неделя, 30 януари 2011 г.

Непознатото е нестандартно


За тези от вас, които не четат блога ми за първи път, не е тайна. За другите, които по случайност (доколкото случайностите съществуват) го отварят за първи път точно на това писание, ще си призная. Имам слабост към непознати (за мен) поетични форми и те ме вдъхновяват и провокират да пиша, да експериментирам, да търся. Ето цели две форми, които обогатиха знанията ми тази сутрин. Дължа огромна благодарност на човека, публикуващ под псевдоним Leslie Alexis в литературния сайт poetfreak за тези познания.

1. Коан (kōan/公案)
Формата е доста свободна. Това може да бъде история, диалог, въпрос, твърдение, изложение или системата от знания на дзен будизма. Спецификата е не във формата, а в съдържанието, защото разглежда аспекти, които не са достъпни за рационалното мислене, а за интуицията. Онова „шесто чувство”, което кара здраво стъпилите на земята хора да си запишат час при психоаналитик, а онези, отдали се на изкуството – да творят.
„Две ръце пляскат и имат звук; какъв е звукът на едната ръка?”
(приписва се на Хайкун Екако)

/със съкращения и добавени разсъждения от wikipedia/

2. Argonelle
Поетична форма, създадена от Силвия Аргоу само преди няколко години в нюйоркски поетичен форум. Състои се от два куплета, всеки от по пет реда с еднаква схема АВВСВ и еднакъв формат:
ред 1 – 2 срички, започващи със „защо” (в английския език why е едносрична дума);
ред 2 – 6 срички, изразяващи мисъл или емоция;
ред 3 – 8 срички;
ред 4 – 8 срички;
ред 5 – 2 срички.

Не знам кога ще опитам да експериментирам в някоя от тези форми, но наистина е предизвикателство.

събота, 29 януари 2011 г.

Оскар Уайлд, "Стихотворения в проза", -3-


3. Последователят

Когато Нарцис умрял, вирът на неговото удоволствие се превърнал от купа със сладка вода в купа със солени сълзи и Планинските нимфи дошли, ридаейки през горите, дето можели да пеят към вира и да му дадат утеха.

А когато те видели, че вирът се бил превърнал от купа със сладка вода в купа със солени сълзи, те разпуснали зелените плитки на косите си и заплакали към вира и казали: „Ние не се чудим, че трябва да плачеш по този начин за Нарцис, толкова красив бе той.”

„Но беше ли Нарцис красив?” казал вирът.

„Кой би трябвало да знае това по-добре от теб” – отговорили Нимфите. „Нас все ни подминаваше, но ти, когото той търсеше и на чиито брегове лежеше и гледаше в теб, и в огледалото на твоите води, той отразяваше своята собствена красота.”

А вирът отговорил: „Но аз обичах Нарцис, защото, като лежеше на бреговете ми и гледаше в мен, в огледалото на неговите очи аз виждах всякога моята собствена красота отразена.”

*************************************************************************
Оригинал
*************************************************************************
3. THE DISCIPLE
When Narcissus died the pool of his pleasure changed from a cup of sweet waters into a cup of salt tears, and the Oreads came weeping through the woodland that they might sing to the pool and give it comfort.
And when they saw that the pool had changed from a cup of sweet waters into a cup of salt tears, they loosened the green tresses of their hair and cried to the pool and said, 'We do not wonder that you should mourn in this manner for Narcissus, so beautiful was he.'
'But was Narcissus beautiful?' said the pool.
'Who should know that better than you?' answered the Oreads. 'Us did he ever pass by, but you he sought for, and would lie on your banks and look down at you, and in the mirror of your waters he would mirror his own beauty.'
And the pool answered, 'But I loved Narcissus because, as he lay on my banks and looked down at me, in the mirror of his eyes I saw ever my own beauty mirrored.'

петък, 28 януари 2011 г.

Изкуството ...



Друг път (или никога) може и да пиша за книгата на Орхан Памук "Името ми е Червен". Всъщност, какво ли бих могла? Орхан Памук е носител на Нобелова награда за лирература - 2006. Каквото са имали за казване, вече е казано. Тук, по-интересното е какво казва той на всички нас, които ообичаме изкуството:


"Искаш ли да не се разочароваш от рисуването и изкуството, в никакъв случай не гледай на тях като на занаят. Колкото и талантлив да си, власт и пари търси другаде. Не се обиждай, когато не получаваш отплата за таланта и труда си."

