вторник, 27 ноември 2012 г.

Гост в 70 ОУ, в София

27.11.2012 г. Гост съм в ОУ "Св. Климент Охридски". Поканена съм от Надежда Григорова, която освен, че е моя приятелка и чудесен поет, е преподавател там. Ще говоря за хайку-наградата ми, за поезия, за любовта към словото.

Деца като деца, посрещат ме като стават прави, но възможността, която им дадох - всеки да представи себе си и да говори за любимите си занимания, ги отпуска и разбираме, че вече сме приятели.


 Обяснявам аз какво е хайку, защо е важно да може да се прочете и на английски, за което срещам благодарността в очите и на другия учител, а именно по английски език - Мария Чонкова. Не очаквах особен отклик от страна на учениците и имах резервен вариант да им чета други произведения за деца. Но, те с готовност приеха играта да напишат свои хайку, а после ги четохме заедно, както повелява традицията - веднъж от момче (мъж), веднъж от момиче (жена)


. А ето и няколкото хайку, които публикувам с любезното разрешение на авторите им. Не исках да съкращаваме "аз" в тях, защото някак естествено бяха последвани от "обичам". А това не е его. Всички знаем какво е "обичам".

Росен Асенов:
хубав ден
птички пеят
и сълнце грее

Виктор
хубав ден
поет в клас
рецитира хайку

Ваня Димитрова
забавление -
музика и танци
пред публика

рожден ден -
торта и приятели
вкъщи

Иванка
аз обичам
ластик и футбол -
с радост играя

Димитър

често прави
бийтове-
най-добрият

Славчо
обича
да се боксира -
шампион

Пепи
обича да
рисува -
мечтател

Александра
обичам да
седя пред компютъра
фейсбук

с Васил пък правим танка:
нова година -
поет в час
рецитира хайку
падат листата,
напомнят ни есен

А Доротея Чавдарова, мълчаливо изслушва всички и пише
* Хубаво лято - рецитира хайку
*снежна зима - рецитира хайку
*прекрасен ден -  рецитира хайку
*моят най-хубав ден -  рецитира хайку
*каква хубава кола -  рецитира хайку
*обичам музика -  рецитира хайку

Накрая си тръгвам с този прекрасен букет, с рисунките, подарени ми с обич от Спаска, Мария, Пепи и Виктор с неговия "Зимолет" - картина, на която лято, зима, ден и нощ са в перфектно единство. Нима има по-красива поезия от обичта и разбирането на децата?
снимки: Надежда Григорова

Лудница





(на всички млади приятели, които не винаги разбирам, но много ценя)



Метростанция. Едно такова заспало време, когато децата са в училища и университети, а повечето работещи – в сградите на работодателите си. Таймерът отчита още десет минути до следващата мотриса и се отпускам на една от седалките. Топло, уютно, само музика нарушава неестествената тишина.  Как да не си отворя книгата и да не ѝ се отдам?
Отговорът идва от група дългокоси тийнове с неопределен пол. Косите са в стил „раста”, но поне на три месеца. Широки, смъкнати дънки откриват част от още детските им тела. Безформени суитчъри висят върху тези закачалки от кости и кожа. Зъбките и на петимата са с фешън брекети. А някога протестирахме срещу опитите да ни наложат униформи.
Сред бясното крещене на нечленоразделни звуци и фалшивото припяване с мутиращи гласове на песни, от които успявам да различа само Tainted Love на Marilyn Manson (еклектиката също е приоритет на младите), най-после успявам да разбера причината за еуфорията им. Не, че не им принадлежи по default, заедно с чара на младостта, но в този момент бе някак твърде екзалтирана. А причината? Същата, която ни караше нас да изглеждаме като хилещи се хиени – една от учителките бе болна и това им осигуряваше нужната доза time off, от която “старците” хищнически се опитваха да ги лишат, набутвайки ги във всевъзможни клубове, школи и прочие shit-ни.
С удоволствие отбелязвам, че съм влязла в кожата им и въпреки изправената със сешоар коса и впитите дънки, въпреки коженото яке и камбаните на Metallica в главата ми, искам да сляза една станция по-рано, да се натъпча с junk в McDonald’s и да псувам, докато изучавам как точно звучи гласът ми между 14 и 16 часа.
Само че на мен няма да ми се скарат снизходително, няма и да ме приберат в детска педагогическа стая (още имало такива, ей!). Направо – в лудницата. Но там може някой да е в състояние да плете „раста”. И да е наясно с новата музика. И няма да ми се налага да работя, за да ям (че и да пия, както казва ценен за мен човек).
This is the new Shit!

понеделник, 26 ноември 2012 г.

