четвъртък, 31 януари 2013 г.

„Гостът на Дракула” от Брам Стокър

Ревюто можете да намерите и на страницата "За четенето и писането"


Коя е първата асоциация, идваща ви наум, когато чуете Брам Стокър? „Дракула”, нали? Наскоро имах удоволствието да прочета сборника му разкази „Гостът на Дракула” в превод на Емил Минчев, излязла от печт през 2009 г. от издателска къща „Персей”. Както е видно от линка, книгата е „спряна от продажба”, за съжаление. Някакви си три години и нещо закъснение за прочита ѝ не се броят, предвид факта, че оригиналът на книгата е бил издаден през 1914 г. – две години след смъртта на автора. Интересното е, че книгата е била осъществена на български с финансовата подкрепа на Ирландската организация за литературен обмен – фонд „Преводи” в Дъблин, Ирландия. Не, не просто интересно. Похвално дори. Оригиналното заглавие на книгата е „Гостът на Дракула и други чудати (странни – както го срещнах в един от електронните варианти) истории”. Да, наистина са девет съвсем чудати истории. Изпълнени са с фатализма, който сякаш е верен страж на границата между живота и смъртта. Готическият свят, познат ни от романа на ирландеца е представен и в тези разкази. Много по-добре отколкото аз бих го направила, са маркирани трите архетипа на чудовищата в разказите от самия преводач, а именно – човекът-чудовище, чудовището създадено от човека и чудовището-ходещ труп.
В първата, титулна за книгата, история се срещаме с един благородник, който замръква в гробище за самоубийци не в каква и да е нощ, а във Валпургиевата. Тема, която може и да ви се стори доста експлоатирана, но за която все пак има какво да се научи. Като например, че тя „не засяга англичаните”. Не можете да приемете подобно твърдение като чиста монета, нали? И не бива. Доброто и злото, в интерес на истината и за мое голямо облекчение, съвсем не категоризирани,  се борят не само за тялото, но и за душата на пострадалия.  Авторът е успял да пощади героя си от физическата смърт, която би му била гарантирана в една студена, снежна нощ и при срещата с вълци. Защо ли? Сигурно, защото той има свой благодетел. Нищо, че името на благодетеля не винаги се свързва с доброто. Чудовище? Сигурно. А кой го е създал остава с отворен отговор, какъвто е и самият край на разказа.
Пощадата от физическа смърт обаче е отказана на  образа  от втория разказ „Къщата на съдията” Малкълм Малкълмсън. Решил твърдо да намери усамотение, за да се подготви за предстоящи изпити, в изоставена къща, младият човек се среща със суеверни хора, но и с хора-реалисти, с  плъхове, „които са таласъмите, казвам ви, а таласъмите са плъхове.” Реално и свръхестествено. Здрав разум и игри на въображението. Това са протагонистите и антагонистите в тази забулена в тайнственост и завършила с (привидно) самоубийство история. Чудовището, с което се среща героят – среща, която не може да преживее, - няма нужда от категоризация. Или поне не и в едно непретенциозно ревю, каквото е това, което четете.
Третият разказ е със заглавие „Индианката”.  Какво ще кажете за идеята да сте току що бракосъчетала се двойка, а да имате нужда от трети човек? Стига де, не за тройка – това ще се окаже приоритет години по-късно, а и ще се размине с идеята за художествена литература или по-точно казано, ще размие границите ѝ. Тук третият човек с „неприлични коментари” и „цветист език” е необходим на двойката, за да преодолеят караниците си и да провокира въображението им за тайни срещи помежду им. Е, чудатости всякакви, но не те са в основата на тази история. Тя не е препоръчителна за природозащитници със слаби сърца, защото ще преживеят ужаса на майката на размазано от камък бебе-котенце. Не само ужаса, но и нейната свирепост, която ще провокира у третия участник спомена за една отмъстителна индианка апачи.  Каква е тази индианка – чудовще, мит или игра на въображенитое - и как тя е свързана с медения месец на новобрачната двойка ще ви се изясни, само ако намерите сили да дочетете историята. А си заслужава. Не за да събуди латентните ви заложби на садист, който не само ще убие беззащитно създание, но и ще си направи портфейл от човешка кожа. Не и за да научите деликатни подробности за съоръжението „Желязната девица” (Iron Maiden). Не и заради удоволствието да се запознаете с един вече несъществуващ Нюрнберг, който не е бил толкова популярен за туристите място. Нито и заради запазената му, въпреки намесата на реставраторите, готическа атмосфера и късмета да си направите разходка в Кулата на изтезанията, без от това да ви настръхне кожата (не гарантирам последното). Защо ли? Струва ми се, че отговорът е и в метафората, която използва авторът за самата кула. Защото „само тези, които стигнат нейния връх, да разполагат със светлина и гледка.” А „върхът” на всеки разказ се открива само след прочитането му.
