неделя, 29 септември 2013 г.

Куклена пиеса за възрастни



(превод от сборни материали)

И така, решили сте да напишете куклена пиеса за възрастни. Най-малкото, до края на обявен конкурс за такава пиеса остава само около месец и половина. За професионалистите всичко е ясно, нямат нужда от това да го мислят много – имат не само талант, но и нужното образование. Какво да направят обаче лаиците, на които много им се иска да опитат? Ами освен да прочетат материали, за да могат поне малко да избистрят идеята, какво ли друго? По-долу предлагам мой превод на материали, които събирах от къде ли не, така че и да спомена, и да не спомена източници, едва ли ще Ви бъде от полза. Вижте, ако поне част от превода Ви свърши работа, ще бъда много щастлива.

И така, първо правило – „Правилото на четворното К”:
КОЙ? КАКВО? КЪДЕ? КОЕ НЕ Е НАРЕД?

КОЙ е главният герой?
КАКВО му се случва?
КЪДЕ се случва всичко това?
КОЕ НЕ  Е НАРЕД? Нещо обърква живота на главния герой и само посредством интелект, ум и преодоляване на една-две пречки нашият герой разрешава проблема, за да стигне до щастливия край.

ПОМОЩНИ КОЛЕЛА:
(1) НАЧАЛОТО – въведи „Правилото на четворното К” още в началото;
(2) СРЕДАТА – разрешаване на проблема
(3) КРАЙ – щастлив, разбира се, идва когато животът се върне в нормалното си русло.

ОСНОВНА ЗАДАЧА: да преведем героите си през всички събития по възможно най-откачения начин.

ПОДЗАДАЧИ:
- да вдъхнем живот на куклите, защото още преди да са разказали историята си, те се харесват от аудиторията (Сънливко все ще си търка очите; Суетната Сали ще се оглежда и ще търси одобрение и в очите на хората; Кихавицата... ясно е, нали?);
- да създадем максимално близка до реалната среда – куклите дават повече свобода в това отношение;
- да търсим и предлагаме забавление – дори и най-жестокият проблем може да съдържа в себе си ако не смешни, то поне нелепи ситуации;
- не губете връзка с публиката -  нека куклите се обръщат към публиката и търсят реакцията ѝ, дори да ѝ дадат възможност да участва в решаването на проблема от "четворното К";

КОГАТО СТЕ ГОТОВИ С ПИЕСАТА – КАК ДА Я ОФОРМИТЕ В НАЧАЛОТО:
Описание (на героя/героите)
Послание
Ключови думи
Най-подходящо за възраст от ... до...
Брой кукли
Брой хора (ако има такива)
Средно времетраене
Език
Християнска/нехристиянска/друга насоченост (ако има такава)

четвъртък, 26 септември 2013 г.

"Порочна връзка" - Стефан Кръстев




Година – 2008

можете да прочетете


Едва ли има пишещ, а и четящ човек в България, който поне веднъж да не е прочитал някое от писанията на Стефан Кръстев – Цефулес в неговия блог или в профила му във фейсбук. И без значение дали сте харесали нещо или не, едно не може да му се отрече със сигурност – той е много дисциплиниран и работи упорито върху таланта си. Отдавна прочетох книгата му „Порочна връзка”, но наскоро си припомних тези кратки разкази, които няма да се ядосвате, че спирате да четете, защото е време да слезете от превозното средство или да започнете друго занимание. Четат се с лекота и то не само защото са кратки. Ще се опитам да систематизирам причините в това ревю.

Преди всичко, прави впечатление, че историите са представени от различни разказвачи. В някои от тях те са разказани от трето лице, в други – от първо, включително от женска гледна точка, както е в разказите „Дрехата на триумфа” и „Гривната”. Интересното тук е, че ще откриете разкази под формата на диалози, без нито едно описание („Виждаш ли я?”; „Уволнение”; в по-голямата си част, изключая финала, и титулния разказ), но толкова живо, колкото нито едно описание не може да Ви даде. Самите диалози са своеобразна история и образите са съвсем реални, а не имагинерни.

Какво е общото между тези разказвачи? Те са от онези на пръв поглед незабележими личности, които може би подминаваме по няколко пъти на ден – средностатистически мъже, а дори и жени (колкото и изтъркано от употреба да е това прилагателно) или самотници, или женени мъже с любовници. Някои от тях са пред уволнение, а други директно го получават. Трети са във все още крехка тинейджърска възраст. Трябва само да се спрете до тях и да ги забележите, защото те всички са винаги на ръба – между реалност и фикция, между до болка тривиалното и свръхестественото, но пазят ревниво този свой свят. Те могат да приключат всяка авантюра с достойнство, само защото знаят как трябва да се движат („Дрехата на триумфа)и нямат нужда от аплодисменти. Само ние, които можем да ги изслушаме или да прочетем разказите на Стефан (познаваме се, не фамилиарнича), ще обогатим своя свят с тези техни истории.

