петък, 27 февруари 2015 г.

Ренгей

Ренгей опити, в които участвам с български хайджини:
1) Криволици - с Мая Любенова, Цецка Илиева, Гергана Янинска

2) Западен парк - с Илияна Делева

3) Допир - с Диляна Георгиева.

С благодарност за съавторството и за приютяването от "Диви люляци"!

четвъртък, 26 февруари 2015 г.

Краси Станкова – „Беатриче“

Издателство – “GAIANA book & art studio”
Година – 2014
част от

Краси Станкова – познавам я сравнително отскоро, но нейната откритост и готовност да споделя идеи прави впечатление и ѝ се доверих, когато пожела да ми подари „Беатриче“. Сравнително луксозното издание, обещаващото име на издателството, към което имам пристрастия и не ги крия, вмъкнатите черно-бели фотографии и последната дума (тези, които ме познават, знаят, че винаги прочитам последната дума от една книга, преди да я започна, въпреки че някои са възмутени от това) „птица“, вече ме бяха настроили да прочета роман, който може би, дори ще запомня.

Какво представлява романът „Беатриче“? Това е своеобразен пачуърк от думи, в който са вплетени различни истории, посредством които главните герои Беатриче и разказвачът общуват помежду си било наживо (малко по-късно се разбира, че не е съвсем „наживо“), било в интернет пространството. Различните парчета от тази еклектика, разпрострели се от къси разкази до преразказани и обновени легенди, са „съшити“ от коментарите и спомените на героите, както и от вмъкнати, само на пръв прочит, странични участници. Като се замислите, не е ли не само животът като цяло, но и всеки един ден, плетеница от различни и често взаимоизключващи се „случки“, които му придават цялост? Да, понякога са уморителни и ни идватв в повече. И точно да си кажа, хайде, стига толкова, авторът предусеща това и прави такъв обрат, който макар и да подозирах бегло, успя да ме впечатли.

Интересен е подходът на Краси да пише от мъжка гледна точка. Да се влезе в чужда кожа (ще ме прощавате, но идиомът “walking in someone’s shoes” е меко казано нелепо да бъде преведен буквално) е най-малкото, доста смело начинание. Не искам да давам категорично мнение дали Краси се е справила или не с тази задача. Най-малкото, което е, защото съм против твърдения от типа на „Един мъж никога не би...“ Кой мъж? От тези, които познавам, няма двама, които да разсъждават, живеят, дори да се хранят по един и същи начин. Този мъж, в чиято глава влиза разказвачката, е специален точно такъв, какъвто е и фактът, че тя го прави, е достатъчен, за да задържи интереса ми до края.

А Беатриче наистина е птица. Птица, която продължава да се възражда, макар и да не е феникс (или може би е?), там, където сме дарени с безсмъртие. Струва ми се, всички ще се досетите кое е това място.


За себе си, аз открих някои слабости, но винаги ще помня първите ми уроци за писане на критика или така модерното сега „ревю“. Един от тях гласи  - чети и обсъждай това, което имаш пред себе си, а не което имаш в главата си (цитирам по памет). Никога няма да разширим съзнанието си, ако пречупваме това, което четем, само през собствената си ценностна система, без да му дадем шанс да се докосне до нея. Важното е, че в книгата няма нелепи недоразумения, (почти) няма правописни и граматични грешки и най-важното – авторът не се вживява в ролята на ментор, а проследява онзи отрязък от живота на героя си в по-голямата част, като показва, а не разказва. Достатъчно, за да отделите два-три дни за прочита на „Беатриче“. 

вторник, 24 февруари 2015 г.

Art/Poetry Challenge

It was a five-day art/poetry challenge. I was invited to post 3 of my art/poetry for 5 days, each day nominating someone else to continue. It was a real pleasure to me. 
DAY 1 was about music










DAY 2 was about sports














DAY 3 was about something new.









DAY 4 was about prom.














DAY 5 was about early morn



неделя, 22 февруари 2015 г.