Тайната на растящото злато би ме отказала от прочит с началото си, ако не беше авторът. Историите за войни между две семейства спряха да ме вълнуват още след първия  прочит на „Ромео и Жулиета”. Не, че не ги намирам за вълнуващи, но както казват англичаните, „не са моята чаша чай”. Друг е въпросът, че чай не пия, освен когато съм болна. А колкото и да съм болна, разчитам на добра книга от добър автор като на най-сигурно лечение. Брам Стокър е един от тези сигурни начини за подобно лечение, че и за профилактика. И наистина, още самото встъпление не се изчерпва с нещо обичайно, а още по-малко – очаквано. Кавгите и съпътстващите ги смъртоносни заплахи, а и последвалите ги помирения – къде искрени, къде привидни, - дават живот на нещо отвъд ежедневните виждания. Разказът едва ли е най-добрият в сборника, но „чудовището” в него се оказва също толкова необичайно, колкото са и другите образи, създадени от автора. Знаете, че златото носи нещастие, когато не принадлежи на някого. Това са ни доказвали легендите от различни краища на света. А това самородно растящо злато, което размътва умовете на героите в историята на Стокър надминава поривите и на най-смелото въображение.
Проклятието на циганката” отново ни среща с новобрачна двойка, към която се е присъединил (но само за компания) трети. Трети, който този път е близък приятел на младоженците Джошуа и Мери – д-р Бърлей. Стокър явно далновидно е предпазвал героите си от скуката или рутината в брака по този начин. Съвсем друг обаче е авторовият подход, когато свръхестествени сили се слеят с реалността и участниците в събитията не могат да осъзнаят разумът им ли е размътен или наистина има неща, които са отвъд трезвия разсъдък. Чудовището тук наистина е сътворено от човека. Но не с инструменти. Не и с овладяването на специални науки. Всеки от нас го носи. Дали може да бъде овладяно? Сигурно, но къде е ключът ще разберете, ако дочетете историята и нямате очаквания. Стокър не подлежи на рамкиране. Дори и да ви подлъже малко.
Идването на Абел Бехена” е история, която започва по правилата на старата школа за писане на кратък разказ. Природна картина, която да прелее в историята плавно, без излишни грапавини. Тук ще научите и за един нов нюанс на синьото – кронуелско синьо. И ако не сте били в този край, има пояснение, че то е „ярко и сапфирено”. От там нататък се очаква да имате въображение и да правите нужните асоциации. И не само за природната картина. История, която повдига темата за съперничеството и всички негови последствия. То също ражда „чудовища”. Такива, за които не се и замисляме, когато решим да съперничим на някого. Особено, когато не сме равностойни противници. В разказа се срещаме с приказнен елемент – кандидатът за женитба трябва да изпълни определени условия, за да спечели сърцето на избраницата си. Далеч от „три дни яли, пили и се веселили” обаче е краят на тази исторя. Невъзможно да бъде такъв, заради вплетената, но с нов облик, история за съперничеството между Каин и Авел. Братята този път не са по кръв, а по повелята на съдбата. Съдба, срещу която и двамата се оказват безсилни.  
„Погребението на плъховете” още със заглавието си ни кара да се замислим – защо точно тези създания са обсебили съзнанието на писателя, след като вече ги срещнахме в разказа за Малкълм Малкълмсън. Не ни остава нищо друго, освен да прочетем и за тяхното погребение или погребението, което устройват. Самото заглавие провокира, а какво останало за историята, разказана под него. Да се запознаете с Париж в средата на 19 век е шанс, който не е за пропускане. Приятно съм впечатлена от асоциациите, които са предизвиквали градовете у автора. За него някои са птици, други – зверове, а трети – риби. В този ред на мисли, той твърди, че Париж е „апотеоз на октопода”. За да потвърди това свое твърдение Стокър, много умело преведен от Минчев, използва всевъзможни литературни похвати като метафора (не само вече споменатата), етимологични фигури (групирането