понеделник, 28 февруари 2011 г.

ДО АРНО




До Арно
от Оскар Уайлд

Олеандърът на стената растящ,
Пурпурен във утринна светлина
Въпреки сивите сенки на нощта
Флоренция покрил е като плащ

Върху хълма пак проблясва роса
И пъпките проблясват над главите
Но ах! Побягнали са скакалците
Песента е тиха от стари времена

Нежно се поклащат само листа
От на поляната нежна дъха
И в почти ароматна долина
Чува се славеят във самота

Скоро да замлъкнеш ще те накара деня
О, славею, не спирай да пееш за любов
Макар, че над сенчестия порков,
Чупят се стрелите на тази луна

Преди, през тихите поля
С мокро-зелена дреха краде утринта
И разбулва пред плахите очи на любовта
Дълги, бели пръсти на зора

Бързо се катери източно небе
Да сграбчи и убие потръпваща нощта
Безгрижието на възторжената ми душа
Или би трябвало славеят да умре

By Arno
by Oscar Wilde

The oleander on the wall
Grows crimson in the dawning light
Though the grey shadows of the night
Lie yet on Florence like a pall

The dew is bright upon the hill
And bright the blossoms overhead
But ah! The grasshoppers have fled,
The little Attic song is still

Only the leaves are gently stirred
By the soft breathing of the gale
And in the almost scented vale
The lonely nightingale is heard

The day will make thee silent soon
Oh nightingale sing on for love!
While yet upon the shadowy grove
Splinter the arrows of the moon

Before across the silent lawn
In sea-green vest the morning steals
And to love’s frightened eyes reveals
The long, white fingers of the dawn

Fast climbing up the eastern sky
To grasp and slay the shuddering night
All careless of my heart’s delight
Or if the nightingale should die

неделя, 27 февруари 2011 г.

Поетично кафене, февруари,


Този месец поетично кафене определи за тема "Свят". Ето и моето участие в него:



1./Малък каламбур между съществителното и прилагателното „свят”/
Свят свят


Свят ли бе –
да го опишеш.
Свят ли бе –
да му простиш.
Свят е светът
(несъмнено),
но святото често
горчи.

А ние го пръскаме –
с обич,
а обичта
(също)
горчи.

Свят е светът –
Несъмнено.
Святост, която
Тежи.




2. Светът ми в черупка
/импресия/


Светът ми се беше събрал в малка орехова черупка. Без ядка. Куха, но не изгнила. Някои я наричат „щит”. Други – „черупка” (каквато си е). Трети – „съдба”. За мен беше моят дом. Малък. Крехък. Свит. Но – пълен.
Веднъж черупката падна във водата. Вода. Течение. Живот. Нищо, че по-късно се оказа разстопеният снежен човек от зимата, която така и не се случи.
Докато черупката се носеше по стичащата се надолу вода, светът ми надникна точно над ръба на черупката. Вляво. И тя се наклони вляво. Как се разтрепери светът ми! Нещо не беше наред. Чудеше се той какво е това „ненаред”, но така и не разбра. Пропълзя по дъното на черупката. Надигна леко глава. Вдясно. И тя се наклони вдясно. Същото „ненаред” си беше там. Все така неясно. Все така страховито. Тогава светът – нали си е мой, - събра смелост. Изправи се. Точно в средата на черупката. Огледа се. Вляво. Вдясно. Напред. (Никога назад!) и разбра. Движеше се. Движението не го плаши.
Светът ми се засмя. Звънливо. Много звънливо. Птиците му отговориха с песен. Слънцето – с усмивка. Широка. Топла. Жадна. Изпи водата и черупката спря. Светът порасна. Бързо. Много бързо. Наведе се. Прибра черупката. И закрачи към лятото. Което ще се случи. Ей сега. Всеки момент.

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Колажи, 4


чие ли бе това лице? :)

Когато цъфнат шишарките :)

неделя, 20 февруари 2011 г.

Интервю със Светлин Стратев




От Весислава Савова


Светлин Стратев. „Истории от Квартала”. Това е всичко, което знам за младия човек, когото очаквам за интервю след молба от издателката му – многуважаемата от мен дама Весела Люцканова, която имах честта да интервюирам за електронно списание „Книгите” почти преди една година. Също така знам, че имам среща с „високо момче, с червени обувки”, както описа себе си в предварителния ни разговор по телефона, в който спонтанно преминахме на „ти”. Непринуден, усмихнат и уверен, той ми подава ръка и се спираме на едно кафене, в което да поговорим приятелски, та макар и под формата на интервю.