Да опишем неприятните герои (и защо би трябвало)

част от
снимка - webselo.com 
от Игнатиус Дж. Райли

Говорим много за важността при описването на героите, които читателят харесва или с който може да се свърже – и под „ние“, имам предвид всеки, който e силно свързан с книгите, без значение от професията му. Приятно е да знаеш кога добрият е добър и кога лошият е лош. Ето какво очакваме от един разказ. Искаме герой, нали?

Да, ама не. Не и този читател.

Аз харесвам неприятните герои. Честно е да се каже, че ако пред нас има не добър, мръсен, изгнил негодник, аз съм 100 процента на борда. Но изглежда нелепо, нали, че един герой, който е изцяло непривлекателен – дори, отблъскващ – той или тя трябва да отговаря на нещо, което читателят очаква. И дори нещо повече, изглежда  нелогично да ви препоръчам да опишете герои, които читателите с право ще намразят. И ето, аз мисля, че тук се бърка безинтересното с неприятното.

Бил той изгнила или узряла ябълка, един герой трябва да привлече достатъчно добре читателското внимание – независимо дали това внимание е положително или отрицателно. И следователно – тук е ключът. Може да направите протагониста си долнопробен мръсник или загрижен и щедър човек, но той трябва да бъде строител на собствения си конфликт, за да спечели интереса на читателя. Един герой – добър или лош – трябва да бъде активен участник в собствената си история. И ако искате герой с машина, която изгражда конфликт, би трябвало да го направите долнопробен мръсник.

Понякога ни е трудно да се свържем с някои герои, защото те не правят много, за да ни ангажират. Един герой, който позволява на света да влияе върху него и не повлиява сам на промяната в неговата ситуация, би могъл да бъде неприятен или чудесен, но и в двата случая е безинтересен. Твърде пасивен е, за да предизвика безпокойство. Не може да ви е грижа за този герой и като резултат не може да ви е грижа за историята му. Ще оставите книгата настрани и ще кажете на приятелите си, също читатели, че героят е неприятен. Но по-прецизната нагласа може да бъде, че героят не е интересен или завладяващ – дори едно добро момиче трябва да предизвика загриженост у читателя, за да завърши историята.

Но обратното – герой, който поставя себе си в услуга на конфликта и последствията под страх от действията си – е със сигурност неприятен, да, но също така магнетичен. Искате да го наблюдавате как препуска през живота. Той ви отблъсква по същия начин, по който един пътен инцидент е едновременно обезпокояващ, но не можем да стоим настрани от него. Този герой е като влакова катастрофа и има нещо славно в това да го наблюдаваш. Всеки път, когато прави нещо нездравословно, престъпно или просто супер грубо, той създава конфликт. Предвиждането и създаването на това последствие е дълбоко удовлетворяващо за читателите и по природа, неприятните герои създават тези конфликти почти постоянно. По думите на Оскар Уайлд, „Напрежението е ужасно, надявам се да продължи.“

Една от най-важните стъпки при писането на книга е създаването на герои, които въвличат читателите в историята. Нужни са умения, за да съживите героите на страниците. Създаването им съдържа у себе си най-добрите инструкции за това как се пише роман.

Помислете за това: имате идея за роман. Работили сте по нея известно време, но нещо не пасва. Протагонистът ви е жена, на която не й върви. Сега тя е с вързани ръце и се нуждае от помощ. Тя е загубила всичко: приятеля си, къщата си, работата си. Дори котката й е изчезнала.Човече, каква бъркотия!

В сценарий А, вашият протагонист моли родителите си за пари, но те не могат да й ги дадат. И така, вместо това, те й разрешат да остане в дома им, докато си стъпи на краката. Може би, тя не харесва идеята да живее с майка си. Може би, тя никога няма да си намери работа. Може би живее толкова дълго в мазето, че родителите й заминават и й казват да наглежда къщата. Всички са щастливи и вашата героиня все още е мило момиче, нали? А-ха, но честно казано, доста скучно.

