четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Ф. Пол Уилсън – „Демонични песни”


Издателство – Gaiana book&art studio
Година – 2014
Преводач – Коста Сивов
Редактор – Кети Илиева

можете да прочетете
и на страницата



Стига да пожелаете, можете да научите много (или малко) за автора от всевъзможни източници в интернет, а ако сте от „олд скул” (така трябвало да се нарича старата школа), дори да потърсите в библиотеките това име. Фактът, който ми направи впечатление бе следният:

Подобно на повечето американски писатели на художествена литература, пряко или непряко повлияни от гледната точка на Кембъл (за него Ви разказах във второто „Неделно четиво за писатели”), за жанра (има се предвид хорър жанра)  като литература на идеите, Уилсън се възползва от този труд, за да изследва тенденциите и технологиите теоретично - така, както те самите се проявяват
(източникът е „Уикипедия”)

Струва ми се, че прочитайки това предварително, ще Ви бъде много по-лесно да се запознаете с Ф. Пол Уилсън, особено ако и Вие, подобно на мен, не сте имали други срещи с него. Така и някои въпроси, които биха изникнали по време на четене, могат да бъдат обяснени. Предговорът от преводача Коста Сивов и послеписът от издателя Явор Цанев също обогатяват до някъде тази представа и можем да пристъпим смело към самите разкази в книгата. Книга, която остави у мен противоречиви усещания – някои от разказите ми допаднаха толкова много, че си ги отбелязах в графа „Да бъдат препрочетени”. Други можех да подмина и да не прочета изобщо. Това обаче е личен, субективен вкус и в никакъв случай не бива да си позволяваме подобна волност. Как иначе бихме разбрали, че е изпълнена основната цел на една антология – да има по нещо за (почти) всеки вкус? Не „хареса ми” и „не ми хареса” са определящи за качествата на една книга, а обективната преценка на поднесеното в нея. Интересното е, че преди всеки разказ има бележка от автора, с която ни запознава с предисторията на създаването му. Лекият флирт с читателя, с който Уилсън на места сякаш иска извинение, а на други насочва вниманието към конкретна характеристика в историята е „нож с две остриета”, както се казва. Не е нужно да се вслушвате в съвета ми, но като че ли по-добрият избор е да прочетете тези бележки, след като се запознаете със съответния разказ и изградите своя представа за него. Никой никога не се пита кога е била създадена историята, а какво е влиянието ѝ тук и сега.

Титулният разказ „Демонични песни” е с познат сюжет: Храбрият войн Глекен се е отправил от Запад на Изток, без да разкрива самоличността си. Той ще се срещне със злото, което е тръгнал да търси. Образът му е приемлив за читателя, защото не е някой свръхчовек (супермен), а обикновен смелчага, който е поблазнен и от звъна на парите, които са му обещали за свършената задача. Негов помощник ще се окаже Крегджоу – пазител на рядък музикален инструмент (хамохорна). Разказ за лудостта – с тази дума заклеймяваме както откривателския дух, така и креативно-разрушителните сили, които не сме в състояние да разберем. Това, което прави впечатление е, че разказът е наситен с добри, динамични описания, породени от градация на глаголи. Съвсем малка слабост е, че на моменти авторът си позволява да разказва, вместо да продължи да показва, т.е. – да рисува с думи. Например, „усмивка, която не беше приятна” е далеч по-дразнещо твърдение отколкото описанието на тази усмивка. Неминуемо бихме се досетили, че е неприятна.

Майстор Джак: Домашни поправки” – история, замислена като цяло в жанра „криминален разказ”, както споделя авторът в бележката си към нея, прекрачва границите на реалността, но нали на английски този жанр е “mystery”- тотална мистерия до разгадаването ѝ и пълна с обрати фабула. Нали знаете, освен това, че въображението може да бъде събудено далеч преди случването на каквото и да е събитие. За мен специално темата за насилието винаги е била болезнена, но в никакъв случай не се почувствах щастлива или възмездена от действията на героинята, която симпатягата Джак би трябвало да спаси. Да, никой не може дори да подозира каква мощ има в стаяваната с години омраза, но в случая като че ли Ф. Пол Уилсън не поднася кой знае колко нов прочит на този проблем.

