петък, 31 май 2013 г.

Представяне в списание "Дисонанси"

Списание "Дисонанси" е издание на клуб "Млад журналист" към 157-ма ГИЧЕ "Сесар Вайехо" (II испанска). С благодарност към тях споделям, че са отделили цяла страница за мен в раздела им "Арт Студио". Трогната съм от думите на редактора Илия Григоров:
"Произведенията на Весислава Савова покоряват с вътрешната дълбочина, която създават, и с широкия спектър на образите"

 
Очаквайта скоро представяне на списанието, с което ще ви убедя, че младите хора четат, творят и са много целенасочени.

сряда, 29 май 2013 г.

„Принцът на мъглата”, Карлос Руис Сафон




Издателство „Изток-запад”
Година 2013
Преводач – Светла Христова

можете да прочетете
и тук


За личните ми пристрастия към Сафон съм споменавала неведнъж. За последно, през декември 2012 г., когато с много патос (какво от това, че не е за препоръчване) ви разказах за любимия ми и до днес негов роман „Марина”. Когато тази година „Изток-запад” започна да ни подготвя за предстоящото издаване на „Принцът на мъглата” – първата творба на Сафон, си признавам, че усетих нетърпението, присъщо на малките деца. Когато вече книгата беше в ръцете ми, си отдъхнах, че виждам отново името на Светла Христова като преводач. Често тази професия остава някак в сянка, но онези, които обичат четенето знаят много добре каква е ролята й за една книга.

Ще започна с комплимент към художника на корицата (също много важна част от една книга) Любомир Пенов. Дори и никога да не сте чували за Сафон, дори никога да не сте чели гръмките, но основателни препоръки на Христо Блажев и Благой Иванов, то корицата няма как да не прикове вниманието ви. А сега, когато вече прочетох книгата, твърдя, че е най-добрата илюстрация за съдържанието й. Ето я и оригиналната корица на първото му издание.

Мисля, че не е за пренебрегване фактът, че книгата е спечелила няколко награди, сред които „Edebé” през 1994 г., както и че е изборът на Американската Библиотечна Асоциация за „Най-добра художествена проза за младежи” за 2011 г.

И така, отгръщам първа страница и с удоволствие попивам всяка дума от „Бележка на автора”. И книгата, като всичко пребивавало на Земята, има своя история и не само от нездраво любопитство, се интересувам от нея. Какво научаваме от тази бележка? Че това е книга, написана още в началото на писателската кариера на Сафон – 1992 г., - но наличието на проблем с правата върху първите му книги забавя чаканата от читателите му по цял свят среща с това произведение. Е, добрата литература няма срок на давност и никога не е късно да бъде прочетена. Освен това, „Принцът на мъглата” е с етикет „юношеска литература”, но както казва авторът, „разказваческото изкуство не познава възрастови ограничения.”

Замисляли ли сте се кога едно дете се разделя с детството си? Струва ми се, че най-основателният отговор е – когато осъзнава, че не е безсмъртно, когато смъртта разклати основите на неговия иначе идеализиран свят. Така се получава и с трите деца в тази история, които заради войната се преселват с родителите си в нов град. Град, който не предлага кой знае какви приключения, но поне е малко по-встрани от най-голямото зло, сътворено от човечеството.

В началото новият живот върви за децата някак мудно и без очакване на приключения, но постепенно котка, паяци и странна градина от каменни статуи на циркови артисти ще започне само да ви подготвя за едно имагинерно, но толкова реалистично описано приключение, че несъмнено ще повярвате, че се е случило. Нещо повече, ще станете част от него, докато яхнали въображаемо колело ще последвате две от децата на семейството и техния нов приятел до останките на потънал кораб и ще се гмурнете заедно с тях в студените води, докато същевременно преживявате тревогата на родителите заради инцидент с по-малката им дъщеря. И всичко това през една мъгла, която е далеч по-мистична от всяка друга, в която сте се озовавали и далеч по-осезаема от образа, създаден от символистите, например. Всеки един от образите, с които се срещате в началото може да ви изглежда съвсем измислен, но Сафон умее да му вдъхне живот и да го направи част от обкръжението не само в книгата.

До къде може да стигне човешкото въображение? До къде могат да ви отведат необмислените обещания, които не сте изпълнили? До колко човек е подготвен за загуби? Все въпроси, чиито граници Сафон изследва, докато развихря разказваческите си умения и с подхода на професионален психолог проследява промените в психиката на героите си, която трябва или да разширят, или да загубят играта на живот и смърт.