А богатият свят на героите му е населен със странни създания, за които може и да кажете, подобно на автора, „Изумен бях, но какво ли не среща човек по пътя,” но малко по-късно да осъзнаете, че това е „същество, съдено да живее в общество на различни”.

Това, което го има във всеки един малък свят на героите е Любовта. Тя е повече от раждане и умиране. Тя е поглъщане („Блатната”) и зазиждане („Пещера под битието”) и дори надвива смъртта, която „не може да се залъже с фокуси („Маугли от село”). Въпреки че за хората може да бъде смешна („Водна лилия”), авторът я опоетизира в неувяхващо цвете, което не само краси рояла му, но и не се продава.

Стефан не търси гръмки изразни средства. Те намират своето място съвсем естествено. Дори да ми кажете, че сравнения от типа на отношения, напомнящи блато и метафора за блато в гърдите (и двете в „Блатната”) или водна лилия между краката на жена („Водна лилия”) може да Ви се сторят познати, то в контекста на историите придобиват свой собствен живот и изглеждат като нови. А допълнително, Стефан използва и неологизми като „рапош” („Пещера под битието”) – „нещо, чийто смисъл е да създава чувство за безсмислие”.  Нали не пропускате и етимологичната фигура тук? И въпреки познаването на тези средства, Стефан не ги използва като в упражнение в учебник, а както вече казах, намира точното си място с лекота.

Единственият минус на сборника е това, че е „Самиздат”. Не съм против такива книги, но определено липсата на коректор е една слабост, която можеше да бъде преодоляна. Авторът не може да коригира сам текста си. Най-малкото, чете това, което е в главата му и не може да се раздвои и на екрана. А разказите му заслужават професионална обработка. От съвестни хора, които няма да се правят на съавтори, а само ще поизчистят някои неточности.

неделя, 22 септември 2013 г.

„Черна неделя” – Томас Харис




Издателство – „Колибри”
Преводач – Савина Манолова
Година – 1993 (как да не се усмихнете на цена 28 лева – особено от времето, когато тези пари не означаваха нищо)

можете да прочетете
и тук


Едва ли има четящ човек, на когото името Томас Харис, а още по-малко на известния от четирите му книги герой, канибалът Ханибал Лектър, да не говори нищо. Този път се срещаме със съвсем друг типаж - този от първия роман на писателя, Майкъл Ландър. Всъщност, съвсем различен ли казах? Не, различен е в поведението си, но не и в своята същност. И той е психопат, който е специализиран до съвършенство в областта си. И той, подобно на познатия ни злодей, има точно определена цел, от която не се отклонява. И до него има красива жена – не каква да е, а от подразделението на палестинската „Алфатах”,  „Черният септември”. И срещу него се изправят световни сили като ФБР и МОСАД.

Казвам Ви всичко това и същевременно съм готова да заложа всичко, че не познавате такъв герой. Много автори са били изкушени от това да пресъздадат на страниците на книгите си подготовката и последиците на реален или измислен атентат, немалко от тях и са го правили. Не са много обаче тези, които развиват паралелно няколко сюжетни линии и с лекота ще стигнат до развръзката, която е взривоопасна – и в буквален, и в преносен смисъл.

Какво прави Томас Харис толкова интересен за четене? Толкова интересен, че дори историята на един атентат да не е Ваш тип литература, да не Ви се иска да оставяте книгата и заедно с палестинката Далия Айад да навлизате все по-навътре и по-навътре в болния, но същевременно и гениален мозък на Майкъл Ландър. За мен (естествено, че за кого друг), това е способността му да потърси и заедно с читателя си да стигне до първоизточника за това поведение. Така ще се запознаете и с хлапето Майкъл, което макар и нелишено от родителска любов, е изолирано от съучениците си; с младежа Майкъл, който макар и нелишен от възможност да израстне в кариерата си, среща немалко спънки; с мъжа Майкъл, който макар и нелишен от свое собствено семейство, бива отхвърлен без да осъзнае собствените си емоционални пристъпи. И още, и още от всичко онова, което го превръща в един от най-опасните мъже на света. И то тихичко, без да вдига шум около себе си и без да печели дивиденти от загубите си. Колкото по-навътре в историята навлизате, толкова повече се убеждавате, че психопатите не се раждат такива. Те са създадени – от неразбирането и най-вече нежеланието за разбиране от всички онези, които нахлуват в живота му, забравяйки, че това не е тяхна територия. В никакъв случай авторът не цели да събуди у читателя си съпричастност към съдбата на героя. Напротив, по-скоро го кара да се замисли. Ретроспекциите в романа са с една единствена цел и тя се препокрива с основния закон на белетристиката – да се покаже, а не да се разкаже. Сигурно и затова книгите на Томас Харис биват филмирани и то съвсем успешно.