Моля те, не ме наранявай” е разказ-продължение като логика на гореспоменатия. Интересното в него е, че от всичките 2000 думи (авторът ги е преброил, не аз – спокойно!) няма нито една, която да е авторска реч. Дотук, нищо ново, но не всеки опитал този начин на поднасяне на разказа е постигал такова оживяване на героите в него. Е, историята иначе е клиширана – изтезавана в детството си красавица успява да откаже от секс дори моряк. Как и защо ще разберете сами, но дори и на Вас да не Ви допадне сюжетът, заслужава си да се запознаете с този разказ, заради лекотата, с която Уилсън постига разгърнати портрети в диалогична форма.

Ноемврийска игра”. Честна дума, като ревностен почитател на Бредбъри, много се чудех дали въобще да прочета този разказ,защото  е своеобразно продължение на великия разказ „Октомврийска игра”, от който всеки помни култовите думи от финала, „А после… някакъв идиот запали лампата”, превод В. Божилов. И все пак, любопитството, което може и да е убило котката, но е забравило, че тя има девет живота, надделя. За щастие! Разказът е изпипан съвършено. Извергът, short eye-ът, Мич получава своето наказание, но то не е евтина сензация, нито пък гневен протест на автора. Макар и далеч от стила на Бредбъри – аз съм пристрастна, не се съобразявайте с това, - Уилсън постига почти същия ефект като класика, който дълго време ще остане ненадминат.

„Когато беше прекрасен” е много успешна интерпретация както на супергероите, които без своите маски са невзрачни личности, така и на общочовешкия проблем да бъдем себе си – нещо, което почти никой не харесва. Когато загубим маската или фалшивия ореол ние се превръщаме в никому ненужни личности. През тези и физически, и психически трансформации минава героят Дъг, който за малко се е превърнал в Марк. Дали чакането е решение? Чудесен психологически трилър, който най-после не ме накара да роптая. Поне не много де. (усмивка)

„Сънища” пък е препратка към „Франкенщайн” на Мери Шели – разказ, писан за антологията „Последният Франкенщайн”. Очевидно, Ф. Пол Уилсън е заинтригуван от неравностойната позиция, в която е поставена жената в много житейски ситуации. Реверанс както към авторката на класическата история, така и продължение на темата, завладяла съзнанието му в „Майстор Джак: Домашни поправки” и „Моля те, не ме наранявай”. Добра история, наистина.

Зарод” – безспорно е фаворитът ми в сборника. И то не само защото не понасям кожени палта и аксесоари от естествена кожа или по-точно причината за производството им – жените, които държат да се кичат с тях. Какво е „зарод” ли? Не, няма да Ви кажа, но само ще потвърдя, че предпочитам да бъда „провинциално настроена”. Въпрос на гледна точка. Също така, ще имате възможност да обмислите наболели общочовешки проблеми от един друг ъгъл. Смятам, че този разказ трябва да бъде задължително прочетен от всяка жена, а и от всеки мъж, готов да задоволи такива глупави капризи.

„Среднощна меса” е новела. Прави ми впечатление, че всеки уважаващ себе си автор, включва и една новела в сборника си разкази. Добре, няма нищо лошо, разбира се. Тази специално е посветена на вампирите – тема, която вече май започна да ни омръзва, а и да се подсмихваме ехидно, но не бива да я отричаме с лека ръка, защото можем да пропуснем да научим кога един бивш, набеден несправедливо и алкохолизирал се католически свещеник и един равин могат да се сприятелят; кога равинът носи кръст, а и да се запознаем с една нова гледна точка за (почти) клишираното положение на спечелена битка, но неясен ход от войната. Отвореният край на новелата не е евтин начин за оставяне на вратичка за продължението ѝ,  а въздейства на читателя. На всеки читател – различно, разбира се, в което е и очарованието от четенето като цяло.

Майстор Джак: Интерлюдия при Дуейн” – какво се случва, когато майсторът излиза без оръжие? Дали срещите със стари познайници винаги са желани, особено ако някой от тях е в лошо настроение? Приятно криминале, което ни държи в напрежение, но и ни усмихва. Определено този разказ ми допадна.