Образите в белетристиката на Сафон са запомнящи се, защото авторът не търси евтини ефекти и натруфени изразни средства. С няколко щриха, направени с точно подбраните думи, така точно уцелва онези центрове в мозъка, които ще развият въображението и на най-закоравелия техничар, търсещ само научни аргументи за своя свят, че вие можете да се закълнете – тези образи са някъде сред нас. Само до момента не сме очистили сетивата си от излишна шлака, за да ги видим.

Краят на историята не е никак щастлив (за разлика от поамериканчения ни вкус, свикнал на бързо действие и „happy end), но семейството отново е цяло, та дори и много променено след перипетиите, през които минава. Ето, че е възможно да повярваме, че каквото и да се случи, животът си заслужава да бъде изживян точно такъв, какъвто ни се полага. Стига да поискаме. И да не забравяме. И да четем.

неделя, 26 май 2013 г.

„Шадоус Фол” – Саймън Грийн




издателство "Изток-запад"
година - 2013
преводач - Лидия Цекова
можете да прочетете
и тук
 В личния сайт на Саймън Грийн прави впечатление съвсем кратката биография (за сметка на библиографията му), което би трябвало да замисли някои наши съвременни писатели. Както и да е, ето и преводът ми на биографичната бележка. Правя го не толкова с информационна цел – „Уикипедия” предлага доста добра информация и на български, - а защото струва ми се точно там е подбрано най-важното за автора и може да бъде вдъхновяващо за можещите сред пишещите хора:
„Саймън е роден в Брадфорд на Ейвън, Уилтшир, Англия (където все още живее). През 1955 г. получава магистърска степен по модерна английска и американска литература от университета „Лестър”, а също така е учил и история и има хуманитарна степен. Неговата писателска кариера започва през 1973 г., когато е бил студент в Лондон. Първата му действителна продажба е бил разказът със заглавие „Manslayer” през 1976 г., но по-късно не е публикувана; Awake, Awakeе била първата му продажба на професионален редактор, през 1979 г. По-късно продал шест или седем разказа на любителски списания, преди пазарът за тях да изчезне на практика за една нощ.
След години, през които получава писма с откази, той продава седем невероятни романа през 1988 г., точно два дни след като започва да работи в книжарница „Билбо” в Бат (след като е бил три години и половина безработен!). Това е последвано през 1989 г. от още два и от комисионната да напише романизация по филма на Кевин Костнър „Робин Худ: Принцът на крадците”, от който продава 370 000 копия.”
Понастоящем едва ли има почитатели на фантастика и фентъзи, които да не познават произведенията на Саймън Грийн. Романът му „Шадоус Фол” (той го определя като най-доброто си произведение) е издаден през 1994 г., а преводът, с малки резерви, касаещи част от бележките под линия, майсторски издържан от Лидия Цекова, излиза на българския пазар през 2013 г. от издателство „Изток-запад”.
С какво ме впечатли "Шадоус фол"? Особено пък като се има предвид, че съм почитател на Толкин - авторът, който е създал най-добрия до сега фентъзи-свят в световната литература. Преди всичко, именно със създаването на такъв завършен свят, в който вече има и съвременни герои и елементи. Нормално – Саймън Грийн е наш съвременник. Интересното е, че отивайки в градчето Шадоус Фол (да, наистина отивате там, а не просто четете поредната измислица), намирате отговорите на въпроси, които може и да са ви минавали през главите, но не са се задържали дълго там. От една страна, кой приживе ще губи ценно време да мисли какво е там, „отвъд”, а от друга – защото необяснимото в някои случаи е по-добре да остане такова, вместо да създава