на групите), както и езиковият лайтмотив, с който потвърждава твърдението си, че „централизацията е предшествана от класификацията”. В разказа ще се наложи и да се замислите върху едно твърдение, което не е чуждо и за нас, в 21-ви век, а именно – „Боклукът е боклук навсякъде по света, независимо от епохата”. Главният герой на разказа има съдба, подобна на тази на Джошуа от „Предсказанието на циганката”. Трябва да се подложи на изпитанието на раздялата, за да докаже любовта към любимата си. Докато в „предсказанието” авторът не ни занимава много с преживяванията на героя си през това време, то тук се е концентрирал именно върху тях. Героят ще се отдаде на философско проучване за парижкия събирач на боклук. Интелектуално приключение в лабиринт – от пътеки и полезни разкази, - в който ще се срещне с поредното сътворено от създателя му чудовище. Чудовище, в което може да се превърне всеки герой от войната, всяка прекрасна актриса, когато обществото вече няма нужда от тях.
Сън за червени ръце” може да се разгледа като своеобразно библейско четиво. Недопускането на някого в Рая, заради извършено, но прикрито престъпление е тема, която определено дразни. Особено, ако човек не е фанатично религиозен. Не ме разбирайте погрешно, не възразявам срещу нито една религия на този свят, но когато поддръжниците се превърнат във фанатизирани фенове, ми е меко казано противно. В този разказ обаче, Сторкър остава верен на своя стил и не си позволява да сложи граница между доброто и злото. Нито едно от тях няма само едно лице. И героите в разказа – разказвач и слушател – ще ви убедят в това. „Чудовището”, което създава се родее както с човека-чудовище, така и с чудовището, създадено от човека. Не, не като чудовището на Франкенщайн, но толкова нещастно и ненамерило мястото си под небето, та дори и на него. В разказа звучат и ангелски песнопения, а посланието от Библията „адът е в нас и от самите нас” е поднесено по един съвсем простичък, но същевременно запомнящ се начин. Едва в тази, предпоследна за сборника, история откривам някои съвсем малки технически грешки, като разместване, но определено дразнещо, на букви (едно е значението на „ми”, съвсем друго на – „им”, въпреки или точно защото  се разбира кое се е имало предвид) и пропуснати запетайки. Сигурно ще ме обвините в буквоедство, но тези неточности правят впечатление, когато свикналия на подредеността и точността мозък бива подразнен от тях.
Пясъците на Крукън” завършват стройната композиция на книгата. Още самото начало е впечатляващо – контраст между един (почти) гротесков образ и съвършеното описание на пейзаж така, сякаш читателят наблюдава снимка или картина. Продължавате да четете с очакването (колкото и да не е препоръчително то в нито една житейска ситуация), че ще се случи нещо, което ще предизвика поне усмивка, ако не бурен, почти истеричен смях като този около главния герой Маркъм, заради избрания от него, ушит по поръчка шотландски костюм. Костюм, повторен само веднъж, но може би фатално. Това обаче само в случай, че сте забравили кой автор четете. И напомнянето за този важен факт, както и обратът на самата история не закъсняват. Безметежното съществуване ще наруши обичайни си ход под формата на едно „съобщение” от устата на считан за луд старец. Героят на Стокър трябва да се изправи пред най-страшното „чудовище” – своята суета. Начинът, по който се осъществява срещата и последствията от нея не бива да бъдат очаквани. Само съпреживени.
В тези истории, освен споменатите технически неточности, има няколко елемента, които определено не ми допаднаха. От една страна, непрекъснатото напомняне за уникалността на англичанина, лишено от чувство за хумор. Като допълнение към него – осмиването на други нации (шотландци и французи) с едно леко чувство на превъзходство. Да, знам какво ще ми кажете – да помисля за епохата, в която живее и твори авторът. Не съм аз тази, която ще съди доказани и обичани автори и нямам подобна амбиция. Но аз съм (що годе) мислещо същество и имам право да не приемам, а още по-малко – харсвам всичко. Слагам тези нередности в графата – да бъде препрочетено. И наистина ще препрочета книгата. Със сигурност и защото съм пропуснала някакъв детайл, майстор на които е Стокър. Следващият ми прочит ще бъде на английски. Не защото не харесах труда на Емил Минчев. Заради удоволствието да бъда още по-близо до света на Брам Стокър.