Въпреки, че съм от авторите, които предпочитат произведенията им да говорят за тях, изкушавам се да те попитам какво би искал читателите да знаят за теб?

Аз съм на 24 години. Завършил съм 96 СОУ „Л.Н. Толстой”. Обожавам футбола. Сега прохождам като спортен журналист.

Откъде започва доброто писане, колкото и относително да е това понятие?
Преди всичко от майка ми, която в приятелски разговори ненатрапчиво ме насочваше да чета. Тя и ми даде куража да пиша. Предпочитани от мен съвременни писатели са Георги Господинов – една от главите на романа ми е вдъхновена от негово произведение, - Петър Бобев (още от детските години) и може би Хемингуей. Всичко друго е талант, който пречупваш през личните си преживявания и постоянство.

Изпращаш ни надежда от квартал „Надежда”. Трудно ли ти беше да я намериш?
Всъщност, аз още я търся. В „Надежда” заприличахме на миньори около разкопките на метрото. Това е една сурова романтика, защото битието е в основата на всичко. Битие, в което се появяват изрази като: „Пари за ракия няма, те за култура ми говорят.” Трудно е, но не невъзможно.

Споделяш, че през трите години писане на романа, често си се отчайвал и си бил готов да се откажеш. Какво те окуражаваше все пак?
През първите шест месеца пишех без да спирам. Тогава реших, че съм готов и започнах да търся издател, тръгнах по различни редакции. Как ли са ми се смели тогава! (усмихва се) Тогава реших, че трябва да препрочета написаното, да редактирам. Намерих много материали, които ми помогнаха в тази обработка. Започнах да пиша повече, стилът ми постепенно се шлифова. Все пак, дори сега, когато книгата е издадена, аз си намирам грешки. Като тази, например, че на няколко места съм прекалил с наречията, които са капризни. В големи количества те са излишни. Винаги съм го мислил, но откакто прочетох „За писането” на Стивън Кинг, който сякаш ми го каза, вече съм убеден в това. Мисля, обаче, че за един млад писател това е нормално. Книгата е като брашнен чувал. Винаги има какво да „отупаш от нея”. Сигурен съм, че след втория, третия си роман, ще изгладя повече стила и ще предложа по-добър език.

Говориш за изглаждане на стила. Това ме навежда на мисълта за езиковата реформа, чиито поддръжници се опитват да прокарат. Как гледаш на това?

Аз съм против премахването на пълния член, както и против опростяването на езика. Така, той само се обезцветява, губи и мелодията си.

Какво искаш да кажеш на твоите връстници и дори по-младите от теб автори, които са приготвили своите книги, но все още се колебаят дали или как да ги издадат?
Искам да им кажа, че им предстои една голяма борба. Хубаво е да се пазят от клишетата и да слушат сърцето си. Нищо няма да ги направи по-оригинални от това да бъдат себе си. И – да дерзаят, да не се предават!

Пишеш ли нещо ново в момента?

Да, подготвям нов роман за следващата година. Намерих една ниша, която все още не е запълнена. Обещавам, че ще ви изненадам.

Кажи ни няколко думи за твоя издател – Весела Люцканова, която е и твой редактор, - и за съвместната ви работа.
Преди всичко искам да й благодаря за това, че повярва в мен. Думите й, че моята книга е втората от години насам, която й е харесала, означаваха много. Тя самата призна, че работата по романа е била повече коректорска, отколкото редакторска. Радвам се, че един толкова фин и ерудиран човек ми подаде ръка.

Как гледаш на публикуването в интернет и по-специално – в литературните сайтове?
Аз поддържам свой блог от миналата година, но от тази го обновявам по-често, с връзка във фейс-бук. Адресът му е – http://hofi-writer.blogspot.com. Там можете да прочетете някои от моите разкази, както и първите няколко страници на “Истории от Квартала”. Целия роман, обаче, нямаше как да бъде публикуван. Както няма да публикувам и следващите такива.

