вторник, 30 юли 2013 г.

„Смях в тъмното”, Владимир Набоков




Превод Гергана Георгиева
Издателство: „Колибри”
Година – 2013 г.

можете да прочетете
и тук


Харесвам издателство „Колибри”, защото независимо коя поредица представят – любимата ми „Галактики”, „Модерна класика” и други - те го правят със стил. Като започнете от подбора на автори, минете през оформлението на корицата и стигнете до качествените (в повечето случаи) преводи,  всичко е с аристократичен финес. Като бонус, и с мисъл за читателя. И тук въпросът съвсем не опира до това, че се познаваме с някои от хората, работещи в „Колибри” – то е малък плюс за мен.

Харесвам и Набоков. Не заради педофилските въжделения на героя му в „Лолита”, не и защото сюжетите му неведнъж засягат това как млада любовница се отразява на улегнал, успял господин (не само освежаващо, нали знаете?). Харесвам го заради прецизността, с която се отнася към думите. Той си играе с тях и на английски, и на руски с лекота. Ненапразно „Смях в тъмното”,  с първоначално заглавие „Камера обскура”, е с преиздаден поради това, че авторът не харесал английската версия на романа си и тя е преиздадена с негов превод. Точно заради това отношение на Набоков към думите, той е единственият постигнал съвършенство в превода на Пушкиновия „Евгений Онегин” на английски език. В една от лекциите си пред американски студенти, започнала в тъмна зала, обявява при светването на лампите в аудиторията: „Това е, което Пушкин направи за световната литература!”

Радвам се, че при превода на „Смях в тъмното” Гергана Георгиева е уловила тази игра на думи и я е предала също толкова изящно на български. Позволявам си малък цитат, който няма как да приемете като спойлер, защото е една нищожна част от всичко, за което ви говоря, но много точно илюстрира таланта на Набоков да пресъздаде обстановка, природна картина, второстепенен герой и отношението на главния към него само с три изречения:


„Въздухът беше синкав и тежък от дима на пурите. Някой беше разлял нещо лепкаво на турската масичка – цялата лепнеше. Солидният, макар и малко нестабилен лакей („Ако още веднъж се напие, ще го уволня”) отвори  прозореца и черната ясна мразовита нощ нахлу вътре.”


Уверявам Ви, че дори и абсолютното попадение в паралела, който Набоков прави между недоглеждането на зрящия в началото и прозренията на ослепелия  в последствие герой не направиха сюжета по-интересен за мен. Начинът, по който Набоков го представя обаче, редом с други, много по-елементарни на пръв прочит идеи, ме накараха да довърша романа. И да продължавам да си представям оживелите сцени. Това е майсторството на словото. А истории за разказване, независимо от сюжетите, имаме всички. Едни обаче го правят на маса, досаждайки на събеседниците си, а други пишат книги. Само част от тези, пишещи обаче го правят за читателите си, а не за да лекуват егоистично личностните си проблеми. Набоков е един от тях.

събота, 27 юли 2013 г.

A Feather of Fujiyama - "Перо от Фуджияма"

Поетичната книга на Божидар Пангелов с мои преводи и илюстрации от Лилия Пангелова, дъщеря на Божидар, вече е в "Амазон". Редактор е Mercedes WebbPullman от Нова Зеландия, а издател е  "Adam Henry Carrierе" от САЩ. Всички приходи от книгата ще бъдат дарени на Фондация "Интегрирано образование", която подкрепя деца и младежи със здравословни и специфични образователни потребности.

сряда, 24 юли 2013 г.