В сценарий Б, никой не може (или няма) да й помогне. Протагонистът живее в колата си и няма никой, който да й протегне ръка. Защо не? – питате се вие. Добър въпрос. Ако е добър човек и обстоятелствата са наистина извън контрола й, тогава със сигурност, някой може да подаде ръка на милата дама. Но нека си представим, че не е добър човек. Може би, тя рита кученца по време на обедната си почивка. Укрива данъци. Отвлича деца за откуп. Убива шефа си като отмъщение и затваря колегата си (добър човек, разбира се). Какво ще кажете, например, да открием, че са отнели къщата й и приятеля й, а дори и котката й си е отишла, защото тя е манипулативен социопат, който е завързала човек за леглото и после е изгорила мястото, за да не може този човек да я напусне? Това е много по-интересно от момиче, което се нуждае от дивана в дома на мама, докато дойде следващото интервю.

Героинята от сценарий А може да бъде най-сладката, най-милата жена на света, която е била създавана на хартия. Всъщност, бих е обзаложил, че е такава. Бедното момиче просто е имало лоша седмица. Но протагонистът от сценарий Б е скандална, дори можем да я намразим (и със сигурност, тъй като е убийца), но ще продължим да мислим за нея, след като върнем книгата в библиотеката. И двата сценария ми хрумнаха, докато пишех това. Ако наподобяват вече създадена творба, моля за извинение. Ако не, използвайте тези идеи за по-нататъшна употреба.

Нека разгледаме няколко литературни героя, които като цяло се считат за неприятни.

Раби Ангсторм, протагонистът от „Заеко, бягай“ на Джон Ъпдайк и продължението му, е (леко) по-малко садистичен герой, който успява да съсипе живота на всяка жена, която среща. Той е безцелен, неприятен, ревнив, изневерява и ние го виждаме как притичва през живота си, за да избегне падащите стени, а историята става все по-интересна и по-интересна.

Хъмбърт от „Лолита“ е чудовище според което и да е определение, „мерзък, долен, криминално проявен измамник“, според съпругата му (и майката на Долорес) и „жесток нещастник“, според собствените думи на Набоков. Читателят разбира, че той е и човечен, и нечовечен, защото избира да се отдаде на първичните си инстинкти, да понесе последствията от това, както и антипатиите на читателя.

Завладяващият неприятен герой съществува във всяка книга, филм, телевизионна новела. Добавете Джоффри Ланнистър („Игра на тронове“), Жавер („Клетниците“), Паркър („Оранжевото е новото черно“)... няма край на този списък.


Но във всеки случай, неприятният герой, който печели вниманието ни, генерира проблеми, които изискват разрешаването им – проблеми, които придвижват сюжета напред по логичен, органичен начин. Неприятният герой е машината, която изгражда сюжета и окуражава читателя да продължи да чете. 

неделя, 15 февруари 2015 г.

Три неща, от които се нуждаят всички романи (според Харуки Мураками)

от Крис Робли в „WRITING TIPS
част от






Източник – “Open culture”, които предлагат добро резюме на разсъжденията на Мураками.



Знаменитият и плодовит писател Харуки Мураками също се оказва бегач в ултрамаратони и в своя сборник есета „За какво говоря, когато говоря за бягане“, той говори за... е, за бягане, но и за писане, разбира се.

И така, кои три качества, според Мураками, са характерни за всички добри писатели?

1. Талант
  
Харуки Мураками гледа на таланта като на атрибут, който не може да бъде научен или купен. За писателя, талантът е „повече предпоставка, отколкото необходимо условие ... Без значение колко ентусиазъм и усилия влагате в писането, ако напълно ви липсва литературен талант, може да забравите за това да станете писател.“ Някои си мислят, че се подразбира и няма нужда да се казва, но по някаква си причина, изглежда, че много хора се забавляват повече с идеята да станат писатели, отколкото да станат музиканти или художници. Може би заради това Мураками прави аналогия с музиката като гонитба, в която, в идеалния случай, естествената дарба е крайно необходима. Но споменавайки двама от любимите си композитори – Шуберт и Моцарт, - Мураками отбелязва, че това са примери с творци, „чийто гений надскача пламъка на славата.“ След това бърза да добави, че „за повечето от нас това не е модел, който ние следваме.“ Писателят, като бегач, можем да кажем, би трябвало да тренира за своята кариера като участва в маратони.