Коста Сивов е свършил сериозна работа с превода – факт, особено като се има предвид диалекта, с който е трябвало да се справи. Само на някои места има изрази, стоят някак на английски, а други е можел да поизглади. Предполагам, че редакторът Кети Илиева ги е приела за авторов похват. И въпреки всичко, нека не забравяме, че Коста не е професионален преводач и заслужава благодарности за свършената работа. Тези малки бележки са по-скоро съвети за бъдещата му работа с тази деликатна материя.  

неделя, 23 февруари 2014 г.

Уроци за писатели, ч. 1



Уроците на Нанси от EndlessStory
(със съкращения)


Тук ще поместя трите основни урока на този сайт в продължение на три седмици – все пак, имаме „Неделно (а не – ежедневно) четиво за писатели”. Имайте предвид, че както предупреждават и съставителите на самия сайт, няма кой да провери домашните Ви, но със сигурност имате онзи „първи читател”, на когото можете да се доверите. Или пък ще изчакате две седмици и ще се върнете към написаното, когато вече няма да бъдете толкова пристрастни, за да ги редактирате, а защо не – и развиете.
Заповядайте и на самата страница в блога ми "Неделно четиво за писатели", където ще намерите и други преводни материали на полезни съвети за творческо писане.

УРОК НОМЕР ЕДНО
Съставните части на един разказ
=========================
Всеки разказ се нуждае от три съставни части: герой, обстановка и конфликт.
Едно писание не е разказ, ако в него не се случва нещо. Ако нищо не се случва, написаното може да бъде описание или статия, или философски доклад, но не и разказ.
В разказа трябва да се случва нещо. Случва се на някого (*герой*) и се случва някъде (*обстановка*)
*Конфликт* - или проблем – е това, което кара нещото да се случва. Ние ще говорим повече за конфликта и защо е необходим в следващите уроци.
========================
Как се раждат идеите за разказ
========================
Като цяло, авторите започват с една от трите съставни части (герой, обстановка или конфликт) и използват избраното, за да стигнат до другите две. Няма грешен или правилен ред в този процес.
Една идея за конфликт (например, проявите на тиранин от гимназията), може да доведе и до идеите за герой (Кой е тиранинът? Какво го мотивира? Кои са жертвите? Как ще отговорят те?), и до идеите за обстановката (В какво училище учат тези герои? Къде се намира това училище? Дали то е обикновено държавно училище или снобарско частно?)
Една идея за обстановка (например, памучна плантация в Мисисипи, точно преди Гражданската война) може да доведе до идеите за конфликта (роби, насилствено отделени от децата си) и идеи за героите (бременна робиня, готова да рискува собствения си живот, за да запази този на нероденото си дете).
Или идея за герой (например, жена, която е обсебена от мания за чистота) може да доведе до идеи за конфликт (В каква ситуация герой с мания за чистота може да се превърне в проблем? В каква ситуация тя се изправя пред мръсотия, която не може да контролира?) и идеи за обстановката (ултра организираният апартамент на жената с нейната разработена система за кабинети, отделения и контейнери с етикети).
Сега, да започнем с идеите за герой, които ще използвате през следващите два дни, за да се сдобиете с идеи за конфликт и обстановка.
===============================
5 начина да се сдобиете с идеи за герой
===============================
Как се сдобивате с идеи за герои? Ето пет различни начина. ВСЕКИ ЕДИН от тях е златна мина.

***** Метод # 1: Наблюдаване на хората *****
Наблюдавайте хората, които минават покрай Вас на улицата; отидете в някой мол и наблюдавайте хората около Вас. Огледайте как са облечени и как представят себе си, изражението на лицата им, техните жестове, как се движат, как общуват помежду си. Опитайте си да си представите живота им.
Разгледайте хората на опашката в супермаркета – чуйте разговорите им, обърнете внимание на това какво купуват. Сами ли живеят или с децата си? Имат ли домашни любимци? Готвят ли много или се зареждат с полуфабрикати? Планират ли купон? Или вероятно пият твърде много сами?
Всеки един от тези хора може да стане литературен герой на Вашите разкази.