Поетът-разказвач и разказвачът-поет



(размисли върху общата книга на Бойко Ламбовски и Деян Енев)

Издателство „Сиела”
Година - 2012
можете да прочетете
и тук


Когато двамата небезизвестни творци решиха да си сменят ролите, аз погледнах доста скептично. Ще си кажете – коя си ти, че да съдиш големите? Не ги съдя, но съм читател-естет и имам своя камбанария, ще рече своя ценностна система, от която да премеря това, което виждам и чувам. С риск да ме намразите, ще ви кажа, че не разбирам нищо от поезия, само за да се измъкна с финес от факта, че не ми харесва. Не ми харесва това, в което се превърна напоследък поезията - изнасилването на думите под формата на груби метафори, анафори/епифори и няколко етимологични фигури, които са далеч по-благодатни за прозата. Или пък другата крайност – вертикално разположени цинизми с претенции за съвременност. А според Белински, се очаква поезията да „се изразява в свободното творческо слово, което е и звук, и картина, и определена ясно изговорена представа.” Е, с белетристиката нещата стоят съвсем различно – имам слабост към разказите.

Един от любимите ми съвременни български разказвачи на кратки истории е именно Деян Енев. В стихотворните си форми той отново разказва истории. И доказва за пореден път, че минимализмът е съвършенство. На него не му трябват много думи, а точните. И ги намира. И ги подрежда красиво, без да търси преднамерени ефекти, преподавани в курсовете за творческо писане. Ето, например, с шестнадесет думи разказва на читателите си историята на вестоносеца и вестта, използвайки едно единствено сравнение, което ако не беше в този контекст, можеше да мине и за клише. Тук обаче е на мястото си, най-вече защото може да бъде прието и съвсем реалистично. Или често споменава вятъра – било като „малко русо вятръче”, било като онзи, който разпилява листовете му. Далече съм от мисълта да правя разбор на всичките стихове, намерили място в тази книга. Нали ви казах, че не разбирам от поезия.  Допадат ми, но предпочитам да продължавам да чета прозата на разказвача-поет Енев. Проза като тази в разказите от сборника „Българчето от Аляска”. Проза с  много поезия, без стихотворна графика.

Не познавам стиховете на Ламбовски, но познавам негови статии и есета. Ето защо, с нескрит интерес започнах да чета разказите му. Това, че не ме интересуват изтъркани истории за клането на едно прасе е мой проблем. Авторът го предлага от детска гледна точка, но с това не повишава интереса ми. Сигурно, защото никога не съм приемала този акт за хуманен. Съвсем друго звучене имат такива разкази като „Рони отвисоко”. Не е новаторски подход разказът да се води от името на вече мъртъв за хората герой. Деликатна тема, на която поетът-разказвач придава опоетизиран вид. Единственото, което не ми хареса в този, а и други разкази на Ламбовски е желанието му да даде личната си оценка за конкретна ситуация. Може би е следствие от поезията, не знам. Но не ми се иска да чета такива констатации като „Смърт няма” при поднесен сюжет, който го показва. Нали това е един от законите на белетристиката – „не (раз)казвай, а показвай”. Въпреки всички глупости, които се наговориха, че съвременното поколение е консуматорско и иска точно формулирани фрази, читателят винаги ще предпочита да остане нещо за него самия. Разбира се, поетът-разказвач остава верен на усета си за поезия и въпреки че „Хилиастична поема” може да ви се стори не на място – и като тематика, и като форма, - сигурна съм, че при повторен прочит ще оцените достойнствата ѝ. Изненадата, поне за мен, беше в кратката проза-фантастика „Принос към битката със световния тероризъм” – предълго заглавие, но твърде добра белетристика.

Наистина се радвам на експеримента на Ламбовски и Енев. Не е най-доброто, което прочетох до тук, но е най-смелото. В нашата държава има едно ужасно клише, което твърди, че мъж, минал петдесетте си години, особено ако е успял, се предполага тихичко да се радва на успеха си и да не предприема нищо. Категорично съм против това клише и двамата творци доказват колко лишено от смисъл е то. За разлика от много други, далеч под тяхното ниво и с десетина, че и двадесет години по-млади от тях, които твърдят, че няма за кога да променят стила си.

сряда, 17 юли 2013 г.