2. Съсредоточаване

С 27 маратона и повече от дузина романи зад гърба си, Мураками има ясно изразена способност за съсредоточаване. Съсредоточаване, което според автора, е „способността да концентрираш всички свои ограничени дарби върху конкретния критичен момент. Без това не можеш да изпълниш нищо, което си струва.“

И така, как Мураками се съсредоточава върху писането? Просто е: той си изгражда навика да се концентрира върху работата си три или четири часа всяка сутрин. „Аз сядам на бюрото си и се концентрирам напълно върху това, което пиша. Не виждам нищо друго, не мисля за нищо друго.“

3. Издръжливост

Както казват в “Open Culture”, ако гледате на себе си повече като на спринтьор, тогава може би, би трябвало да се придържате към разказите. Нужна ви е издръжливост, за да завършите един роман. Мураками казва, „ако се концентрирате върху писането три или четири часа на ден и се почувствате уморени само седмица след това, няма да можете да напишете дълга творба. Това, което е нужно на един писател на проза – поне на този, който пише роман – е енергията да се съсредоточава всеки ден поне за половин или една година, или две години. За щастие, тези две дисциплини – съсредоточаване и издръжливост – са различни от таланта, тъй като те могат да бъдат придобити и подсилени по време на тренировка.“


С други думи, седнете и правете това всеки ден, без оглед на качеството на ежедневната ви работа. Накрая, мускулите ви за писане ще влязат в топ форма. 

събота, 14 февруари 2015 г.

14 февруари


Толкова много емоции в един единствен ден...









задънена улица
розето по-евтино
от розата 
.
deadlock
the rosé cheaper
than the rose

.
слънчев лъч
в очите на любимия
свалям очилата

sunbeam
in the eyes of my sweetheart
i take off the glasses
.
нов дом
маската от татко
с мен

a new home
the mask by my daddy
with me

неделя, 8 февруари 2015 г.

Как да напишем първата глава на роман

от Джеф Герк, гост на Writer’s Digest” 

част от

Статия от Джеф Герк, редактор на художествена и нехудожествена литература, носител на награди и автор на шест романа, пет нехудожествени книги и съавтор на много други книги. Той е автор на „Първите петдесет страниц“ и „Напишете романа си за месец“, от които има извадки в тази статия

Ако говорим стратегически, как би трябвало да започнете романа си? Когато един читател чете вашата първа глава, какво трябва да намери?

Има четири основни подхода за започване на успешен роман. Вероятно повече, включвайки някои високо експериментаторски, но тези са класическите основни четири. Прекарайте историята си през филтъра на всеки един от тези подходи и преценете какво сте пропуснали.

1. Прологът - начало

Пролог е епизод, който принадлежи на историята ви, но не включва героя (или пък включва героя от времето далеч преди историята да започне – когато е бил дете). Може и да не е „Глава 1“ сама по себе си, но трябва да служи като начало – ако върши работа.

Например, филмът „Карибски пирати: Проклятието на черната перла“ (аз често използвам филмови и телевизионни примери, когато преподавам, защото те илюстрират така перфектно концепциите за разказване на една история и са толкова универсални) започва с пролог, в който двама от главните герои се срещат за първи път като деца. Нашите герои са на сцената, но те не са на възрастта, на която ще се разгърнат в историята.

 „Мулан“ започва с пролог, който установява кой е злодеят, препъникамъните и тиктакащата бомба. Действието тече паралелно със сцената, която въвежда нашата героиня, но тя още не е на сцената и не си дава сметка за опасността, докато не навлезе навътре в историята.

