понеделник, 19 януари 2015 г.

Едгар Алан По – „Tales of Mystery and Imagination“

Collector’s library
Година - 2003
(отдаване на почит и допълнение към „Тост с коняк и три червени рози“)
Двуезично – английският текст е след българския (Bilingual – the English text is after the Bulgarian one)

Четиридесет години живот. Достатъчен ли е? Никой не може да каже, но най-важното (вероятно) е какво можете да оставите след като си отидете. Както винаги, ще има хора, които ще го харесат и такива, които няма да могат да го понасят. Но тези неща са субективни. Ще се опитам да аргументирам моите предпочитания към Едгар Алан По и в частност, към тази книга-бижу.

Рядко се осмелявам да бъда толкова категорична в отсъждането си, но всеки пристрастен читател би трябвало със сигурност да се съгласи, че има определени автори от всеки жанр, които са задължителни. Ето един от тези случаи. Невъзможно е да бъдете почитател на ужасите или криминалната литература, без да познавате работата на Едгар Алан По. Миналата година, за Хеолоун, написах шеговита статия за авторите, които определено промениха отношението ми към четенето като цяло и които оформиха вкуса ми към гореспоменатие жанрове. Ето какво написах за Едгар Алан По - Началото, в което една учителка видя в раницата ми „Живата факла“ и ме попита дали съм чувала за...Едгар Алан По ... не бях. Но бързо наваксах от любимата библиотека на родителите ми. Неговият гарван и до днес грачи в главата ми и въпреки че при първия прочит не ми беше съвсем ясен, продължавам да си го повтарям (почти го знам наизуст). Бях изключителен късметлия да получа този луксозен и със сигурност най-ценен Коледен подарък, за който Ви разказвам.

Най-отличителната черта на творбите на По (за мен, разбира се, за кого друг), откриваема и в ужасите, и в криминалетата, е дълбочината на тези истории. Дълбочина, за която той казва, че: „... лежи в долините, където я търсим, а не на върха на планината, където може да бъде намерена.“ Обърнете внимание – дълбочината е дори персонифицирана (на английски, личното местоимение „she“ се използва само за хора и домашни любимци, а По заменя с нея думата „дълбочина“). Неговите герои правят нещо като коментар на историята, която води до резултатите от сюжетната линия. Героят (коментаторът), независимо от това, че е главният (а в мното от случаите и единственият) участник в тези шантави, но толкова живи, благодарение на усета към детайла, истински картини (скрити) от живота, разказва какво се случва в повечето ситуации на себе си, отколкото на читателите. Това е наблюдение, което води отвъд видимата реалност, но без да напуска обстановката.

Ужасът – чист, в градация. Това, което е характерно за разказите на По в този жанр е, че той изследва опасността, за да открие нейния абсолютен ефект, с цел да се пребори със страха. Ужас, който води до лудост, но някаква невероята сила и издържливост кара героите да настояват, че те са здравомислещи и дори с гениална мисъл. Защо са в това състояние? Понякога причината може да бъде само око, но такова, че „когато и да се спреше на мен, кръвта ми се смразяваше...“ или провокирано от експеримент, или внимателно обмислено, приключението, към което героят прави малки, описани в детайли (понякога това провокира презрението на почитателите на ужаса), стъпки, променяйки себе си и поменяйки възгледите на света като цяло. И страхът добива невиждани до момента характеристики.

Криминалните истории. Криминални истории, които следват схемата на старата школа в проучването (отново в най-малки подробности) на мотив, средства и цели на престъплението. Мотивът не е толкова прост, колкото може да изглежда на пръв прочит, а изисква проучване, където именно тези подробности помагат. Средствата са винаги там, на местопрестъплението, но когато читателите се вгледат, ще разберат, че винаги има още нещо. Целта е самата мистерия. Дюпин е един от моите любими герои. Неговата логична мисъл – дълбока и задълбочена – може да накара читателя да си мисли за него като за свръхестествено същество. Което всъщност, е и най-голямото предизвикателство към интелекта.

Докато четях творбите на По, бях впечатлена от честата, но не произволна употреба на думата „чудат“ – и за нечий външен вид, и за произход, и дори за поведение. Да помислим. Тя може да се отнася до „особен, странен“, но също така до „рядък, необикновен“, а също и до „характерен, привилегията да принадлежи изключително на един човек или нещо.“ Това е. Всеки герой, обстановка или поведение са типични точно за тази история, това място, този герой, това поведение в тази стиуация. Едгар Алан По може да повтаря тази дума, но не и сюжетните линии, които следва, за да проучи човешката мисъл като цяло и нейните вариации, когато е изправена пред страха. Нещо, което изисква повече размисли – а то не се харесва от почитателите на бързото действие и щастливия край. Работите на По не са кинематографски. Те са провокация за мисълта.