„Щура, щура луна” – Ели Статкова




Издателство „Изток-запад”
Година – 2013

Книгата, която авторката определя като комедийно фентъзи криминале се чете бързо. Казвам ви го не само като оправдание за две ревюта, пуснати едно след друго, не само и защото новелата е заела 135 страници, които пристрастен към четенето поглъща за отрицателно време, а и защото сюжетът завладява бързо и не ви се иска да се откъснете от него. Колкото до жанра, можете спокойно да си кажете същото, което заявява един от героите: „Ай-стИ’иГа, бе!!!” Няма „стига”, това е положението.

 От една страна, в този криминален екшън има толкова стрелби, гонки, мутри, бандюги, полицаи и адвокати, че няма как да отречете това. Прави впечатление, че авторката познава тънкостите на различните видове оръжия до съвършенство. Нищо чудно, тя има опит като журналист и е правила не едно или две разследвания. Честно да си призная, ако не беше чудесното ѝ чувство за хумор като например да превърне секси-мамче и бебето ѝ във внедрен агент на „лошите”, а бебето в кукла-граната РГД-5, пукотевиците биха ми дошли в повече. Но Ели, с която се познваме (струва ми се цял живот), е и добър читател, та знае къде да спре със сериозностите и да заяви, че ненавижда насилието. Е, освен ако героинята ѝ не трябва да спаси собственото си седалище, което и без това трудно надига, предвид фрапиращата си физика.

От друга страна, героинята – доста колоритен и запомнящ се образ въпреки или точно заради простичкото име Таня Димитрова, съчетано с нейните 108 килца, - си е намерила лесен начин да си почине, а  да даде и на читателя тази възможност. Този начин е свързан с напускане на тялото от съзнанието. Съзнание, което минава през тунели с черно-жълти спирали на фона от бяла мъгла и се издига на 3-4 метра от земята. Перфектно бягство в реалността. На всичкото отгоре си разговаря с един 70-сантиметров мъдрец, който вижда само тя. Ето ви го и фентъзито – няма начин това да се случи, но паралелните реалности, в които се озовава Таня са завършени имагинерни светове, в които тя търси спасение.

Колкото до комедийния елемент, само почакайте и ще разберете. Всъщност, няма и какво толкова да чакате – четете. Ще срещнете сладки препратки към известни столични заведения, преименувани с известните им сред посетителите перифрази. И не само това. Със закачливо настроение ще ви предложи няколко съкращения, от които какъвто и темерут да сте, няма как да не се усмихнете поне. Като човек, който се начете на какви ли не опити за представяне на „изнасилени” думи като поезия, нямаше как да не се посмея и на определението на Ели за такава „лирика”:
„... истерия, която често предхожда и даже съпровожда съзвуческите напъни, дето понякога ги бъркат с лириката.”

Изразните средства, използвани от Ели Статкова са в широк диапазон, но във всички тях, както и комбинирането им, проличава новаторския подход на авторката. Така например, тя намира съвсем нови сравнения и метафори:
„Вярно, скоростта беше на градински охлюв, но на охлюв с мотивация.”
Срещаме и умело комбиниране на ономатопея с етимологични фигури (повторение на думи с еднакъв произход или – етимология, ако предпочитате):
пльонгкането
звънтеше
звънливо
Ето ви един неологизъм ономатопея (пльонгкане), възпроизвеждащ перфектно подскачането на съвсем не дребничкото тяло на героинята, за което вече стана дума. Колкото до звънливото звънтене – сами го усещате, нали?
Графиката на текста съвсем не е за пренебрегване. Подпомага както самото напрежение, така и проследяване на въртешния монолог (за поток на съзнанието и дума да не става – нали ви казах какъв дезертьор е то), че дори и диалози на героите. Сюжетът е добил формата на пъзел, в който и ние, читателите, ще вземем участие. Хайде стига с тези консуматорски нагласи, нали! Ако не беше тази графика и сменените шрифтове (само един недостатък в това отношение – все още някои не са изчистени достатъчно и можете да останете с впечатление, че са написани грешно), книгата би загубила част от очарованието си.

Сигурно ще намерите и слаби страни на книгата – особено ако сте от новата порода, наречена „хейтъри” (мразещи ей така, по дифолт), но авторката се е погрижила да ви каже следното:
„Според мен хубавото на лошото е в гледната точка.”