допълнителни проблеми. Саймън Грийн не бърза да срещне читателите си със смъртта. Той ги отвежда на онова място – един вид, преход, - където забравени хора и герои от различни произведения все още имат повод да живеят. Поне докато някой има нужда от тях. Сред най-различни типажи, които срещаме в ежедневието си и за по-лесно наричаме „ексцентрични” или „откачалки” ще видим и много герои от анимации и комикси, бунтари, бивши писатели, рок-певци и какви ли не, за които почти никой не иска вече да си спомня. От всички тези образи, населяващи невидимото за всеки, но избиращо обитателите си градче Шадоус Фол, от които нито един не е просто фикция, която подобно на дервиш се върти около себе си за да получи просветление, а непрекъснато е свързан с останалите, което допринася за още по-завършения вид на този свят, прави впечатление образът на Времето - „достолепен старец, символ на сезоните и годините. Безсмъртен в известна степен”.  Първо, придружавайки двама от героите, влизате в неговите владения и усещате присъствието му по невероятното описание на неговата обител. Няма да издам и дума от него, защото то е като магия, която може да бъде развалена от празнословия. След като продължавате да се оглеждате наоколо, сякаш камера в европейски филм следва появяването на героя. Срещате творенията му – роботи, защото няма деца, - най-близката му пазителка (изключително колоритен образ), а след това и самия него. За да бъде картината съвсем завършена, накрая ще се появи и най-невероятното му творение, едно плашило с име Джак Феч (но какво само!). След като сме се запознали с него от разкази на героите, то ще изплува на сцената съвсем безмълвно и със съвсем непредвидими реакции, едва след като вече сте в плен и проявявате пълна емпатия към Времето.
В романа не липсват и елфите, но съвсем не идеализирани същества от светлина. Авторът, с прекрасно чувство за хумор описва и техните слабости, но не пропуска да предупреди: "Имат достъп до магии и наука, за каквито човек не може и да мечтае." Те, заедно с другите герои, ще бъдат основен персонаж в предстоящата битка за нов ред (но далеч от изтърканите шаблони), предизвикана от нарушаване реда в Шадоус фол, за която кметът и шерифът на градчето не са достатъчно добре подготвени. Входът към елфическата обител е главата на прастар звяр. Нещо повече – влизането е възможно само ако минете през огромната му паст. А той разговаря с посетителите посредством ... телепатия. Колко вида елфи има? Каква е тяхната роля? Е, „Шадоус фол” е в книжарниците и ви очаква.
И като споменах битка – пригответе са за едно от най-смелите, но и най-издържани произведения в това отношение. Всъщност, какво пиша? Няма начин да бъдете подготвени. Колкото и добре да познавате творчеството на Саймън Грийн, колкото и книги да сте прочели, колкото и внимателно да сте следвали сюжетната линия. Може би, ако и вие като мен не сте почитатели на хепи-енда, ще останете разочаровани от ангелски песнопения и събрали се отново, разделени от смъртта, близки хора. Но замислете се – какво очаква тези, които имат шанса да продължат заедно, след като вече са свикнали да бъдат разделени. И то там, където се сбъдва най-старото пророчество – "да има Светлина". Въпрос на гледни точки и усет към прочита.
Надявам се, че тези малки щрихи към грандиозния епос няма да развалят удоволствието от четенето. Още повече, че краят, макар и щастлив, ще ви развълнува, колкото и да се правите на железни, почти безчувствени стабилни хора. Всъщност, знаете ли, струва ми се, че безчувствени хора не четат фентъзи, фантастика и ужаси. А „Шадоус фол” е един от еликсирите за крехката им (ни) душевност.