 „Игра на тронове“ (сериите на HBO, базирани на романите на Джордж Р. Р. Мартин) започва с пролог, показващ не съвсем незначителна част от героите, откриващи нова опасност в земята. „Ловци на духове“ започва с пролог, показващ непървичния герой, който вижда дух, предизвикал оформянето на „Ловци на духове“. Версията на „Стар Трек“ от 2009 г. започва с пристигането на ужасяващ вражески кораб, който унищожава цяла флота, а нашите герои дори още не са били родени.

В тези случаи, ние виждаме някои от начините за постигане на стил в пролога, които могат да подпомогнат историята ви. Тези примери също така илюстрират защо този е един от най-популярните начин за започване на роман. Прологът може да установи защо нещата са такива каквито са в света на вашата история и защо героят е такъв какъвто е, когато започва главното действие. И един пролог може да загатне или да разкрие опасността, която скоро ще помете живота на героя.

Както вероятно знаете, ние полемизираме територията, когато говорим за пролози. Много литературни експерти казват на писателите никога да не пишат пролог, докато други (като мен) казват, че пролозите са страхотни.

Тези, които са срещу пролозите спорят, че 1) Никой не чете пролози; 2) Пролозите са просто сметища за предисторията и 3) Пролозите те възпрепятстват да стигнеш до главното действие на историята.

Тези, които са за пролозите спорят, че 1) 95 процента от читателите на литература със сигурност четат пролози; 2) Всяка част от книгата, която е сметище за предисторията трябва да се изреже – не защото има думата „Пролог“ в началото, а защото разказването вместо показване е мързеливо писане и 3) Пролозите ти позволяват да зададеш правилния тон за романа, без да имаш на сцената протагонист, който прави нещо героично.

Мое ли начало с пролог да ангажира читателя ви? Да. Може ли да бъде направен толкова слабо, че да убие интереса на читателя? Също – да. Спорът не е за правилно и грешно. Ако прологът ви ангажира читателя, той е добър, а ако не го ангажира, той е лош.

2. Започваме с героя в действие

В този случай героят е на сцената, правейки нещо активно и интересно, свързано с навлизането в същинската история (няма нужда да се намесват експлозии и автомобилни катастрофи, но със сигурност може).

 „Денят на мармота“ започва с Фил Конърс на сцената, четящ (саркастично) прогнозата за времето. „Уол-И“ започва с Уол-И на сцената, извършващ обичайните си за деня действия – събирането и опаковането на боклук. „Джуно“ започва с Джуно, разхождащ се из квартала, пиещ SunnyD, тръгнала към магазина на ъгъла да си купи тест за бременност. Почти всяка история за Джеймс Бонд започва с 007, проявяващ отчаяна храброст. Ами Боб? Започва с Боб, който изпълнява своите сутрешни невротични ритуали.

Началото с героя в действие е друг много често прилаган начин за започване на история. Само най-редките идеи за истории се справят с героя в действие. Освен ако героят не страда от кататония (шизофрения с психичен и моторен дисбаланс) или не е лишен от свобода и други подобни, аз съм сигурен, че можете да откриете нещо интересно в него, с което да започнете романа.

Но не забравяйте да се запитате до колко сте разтеглили това действие. И не би ли могъл прологът или друг подход да ви помогнат повече от героя в действие в началото? Сега вече мислите стратегически за историята си – отлично и съществено нещо, което трябва да направите.

Някои книги потръгват някак естествено с герой в действие. Ако протагонистът е супергерой, когато историята започва, можете да започнете романа с това как той или тя спасява Земята. Ако той е футболен играч, покажете го на игрището в голяма игра. Ако тя е шампион по карате, покажете я как печели турнир.

Но ако героят все още не е герой или все още не е в позиция да го покаже – или просто предпочитате да въведете злодея и бомба със закъснител в пролога – вероятно героят в действие не е подходящото начало за вашата книга. Мулан започва с пролог, защото протагонистът все още няма капацитет. Мулан  храни пилета в семейната ферма – безинтересно по същество въведение. Авторите може и да са измислили начин за това тя да стане герой в началото, но те не са го избрали и аз съм съгласен с техния избор.