вторник, 29 януари 2013 г.

Отново в 70 ОУ "Св. Климент Охридски"

Да, отново там, за да науча, че голяма част от приятелите ми, с които се забавлявахме в писането на хайку, са ме очаквали с нетърпение. 
Този път не съм сама. С мен са Илияна Делева, дъщеря ѝ - Деси Латковска и Поликсения Ангелова. Готови сме да изиграем пиесата ми за деца "Приключенията на Щур и Враби" след успеха ѝ в Трето помощно училище "Едуард Сеген", за който вече ви разказахме тук. Уж бяхме спокойни и готови за срещата - вече сме "гърмяни зайци", както се казва, - а ето че сценичната треска не ни подмина. Никоя от нас не се издаде, но аз познавам момичетата и ги усетих. Въпреки това, се изправихме пред децата, които с жадни погледи очакваха това, което им бяхме подготвили. В компютърния кабинет на училището бе инсталирана мултимедия и ние започнахме с трейлъра към пиесата, който бе спонтанно аплодиран от децата.
Самото представление мина толкова весело и с такова желание от страна на публиката да участват, да съпреживеят всяка минута с нас, че забравихме всякакви притеснения и  играхме така, както можем най-добре. Аплодисментите бяха най-хубавата награда, за която може да мечтае всеки актьор и режисьор. По-желани дори от „КРИСТАЛЕН ТУРАНДОТ" или която и да е друга международна театрална награда.Още по-специални са тези аплодисменти, когато са от децата - те не могат да се преструват. 
На 16.02.2012 г. предстои официалната премиера на пиесата в галерия "Класика" като част от поредното издание на "Кръстопът на изкуствата". На 23.02.2012 г. ще бъдем гости в Центъра за работа с деца с проблеми в развитието, а на 01.03.2013 г. ще се завърнем в Трето помощно училище, за да ги изненадаме с нова сцена от пиесата. Този път, посветена на мартеничките.На 10.03. ще бъдем в детската клиника по хемодиализа към "Пирогов". За инициативата можете да прочетете тук. Радваме се, че организаторите ни поканиха. Смисълът на творчеството за деца е то да стигне до децата.

събота, 26 януари 2013 г.

Читател vs Писател


статията можете да видите и на страницата    

Преди няколко дни литературно-рекламната агенция "Лира.бг" публикуваха интересна информация за това що е то читател от Владимир Набоков. Не, нищо общо със скандалната "Лолита". След като последвате връзката, ще разберете, че тук той говори за това какво е добрият читател. 
Колко от нас препрочитат книга и колко често го правим? Заслужава ли си всяка книга, минала през ръцете ни, да бъде препрочетена? Разбира се, че от наша гледна точка - а как иначе? Дори и най-добрият разказвач, дори и най-признатият автор (тук двете определения се разминават малко) може да не ни импонират достатъчно добре. Това ли обаче е критерият за добра книга? Никой не може да надскочи себе си. Максимумът е - плюс единица, но това е привилегия за избралите да го направят. 
А сега да помислим какво прави един автор наистина добър. Наскоро в сайт за преподаване на английски, попаднах на следния урок. По всичко личи, че не само за изучаване на англисйки език. Ето и преводът ми на този материал:
"Как писателите пишат добре?
/преводен урок от сайта “Englishtown”/