Докъде ще доведе планът на Майкъл за масовото убийство? Предотвратим ли е един атентат или в най-добрия случай може да се избере между две злини по-малката? Като започнете от тези въпроси и стигнете до далеч по-дребни, свързани с човешките взаимоотношения, едва и ще приключите четенето с категорични отговори, но със сигурност ще бъдете част от тази история. А и ще харесате Томас Харис още повече. Не защото Майкъл е по-добрият му герой от Ханибал, а защото ще се убедите в майсторството му на разказвач, което е факт още от първия му роман, а именно – „Черна неделя”.

Може и малко да Ви отегча, но ще си позволя няколко думи от личната ми история. Имах тази книга и тя ми беше открадната още преди да я прочета. Нищо, това е добър урок за организиращите купони – внимавайте кого каните и колко близко до  най-ценното в дома си (у нас това са книгите) го допускате. А ако искате да прочетете нещо, няма да има какво да Ви спре.

Хубаво ревю на книгата можете да прочете на страниците на “The Dark Corner”- от Бранимир Събев. 

сряда, 18 септември 2013 г.

Нови отличия

1. От Under the Basho в тяхното есенно издание, раздел "Modern Haiku".

2. От Diogen Pro Culture Magazine - второ място за сенрю

3. Отличеният от "Дракус" криминален разказ, за който  Ви споделих тук, вече е в тази сувенирна книжка.

петък, 13 септември 2013 г.

„Заличаване” – Теодор Иванов



Издателство „Онгъл”
Година – 2013

можете да прочетете
и тук


Познавам  Теодор Иванов като писател, който държи на значението на думите и не ги използва самоцелно, с цел търсене на евтина сензация. Затова и желанието ми да прочета книгата му „Заличаване” беше свързано именно с това, колкото и да не е препоръчително човек да има каквито и да било очаквания. Какво ли би искал да заличи Теодор? Символите на тоталитарната власт – гербът на Народна Република България, сърп и чук и петолъчка – са нахвърляни под бодлива тел, а на заден план е замъглен пейзаж. Това е корицата. Тя и краткият увод от автора донякъде подготвят читателя за това какво има на тези 248 страници, обобщено от автора като „скучни разкази”. По-добра провокация от тази едва ли би имало.

Наистина, още с първия разказ разбираме, че героите могат да бъдат всички онези хора, покрай които минаваме без да ги забележим или умишлено избягваме, защото вече им е лепнат етикетът „луд”. Само такива като Теодор Иванов, които имат очи да „лепнат по такива образи” ще се спрат между два трамвая или два ангажимента, за да се вгледат в тях и да научат историята им. Тя може и да е съвсем обикновена, всекидневна и дори да знаем, че никой не е застрахован, някак си наивно вярваме, че не може да се случи точно на нас.

Историите на героите от книгата „Заличаване” са свързани помежду си с онези 45 години, които също ни се иска да не се бяха случвали. И които няма как да заличим. Защото те са заличили толкова човешки съдби. Било то с неуместните си „шеги”, било то с някакви псевдоидеали или амбиции. При всички положения са довели или до смъртта на героя от разказа или до коренен обрат в бъдещето му. Колкото и „светло” да е било то като обещание. Но нали вече казах нещо за очакванията. Тук вече личи майсторството на разказвача. Само на няколко страници той създава жива картина и дори и да не сте чували за подобни жестокости и абсурди (някой беше казал, че нашата действителност е тотален абсурд и затова нямаме автори-абсурдисти), дори и това минало да Ви е абсолютно чуждо (как бих Ви се радвала, ако е така!) ще можете да си представите всичко, за което четете и дори да усетите болката от несправедливостта. Ще си спомните поговорката за малкото камъче, което обръща колата и ще разберете, че един подметнат паспорт, една детинска шега може да бъде с цената на остатъка от живота Ви.