Не форсирайте героя в началото. Всички ние можем да измислим нещо за нашите герои, което те да правят, когато книгата започва. Но ако изглежда напрегнато или като клише, изберете друг подход.

3. Началото In Medias Res

 „In Medias Res“ е латинска фраза, която означава „право в десетката“. Тя е един от най-рядко срещаните начала на роман, но определено може да бъде ефективна.

С „In Medias Res“ вие започвате от даден момент дълбоко в историята, показвайки малко действие, за да заинтригувате читателя и после прескачате към по-ранна, по-тиха част в тази история. Това е противоположно на пролога начало, който показва ранен епизод от живота на героя. В този случай, вие показвате по-късен епизод и после натискате бутона за пренавиване и в останалата част от книгата се стремите към този момент.

Битка: „Лос Анжелис“ започва с американски военни хеликоптери, кръжащи над Лос Анжелис под атака от извънземни зверове. Вие виждате лицата на някакви войници в хеликоптерите, но не знаете кои са тези хора. Просто получаваме това усещане за „У! О!“ за всичко, което виждаме и после прескачаме 24 часа назад. Това е добра дистанция в сюжета, преди да се върнем към момента с хеликоптерите. И когато го правим, този път вече знаем какво се случва и кои са тези хора. Това е начало в стил „In Medias Res“.

Филмовата версия на „Винаги в същия ден“ (базирана на едноименния роман от Дейвид Никълс), с Ан Хатауей в главната роля, използва начало „In Medias Res”. Тя започва с героинята на Ан, щастливо караща колело по улиците на Париж. После, тя се връща 20 години назад. Минало е доста време преди да разберем нейното радостно колоездене.

Защо „In Medias Res“ не се използва по-често? Част от тази причина е, защото може да бъде възприета като приспособяване. Понякога това дава на читателя същото усещане за откъсване от същността, както когато чете роман, който започва със сън. Също така може да пожертва напрежението за цялата история, докато не стигнете до първоначалния момент.

Помислете за това: Ако виждате главния герой жив и здрав в момент, който сега осъзнавате е от бъдещето, колко изнервени бихте били когато той попадне в опасност? Имам предвид, че вие вече знаете, че той е жив, поне до момента „In Medias Res“. Този момент може да опровергае напрежението по начин, по който една дупка опровергава спуканата гума.

Обаче едно от предимствата на „In Medias Res“ е, че веднъж свързали се с началния момент, особено ако ще ви отнеме достатъчно дълго време да стигнете до там, читателят получава инжекция фиктивен адреналин. До тук всичко беше относително в безопасност. Беше в рамките на защитената зона, когато знаехме, че всичко с героя е наред. Но когато стигнете до този момент и дори го минете, всичко се променя драматично.

Сега, когато знаете кои са тези войници и виждате какво се е случило, внезапно осъзнавате, че не знаете дали искате те да летят в атака. Сега, когато ви е грижа за тази парижка колоездачка, вие сте загрижени за това, което ще й се случи, когато мине зад ъгъла.

Финалът след начало с „In Medias Res“ е този сензационен момент на тревога, който давате на читателя, когато стигнат до съществото на нещата и отвъд него. Напрежението избива навън.

Обмислете историята си: дали тя е рискова пътека, по която искате да изпратите романа и читателите си? Рискът е това, което може да отегчи читателите ви, ако нещата са твърде бавни, преди да стигнете до първоизточника. Крайният резултат е това оставящо без дъх чувство за изпълнение. Изборът е ваш.

4. История в историята

Последният основен начин за започване на първата ви глава е да използвате история в историята. Така, вашата история е оградена отпред и отзад (и обикновено има няколко примера в средата) от история, която е извън основната. Първоначалната приказка е рамкирана от тази друга история.