събота, 18 май 2013 г.

Милорад Павич „Пейзаж, рисуван с чай”



Преводач – Русанка Ляпова

можете да прочетете
и тук
Вече съм свикнала да играя по правилата на Павич докато чета и неведнъж до сега споделях удоволствието от тази игра. И не оставайте с погрешно впечатление – тези правила няма да ви ограничат. Можете да четете така, както ви се харесва, но за разлика от книгите-игри (не са за пренебрегване, но те са друга тема), няма опасност да стигнете до задънена улица или направо да бъдете убити от някой от героите. Само мозъкът ви може да експлодира от толкова информация, която ви се налага да обработите. И тогава въобще не се питате къде е границата между факт и фикция, защото те се преплитат умело. И не само защото мъжете „захапват брадите си”, за да изплуват от разбития кораб и да се изкачат до Света гора.
Вече се научих да търся думите и да правя разлика между мъжка и женска част на книгата („Хазарски речник”), да си измисля 101-вия финал от роман със сто финала („Уникат”), да довършвам разказите от интернет („Стъкленият охлюв”) или да търся улики („Другото тяло”). Сега пък имам свободата да чета водоравно или отвесно, както ми се харесва, докато се запознавам с „Пейзаж, рисуван с чай”, вдъхновен от посещението на Милорад Павич в Света гора и Хилендарския манастир.
За да не се загубя в думите, ще си повтарям често този цитат:
Надявате се, че езиците ще ви свържат със света. Но не езиците свързват хората; тях на два пъти ще ги учите и на два пъти ще забравяте за тях.”
Е, езикът е един, но какво разбираме когато казваме нещо, зависи само от нас. А може би на моменти ще долавяме тишината, защото както повечето пишещи сред нас знаят (друг е въпросът дали са се замисляли или прилагат на практика):
 „Едно от решаващите качества на великите писатели е мълчанието за някои неща.”
Точно тук е ключът към решаването на кръстословицата. Да разберем какво е премълчал, несъмнено един от най-увлекателните писатели, които съм чела Милорад Павич, и да го намерим някъде. Къде ли? Струва ми се в собствените си познания и начин на възприемане на света. Докато следваме пътищата на киновитите и идиоритмиците – създателите на Хилендарския манастир - в тяхното разделение и осъзнаване на разликата между мълчанието и тишината към бъдещето или пътя на Атанасие Силвар, започнало със сина му и кръстосващо пътища с тези на други пътници, но в крайна сметка, винаги  към миналото по маршрут, видян в сънищата („нощем по-добре се вижда в миналото от денем”) ще можем да направим и своите пътувания, защото ако има нещо, което безспорно е „запазена марка” на писателя, то е съотнасянето на философски и естетически проблеми от глобалното към локалното и обратното. Имам предвид – от историята на цели племена до историята на една обикновена личност и обратното. Защото всеки изживява своя ад или своя рай, но не и без да осъзнае, че е свързан (и водоравно, и отвесно) с останалите хора – не само в семейството, а в света като цяло.
Обикновено, прозренията идват в края. Тогава, когато сенките са три, защото има три слънца. Както казва Павич, самите ние можем да се досетим кое е това място.

сряда, 15 май 2013 г.

„Сияйната пирамида”



можете да прочетете 
Издателска къща „Златорогъ”
Преводач и съставител Юлиян Антонов
Година – 1999