Чудесното и плашещото



Колонката ми в "Е-лит.инфо"
През изминалата седмица 19 – 25.11.2012 г.,  улисана в подготовка за предстоящия Зимен панаир на книгата и тази на алманах „Кръстопът на изкуствата”, имах малко време за четене. Затова и си избрах „Кула за птици” – сборник разкази от руски автори, преведена на английски от Холи Смит (защо се е стигнало до там е дълга тема). Няма да правя анализ на същите. Само ще ви споделя една мисъл от Виктор Колпаков, автор на „Акордьорът на пиана”:
„Ако е чудесно, не е възможно да бъде плашещо.”
Дали подобна сентенция е вярна? Мисля, че всеки може да си отговори сам, без да навлизаме в подробности за философските понятия „чудесно” и „плашещо”.
Чисто етимологично, „чудесен” идва от думата „чудо” – „нещо поразително, което удивлява със своята изключителност и необичайност.” Хайде сега да се запитаме – можем ли да приемем с възторг нещо необичайно, което няма аналог? В която и да е сфера не само на изкуството, но на живота въобще. Насладата за окото или за интелекта може и да е факт, но често възникват въпроси от типа на:
Мога ли да се насладя, без да ме дебне опасността от конкуренция?
Мога ли да приема толкова необичайно чудо като естествено или мозъкът ми играе лоша шега?
Мога ли да приема чудото, без да търся обянсения?
И така нататък, и така нататък. А всички тези въпроси показват само едно. Чудото ни кара да се чувстваме застрашени. Не в друго отношение, а именно в това – на нашата неповторимост. На поразителния ефект, който можем да окажем върху околните ни себеподобни. Тогава вече насладата изчезва и отстъпва място на уродливата си посестрима – несигурността.
А чудесата са навсякъде около нас. Не само в клишираното вече „На Коледа стават чудеса.”  Дори в мечтата да се приберем, да се погрижим за хигиената си и след това да се отпуснем в мекото кресло с чаша обичана напитка и великолепна книга, която ще ни отведе далеч, далеч от всичко плашещо. От всичко необичайно, но толкова чудесно.

понеделник, 12 ноември 2012 г.

Колонка в e-lit.info

За свободата и истината
Автор: Весислава Савова   
Понеделник, 12 Ноември 2012 09:24

Изминалата седмица – от 5.11. до 11.11.2012 г. – някак теглеше към заветната дата десети ноември, превърнала се в символ на свободата и демокрацията. С настоящите размисли няма да правя политически анализ на двадесет и тригодишния период, белязан от относително бързи промени, последвани от периоди на застой. За думата „свобода” и по-конкретно за тази на Словото ми се иска да поговорим.
Гражданска свобода, която ни дава правото да изразим мнение без цензура, без натиск, без страх от наказание. Нещо, което е било невъзможно преди 23 години. Отново тази тема ни разделя. Привърженици на комунистическия режим твърдят, че видите ли, те можели да четат между редовете и това ги е направило по-интелигентни. Не осопорвам ничие ниво на интелект – не е мой приоритет. И все пак! Скрити послания има в много книги и авторите са намерили начин да поведат читателите си в този лабиринт, но като начин да размърдат мозъчните им клетки, а не с цел маскиране на истината. Тук отново ще опрем до несъответствия. Докато в математиката и логиката има определение за истина, то във философията конкретно такова няма. Тази наука разделя понятието на няколко категории: субективна, обективна, относителна и абсолютна.
 Ето как Декарт определя абсолютната истина: „Мисля, значи съществувам”. И ако ние, мислещите, имаме правото да изразим това, което е наша гледна точка по конктретен въпрос, постигаме съвършенство. Но то от своя страна е относително. А относителното са правдата и най-вече справедливостта. В този ред на мисли се питам – справедливо ли е след като даден индивид се възползва от правото си да изрази лично мнение, същият да потъпче това на другите? Ето как вече стигаме до субективната истина – такава, пречупена през погледа на въпросния индивид.  Трудно ни е да приемем обективната истина, защото макар и касаеща материята, тя е толкова различна именно през този поглед, че можем спокойно да наблюдаваме даден предмет и докато в моето съзнание той е чаша (примерно), във вашето може да бъде бокал, а в това на трети – купа за супа. Всеки с нуждите си. Но един широко скроен човек не приема само своята гледна точка. Той изслушва, обмисля и едва тогава изразява мнение. Не бърза да изпъкне, защото знае, че в повечето случаи ще стигне до обратния ефект – да стане за посмешище.  Подобни примери има много и то не само във фейсбук – относителна реалност, но много добре илюстрираща ежедневието ни. Споменах го, просто защото е пространството, в което най-ярко изпъкват примерите за криворазбралите свободата и истината.
За разлика от писателите наивисти,  не си позволих лукса да опростя по детски ситуацията. Само зададох няколко въпроса, а отговорите ще запазя за себе си.  Те ще бъдат относителни. А на мен ми се иска не просто да съществувам, а да живея. Мислейки.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

