четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Самотният


Той тичаше. Така, както вятърът се втурва и разголва дърветата – сухи вейки, осакатени от времето.
Той бягаше. Бягаше от реалността, която сваляше маските, обезобразили лицето му.
Той, всъщност, си имаше име. Не, не име, а – имена. По едно за всеки случай. То вървеше с маска, костюм и усмивка.
Днес той беше „Самотният бегач на дълги разстояния” и нищо не можеше да го накара да бъде „Спасителят в ръжта” – маска за друг случай, друго време. Просто – друго име.
Самотният – на галено, - беше холерик, който подскачаше като пинг-понг, ударен в масата за тенис. Накъдето го изпратеха, натам и подскачаше. Когато загубеше инерция, той си я даваше сам и продължаваше да подскача. Нищо, че отстрани изглеждаше като бягане.
Самотният беше самотен точно заради това – никой не беше опитал да го разбере какво прави и най-вече – защо. Всички го приемаха като надежден конформист, на когото можеха да дадат посока и да извикат с престорена загриженост: „Заеко, бягай!”
А той просто подскачаше. За да няма неудобни въпроси, беше облякъл костюма на бегача с надпис „Самотният” на гърдите, а на гърба му ясно личеше номера – 666. Само че никой не се обърна след него, за да го види. Те знаеха, че ще бяга. Не знаеха обаче, че Самотният ще се завърне при тях. С ново име. С нова маска. С нов костюм. С нова усмивка.

---------------------------------------------------------------------------------
С поклон пред:
Алън Силитоу,
Джеръм Селинджър
и
Джон Ъпдайк

петък, 1 октомври 2010 г.

Ден на поезията и музиката


Скъпи приятели,

Днес, първи октомври, се отбелязва междунароният ден на поезията и музиката. Wikipedia дава следното
определение за поезия:

"Поезията (от гръцки: ποίησις, „творчество, творение“) е форма на литературното изкуство, при която езикът се използва заради неговите естетически и стимулиращи емоциите качества в допълнение към (или вместо) чисто познавателното и семантичното му съдържание. Поезията може да бъде писана самостоятелно, като отделни стихотворения, или в съчетание с други изкуства, както в поетичната драма, песните или поезията в проза."

Мога ли да кажа кой е любимият ми поет? Не, твърдо не. Това са толкова много хора, че започна ли да изреждам, със сигурност ще забравя някого и няма да мога да си го простя. Ето защо, искам да ви поздравя с едно стихотворение на един от любимците ми - Федерико Гарсия Лорка:

БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА*

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
- Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

*(Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев; публикувано в litclub.com)

Нека празнуваме, като отдадем нужното уважение на думите. Думи, които се леят като музика.
Честит празник!


снимка: uen.org