***** Метод # 2: Вземете идеи от вестника *****
Вестниците са богат източник на идеи за герои. Когато четете за обикновени хора в необикновени ситуации, опитайте се да си представите хората зад заглавията. Какво може да е накарало една средностатистическа жена да застреля съпруга си? Що за човек може да е тя и що за човек може да е бил съпругът ѝ?
Хората, които си представяте са много различни от реалните личности, замесени в новините. Това е добре. Те са измислени герои, които вие сте създали. Сега можете да ги използвате както си поискате.
Обявите за сватби и некролозите са друго страхотно място, където можете да потърсите идеи за героите си. Използвайте въображението си, за да попълните празните места около информацията, за която съобщава новината.

***** Метод # 3: Сдобийте се с идеи от имената *****
Едно име предизвиква набор от асоциации, базирани на звуковете му и на начина, по който изглежда на страницата, както и с хората, които познаваме или чиито имена сме чували.
Отделете малко време и си представете как изглежда жена, която се казва Гертруда, Дона, Вероника. Какви картини предизвикват тези имена в съзнанието Ви? Аз си представям три съвсем различни една от друга жени.
Името Гертруда ме кара да си мисля за шестдесетгодишна жена с посивяла коса с дължина до брадичката, прибрана зад ушите ѝ. Тя не носи грим и има дълбоки бръчки около устата си. Тя е висока и суха – разхожда се дълго всеки ден и има бърза, уверена походка, така сякаш винаги бърза да разреши неотложен проблем. Вашата Гертруда вероятно е напълно различна от моята. Това е страхотно.
Когато и да имате нужда от идеи за герои, запишете си три имена. Изберете имената напосоки от телефонния указател или друг източник, или просто запишете три имена, които Ви хрумнат.  Опитайте се да си представите човек с всяко едно от имената, които сте си избрали. Запишете си това, което си представяте. Току-що посяхте семената на трима герои!

***** Метод  # 4: Съчетайте и свържете *****
Често писателите създават героите си, като се основават на реални личности, които познават. Това понякога върши добра работа, но в други случаи може да се окаже ограничаващо. Може да се окаже трудно да спрете да мислите за истинския човек и да си представите героя отделно от него. Ето един различен начин, който можете да опитате: създайте герой, който съчетава характеристики на няколко човека, които познавате. Например, можете да създадете герой, който отчасти се основава на баща Ви, отчасти на учителя Ви от гимназията и отчасти на шефа Ви в работата. Или, може да е копие на баща Ви, но в женски образ, като външният ѝ вид е същият като на сервитьорката, която сте видели в някой ресторант.
Резултатът от всяка комбинация ще бъде герой, който споделя общи черти с всички тези хора, но същевременно е различен от всеки от тях, уникален.

***** Метод # 5: Нека създадените герои създадат още герои *****
Всеки герой, който създавате, може да бъде източник за други герои. Кой е в семейството на Вашия герой? Как изглеждат родителите му? Кои са най-добрите му приятели? Кои са враговете му? Кой му лази по нервите? Що за човек привлича героя Ви или от кого се чувства привлечен?
Размишлявайте по такива въпроси и после превърнете отговорите в герои.

=========================
Как да развием един герой
=========================
След като вече имате идеята за герой, можете да започнете да го развивате като си представите повече аспекти от живота му. Ето ги въпросите, които можете да използвате, за да създадете профила на героя си. Чувствайте се свободни да промените който и да е от тези въпроси или да добавите нови.
- Каква е професията?
- Какво е семейството му?
- Героят Ви има ли връзка? Какъв е партньорът му?
- Как изглежда домът му? Съседите му?
- Има ли хоби? Какво обича да прави?
- Кои са най-силните му страни?
- Какви слабости има?
- Какво е най-съкровеното му желание?
- Кой е най-големият му страх?
- Какво иска да промени у себе си?
- Кое е нещото, което не знае за себе си?

По-голяма част от тази информация може да не влезе в историята Ви, но ще Ви помогне да проучите героите си наум, така че да можете да пишете за тях по убедителен начин. Отговорите Ви на тези въпроси могат също да станат непресъхващ извор за идеи за историята. В следващия урок ще Ви покажа как става това.