Като споменаваме интернет, напоследък все по-често не само медиите, но дори някои издателства пропагандират електронните книги. Съгласен ли си, че книжното тяло трябва да отстъпи на електронния четец или МР-4?
Да, може би има логика в това. Докато си в метрото ще бъде много по-лесно да извадиш електронния четец, отколкото една дебела книга, но докато дойде този момент ще минат поне 20 или 30 години. Все още има хора, които имат нужда да вдишат мастилото, да усетят шумоленето на страниците.

Със Светлин се разделяме с пожелание за успехи и нови срещи. Сигурна съм, че името му тепърва ще се споменава.

петък, 18 февруари 2011 г.

Ръце



Ръце
Ръцете
Ръцете ти
Вълшебство
по
тялото
ума
сърцето
(ми)
Ръце-копнеж
Ръце-страст
Ръце
Твоите



снимка: http://comps.fotosearch.com

сряда, 16 февруари 2011 г.

Почвата



Стъклопис. Скърца. Стене. Свършва. Сърцето спира.

„На нервна почва е!” Най-точната диагноза.

Нервите осмислиха и битието, и края му. Сега можем да умираме спокойно, неспокойни от тази нервна почва.

Ялова е. Какво ли не сяхме по нея? Обич. Страст. Надежда. Че и вяра! Всичко, обаче, беше оплодено от Червея на Съмнението. Единственият, който намира почвата, нервната, за плодородна. Сношава се ежеминутно с нашите непораснали семенца. Генът му е здрав. Силен. А онези, нашите, мутират. Мутират и ни убиват.

А ние? Ние безпомощно свиваме рамене: „На нервна почва е!”


снимка: http://earthquake.usgs.gov

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Югозападни творци в Перник


Девети февруари, 2011 година. Четирима творци – Иван Христов (rudin), Илиана Каракочева (Ина Крейн), Павлина Гатева (670301) и аз, Весислава Савова (rarebird), вече сме в галерия „Марин Гогев” в Перник. Посрещнати сме от читалищния секретар Ани Савова и други служители на читалище „Съзнание”. Топлото отношение на тези жадни за изкуство хора и невероятната изложба на Сашко Йосифов – самобитен творец, който е слушал сърцето си, за да извае от дърво един вълшебен свят, до който ние се докоснахме с преклонение, - ни помага да се отпуснем и да се чувстваме у дома си.
Времето минава бързо и столовете на публиката вече са заети. Съгласни сме да дадем „академичните 15 минути” (А. Савова) и изчакваме още малко, когато млад репортер от местната телевизия взима интервю от нас.
Започваме. Аз имам голямата чест и не по-малка отговорност да представя приятелите си в света на Словото. Благодаря и на всички приятели срещу нас. Уверявам ги, че ние не сме само двама поети и две разказвачки, които ще представим набързо книгите си, а ще им подарим част от своите сърца, обединени от общата обич към литературата, свързани с една тънка, невидима, но много здрава нишка. Тя се заздравява от общите теми в творчеството ни.
На пръв прочит, ние сме обединени от това, че живеем, работим и творим в София. Възпявана и оплювана. Избягвана и търсена. В творчеството на Поли Гатева я срещаме в един умело претворен образ от улицата – „Груйо, който живее в една пряка на Витошка”. Груйо, който изчезва в съседната порта. Ние самите все по-често се скриваме зад тези порти, но това не означава, че не забелязваме какво се случва около нас. Иван, който в първата част на стихотворението „София, София” си спомня стария град, сега алармира за продадените на търг детски градини и създаването на нови „приятелски кръгове”. От своя страна, Ина не спира да търси позагубените ценности и ги намира в метрото, където героят от разказа й „Трандафори” се радва на добрината на хората около него. Аз от своя страна, съм завладяна от магията на нощна София и прочитам откъс от разказа в дебютната ми книга „Приятели” – „Игра на светлосенки”.
Отчуждението и стресът в нашия град ни карат да мечтаем все повече и повече. Мечтата. Друга тема, която прави връзката помежду ни още по-здрава. Интересното е, че Иван и Поли, съвсем независимо един от друг, са я оприличили на птици У Поли те са „Две орлици”, а у Иван – „Два лебеда”. Ина се присъединява към този синхрон със „Сърцето птица” – разказ, в който прозата е не по-малко поетична. Към музиката на тези птици аз добавям песента на щурец от „Когато засвири щурец”.
И все пак, където и да живеем, за каквото и да мечтаем, ние не бихме били творци без Любовта. Любовта има толкова много лица и ние не сме пропуснали да ги отразим в творчеството си, но тази вечер искам да разкажа за усещането, което ни дава криле. Криле да се носим малко над земята. Криле, които пърхат в стомаха. За Поли тази любов е бяла с „Толкова много нюанси на бялото тази зима” най-красивият, от които е „златнобяло – по стените на нашата къща, топлобяло запушила със комина”. Иван също прави асоциации на любовта с къщата в своето стихотворение „Към теб”. При Ина тази любов става „Почти еротична”. Тя ни показва как дори признаците на харесване могат да съживят женствеността. А аз... Аз търся онзи втори шанс на неосъществената любов. Отвъд ограниченията на времето. Отвъд ограниченията на обществото. Прочитам откъс от разказ „Бяло”.
Обичта между нас четиримата доведе до взаимни вдъхновения и дори съавторство. Ина и Иван написаха по един разказ върху общата тема за овена Горчо – един „Въртоглавец”, в които гледните им точки се допираха съвсем убедително. Аз имах честта и отговорността да бъда официален коректор и неофициален редактор на последната книга на Иван и благодаря от сърце и на тримата за вдъхновенията и уроците по естетика, които ми дават със своето творчество.
В момента, в който съм довела публиката до извора – творчеството на моите приятели, - аз им давам възможността да пият директно от него, като давам думата на творците. Те представят своите книги с толкова искреност и обич, че в публиката има просълзени хора. Не само защото повечето са израснали в родния край на Иван, а други – в този на Ина. Не само защото стихотворенията на Поли могат да разчувстват и най-леденото сърце. Не само защото моите разкази са за обикновените необикновени хора, които са винаги сред нас. Защото ние бяхме сред приятели, с които се свързахме в света на изкуството и с които ще се срещаме отново и отново.
Официалната – колкото и да се опитвахме да избягаме от тези условности, - част приключва и е време на чаша вино да дадем автографи и да поговорим с нашите нови приятели.
Тръгваме си, за да можем, както казва Пипи Дългото Чорапче, „да дойдем пак”.