Преводачът Юлиян Антонов е избрал девет разказа от „Антология на необясненото”, съставена от Рик Алегзандър през 1998 г. Според българина, подборът на тези девет разказа се основава на факта, че тези девет автора са недостатъчно известни у нас – нещо, с което не съм много съгласна, но може би през 1999 г. е било така. Както и да е, не това е важното. Факт е, че в тази книга от само 206 страници ще можете да се насладите на невероятни и трудни за обяснение истории, които са описани и представени майсторски от авторите им. Ще си позволя да се спра на всеки от тях по отделно, дори с риск да се изкуша с малко спойлери, но съм сигурна, че няма да ви отнема удоволствието от четенето.
Първият автор е американката Керолайн Джанис Чери, подписваща се по-често като Си Джей Чери. Писала в съавторство с Джанет Морис. Носител на наградата „Хуго” за романите  „Касандра” и „Светът на Пел”. В антологията участва с разказа „Касандра”, който изследва как войната се отразява на психиката на хората. „Лудата Алис” вижда бъдещите жертви като прозрачни призраци, предметите като начупени или рушащи се. Никой не я разбира и всеки я съветва да се лекува. Но в нейния свят тя разбира най-добре какво означават тези призраци. Нищо, че не е нормална.
Следващият е не кой да е, а големият английски писател Греъм Мастъртън. Първоначално, публикува селфхелп литература за жени под псевдонима Ейнджъл Смит, но през 1975 г. вече е в областта на фантастиката, под псевдоним Томас Люк, и пише романи, които биват филмирани като „Маниту”, а през 1979 г. вече е носител на наградата „Едгар Алан По” за романа „Химел-дом”. Повестта, с която е представен в антологията е написана специално за нея и се нарича „Ирландският въпрос”. Ако обичате истории за паралелни светове, ирландските легенди и решаването на анаграми, то това е вашата история. Сигурно и на вас, като на мен, са ви втръснали досадните преминавания под тунели и всевъзможни съоръжения за да се окажете в света дори на мъртвите, но ви уверявам, че лекотата, с която ще се озовете в паралелния свят на Ровън Е. Лексанжи (разчетохте го, нали?), е толкова приятна, колкото и самият стил на автора.
Третият автор в поредицата е Джералд Кърш – писател и журналист, също от Англия. Неговият активен период са 40-те и 50-те години на 20-ти век. Разказът „Хората без кости”, с който е представен в антологията може и да ви се стори малко досаден с това, че изследва заселването на земята от извънземни пришълци, но е добре да се знае, че този разказ е написан десет години (1954 г.) преди Ерих фон Деникен да развива тази теория в произведенията си. Ето го и финалът на разказа, който си заслужава да бъде споделен:
„Не се ли сещаш бе, идиот? Ония безкостните са хора. Ние сме марсианците!”
Четвъртият автор е американецът Ричард Леймън. Абсолютен фаворит на Стивън Кинг и Дийн Кунц, той е бивш учител, библиотекар и журналист, чийто роман „Плът” е обявен за роман на ужасите за 1988 г. Разказът му „Работа” е писан специално за антологията. Типичен психологически трилър, с елементи на съспенс, в който ще се чудите до последно кой е „нормалният”. А трябва ли да има такъв?
Артър Макън е петият автор в антологията – англичанин, който след като сменя много професии, започва да публикува своите истории през 90-те години на 19-ти век. Всички те са посветени на окултното и митологията. Понастоящем е обявен за създател на стила „хорър-фентъзи”. В титулния за българското издание разказ „Сияйната пирамида” ще се срещнете с типична криминална история в традициите на старата английска школа и мястото й сигурно изобщо не би било в този сборник, ако не беше разкритието за по детски наивни знаци, отвели двама приятели до тайно общество на малки хора, строящи огнена пирамида, в която изчезват всички, застанали на пътя им.
Шестият автор е американският писател, носител на наградата „Хуго”, сценарист, композитор и актьор Ричард Бартън Матисън, по-голяма част от чиито разкази са филмирани (например, „Дуел”, режисиран от Стивън Спилбърг). „Момичето на моите сънища” – разказът от антологията, - е историята на една двойка от момиче-екстрасенс и алчния за пари неин партньор, който е готов на всичко, за да заживее като цар. Включително и да спи с тази жена, която ненавижда. Разбира се, той си получава заслуженото (все пак, американците са със силно развито чувство за справедливост като цяло), но не и преди авторът да ви поведе по пътеките на подсъзнанието на един психопат, който в най-добрия случай би останал перфектният изнудвач, а в най-лошия – убиец.
Под номер седем е Уилям Олаф Стейпълдън. Английски писател и философ, който е включен в антологията с разказ, писан през последната година от живота му, а именно – „Един съвременен магьосник”. Изследващ възможностите на психокинезата, авторът предупреждава колко опасно е човек да не може да овладее дарбата, която има. И до днес се счита за невъзможно човек да влияе на материята само със съзнанието си (изключвам фанатични поклонници на разни култове), но „усилието на волята” винаги ще заслужава уважение.
Номер осем е моят абсолютен фаворит Бейзил Копър – английски писател и журналист, представител на съвременната готика и често сравняван с Лъвкрафт, познат с цикъла за детектива Марк Фарадей и познат също под псевдонима Лий Фолк. „Като гръм от мъгла” точно ще ви дойде и разказът, който проследява как в рамките само на шест часа се „ражда” не кой да е, а самият Джак Изкормвача. Може би историята би била скучновата, ако според автора това не беше ... жена. Жена, чиято психика авторът изследва в рамките на тези шест часа – от момента, в който тя се отправя да разбули мистерията около смъртта на годеника си, до преобразяването й. Авторът само щрихира фактите, а след това тръгва по тази маркировка, внимателно изследвайки промените в психиката на героинята си.
Последният разказ в сборника е от английския писател и сценарист Томас Найджъл Нийл. Разказът „Натрапниците” изследва до къде могат да стигнат не обикновените полтъргайсти, а „елементалите” („духове на мъртъвци, завърнали се в света на живите, за да отмъстят” – както уточнява в бележка под линия преводачът), когато покоят им бъде нарушен.
Ако сте любители на психологическия трилър или фантастиката – особено в частта й с фентъзи и хорър, - това е сборник, който си заслужава да прочетете. Няма да ви отнеме много време, но ще се насладите на чудесни истории, както и на много добър превод.

неделя, 12 май 2013 г.

Андрея Илиев "Да събудиш динозавър"