Как писателите пишат добре? Те използват разнообразни техники, за да създадат собствен стил и визия. Нека да разгледаме някои от тях. Метафората, от гръцки - пренасочване, се използва, за да се създаде уникална перспектирва на позната тема посредством съпоставянето на привидно различни въпроси или концепции и така да се просветли разбирането ни за света. Ето и една известна метафора на Шекспир от „Както ви се харесва” - "светът е сцена". Но какво казва той? Това е обща тема у Шекспир - преходността и временността на живота, толкова набързо изживян, сякаш е пиеса на сцената. За да продължим с темата за Шекспир, той също така е бил майстор на хиперболата. Това означава "прекаляване или преувеличаване" и се използва, за да се създаде емфазис (наблягане, изтъкване). „Ще измие ли някога огромният океан на Нептун тази кръв от ръката ми?” Така казва Макбет след като убива Краля. Преувеличеният език тук подчертава неговата ужасна вина и чудовищността на престъплението му. Подсиленият тон на езика служи за да се добави драматично въздействие. 
Пример за такова можете да намерите и у Самюел Тейлър Колридж в най-известната му поема „Кублай Хан”, за която твърди, че му се е явила на сън.Има различни определения за символизъм, но единственото,  на което симпатизирам е онова, което разбулва мистерията,  заобикаляща реалността и мисля, че това важи и  за магическото стихотворение на Колридж. Тъй като то е било написано, съществуват много теории за това какво всъщност означава стихотворението. Мисля, че работата опира до креативния процес. Морето без слънце и дълбоките пещери символизират мисълта, докато идеалистичната представа за „плодородни земи”, „градини светли”, показват уважение към въображението на твореца. Обаче може да има опасност в разгръщането на подсъзнанието като се загатва за такава картина като „яростно място”, „тази бездна, с кипежа на безспирен смут.”
А за да може някой да улови и разбере тези техники не се ли предполага да бъде Читател. Читател, който се е връщал да препрочита цитираните произведения и провокира пропусналите ги да наваксат. 
Напоследък стана много модерно писатели и читатели да се надпреварват да пишат "ревюта" в блоговете си. От ревю до ревю обаче разликата е голяма. Едно е да нащракаш набързо няколко думи, подплатени с патос или обратното - с абсолютна апатия, съвсем друго - да осмислиш изразните средства, използвани от автора, влиянието им върху читателя и дали само те са причината да препрочетем някои творби. Разбира се, че перфектното познаване и прилагане на изразни средства не са достатъчни. Трябва и добра история. История, чиито детайли може и да пропуснем на първи прочит. Затова и препрочитаме. Е, ако при повторния прочит не уловим нещо, което сме пропуснали при първоначалния ентусиазъм, то тогава е по-добре да потърсим причината в себе си и едва тогава да заклеймим автора. 
Връзката между читателя и писателя остава неразрушима. Освен в случаите, когато този, който чете, само парадира, целейки да кокетира или да се хареса някому.

неделя, 20 януари 2013 г.

Когато мечтите оживяват

Весислава /текстописец, сценарист и режисьор/
За един пишещ човек няма нищо по-важно от обратната връзка с читателя. Дори и когато книгата все още не е факт. По една или друга причина, моята книга за деца „Приключенията на Щур и Враби” - таласъмче и пиленцето-момиче със стоманени нокти, но добро сърце, - все търпеше отлагане. До скоро. До скоро, когато ми хрумна идеята, че може да бъде превърната в пиеса. Същевременно Илияна Делева – съпреживяла историята на книгата ми от самото ѝ написване, - ме запозна с възможността да гастролираме в различни училища. Съвсем логично бе да започнем репетиции за пиесата заедно с Поликсения Ангелова – друг човек, който заживя с историите на героите по същото време. На първия прочит на писата дъщерята на Илияна – Десислава Латковска, - се присъедини към нас и спонтанно реших, че тя може да играе ролята на мъдрата совичка Аз-зная-всичко. Тя прие с готовност, предвид таланта ѝ на актриса, който развива непрекъснато. За по-малко от месец бяхме ошлайфали текста и се озовахме пред специалната публика от децата-възпитаници на Трето помощно училище „Едуард Сеген”. Публика, която не просто наблюдаваше безучастно приключенията на героите, а участваше с коментари. Едно от децата – Сашко, - ни изненада и спонтанно ни каза стихотворение, за което бе възнаграден с аплодисменти. Накрая, всички ние – актьори и публика, - танцувахме и се веселихме заедно, обещавайки си до нови срещи. Ние всички БЛАГОДАРИМ!

