сряда, 15 август 2012 г.

"Пътуване"

Новата ми книга „Пътуване”
ISBN 978-954-353-174-5;
Издателска къща "Св. Иван Рилски"
Формат: 130 Х 200
Година: 2012
Стр: 112
Цена: 8 лв


В наличност (все още) в:  
1. Галерия-музей "Класика", ул. Юрий Венелин, 32
2. "Български книжици", ул. Аксаков, 10
3. "Книжарницата" на ул. Пиротска, 25
4. Книжарницата на МГУ "Иван Рилски", ул. проф. Боян Каменов
5. Книжарница "Меджик", ул. Паренсов, 35
6. Кнжарница "Rea Books", ул. Граф Игнатиев 47
7. Книжарница "Петър Берон", ул. Шишман 2
 или директно от мен (бонус – автограф) 
Отзиви:
Виктория Пенева, „24 часа” /ревю/
Виктория Пенева, „Труд” /ревю/ 
Донко Найденов, „Светът на ужаса” /ревю/

Бранимир Събев в блога му The Dark Corner /ревю за "Пътуване" и "История с дух"/
Ивет Лолова, „Аз жената.бг” /интервю/

Реакции в блога ми
Клип със снимки от премиерата на „Пътуване” в София 

Заповядайте на страницата на „Пътуване” във ФейсБук.

понеделник, 6 август 2012 г.

По женски за вещици и дяволи

Когато си жена в България, от теб не се очаква да пишеш мнение, - да не говорим за гръмкото „ревю” - за книга от млад писател. Особено ако тя е в жанра на фантастика или хорър. Първото, което би хрумнало на нечии болни мозъци е – тая пума май се хвърля на младото момченце. Ако сте от тези, моля спрете да четете до тук. Това, на кого се хвърлям, нека остане мой проблем, споделян само с конкретен човек. Ако обаче сте достатъчно свободолюбиви и допускате, че нещо прочетено може да ме развълнува (и) на интелектуално ниво, то моля – ето за какво искам да ви разкажа. А, и още една условност – риторично се обръщам към заклеймилите този разказ читатели. Не е нужно да ми отговарят.
И така. „Благословеният, вещицата и дяволът”. Автор – Бранимир Събев. Дали остана какво още да се говори за него, след като толкова авторитети си казаха тежката дума? И то не само за този разказ, а за целия му последен (за сега) сборник „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”? Да, мисля, че има. Повечето от (по)читателите от женски пол на този автор изразиха явно отвращение по отношение на споменатия разказ. Дали сексуалните сцени и вулгарният, на моменти, език не са причина за това?
Колкото до първите, мен ако ме питате, даже са доста пестеливи. Ще ме оборите ли? А нима сте склонни да приемете за чиста монета когато някое жълто – и като цвят на хартията, и като стил, - вестниче ви разкаже за извращенията в някой манастир или за поредната оргия със силиконова красавица? Да, тези, последните, не са литература. Но те са пошлите. Те са вулгарните.
Вулгарният (приемете го за спираловидно повторение) език също е изключително премерен. Тъй като с Бран се познаваме, дори в личен раговор го бях поощрила да бъде малко по-рязък в това отношение. Всички се срещаме с различни хора по улиците. Чувала съм изискани жени да ползват речник, от който и хамалин би се изчервил. Точно в жанра „хорър” ли се очаква езикът да бъде премерен, изискан, елегантен?
Не това обаче са двата компонента, с които се изчерпва последният от този сборник разказ. Приятно съм изненадана от познанията на Бран по отношение на някои образи от легендите.
От една страна имаме стандартния образ на вещицата. Изкусителка, еднакво веща и в сваряването на магични отвари, и в любовното изкуство. Та ние, хората, за има-няма 30 (ех, мечти!) години сексуален живот, се чувстваме изчерпани и започваме да експериментираме как ли не, та една шествековна хубавица ли няма да се отегчи от всичко? Заклала била млада девица. Това ли видяхте наистина? Точно аз ли трябва да ви напомням що за символ е кръвта? Още повече тази на девица? Освен това, хайде да си припомним повечето детски приказки! Да ви е правило впечатление, че там до всяка вещица има по една девица – Снежанка, Рапунцел... да не изпадам в подробности. След това. Венефика – чак на мен ми стана привлекателна предвид това колко изкусно я е описал авторът, - искала да съсипе манастира. Срам и позор! Ами?! А дали прочетохте внимателно що за психопати населяват въпросния манастир? Ще ви отговоря приблизително в стила на книгата – хомосексуална сган, ояла се до пръсване от земни блага, забравила какво е основното предназначение на монашеския им живот. Ако тази обител бе покосена от „божията десница” (да не говорим колко богохулен сам по себе си е този израз), сигурно псевдо вярващи биха тържествували, изпаднали в религиозен (психопатска работа) транс, но щом разрухата идва от повече от свещен съюз – този на взаимната привързаност и загриженост между мъж и жена, - то вече можем да нападнем автора, така ли?
Другият образ, с който писателят печели изцяло симпатиите ми, е този на демонът Адилио. Чудовищното му по размери мъжко достойнство и начинът, по който задоволява страстите си, са съвсем естествени. Да, повярвайте ми. На фона на някои садо-мазо сцени, срещани както в литературата, така и в киното, актът, с който този демон превръща вещицата в своя робиня, си е съвсем елементарно съвокупление. Няма да досаждам с женски (или нимфомански) мечти за два акта непосредствено един след друг. А болката? Болката я има навсякъде. Понякога е за предпочитане на физическо, камо ли на душевно или ментално ниво. Пък и Венефика не се отклонява кой знае колко от нейния си път след това. Да, носи мъртво бебе към блатото, но ако сравните тази „потресаваща” сцена с легендата за навитата (духчетата на починали бебета) и гнусните клипове онлайн за това как майки пребиват децата си, ще се убедите, че отново авторът е бил свръхщадящ спрямо читателите си.
Да се върнем към Адилио. По-точно – към неговото преобразяване. Красавецът Асмодей вече е пред нас. Предводителят на разбунтувалите се ангели. Отговорният за един от седемте смъртни гряха – сластолюбието. Демонът на хазарта. Покровителят на семейните скандали (айде, моля, моля – Асмодей е виновен на някои, които не са наясно със себе си). Бранимир ни е спестил в образа му само проблясъка във всяко едно от очите – спомен от Божия поглед. И по-добре. Все пак това е хорър, а не библиейско четиво.
Още един прекрасен образ - един от служещите на Асмодей, а именно, Блатникът. Много нисък като ранг и много пошъл в нравите си славянски дух. Авторът не навлиза в подробности около това коварно създание, но то е ясно – покланя се на Асмодей, замъква красивата вешица (защо бе, Бран? – с намигване) на дъното на зловонното си царство, а преди това си взима жертвите. От най-свидното. Достатъчно като за второстепенен герой.
„Цялата болка, насилие и омраза” и то не само от последните дни, намират своя израз и то по съвсем нов начин в този великолепно издържан в стилово отношение (да напомня пак – говорим за хорър) разказ.
За мен е радост, че започнах лятото си точно с книгата на Бранимир Събев. А вие, ако искате, препрочетете този последен разказ. Без предубеденост. С малко повече желание. А ако някое от имената не ви говори нищо, потърсете информация. Няма нищо срамно в това. Срамно е да правим трансперенция на невежествтото си върху можещи хора.