сряда, 26 януари 2011 г.

Премиера




25 януари. Цял ден вали сняг, а на мен ми е топло. Всъщност, направо горещо. Не се усмихвайте ехидно! :) Не, раничко ми е (въпреки, че и там ред няма, но това е друга тема). Горещо ми е от вълнение. Броя часовете до 18:30. Приятели, с които се срещам и които ми се обаждат по телефона ми помагат да преодолея "Радините" (както се изрази близък приятел) и да се съсредоточа върху предстоящото събитие. Моята първа книга ще бъде представена официално.

И както в приказките - защото там е най-хубаво, - времето се изнизва на пръсти и вече сме в Музикален център "Борис Христов". Усмихнати лица. Топли прегръдки. Послания, изпратени от различни краища на страната, та и от чужбина.

Водеща е моята дъщеря Виктория Пенева - тя и книгата са "астрални близначки". Светът разбра за съществуването им на 12-ти януари. В различни години, но денят е изпълнен с толкова радост (и символика), че не можех и да си помисля за друг водещ. А тя е перфектна. Въпреки, че сега си открива грешки (дали пък няма на кого да прилича?), Вики направи прекрасно впечатление с лекотата и естествеността. Точно така превърна празника в приказка. Моето момиче!!!

Моите приятели. Моите приятели сте вие, които ме подкрепихте и ми се усмихвахте. И на мен, и на хората, без които книгата нямаше да бъде толкова красива:
1. Вихра Манова - издател (e-knigi.net) и сърдечен приятел. Беше придружена от своята майка, многоуважаваната не само от мен Весела Люцканова;
2. Йордан Янков - корица (без да ме познава, той е претворил моята душевност върху тази корица) и техническо оформление и не по-малко приятел;
3. Габриела Цанева - редактор, прекрасен приятел, която "леко поглади" (цитирам самата нея) разказите ми, за да имат този вид, в който ги четете сега.

Благодаря и на хората, които излязоха на сцената, за да ми кажат топлите си думи, както и на онези, които го направиха на after-party-то в ресторанта. Няма да издавам кои бяха.

Всички, с които се прегърнахме и си стиснахме ръцете, ще продължим да се срещаме по много и все хубави поводи.
Благодаря ви, че ви има!!!

Тук искам да благодаря специално на П. Ангелова - човекът, който ми помогна много в организацията на празника; Р. Катански и Т. Велков - хората заснели в снимки и видео това събитие, както и на техните модели - всички, които напълнихте не само "Залата с рояла" в музикалния център, но и сърцето ми.
Всички вие сте чудесни и ви обичам!


P.S.: Малко тъжен послепис, но се налага. Благодаря и на онези, които се въздържаха от това да развалят празника ми!

неделя, 23 януари 2011 г.

Оскар Уайлд, "Стихотворения в проза", -2-


2. Онзи, Който върши добро

Беше нощ и Той беше сам.

И видя Той отдалеч стените на кръгъл град и се отправи към града.

А когато наближи, Той чу отвътре на града шума от весели стъпки на радост и смеха от устата на радостта и силния шум от много лютни. И почука Той на портата и някои от пазачите Му отвориха.

И съзря Той къща, която беше от мрамор и имаше доста добри мраморни колони пред нея. Колоните бяха обвързани с гирлянди, а отвътре и отвън имаше факли от кедър. И влезе Той в къщата.

И когато беше минал през залата от халцедон и залата от яспис и стигна до дългата зала за празненства, Той видя легнал на кушетка от морско-мораво един, чиято коса беше коронована с червени рози и чиито устни бяха почервенели от вино.

И мина Той зад него и го докосна по рамото и му каза: „Защо живееш ти така?”

А младият мъж се обърна и Го позна, и отговори, казвайки: „Но аз бях някога прокажен, а ти ме излекува. Как иначе би трябвало да живея?”

И напусна Той къщата и отново излезе на улицата.

И съвсем малко след туй, видя една, чието лице и одежди бяха боядисани и чиито крака бяха обути в перли. А зад нея бавно стъпваше ловец, млад мъж, който носеше пелерина в два цвята. Сега лицето на жената беше като светлото лице на идол, а очите на младия мъж бяха блеснали от похот.