Поликсения/в ролята на Щур/
 Тази премиера ме върна не само в училищните години, но като че ли и в реалния живот. Не бях стъпвала в училище от наистина доста време, а животът ми върна именно публиката, именно децата, които, както каза Весислава, реагираха на играта ни дори насърчаващо – не само с коментари, но и със смях и отговори на задавани въпроси. А да видиш как публиката и особено тази, реагира със смях е сигурен индикатор, че е гледала с отворено сърце. Отворените сърца, от своя страна, спонтанно се съединяват с нашите. Да – тези деца станаха част от нашата игра. Убедена съм, че след време някои от тях ще отидат и по-далеч – ще поискат те самите да бъдат част от някой спектакъл, което ще е най-красивото, а децата, които имат други таланти, ще пазят в малките си душички този спомен дълго. Екипността в това начинание, от своя страна, е другият важен фактор. Тук имахме шанса да се познаваме, но смело мога да кажа, че пиесата отвори още нещо между нас. Автор, сценарист и режисьор, Весислава Савова не просто ни ръководи в играта на репетиции и сцена. Тя умее и съсвем вярно да поставя мост не само между професионалното и човешкото, но и между нас като личности. Умелото изваждане на  талант съединява с правилната насока за работа. С нея е лесно героят да заживее в  теб и ти в него. Непрекъснатото ѝ поощряване и верни корекции са жизнено важни за успеха на един герой,  за успеха на една пиеса. Ила (Илияна Делева) направи повече отколкото предполагах за своята Враби, но същевременно с това и за моя Щур, за совичката и така, за пиесата. Нейното съпричастие ми помага много. Аз-знай-всичко (совичката, изпълнена от дъщерята на Ила – Десислава Латковска), пък, ме респектира и събуди моето възхищение с желанието си за професионална игра и дисциплинираността си.  С нея все още не се познаваме дотам, но и това ще стане предполагам. Приятелското гостоприемството на директора на училището и учителите ни даде идеи за нови съвместни проекти и други контакти. Ето така стигнахме до тук, но обещавам – няма да спрем!


Илияна (пиленцето-момиче със стоманени нокти, но добро сърце – Враби)
За първи път гостувах на децата от Трето помощно училище „Едуард Сеген” по молба на един от учителите там – Коста Костов през ноември миналата година. Тогава направихме театрална работилница, в която разказахме добре познатата приказка „Дядо вади ряпа”. Децата участваха активно, намирайки подходящия реквизит, изпълняваха действията на героите и дори опитваха да се включват с кратки познати реплики. Тогава им обещах, че ще се върна при тях с нова приказка и нови преживявания.
Много съм щастлива, че Весислава прие идеята ми да играем там сценка по текста и Приключенията на Щур и Враби. Трябваше да намерим още актьори, да драматизираме подходяща част от приказните истории, да съберем и сътворим костюми и реквизит. Първа се отзова Поли с предложението си да играе Щур, естествено за мен оставаше да бъда Враби. (Е, какво, не ви ли приличам на едно накокошинено пиле, което зад агресивната си визия и железни нокти крие множество страхове?)
Започнахме. На първата репетиция с нас беше и Деси. Четем текста, обсъждаме къде какво е подходящо да направим, къде е мястото на музиката, засичаме време… Изведнъж Веси казва, че една сцена е твърде кратко, дори и за моите специални приятели. Решаваме да има още една сцена – тази с мъдрата совичка. Кой да я играе? Отговорът дойде от само себе си. Продължихме до днес.
Чудесно е, че децата ни приеха с радост, че ни поканиха отново да бъдем при тях и че разнообразихме трудните уроци с един по-различен урок за приятелството.