По-късно, очаквайте и снимков материал от събитието във фейсбук.

петък, 4 февруари 2011 г.

Когато светът е изговорен бавно


„Сфумато”. Театрална работилница. Предишното ми посещение – ноември, 2010 г., - там беше по същия повод. „Бавно: Изговорен свят”. На четвърти февруари 2011 г. влизам отново за втора част на спектакъла. Освен талантливият Стефан Иванов и станалите ми абсолютни фаворити „Блуба Лу”, този път на сцената ще излязат Иван Димитров – познавам го от „Безпризорните в неделя” - и Иван Ланджев. С него пък ще се запозная днес.

Чакам на топличко във фоайето. Не мисля за това как и с кого бях миналия път. Не мисля за това какво беше самото представление миналия път. Сигурна съм, че предстои съвсем ново преживяване. Ха! За първи път забелязвам на стена, точно до входа, откъс от Йордан Радичков. Говори за тясната му коруба, номер 42, която била подменена с нова в театралната работилница. Коруба, която го карала да се чувства като "гола костенурка", когато бил извън вратите на „Сфумато” . Ами да! Точно за това си говорихме вчера с приятелка. Интернет пространството ни е тясно. Губим контакта на живо. Тоест, имаме нужда от нова коруба. И аз влязох в моята. Този път, вместо найлонови торбички, получаваме листчета.

Спектакълът започва. Синхронът между музика и текст е уникален. Е, на някои музиката им се е сторила прекалено силна. За мен, това е Абсолютният Синхрон. Артистите (да не се бърка с актьори, защото те не са само изпълнители) са изключителни. Млади. Талантливи. Можещи. Знаещи. А и пощадиха публиката. Трябваше да помагаме само с пляскане с ръце. Чудя се защо така? А то какво било. Успяха от дума (при някои – съчетание от думи), да създат стихотворение. Не, че не сме го правили на поетични сбирки, но там се познаваме. Тук бяхме абсолютно непознати. А се получи. Много добре.

Пърформънсът свършва. А не искам. За щастие, мога да си купя книги. И да получа автограф от авторите. Оттеглям се, за да ги чета.

А на вас, читатели на моя блог, ви препоръчвам да не пропускате подобни изяви. Има какво да се види. Да се чуе. Да се научи. И не бързайте да обвинявате младите. Те могат много. И го правят.