И Той ги последва бързо и докосна ръката на младия мъж и му каза: „Защо гледаш тази жена и то по този начин?”

А младият мъж се обърна и Го позна и каза: „Но аз бях някога слепец и ти ми даде зрение. Как иначе би трябвало да гледам?”

И изтича той напред и докосна боядисаната одежда на жената и й каза: „Няма ли друг път, по който ти да ходиш безопасно, а не по пътя на греха?”

А жената се обърна и го позна и се засмя, казвайки: „Но ти ми прости греховете и пътят е приятен път.”

И излезе Той от града.

И като излезе от града, Той видя седнал отстрани на пътя млад мъж, който ридаеше.

И се отправи Той към него и го докосна по дългите къдрици на косата му и му каза: „Защо ридаеш?”

А младият мъж вдигна очи и го позна и отговори: „Но аз бях мъртъв веднъж и ти ме възкреси от мъртвите. Какво друго би трябвало да правя, освен да ридая?”
*****************************************************************************
original:
*****************************************************************************

2. THE DOER OF GOOD
It was night-time and He was alone.
And He saw afar-off the walls of a round city and went towards the city.
And when He came near He heard within the city the tread of the feet of joy, and the laughter of the mouth of gladness and the loud noise of many lutes. And He knocked at the gate and certain of the gate-keepers opened to Him.
And He beheld a house that was of marble and had fair pillars of marble before it. The pillars were hung with garlands, and within and without there were torches of cedar. And He entered the house.
And when He had passed through the hall of chalcedony and the hall of jasper, and reached the long hall of feasting, He saw lying on a couch of sea-purple one whose hair was crowned with red roses and whose lips were red with wine.
And He went behind him and touched him on the shoulder and said to him, 'Why do you live like this?'
And the young man turned round and recognised Him, and made answer and said, 'But I was a leper once, and you healed me. How else should I live?'
And He passed out of the house and went again into the street.
And after a little while He saw one whose face and raiment were painted and whose feet were shod with pearls. And behind her came, slowly as a hunter, a young man who wore a cloak of two colours. Now the face of the woman was as the fair face of an idol, and the eyes of the young man were bright with lust.
And He followed swiftly and touched the hand of the young man and said to him, 'Why do you look at this woman and in such wise?'
And the young man turned round and recognised Him and said, 'But I was blind once, and you gave me sight. At what else should I look?'
And He ran forward and touched the painted raiment of the woman and said to her, 'Is there no other way in which to walk save the way of sin?'
And the woman turned round and recognised Him, and laughed and said, 'But you forgave me my sins, and the way is a pleasant way.'
And He passed out of the city.
And when He had passed out of the city He saw seated by the roadside a young man who was weeping.
And He went towards him and touched the long locks of his hair and said to him, 'Why are you weeping?'
And the young man looked up and recognised Him and made answer, 'But I was dead once, and you raised me from the dead. What else should I do but weep?'

събота, 22 януари 2011 г.

Оскар Уайлд, "Стихотворения в проза", -1-


1. Художникът

Една вечер в душата му дойде желание да осъвремени картина на „Удоволствието, което трае само миг”. И той се отправи по света да търси бронз. Затова можеше да мисли само за бронз.

Но всичкият бронз в целия свят бил изчезнал и никъде по целия свят нямало никакъв бронз, който да намери, запазен бил само бронзът от картината „Мъката, която трае вечно”.

Сега, само той самият имал тази картина, от собствените му ръце осъвременена и поставена на гроба на единственото нещо, което бил обичал в живота. На гроба на мъртвото нещо бил сложил той тази картина, от него осъвременена, тъй че да служи като знак за любовта на човек, който не умира и като символ на човека, който живеел вечно. И в целия свят нямало друг бронз останал, освен бронзът на тази картина.

И взел той картината, която бил осъвременил и сложил я в огромна фурна, и я предал на огъня.