Деси (мъдрата совичка Аз-зная-всичко)
Веднага щом разбрах за книгата и за идеята да я превърнем в пиеса бях много развълнувана и на драго сърце се съгласих да участвам. След това започнахме с приготовленията за представлението и  с идеите къде да го играем. 
Отидохме в Трето помощно училище „Едуард Сеген”, за да разкажем Приключенията на Щур и Враби на дечицата. Радвам се, че успяхме да зарадваме по един магически приказен начин децата от това училище – накарахме ги да се смеят от сърце, да скачат и играят с нас. Също така там открихме и нови приятели.
За първи път бях в това училище, но и преди съм посещавала домове за деца. Винаги ще помня начина, по който са ни посрещали, сияещите им погледи и разтворените им за прегръдка ръце. Тези деца са толкова мили и добри, те заслужават да бъдат щастливи и обичани. Ние се стараем да им дадем поне малко радост и подкрепа, да им покажем, че в наше лице те могат да открият приятели.  С удоволствие ще отида отново при тези прекрасни деца.



събота, 19 януари 2013 г.

Тост с коняк и три червени рози//A Toast with Cognac and Three Red Roses















От 1949 г. насам в ранното утро на 19 януари тайнствен посетител вдига тост с коняк (съди се по оставените бутилка и чаша) и полага три червени рози на гроба на Едгар Алан По. Твърди се, че посетителите са повече от един, но така или иначе, рожденият ден на твореца продължава да се отбелязва по този загадъчен – каквито са били и животът, и творчеството, а дори и смъртта му – начин. На 15 август 2007 г. Сам Порпора заявява, че той е положил основите на тази традиция и то чак през 60-те години на 20ти век, но се оказва, че част от детайлите съвсем не са точни. И какво значение има? Не е ли по-важен фактът, че и до днес няма как почитател на творчеството на По да забрави рождения му ден? Вдъхновител на поколения наред, писателят сякаш е постигнал една от най-често развиваните теми в творбите му – съживяване на мъртвите. Всеки път, когато някой някъде отвори книга на По, той го връща към живота.
Започвам деня си с „Истината в случая с господин Валдемар”. И днес ще препрочитам други разкази от Едгар Алан По. А вие?
Since 1949 in the early morn of the 19th of January, a mysterious visitor has been  proposing a toast with cognac (judged by the left bottle and a glass) and lays three red roses at the grave of Edgar Allan Poe. It is said the visitors are more than one but one way or other, the author’s birthday is kept being celebrated in that mysterious – what both life and works and even his death used to be – way. On the 15th of August 2007 Sam Porpora claimed he was the one who put the foundations of this tradition and it happened in the 1960s but it turned out to be the details of Porpora’s story were not absolutely punctual. But it does not matter. Isn’t the fact that even up to now there is no way for a fan of Poe’s work to forget his birthday? An inspirer of many generations in a row, the writer as if achieved onе of the most evolved topics in his works – deceased’s’ reviving. Each time when someone somewhere opens Poe’s book, the reader will bring him to life again.
I am starting my day with "The Facts in the Case of M. Valdemar". And today I am going to reread other Edgar Allan Poe’s short stories. What about you?

събота, 12 януари 2013 г.

12 януари

 12 януари е много специална дата за мен. Преди всичко, това е рожденият ден на детето ми. Виктория - красива, умна, талантлива, можеща. Да, да, знам, че всеки си хвали гарджето, но няма човек, който я познава и да не може да се съгласи, че това са бледи определения за нейните качества. Честита и успешна да бъде!
На 12 януари излезе и първата ми книга - сборникът разкази "Приятели". Съвсем логично беше водеща на премиерата да бъде точно дъщеря ми. 
Днес отново е 12 януари. Няма да раждам, със сигурност. Няма да има и нова книга. Това обаче не обезсмисля красотата на деня.

неделя, 6 януари 2013 г.

Антропофагия и литература

 Антропофагията, в частта ѝ „ендо” и най-вече, доброволната такава, когато е поднесена от човек овладял словото, може да бъде дори примамлива. Не за следване, а за изследване или поне проследяване. Няма да говоря повече. Само ще ви препоръчам повестта "Настя", включена в сборника "Пир", от Владимир Сорокин. По възможност, в оригинал. Преводът на Иван Тотоманов не е лош, но използваният шрифт, с който се предлага в нета е меко казано отблъскващ. Всъщност, тази книга издавана ли е на български?