Редакторите на книгата, Татяна Панова и Мариета Манева, са си свършили работата добре. За щастие, те не са тесногръди и са разбрали и уважили желанието на авторката книгата да бъде поднесена на читателя точно по този начин.

Корицата е убийствена.  Знам, че е съвместно дело на авторката и Даниел Алексов, подготвил изцяло компютърната обработка. Като прочетете, ще се убедите, че тя не би могла да бъде друга. Всъщност, може и да бъде, но не би имала същия ефект.

Тук ви предлагам и кратка филмова презентация на книгата, която предстои да прочетете.  Щура книга, щура авторка и щуро представяне. Какво друго?

вторник, 16 юли 2013 г.

Робърт Шекли „Корпорация „Безсмъртие” и „Цивилизация на статуса”


можете да прочетете
и тук

Двата романа, събрани в една книга от новата поредица за фентъзи и фантастична литература ”‎ColibriGalaxies” на издателство Колибри” (2013 г.) са преведени от Любомир Николов – един от най-добрите ни съвременни преводачи, написал и изчерпателен предговор с информация за Робърт Шекли. Ето защо и няма да губя излишно време с представяне на автора, а ще премина към ревю на книгите. Общото и в двете е събуждането на човек в  бъдещето и поставянето му в непривични за него обстоятелства. Един оригинален подход, тъй като ако има място, където човешкото съзнание – основна тема в творчеството на Шекли – намира арена за себеизява е именно новото, непознатото.

Какво може да бъде общото между едно прехвърлено от 1958 в 2110 г. съзнание и загубено такова в бъдещето, оказало се неспособно веднага да си спомни миналото? Минало, за което е осъден на затвор. Всъщност, и двамата герои попадат в метафоричен затвор на самите себе си. Борбата между тяло и съзнание, между установените закони, които считат за нередни и собственият им морал. Наистина, какво е животът на човека, ако не една непрестанна борба? Дали решенията, които взимат героите са правилни или не съвсем не е от значение, защото докато не попаднем в подобна ситуация, няма как да знаем. Тук вече се разгръща способността на автора да надникне в онези неизследвани още кътчета на човешката психика и да даде предположения. А до колко външните прояви, макар и ефектни, ви се харесат, ви разсмеят или предизвикат желанието да критикувате, съвсем не зависи от Шекли, нито пък от преводача му.

Световете на Шекли са завършени и логически издържани. Може би ще ви се стори малко смешно как  героите, които се возят в хелитаксита чуват и „прещракването на телефонната вилка”, но имайте предвид, че говорим за книги, писани в началото на шестдесетте години на 20-ти век („Корпорация „Безсмъртие” – 1959 г., „Цивилизация на статуса”- 1960 г.) и съвсем естествено е някои от съвременните промени да не са били предвидени. Това не нарушава логиката на световете, в които живеят героите. Тъжното в тези светове не е в такива непредвидени промени, а че независимо от постиженията в науката, хората си остават същите малодушни създания, неспособни да преодолеят дребнавостта, а стремящи се към Космоса.Като споменах свобода, признавам си, че в днешните смутни за България времена беше полусмешно, полуплачевно да прочета следното определение за свободата, към която се стремят не само героите на Шекли:

„В човешките дела има два основни елемента – поучително изрече Джо. – Единият е вечната човешка борба за свобода: свобода на вероизповеданието, свобода на печата и събранията, свобода на изборите – свобода! А другият основен елемент в човешките дела са усилията на правителството да отнеме свободата на народа.”

С прекрасно чувство за хумор, уловено и пресъздадено от Любомир Николов, авторът запазва най-човешките слабости – страха от смъртта и склонността към манипулации в опитите да бъде измамена. А това води и до ред по-малки измами на себеподобни, което е представено като умело маскирана проява на инстинкта за самосъхранение. От там изникват и други чисто човешки проблеми от избора на работа до избора на партньор в живота. Уж все свободни права, в които толкова често се объркваме.