И от бронза от картината „Мъката, която трае вечно” той осъвременил картината на „Удоволствието, което трае само миг”.
________________________________________________________________________________
оригинал:
________________________________________________________________________________
1. THE ARTIST
ONE evening there came into his soul the desire to fashion an image of The Pleasure that Abideth for a Moment. And he went forth into the world to look for bronze. For he could think only in bronze.
But all the bronze of the whole world had disappeared, nor anywhere in the whole world was there any bronze to be found, save only the bronze of the image of The Sorrow that Endureth For Ever.
Now this image he had himself, and with his own hands, fashioned, and had set it on the tomb of the one thing he had loved in life. On the tomb of the dead thing he had most loved had he set this image of his own fashioning, that it might serve as a sign of the love of man that dieth not, and a symbol of the sorrow of man that endureth for ever. And in the whole world there was no other bronze save the bronze of this image.
And he took the image he had fashioned, and set it in a great furnace, and gave it to the fire.
And out of the bronze of the image of The Sorrow that Endureth For Ever he fashioned an image of The Pleasure that Abideth for a Moment.

четвъртък, 20 януари 2011 г.

На-ани

Днес, 20.01.2011 г., поетът Ben Gieske от литературния сайт poetfreak публикува интересна и нова за мен поетична форма „на-ани” (Naani) , характерна за индийския диалект тулугу (తెలుగు)- един от най-древните езици, който се говори в щата Андхра-Прадеш (там е официален) , както и в Шри Ланка. Това е форма от 4 реда с 20 до 25 срички, която не е обвързана със специфична тема, но се отнася до човешките взаимоотношения и текущите събития. Техният най-известен поет, който пише такива поетични форми е Д-р Н. Гопи.

Стихотворението на Ben “Неозаглавено – На-ани” (Untitled – Naani) е било публикувано от електронното поетично списание “Millers Pond”.

С разрешението на автора, се радвам да ви запозная с неговото творение:


Светлина
Другата страна на тъмнината
Позволяваща ни да видим
Какво има там

Light
The other side of darkness
Allowing us to see
What’s hidden there


THANK YOU, BEN!!!

понеделник, 17 януари 2011 г.

Гостуване при „Безпризорните в неделя”

Неделя. Времето се точи бавно, много бавно. Мързеливо е. Има слънце, но никак не ме привлича. Скучно. Сигурно, естествена реакция след толкова много нови емоции, за които вече ви споделих в предишни публикации.

Вече е следобед. Аз съм сред тези, които ще четат при „Безпризорните”, които вече веднъж подведох, поради независещи от мен причини. Този път – няма мърдане. Отивам. С приятел. Важно е, заради подкрепата. Важно е, за да има поне едно усмихнато лице, докато чета нещо свое пред непознати хора. Нямаше как да знам, че всички там са Приятели и то толкова добронамерени.
За щастие, бях оставена за последно. Захласнах се, докато слушах Здравко, Кети Димитрова, Дилян Еленков, Борис Стоилов, Диана Коленцова. Хора, които доказват, че съвременната литература се развива и то в положителна посока. Няма да правя анализ, нито пък ще давам оценка на тези хора. Нивото им е много високо и ви уверявам, че си заслужава да прочетете творбите им, а още повече – да ги чуете. Повечето бяхме „сдухани” (цитирам), защото четяхме за първи път. Аз, лично, бързо преодолях това сдухване, защото видях очите на тези, които ме слушаха. Тези от вас, които са чели импресията ми „Очи” знаят за какво говоря. Другите, със сигурност могат да се досетят. Достатъчно е да гледате хората, с които общувате в очите.
Благодаря на „Безпризорните в неделя” и очаквам да се срещнем отново. Скоро. Много скоро.

събота, 15 януари 2011 г.

e-knigi.net



Приятели,
Моята първа книга - сборникът от кратки разкази "Приятели", - е вече факт. Факт, осъществен благодарение на Габриела Цанева (редактор); Вихра Манова (издател); Йордан Янков (корица и техническо оформление). Факт, осъществен благодарение и на всички вас, които не спряхте да вярвате в мен и да ме подкрепяте с коментари, лични съобщения и телефонни обаждания. Факт, осъществен благодарение на тези, които не спряха да ме критикуват, с което ми помогнаха да усъвършенствам уменията си. Защо ли? Защото само с талант (нещо, за което можем само да бъдем благодарни на Бог или Съдбата - по желание), книга не се издава. Нужна е и много работа върху този талант. Тя започва с четенето на добра литература. Не на последно място, ще благодаря и на онези, които бяха убедени, че никога няма да стигна до тук. Е, стигнах. Не благодарение на тях, а въпреки тях.
Скоро тези от вас, с които искам да споделя радостта си до последно, ще получат покана за представянето на книгата.
Благодаря на всички!