Издателство „Световит”
2008 г.
можете да прочетете
и тук

Спомняте ли си булевардните романи от и за времето на прехода? Какво беше характерно за тях? Евтина сензация и лебедова песен за престъпници. Хайде, моля ви се! Едва ли има човек, който по един или друг начин да не се е срещал с тези „обаятелни сладури”. Но не за лични и личностни истории ми се говори, а за начина, по който свикнахме да ги виждаме описани в литературата от времето, което споменах. И всичко това, поднесено с толкова ограничен речников запас и толкова далеч от литературата, че като нищо можете да махнете с ръка и да кажете, че такива книги не четете. И точно тук ще сгрешите. Защото има и истински писатели, които знаят как да опишат това време и то не само обективно като фактология, но и с фин усет към психологията. Такъв автор е Андрея Илиев, а книгата му е „Да събудиш динозавър”.
История за отвлечено дете, внук на бивш генерал, чието прозвище „Динозавъра” разкрива по-голяма част от същността му, представена от две гледни точки – на двама, отхвърлени от системата специалисти, преквалифицирали се в частен детектив и обикновена мутра. Реално погледнато, една и съща история. Какво толкова има за разказване? Именно различията между двамата герои представя не само историята, но и цялото време в разгърнат план. Андрея Илиев не разказва. Той показва, а изводите остават за читателите. Знаем, че това е основен принцип на добрия разказвач. Поставяйки героите си в различни ситуации,  авторът ни връща към миналото им, защото знаем, че точно там ще намерим отговора на въпроса какво ги е направило такива. Но тази ретроспекция не е с цел оправдаването им, а за завършване на психологическите им портрети. Както казва детективът:
Излязъл от системата и тъй като бил гладен, хванал се на хорото. Глупости… Знам по себе си. Винаги има избор.”
Личният избор и на детектива Деков, и на мутрата Йорданов (авторът ще ви напомни кой използваше обръщения на фамилия) не предполага някаква промяна у тях. Андрея Илиев не идеализира единия за сметка на другия. Напротив. Много често жаргонът във вътрешните им монолози и подходът им към конкретни ситуации могат да ви подведат и да си кажете за „добрия”, „и този не е стока”. И въпреки това, защитаващи принципите на личностната си ценностна система (защото дори и противна на здравия разум, дори и изродена, тази система съществува и у престъпници, превърнали се в садисти), те допълват щрихите на един период от историята ни, с който не можем да се гордеем, но не можем и да пренебрегнем. Предполагам, че има и доза художествена (подчертавам тази дума ненапразно) измислица, но и тя не стои като кръпка. Напротив, само прави сюжета още по-реален, колкото и оксиморонно да звучи това.
Нищо в книгата не „увисва” напразно. Всеки един, дори незабележим на пръв прочит, детайл има своето място и ви напомня за себе си по време на повествованието. Няма да правя евтини сравнения на книгата с други произведения на изкуството. Тя, сама за себе си, е шедьовър, който ми се иска да бъде прочетен от повече хора, било за да научат какво се е случвало в онези години, било за да се научат как се пише без излишни пози и тромав флирт с читателя. Последният може да усети кога историята го увлича и кога му се натрапва менторски, без да провокира никакъв интерес. Той не се среща със станалите досадни супергерои. Напротив, запознава се със съвсем обикновени хора, с техните слабости, които никак не са чужди на всяко здравомислещо същество. Например Деков, съвсем в традициите на добрата стара школа за писане на криминални произведения, неведнъж упреква себе си за недостатъчно бързите си реакции. Докато търси престъпниците, той намира и собствените си слаби страни.
Не е за пренебрегване и подходът, с който авторът описва второстепенните герои в книгата си. Те не са фон от неодушевени предмети. Личната, но съвсем сбита, а не досадно разтеглена, биография на всеки един от тях и начинът, по който допълват както главните действащи лица, така  и самата история – и лична, и общочовешка - ги прави толкова живи, че дори можете да разпознаете типажи, които ако не сте срещали, то поне сте чували или чели за тях. 
Прави впечатление и личното усещане за справедливост, което има авторът. Краят на романа му съвсем не е с щастлив, но на тези, на които им се полага да живеят още (никой не може да каже малко или много е това) им се предоставя шанс да променят начина си на живот. И то забележете – от реплика, изпусната от един от най-противните типажи в романа. Колкото до другите, за които вече няма никакъв шанс, те си получават заслуженото. Но тази справедливост не е раздадена ей така, напразно, с цел авторът да изпъкне като върховен алтруист, а съвсем логично следва хода на историята в цялост.
„Да събудиш динозавър” е книга, която си заслужава да прочетете. Предвид лекия, непринуден, но много прецизен стил на автора, това няма да ви отнеме много време. Но не бързайте и не четете диагонално, както забелязвам, много хора го правят напоследък. Имайте предвид, че всяка дума има своето място и без нея нещо ще ви се загуби.

четвъртък, 9 май 2013 г.