Накрая, но не на последно място бих искала да обърна внимание на поезията в разказите на По. И аз нямам предвид стихотворенията, включени в някои от тях. Езикът е толкова поетичен, че за трениратното око или език, запознат (само) с градския жаргон, би изисквал повече време, за да бъде разбран. Още едно предизвикателство към потребителя, свикнал да „поглъща“ всичко, без да положи усилия.

Не пия коняк. Не бера цветя. Не искам и да отида до гроба на Едгар Алан По. За мен, той е жив – жив със своите творби, които ще препрочитам.

Edgar Allan Poe – Tales of Mystery and Imagination
Collector’s library
2003
as a tribute and addition to The toast with cognac and three red roses

Forty years of life. Is it enough? Nobody can tell you but the most important (probably) is what one is able to leave after his passing away. As usual, there will be people who to like and those ones who to strongly dislike that. But such things are quite subjective. I will try to formulate the argument of my preferences to Edgar Allan Poe in general and in particular treating this book-jewelry.

I rarely dare be so convinced in judging but each devoted reader should surely agree there are certain authors in each genre who are a must to be read. Here is one of these cases. It is impossible to be a mystery or horror fan without knowing Edgar Allan Poe’s work. Last year, for Halloween, I wrote a funny article about the authors who definitely changed my attitude to reading in general and who formed my taste to the abovementioned genres. Here is what I wrote about Edgar Allan Poe. I was a teen girl when a teacher of mine saw one of the books I was bringing in my schoolbag. Then she asked me if I had ever heard about Edgar Allan Poe. I had not but I quickly compensate what I had missed from my parents’ bookcase. The author’s raven still has been cawing in my head and nevertheless the first reading was not very clear to me, I keep repeating it (I know it almost by heart). I was lucky enough to get this really luxurious and for sure the most valuable Christmas present which I am telling you about.

The most distinctive feature of Poe’s work (to me of course, whom else) found both in his horror stories and his mysteries, is the depth of these stories. Depth about which he says “… lies in the valleys where we seek her but not upon the mountain where she is found.” Nota bene – the depth is even personified. His characters make a kind of a commentary of the story leading to the results of the story line. The character (commentator), despite being a main (and in most of the cases the only) participant in these weird but so vivid thanks to the sense of the detail real pictures of (hidden) life, tells what happened mostly to himself than to the readers. This is an observation that leads beyond the visible reality but does not leave the environment.

Horror – pure one in gradation. What is typical for Poe’s horror stories is that he explores the danger to find the absolute effect of terror with an objective to struggle with the fear. The horror that leads to madness but some incredible power and strength make the characters insist on their sanity and even ingenious mind. Why are they in such a state? Sometimes it could be only an eye but such that “whenever it fell upon me, my blood can run cold…” Provoked by an experiment or carefully thought over, the adventure to which the character makes little, described in details (sometimes that provokes the contempt of some horror fans), steps changing himself and changing the reader’s view of life in general. And the fear takes outlines never seen before.

Mystery. Mystery that follows the old-school pattern, in studying (again in very small details) the motif, the means and the objective of the crime. The motif is not as simple as it may seem at first reading but requires more investigating where exactly the details help. The means are always there, at the place of the crime but when the readers look inwards they will understand there is something more. The objective is the mystery itself. Dupin is one my favorite characters. His logical thought – deep and profound – can provoke the reader to think of him as of a supernatural creature. What is in fact the biggest challenge to the intellect.

While reading Poe’s work I was impressed by the often but not random use of the word peculiar – both for one’s appearance and origin and even behavior. Let’s think it over. It may refer to queer as well as to uncommon, unusual but also – distinctive, a privilege to belong exclusively to a person or thing. That it is. Each character, environment or behavior is typical exactly for this story, this place, this character, this behavior in this only situation. Edgar Allan Poe may repeat this word but not the lines he follows in exploration of the human mind in general and its variations when it faces the fear. Something that requires more reflections – something not liked by the fans of the fast action and happy end. Poe’s work is not a cinematographic one. It is a provocation to the mind.

Last but not least I would pay attention to the poetry in Poe’s stories. And I do not mean the poems included in some of them. The language is so poetic that for an untrained eye or to a tongue familiar to the urban slang it would require more time to be understood. One more challenge to the user used to “swallow” everything without making any efforts.

I do not drink alcohol. I do not pick flowers. I do not want to visit Poe’s grave. To me, he is alive – alive with his works which I am going to reread over and over again.