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Мъжете в моя ден


18+


*
Нощ. Сънят не идва. Моите очи не са му по мярка. А Пясъчният човек дебне. И онези човки. От Луната. Гладните. Гладът не познава милосърдието. То е за ситите. Сетивата им скърцат. Смазват ги. С пиене. Ситите забравят, че Милосърдието смущаваше храносмилането им. Сънят ме мрази. Стомахът ми скърца. А не пия. Само да не бях чела Хофман. Ернст!
*
Утро. От взиране в тъмното ли, от страх ли, очите ми са се превърнали в палачинки. Палачинки ли?! Не, мерси! За мен – кафе. С малко мляко. Без захар. Доста захаросано ще стане. Пия го на терасата. Каква гледка! Тази скала ме привлича. Мокро. Бузите ми се зачервяват. Пулсът ми се ускорява. Нагоре. Прималява ми. Пулсирам. Само да не бях чела Виан. Борис!
*
Следобед. Зноен. Чаршафите подгизват. От пот. Душ. Горещ! Илюзорният баланс. Тялото ми не слуша. Гърчи се. Водата ме побърква. Защо излизам от контрол?! Не би било лошо, ако не беше „занимание самотно” (това е съвсем друго, не се брои). Но е! Не нося пеньоар. Нито големи обеци. Само да не бях чела Буковски. Чарлз!
*
Вечер. Безразличният към самотата ми неон се киска. Като надрусана пачавра. Лек ветрец развява новата ми рокля. Показва краката ми. Загар – от солариум. Гладкост – от козметик. Стегнатост – от кростренажор. „Колко си изкуствена!” (това не е от неона). 00:00 часа. Часът на двете двойни нули. „Кис-кис!” Проклетият неон! Да се задавиш дано! Влизам в новия клуб. Откриването е днес. Със закъснение. Само да не бях чела Бегбеде. Фредерик!
*
Зазоряване. July Morning полита от някакво хипарско свърталище. Пише ми се поезия. Само да не бях чела Уайлд. Оскар!

вторник, 1 февруари 2011 г.

Оскар Уайлд, "Стихотворения в проза", -4-


4. Господарят

Сега, когато тъмнината се спусна върху земята, Йосиф Ариматейски, запали фенера си от чам, слезе надолу от хълма към долината. Защото имаше дела в своя си дом.

И коленичайки върху кремъчните плочи на Долината на Опустошението, той видя млад мъж, който беше гол и ридаеше. Косата му беше с цвят на мед, а тялото му беше бяло като брашно, но бе увил тялото си с тръни, а по косата си бе изсипал пепел, като корона.

И той, който имаше големи владения, каза на младия мъж, който бе гол и ридаеше: „Аз не се чудя, че мъката ти е толкова голяма, със сигурност Той беше справедлив човек.”

А младият мъж отговори: „Не за Него аз ридая, а за мен самия. Аз също съм превръщал вода във вино и съм лекувал прокажения, и дарявал зрение на слепия. Вървял съм по водите и от обитатели на гробници дяволи съм прогонвал. Хранил съм гладни в пустинята, където нямаше храна и съм възкресявал мъртви от тесните им къщи, и по моя заповед и пред голямо множество от хора, ялова смоикня е била попарвана. Всички неща, които този мъж е правил, аз също съм вършил. И все пак, не мен на кръст разпънаха.”
************
оригинал:
************
4. THE MASTER
Now when the darkness came over the earth Joseph of Arimathea, having lighted a torch of pinewood, passed down from the hill into the valley. For he had business in his own home.
And kneeling on the flint stones of the Valley of Desolation he saw a young man who was naked and weeping. His hair was the colour of honey, and his body was as a white flower, but he had wounded his body with thorns and on his hair had he set ashes as a crown.
And he who had great possessions said to the young man who was naked and weeping, 'I do not wonder that your sorrow is so great, for surely He was a just man.'
And the young man answered, 'It is not for Him that I am weeping, but for myself. I too have changed water into wine, and I have healed the leper and given sight to the blind. I have walked upon the waters, and from the dwellers in the tombs I have cast out devils. I have fed the hungry in the desert where there was no food, and I have raised the dead from their narrow houses, and at my bidding, and before a great multitude, of people, a barren fig- tree withered away. All things that this man has done I have done also. And yet they have not crucified me.'