Хуан Пабло Вилялобос „Пир в бърлогата”



можете да прочетете
Превод – Нева Мичева
Издателство „Жанет 45”

Сега ще ви призная каква беше първата ми мисъл, след като се запознах с някои от ревютата за тази книга – хитър латинос, най-лесно може да се манипулира публиката, като се разказва от името на дете. Кой не би симпатизирал на едно хлапе? Вече бях прочела „Странна случка с куче през нощта” на Марк Хадън и си мислех, че съм подготвена. Напразно.
Минироманът, както го определя „Deutschlandfunk,  на  Вилялобос, майсторски преведен от Нева Мичева, е всичко друго, но не и манипулация. Няма как да ви стане симпатично хлапе, което с удоволствие разглежда различните начини за обезглавяване на хора и намира в тях нещо „енигматично”. В следващия момент обаче, и вас ви присвива стомах, точно както и момченцето, разбирайки, че това неразположение е психосоматично, тъй като си няма майка. И това – без никакъв хленч от негова страна. Нали е мъжкар? И трябва да го докаже на татко си.
Ей такива едни, съвсем противоречиви чувства ме връхлитаха, докато четях и направо се замислих дали аз не се нуждая от помощта на психиатър. Но не това е интересното в случая. Когато хлапето с име Тотчли (в превод от науатъл, заек), главен герой в произведението, е син на Краля, да де на наркокрал (това е прозвището на баща му), и учи уроците си съвсем не традиционно – например, уроците си по анатомия взима като отгатва дали куршум в съответната част на тялото ще го превърне в труп, ще го остави жив или резултатът ще бъде с „неясен изход” – не можете да кажете дали му симпатизирате или се боите от това, че пред очите ви израства още един престъпник. Но има нещо далеч по-важно от такива личностни преживявания. Целта на автора, както споделя в епилога, е да покаже на бъдещето си дете (за щастие, има две), а предполагам и на света, че реалността в родината му е неподправена и не може да мине просто за сюрреализъм. Фактите са факти и следват основния лайтмотив на произведението му, „Просветените знаят много за книгите, но нищо за живота.” Съвсем логично е той да не се ограничи само с книгите, нали? Там и без това голяма част от престъпниците са толкова обаятелни, че няма как да не ви замаят  и да забравите що за болен мозък имате пред себе си.
Учудващо е, че едно толкова самотно дете, което познава шестнадесет човека (без да брои труповете), има изключително подреден свят, в който нещата са класифицирани с прилателните: „мерзко, покъртително, опрятно, мистериозно и енигматично.” Едва по-късно, когато за първи път научава за лъжата на баща си, се появява и „злополучно”. Преди време, в разговор за похватите в литературата, един приятел сподели (не е само негово мнение, разбира се), че динамиката на едно произведение може да се проследи именно чрез прилагателните. Факт. А динамиката на „Пир в бърлогата” следва един строен ритъм, ненарушаван по никакъв начин, особено пък с излишно многословие. Защото авторът знае как да борави с думите, а преводачът определено е съумял да запази това умение и на български (това имах предвид, наричайки превода на Нева Мичева „майсторски”).
В този ред на мисли, създал квалификации за различните истории, с които го среща ограниченият му на пръв поглед живот, главният герой може да ви „обезглави”, та макар и метафорично, с открития като тези, че свобода, равенство и братство се идентифицират с рязането на глави; „гилотините са за крале, а куршумите за президентите”, онемяването „на куб” е начин да протестирате, а и не на последно място, нещо, което ми се иска всеки (особено всеки сред пишещите) да запомни:
„Почваш да повтаряш нещо и ако още ти харесва като стигнеш до сто, значи става.”
Сигурно натурализмът в неосопоримия факт, че всеки каприз на детето се задоволява с едно твърдение - на баща му никой не може да откаже, - ще ви дойде в повече. Особено като разберете как в крайна сметка наред с цяла стая за шапки, екзотични животни в собствения си зоопарк и други глезотии, главният герой се сдобива с два либерийски хипопотама джуджета, за които толкова мечтае. Особено пък видът, в който ги получава. Но ще ви спестя спойлерите.
Точтели проследява събитията в живота си безпристрастно, с точността на хроникьор и е категоричен в присъдата си само в края на произведението, когато се оказва, че сред хората от най-близкото му обкръжение има предател. Тогава детето заявява, че виновен за всичко е баща му. Присъда, която може би е по-тежка от смъртната или дори от доживотен затвор (оставете ги вие тези, че докато човек е жив, има надежда). Защото когато някой е осъден от собствения си син, няма помилване. В тази нетрадиционна метафора авторът закодира заявеното в епилога: „предварителна молба за прошка, в случай че изляза лош баща.” А само той ли?
Не е за пренебрегване и фактът, че книгата завършва с Именник, съдържащ превод на имената от науатъл (езикът на ацтеките), които ще разберете, че не са напразно нахвърляни.
Защо да прочетете „Пир в бърлогата”, при полжение, че и по нашите улици не е много спокойно? Е, не се търкалят глави и не се налага да разпознаваме трупове по части, които се показват по телевизията (за късмет), но нужно ли е да чакаме до тогава? А и защо да не разширим малко собствения си светоглед? Нали не сте забравили, макар и превърналия се в клише, израз „ефектът на пеперудата”?
Както казва Бран в неговото ревю,  книгата се чете „буквално за един час”, но мисля, че след време ще я препрочета с удоволствие.

