската скеля, пукна някаква особена пролет.” Това променя начина на живот, а от тук – и на мислене – на местните жители.
Нарастващото напрежение се подсилва още повече от смяната на глаголното време – минало свършено се превръща в сегашно историческо. Вече сме там – съпреживяваме участта на хората. Чуваме черногорския гуслар. Бунтуваме се срещу ангарията. Участваме в измислянето на легендата за вила бродница. Искаме да нахраним „лудата Илинка” и да й помогнем да намери дечицата си.
Завръщането към минало свършено време е плавно и ненатрапчиво. Един вид, призив – загубата на волята за живот да остане в миналото. Да няма повече „рая” и „ангария”. Споменавайки тези турцизми, ми се иска да обърна внимание, че в края на романа е поместен речник на турцизмите и непознатите думи. Тълкувам това – без претенции за изчерпателност – като авторова позиция: тези думи са на мястото си, за да запазят автентичното звучене на времето, което се описва. От гледна точка на настоящето, обаче, те са анахронизми и трябва да бъдат преведени. Също така, гледам на този подход и като на своеобразен призив за позитивизъм и оптимизъм.
В този дух, злият ага-ръководител на строежа е разобличен и сменен с нов – строг, но справедлив и към строителите, и към своите хора. Макар и „крив” на вид, той е самото олицетворение на баланса, така необходим за довършването на постройката. Кой е казал, че балансът е симетрия? Като всеки преход, и този предизвиква философски размисли за живота – както за миналото, така и за последствията му в бъдеще. Суеверия, страх, очаквания. Авторът е реалист и не облича фактите в ефирните воали на илюзиите. Нужни са били жертви и лишения, но и мъдрост, за да се издигнат единадесетте свода на моста. Колелото на съдбата се завърта и отчаянието и безнадеждността се сменят с всеобщо веселие и положителни очаквания. Загубените сили не само се възстановяват, но и увеличават. Защото мостът го има. Може би, точно поради тази причина, построеният отстрани му хан остава незабележим. Там е. Работи. Но неговата обреченост е осезаема. Мостът, обаче, го има. Стабилен. За миг можем да си помислим – дори, вечен.
А какво е мостът? Отговорът идва от самия Андрич:
„ От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и стои, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял.”
Каквото и да добавя към това, би било излишно. Това е все едно да поставя моята дарба на разказвач редом до тази на Андрич. А не бива, защото както ви казах в началото, това е уникален шанс, даден на малцина.
Така, времето минава, а мостът напомня за съществуването си, като променя ролите, които изпълнява, но не и основното си предназначение. Докато ханът, асоцииран с турското присъствие, се руши и опустява, мостът е неподвластен и на времето, и на стихиите. Иво Андрич отива дори по-далеч в тези сови обобщения – оприличава моста с живота: „непрестанно се троши и рони и въпреки това трае и стои здраво.” Дали ще бъде загрозен от чардак, дали чардакът ще изгори, мостът продължава да свързва хората – и в живота, и в смъртта. Смъртта, която го застига и него по време на бомбардировки и го разпилява, като „мъниста на гердан”.
Прочетете „Мостът на Дрина”. Уверявам ви, че след това ще се чувствате по-различно.