==============
Домашна работа
==============
1) Започнете да си водите дневник на идеите. Това е просто мястото, където записвате идеите си за творческо писане и към което ще се върнете по-късно. Този дневник не трябва да бъде в някакъв специален формат – може да бъде просто файл в компютъра Ви или ако предпочитате – тефтер. Ако вече имате такъв, можете да правите упражненията си там.
2) Опитайте поне два от петте метода, които обсъдихме, за да се сдобиете с идеи за герои във Вашия дневник. Стигнете до идеите за поне трима герои. Използвайте въпросника за да напишете профилите на тези трима героя.
Щастливо писане!
Нанси

четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Още една публикация

От днес, след като имам свое портфолио в The Living Haiku Anthology, вече съм част и от wikilivres.ru Дмитри Смирнов избра за превод точно хайку стиха, награден от Columbia River Reader с първо място в раздел "Чуждестранни" през 2012 г. 

Доста добре за "онази посредствена персона от "Люлин", нали? Сигурно е глупаво в ден като този, когато трябва да се радвам, да напиша точно това, но "разбирачът" ще познае думите си. Аз благодаря на приятелите ми, които не пропуснаха да ме поздравят!

Кавабата Ясунари – „Гласът на планината”



Издателство – Рива
Година – 2008
Преводач – Дора Барова

можете да прочетете
и на страницата

Кавабата Ясунари, роден през 1899 г.,  е първият японец носител на Нобелова награда за литература, която получава през 1968 г. В книгата е поместена и речта му, произнесена при получаването на наградата – „Роден от красотата на Япония”. Само четири години по-късно Ясунари се самоубива. Трудно е да се разберат терзанията на гения, още по-трудно е да се проумеят тези на един японец, предвид факта, че колкото и по-близо да отива Изтокът към Запада и Западът към Изтока, някои естетически категории остават неразбрани. Като например тази на Акутагава Рюноске „извечната красота на природата се отразява именно в очите миг преди смъртта.”

Романът „Гласът на планината” (написан през 1956 г.) не може да бъде вписан в рамките на един класически, а още по-малко – на един модерен роман. Разказващ простичко историята на патриарха на едно семейство – Шиго, - Кавабата Ясунари не идеализира образа му както са правили не един или двама български (защо да гледаме в паничките на другите) автори. Напротив, не му спестява нито старческото оглупяване, нито терзанията за собственото си семейство, с което живее под един покрив, приютил както съпругата му, така и сина му, снаха му, дъщеря му и двете ѝ деца, изоставени от зета. Изпитващ по-нежни чувства към снаха си, която му напомня починалата любима, сестра на съпругата му, отколкото към дъщеря си; реално осъзнаващ своето остаряване, Шиго се движи в своя свят по-скоро като наблюдател на промените, случващи се както с него и съпругата му, така и с двете им пораснали деца. Наблюдавайки и на моменти забравяйки прости неща от ежедневието си, героят на Ясунари привлича вниманието на читателя върху следните общочовешки проблеми: успехът в живота, чистотата на отношенията, красотата както на природата, така и на човешките същества. За него тази красота е простота, финес, истинност, топлина. Също така, в романа не е пренебрегната и военната тематика.

Въпреки че героят на Ясунари все още работи в семейната фирма, той има време да се спре и да открие в природата онези дребни моменти на красота и величие, които до момента са му убягвали. Той никога не е виждал трите знаменитости на Япония – Фуджи, залива Мацушима и брега на Аманохашидате. „Зная, че ги има, но никога не съм ги виждал.” Това не е вопъл, а по-скоро констатация на един човек, осъзнаващ, че и неговият край наближава така, както и този на негови състуденти. В тези образи авторът търси, а на места и иронизира своето отвращение от старостта и грозотата. Единият състудент на Шиго е намерен мъртъв в хотел с по-млада жена (вярвам, че след прочита на романа повечето мъже няма да въздишат замечтано, уточнявайки, че това е начинът, по който искат да умрат). Друг пък скубал всеки бял косъм на главата си, докато не я загубил изцяло. Едва когато бил хоспитализиран в клиника за душевно болни, му прокарала черна коса, но малко след това починал. Трети пък се е пропил толкова много, че с него не може да се разговаря. Четвърти пробутва на Шиго маски от театъра Но. Маски, пред които един европеец или американец би въздишал за това колко са красиви, без да ги разбере. Неслучайно у Шиго попадат точно „джидо” – безполов добър дух, символ на вечното детство, който той оприличава на момиче и „кашики” – с коса, нарисувана като листо на гинко – белег, че това е момче. Маските се държат с протегнати ръце и при навеждане надолу имат меланхоличен вид, нарича се „засенчване”, а при повдигане нагоре – грейват от щастие, „озаряване”. В тези маски Шиго търси отговор на все по-често навестяващи го сънища, които самият той не може да обясни.