понеделник, 6 май 2013 г.

Сибин Майналовски „Сянката”



можете да прочетете
и тук
Издава: „БГкниг@”

Познавам Сибин Майналовски само от разказите му, които съм чела в интернет. Когато в станалия вече част от ежедневието ни „Фейсбук” се появи новината за това, че излиза новата му книга „Сянката” не само в електронен, но и в книжен вариант, логично се зарадвах, защото стилът на автора ме беше впечатлил.
На пръв прочит, разказите в „Сянката” са истории с писхопати, които са наранени от майки, съпруги и любовници. Тук феминистките (ще ме извините, но за мен – жени с комплекси), може да се противопоставят, но като жена го заявявам – прекалено е „слабият пол” винаги да бъде представян като жертва. Нали точно на феминизма дължим правото си да бъдем образовани, да гласуваме и да защитаваме правото си на живот. Съответно, ще носим и отговорност за това. Както и за случаите, когато умишлено (няма такова нещо като неволно) нараняваме мъжете около и най-вече – до себе си. Освен това, Сибин Майналовски не застава срещу всички жени. Напротив, ето какво казва главният герой в разказа „Обичай ближния си”:
Заради такива като вас страдат хора, които заслужават истинска жена, а вместо това получават разгонена вещица...”
Е, ако някоя от дамите се идентифицира с това определение, моля да не се сърди на автора. Но не с тези проблеми се изчерпва тематиката на книгата. С вещината на фин психолог, Сибин изследва възможностите за оцеляване на различни типажи, които можете да срещнете на всяка крачка, но за по-сигурно ги изпраща в паралелни светове (там, където се превръщат в сенки), в космоса или ги среща с особняци (ако повече ви харесва – с откачалки). Чувството за справедливост не напуска нито за миг историите, които Сибин разказва и които така увличат читателя, че го правят още един от героите.
Това, което прави впечатление в разказите е, че писателят чете много и то с разбиране. Тъкмо да си кажете: „Това ми е познато от...” и се случват две неща. Първо, Сибин Майналовски ви дава директната препратка към това познато. И второ, той ви предлага своята нова, че дори на места и новаторска гледна точка, която защитава мотивирино в тази „симбиоза” (както ще разберете след прочита, доста „опасна” дума) от хорър, фантастика и фентъзи.
Един от любимите похвати на автора е сравнението. Неведнъж съм ви запознавала с моето отношение към това изразно средство. Като всеки опитен писател, Сибин е наясно, че то е доста капризно. Ето защо, съвсем не се взима насериозно, когато го използва, а с нужното чувство за хумор иронизира не само героя си, но и самия себе си. И то не с цел да се хареса, а защото така усеща живота, с което неминуемо печели симпатиите на читателите си.
Няма да правя обзор на всеки разказ по отделно, защото всичките двадесет и четири на брой ме впечатлиха и рускувам да ви залея със спойлери – било като (дори и кратко) маркиране на съдържанието, било с цитати. Тях ще си ги запазя в личните блежки, по страници. Като пишеща, не мога да пренебрегна факта, че разказите са и вдъхновяващи, но за сега ще се въздържа от друго писане, освен от споделяне на прочетеното. Такава година е за мен. За щастие на издателите, които могат да стигнат до книги като тази на Сибин Майноловски. И най-важното, да я оценят по достойнство и да я издадат в тираж, далеч надскачаш този, за който сме свикнали да чуваме от самофинансиращи се автори. 
Накрая, не е за пренебрегване фактът, че илюстрациите са на автора - още един от начините, по които прави достъпен своя богат свят.