Как прочетох „Черният ангел – раждането на един от нас” от Иван Русланов



 Как оценявате една книга? Интересува ли ви кой е издателят? Интересува ли ви кой е редакторът? Интересува ли ви как книгата е стигнала до вида, в който вече я държите в ръцете си? Или просто сте от онази изчезваща порода, която си е обещала, че ще прочете първите 50 (примерно) страници, каквото и да ви струва това? Е, при всички случаи, добре ще направите, ако спазите това си обещание, когато започнете книгата, за която ще говоря днес.
Тя е „Черният ангел” от Иван Русланов. Знам, че е спечелил конкурс и благодарение на тази награда, книгата му е в този вид, в който започнах да я чета. Още в началото ме грабна с една много сполучлива метафора: „два квадрата тишина”. Замисляли ли сте се, че това е мястото, където животът и смъртта все още се разминават, създавайки предпоставка или за абсолютен край, или за ново начло? Аз, специално, не. Колкото повече напредвах в прочита на историята, толкова повече осъзнавах, че съдбата на младия Кристиян – не обикновен смъртен, а месия, -  воден от мъдрия Михаил (дори и имената са много внимателно подбрани) ме вълнува все повече и повече. Някак си я съпреживявах по свой начин и си спомних за моя съученичка, която емоционално поощряваше героя от един детски сериал, който гледахме заедно. Е, не извиквах в метрото: „Давай, Крис, давай!”, но мислите ми бушуваха и преливаха една в друга. Иван Русланов, съвсем майсторски, водеше динамичната история по ръба, изправяйки героя си пред всевъзможни ситуации, които макар и наститени с елементи на необикновеното и необичайното, са съвсем човешки и можем да ги съпреживяваме ежедневно, стига да поспрем за малко и се огледаме какво ни се случва. Разбира се, че няма да ви запознавам със съдържанието, защото „спойлерите”, т.е. издаване на съдържанието, с което ще ви разваля удоволствието от четенето, са ви гарантирани. А не е честно. Пък и авторът не заслужава това.
Защо ли? Не само защото е дръзнал да издаде първата част на романа си в такава крехка възраст – книгата е станала факт през 2011 г., но е кандидатствала в конкурса през 2010. Годината, в която е бил на 19. Хайде сега всички ние, пишещите, да се замислим колко от нас на тази възраст са се осмелили на кратка публикация в пресата, да не говорим за самостоятелна книга. Не, не – не ми излизайте с аргумента, че по „ваше време” това не е било възможно. Има една африканска поговорка, която твърди, че „има ли цел, няма провал.” Повярвал в това, Иван е чел много, работил е върху таланта си и не се е предавал. А това е само първа част на романа. Сигурна съм, че във втора предстои да се насладим, наред с разгръщането на историята, и на израстването на автора. Той доказва ежедневно, че може да върви напред. А ние, като читатели, ще го подкрепяме. Особено в онзи кризисен за всеки творец момент, когато е на ръба, но не на поредната история за разказване, а на ръба да се откаже от писането.
Малките ми забележки по отношение на романа, засега, ще споделя само с автора, защото те не са продиктувани пряко от него. Макар и още да ползва помощни колела в писането, той се справя достатъчно добре и сам в неговото управление. 

понеделник, 5 ноември 2012 г.

Традиции и новаторство

Седмична колонка в "Е-лит.инфо":


В края на октомври обикновено отново се разделяме около една и съща идея, колкото и оксиморонно да звучи това. В нощта на последния ден от този месец по българските (ама ха!) улици излизат маскирани духове, вещици, дяволи и каква ли не нечиста гад. А на следващия ден се чества паметта на народните будители. За децата е добре. Крещели цяла нощ „Номер или лакомство” и събирали бонбони, облечени като какви ли не призрачни създания, могат да си отпочинат. Ама възрастните! Тях не ги ли е срам? Ами срам ги е и дори споделят на фейсбук-профилите си инфантилни статуси от типа на: „Кажи НЕ на чуждопоклонничестово! Кажи НЕ на Хелоуин!” и го сравняват с нахлупването на „бурка”.
Точно в тази нощ, макар и маскирани по почина на тези „мръсни, чужди, небългарски” традиции, няколко писатели се събраха в галерия „Класика” в столицата не за да поискат почерпка. Не за да изплашат читателите си – нали са „чуждопоклонници”, та предпочитат да си ги глезят. Сигурно с комерсиална цел. И въпреки това. Слово, под формата на книгите им и тяхното собствено представяне; Театър, под формата на прекрасно изпълнение на млада актриса; Кино, под формата на мултимедийни трейлъри и презентации; Приложни изкуства под формата на тематични украси  някак надделяваха над простичкото обличане на костюми и безсмисленото тъпчене с бонбони. Беше си будителско от където и да го погледнем. Нещо повече, същите тези творци почетоха паметта на по-големите – не само като възраст, но и като умения – с прочитане на откъси от техни произведения. Като „Дървото на вси светии” от Рей Бредбъри.  Всъщност, точно там е и отговорът за това що е то Хелоуин и кой има право да го чества.
А същите онези, които призоваваха за анти чуждопоклонничество, на втори ноември вече накичиха стените си с клипове, в които мюсюлмани колят един техен „вероотстъпник”. И отказват да ги изтрият, защото трябвало „да се знае”! Та вие преценете сами кои са страшните, кои са грозните и кои, най-вече, са полезни за децата, които в израстването си имат нужда от нещо повече от хубави дрешки, вкусна храничка и среднощни купони.  Имат нужда и от духовна храна, за да не останат с впечатление, най-малкото, че Рей Бредбъри е поредната печеливша компания.