В искреността на отношенията прави впечатление нещо, което ние трудно бихме могли да разберем. Представете си майка, която се извинява на дъщеря си за това, че е проверила портфейла на дъщеря си, за да се увери в нейното положение. Представете си как баща порицава сина си за изневярата му и търси причината за цинизма му у себе си. Представете си как някой открива в майчината приспивна песен „най-възвишена възхвала на женствеността.” Все неща, които ни е трудно да разберем на нас, които сме свикнали, че децата ни едва ли не ни принадлежат; на мачовци, които си мислят, че колкото повече жени имат, толкова по-големи герои са и са поощрявани за това от бащите си; на нас, които се дразним от това, че в ежедневието ни пропищява дете, което класифицираме като „разглезено” и/или „невъзпитано”, без дори за миг да потърсим вината у себе си.

Шиго, който продължава да търси причините за провала на децата у себе си, има най-после времето да види слънчогледите и да ги оприличи на човешки глави, останал поразен от съвършенството им; да разбере как аралията пречи на вишната; да оприличи криптомерията на комари около крушката; да разсъждава за семена на лотос, които са на повече от 2000 години и са покълнали в стъкленица; да си спомни за черните лилии в планината. Цялото това съвършенство го кара да направи някои асоциации, които макар и да звучат налудничаво – като това човек да даде главата си на ремонт и през това време да си почине истински, полегнал в пръстта, - са неговия стремеж към младостта и красотата.

Въпреки че Шиго не идеализира брака, а напротив – оприличава го на тресавище, в което прегрешения и прошки завличат двойката все по-надолу, - той не може да си обясни как е възможно един брак да приключи. И тук идва най-важното – потресът е превърнат в красота като порив по загубената младост.

Военната тематика не е натрапена, но все пак не може да бъде пропусната. Докато за сина на Шиго, Шиучи, войната го е превърнала в циник, повярвал едва ли не в безсмъртието си – с гордост заявява, че след като е останал недостъпен за куршумите, едва ли едно „копеле” (любовницата му, с която се е разделил е бременна, а съпругата му е направила аборт преди броени дни), може да го изплаши, то бащата я вижда като сянка на самолет, отразена в очите на дете.

А какво е самият глас на планината? В предговора си към книгата, преводачът Дора Барова дава най-точния отговор – той е алегория на старостта. Шиго го чува едва на тази възраст и на него противопоставя своя стремеж към красотата. Което може би е и отговорът на въпроса защо авторът е стигнал до тази крайност да сложи край на живота си. Сигурно вече е чул „гласът на планината” и е отказал да се лута в напразната и обречена борба с него.

Заслужава си да прочетете този роман, в който единствената слабост е липсата на коректор. Има някакво име, отбелязано като такъв – Людмила Стефанова, - но от 170-та страница нататък се натъкнах на такива недоразумения, които опцията „Проверка на правописа” не може да улови - „им” и „ми” например, са различни неща, но и двете съществуват, така че няма как да бъдат подчертани. Струва ми се, че подобна красота и опит да се прехвърли на нашия език неясната ни все още естетика на Япония, са заслужавали малко по-старателна работа в това отношение. Преводачът е дал най-доброто от себе си, за да запази ритъма и красотата на романа, така че нарушаването им не би трябвало да се дължи на претупване на работата.

Накрая, споделям с Вас моите асоциативни тристишия, провокирани от този роман:

вишна
черни лилии
в планината

слънчев лъч
в корените на вишната
аралия

грохот
по хълма пропълзява
сянка

събуждане
сянка на самолет
в очите

есенен дъжд
излизам от сянката
на гинко

дъжд -
не измива стъпките
в калта

криптомерия
комари около крушката
в кухнята

цъфтят лотоси
семена покълнали
в стъкленица

хризантеми
най-красивите цветя
в ковчега