В първия разказ бях малко озадачена от това, че авторът си позволява преки констатации – нещо, което съвсем не е типично за стила му. Може би, ако беше добавил „от сегашна гледна точка бих помислил...”  Точно тогава обаче идва обяснението – има истории, на които той не е бил пряк свидетел; истории, които въпреки въображението на разказвача или тяхната достоверност, няма как да бъдат преразказани, ако не ползваме точно такива констатации, за да можем да продължим да ги разказваме. По-добре да ги има тях, отколкото неовладени емоции, които биха развалили разказа. Струва ми се, че точно в такива моменти проличава и добрата работа на редактора – Десислава Андреева. Не виждам отбелязан коректор, но книгата определено е от малкото, в които намерих само две и то незначителни грешки.Не бива да пропускаме и графиките на Цветелина Андонова, които чудесно допълват разказите без да дразнят с натрапчивост.

И така, какво заличи Теодор Иванов? Миналото? Абсурд! Личностите? Също абсурд. Заличени са лъжите. Заличено е безразличието. В тези завършени образи, в тези живи картини, Вие няма как да останете безучастни наблюдатели. Затова и Ви ги препоръчвам.


четвъртък, 5 септември 2013 г.

„Опитомяване на Дявола” – Светлана Йонкова



Издателство – „Буквите”
Година – 2010

можете да прочетете
и тук


Светлана Йонкова винаги ме е впечатлявала с уважението, което демонстрира към думите без значение дали чета нейно стихотворение, белетристично произведение или слушам нейна бардовска песен. Тъй като се познаваме, знам и вярвам, че тя работи върху всяка дума. А дисциплинираността й е достойна за уважение. Самият факт, че романът, който Ви представям е писан преди 20 години и Светлана не е намерила за нужно само да го редактира, а го е пренаписала, говори сам за себе си.  А ако има нещо, в което съм абсолютно сигурна, то е, че авторката е в състояние по ненатрапчив начин да даде живот и на най-бездушното обкръжение.

Романът й „Опитомяване на дявола” е още едно доказателство. Дори Смъртта оживява, колкото и оксиморонно да Ви звучи на пръв прочит. Още в самото начало прави впечатление следното описание:


"Смъртта има невероятно чувство за хумор. Тя е загадъчна дама с магнетични очи, в които като в езеро се оглежда Животът."


Разглеждайки три поколения в едно семейство, авторката не само води читателя си към първопричината на всичките им проблеми – и в личен, и в социален план. Тя ни напомня, че малцина са хората, които се стремят към търсенето на тези първопричини, но също така ни дава ключа и свободата как да го използваме.

Метафорични (Близначката и Дявола), обобщени (Майора и съпругата му) или съвсем индивидуални (София, Руми, Стефан), представители на различни прослойки от най-простодушните (баба Сабри и осиновителя на Майора) до високообразовани, отдадени на науката (Ива), всички герои в романа заемат полагащото им се място в объркания пъзел, който наричаме Живот.

Въпреки преките послания като тези: „Най-голямата сила е любовта” и „Гневът не е израз на любов, а на безсилие”, романът не звучи менторски. Героите му трудно подлежат на моделиране и всеки следва своя модел на поведение. И Светлана Йонкова им дава това право като оставя Животът и Смъртта да отсъдят последни кой е бил прав и кой е грешал.

Нито един от образите не е черно-бял. Авторката намира мотивация за съществуването на полюсно противоположни спрямо произхода и положението си в обществото хора. И защитава това тяхно съществуване. Интересни са авторовите гледни точки по различни философски проблеми. Като конфликта „Религия срещу наука”. Тук няма да срещнете клишето на тази борба. Светлана Йонкова стига много по-далеч, напомняйки ни: „Нито една религия не е донесла спасение на някого.” Въпрос на самоосъзнаване.

Авторката разглежда и проблемите на невежеството, страданието, съвършенството, гениалността, чувството за вина и желанието за живот. Смесвайки по интересен начин тези проблеми и характерите на героите, които поставя в трудни, а понякога дори невъзможни за разрешаване ситуации, авторката дава възможност на читателя да намери изход от тях. Точно както героинята й София призовава учениците си да се поставят на мястото на Ботев, тя макар и ненатрапчиво, подканя читателя си да заеме мястото на някой от героите.

Защото това е Животът. И Вашият, и моят и на всеки друг. Неминуемо ще преоткриете и себе си, докато четете. А къде е спасението, дори и да го знаем, ще разберете когато дочетете романа. Не е нужно да се съгласите с всеки написан ред, но той няма да Ви остави безразлични.