Освен споменатото чувство за хумор, изразено както в прелюбопитните диалози (няма какви да са иначе между хора от миналото и хора от бъдещето, още повече, когато сред последните има зомбита и призраци), така и в описанието на героите, Шекли впечатлява с изграждането на обстановката. Онова желязно правило, което би трябвало да бъде валидно и днес, а именно – достоверност на детайлите. Без нея, колкото и богато въображение да има читателят, не би било възможно да бъде визуализирана на ментално ниво.

Изборът да се чете стара фантастика е меко казано налудничав. И заради предположенията, и заради фактите. Едно обаче е сигурно, Шекли  е автор, който не бива да пропускаме като читатели. Било то и само заради един от горепосочените позитивни аспекти.

сряда, 10 юли 2013 г.

„Славянски хроники”, Коста Сивов



Издател „Квазар груп”
Година - 2013

можете да прочетете
и тук

Един награден роман, какъвто е „Славянски хроники” на Коста Сивов – първо място за роман на конкурса „Таласъмия”, 2011 г. - не бива да бъде оставен без внимание. Не само заради наградата, а и заради името на автора, което е добре познато сред почитателите на фантастика, фентъзи и хорър в българската литература. Това, че наградата е за 2011 г., а книгата излиза през 2013 г. е разбираемо. Няма да разисквам тези проблеми, тъй като  те са до болка познати, а и защото днес ми се иска да говоря за самата книга.

Всички сме запознати със славянската легенда за Световното дърво, което разделя Вселената – Прав (небесните селения), Раят до единия му вход и Забравата до другия, Яв (видимия свят), Нав (подземния свят) - всеки от тези светове със своите подразделения, обитатели и богове. Героят на Коста Сивов се събужда в Нав, лишен от памет. Всъщност, амнезията му е частична, защото докато не помни нищо за себе си, то богатата му „обща култура”, както той формулира запазените си спомени, е налице и дори му помага когато се изправя както пред обитателите на различни светове, така и пред световноизвестни имена сред пиратите.

Сюжетната линия е разделена на две. От една страна е безименният в началото герой, подпомаган от Съзнание  - едно безплътно същество, на което авторът дава интересна роля – се среща с различни създания. От друга – Събора на боговете на трите свята, където един от тях се изправя срещу събратятата си. Властващите над тези селения ще се пренесат и във видимия свят (Яв), където властват Васалите на Перун, с определена цел. Точно това негодувание на един от боговете свързва двете  сюжетни линии и ги превръща в интересна възможност за пътуване между минало и настояще, видимо и въображаемо. Неминуемо се намесва и Пазителят на закона.  Авторът е съумял да запази дуалистичната природа на славянските митологични същества и на основата на този баланс,  страни от черно-бялото изобразяване на героите си.

Коста Сивов впечатлява с богати познания по отношение на славянските митове и легенди, както и на историите за известни пирати, като дори успява да „съживи” част от тях и да превъплъти възхищението си към Ан Бони в една красива любовно-авантюристична история. Тъй като сме (само виртуални за сега) приятели, прочетох негов коментар,  в който ни уверява, че ако сега е пишел романа си, би нанесъл много корекции, но от това книгата би загубила очарование. Напълно съм съгласна с това негово твърдение.

Ритъмът на творбата напомня на рок концерт, а философските размисли, които си позволява героят са инструментариума на солокитариста, докато останалите членове на бандата се подготвят за нова сцена – и буквално, и метафорично.

Единственият недостатък на книгата е липсата на коректор. Ядосвам се, когато издатели си спестяват тази длъжност, тъй като авторът не може да носи отговорност за техническите грешки, които не е догледал, защото, както се казва, „чете в главата си”. Погрешно това задължение се прехвърля на редактора, а неговата задача е много по-отговорна от поправянето на граматически и технически нередности. И въпреки това, текстът на Сивов, съчетан с печатното оформление и корицата на Квазар груп,  компенсират този недостатък.