 „Принцесата булка“ (романът, а после и филмът, и двата написани от Уилям Голдмън) е история в историята. Филмът започва с дете, което играе видео игра. То си е вкъщи, защото е болно. Дядо му влиза и предлага да прочете книга на момчето, за да мине времето. Когато и да чете тази книга, филмът превключва към главната история, която е бандитско фентъзи приключение. По време на историята, ние се връщаме към дядото и момчето, където получаваме коментари за историята и виждаме как се развива връзката между тях. После се връщаме към измисления свят. Филмът завършва в съвремието.

Друг пример за филм, който използва история в историята е „Титаник“. Историята, за която публиката я е грижа най-много е историческият разказ на Роуз, Джак и Кал на борда на обречения лайнер. Но ние стигаме до тази история посредством една възрастна жена (Роуз) в съвремието ни. Има малка история, която е част от съвременния ни свят – търси се бижуто, което е носила на кораба – но истинската драма е в историческата част. Сега и тогава по време на историята – ние се връщаме към старата Роуз и филмът завършва с нея, но интересът ни е към другия набор от обстоятелства.

Дали „история в историята“ ще свърши работа за вашата история? Една от причините да обмислите такъв подход е, че читателят може и да не се заинтересуват от първоначалната тема. Ако са твърде отдалечени от там, където е техният живот, вие можете да използвате история в историята, за да покажете някого, който е много близо до читателите и се наслаждава на основната история. Покажете някой като нас, който е свързан с историята и вероятно ще ви последваме.

Друго страхотно нещо за история в историята е, че можете да използвате големи скокове във времето спрямо първоначалната история. Ако трябва да прескочите 10 години, просто прескочете от външната история и накарайте главния герой да каже: „Случиха се много подобни неща през последните 10 години. Докато накрая...“ и после се върнете към историята. Историята в историята може да действа като DJ, който преминава от една песен в друга.

Защо авторите не използват по-често история в историята? Мисля, че защото понякога те включват хора, които са извън опасността и действието, което не е особено ангажиращо. Инстинктът на повечето писатели е да прескочат рамката и да тръгнат направо към това, което е вътре. Съгласен съм с тях. Но има достатъчно причини да използвате история в историята в определени ситуации и ако покажете движение или израстване във външната история, може да постигнете нещо специално.
...


Обмислете своите избори и после се спрете на началото,което най-естествено пасва на историята, която искате да разкажете. Ако подходите към първата си глава от стратегическа гледна точка, имате по-добър шанс да увеличите потенциала на романа си – и да ангажирате читателя от самото начало. 

неделя, 1 февруари 2015 г.

Хайку календар, януари 2015 г.


и... хайги като магнити за хладилник



Как да създадете приключение на Вашия герой

от Елизабет Симс, гост в Writer’s Digest 


Този пост е от гостуващия автор на бестселъри
 и пишещ авторитет Елизабет Симс. Тя е автор на седем популярни романа в две серии, включващи „The Rita Farmer Mysteries“ и „The Lillian Byrd Crime series“.

Как най-успешните автори на нашето време изграждат своите истории? Ако ги прочетете, а също така и ако четете древни митове, вие ще започнете да виждате сходствата. Ще осъзнаете, че най-добрите съвременни автори използват същите техники за разказване на истории каквито са използвали в онези времена, когато още са се чертали плановете за изграждане на пирамидите.

Отлична книга за древните митове е „Героят с хиляди лица“ от Джоузеф Камбъл. Заглавието казва всичко. Няколко вариации на героични фигури се повтарят във всяка история, без значение на културата и поколенията. А типичната история е как някой тръгва да преследва някаква цел или на пътешествие. Накрая, този някой става герой. Това се нарича „приключение на героя“.

Приключението на героя е най-характерният от всички възможни архетип история. Романи от всякакви жанрове - от романтични истории през трилърите до научната фантастика – всички те се основават на приключението на героя.

И така, какво е приключение на героя? Вече знаете и може би дори имате елементи от него в историята, върху която работите. Но аз подозирам, че все още не сте го усвоили методично и напълно.

Основна рецепта за приключение на героя

Ето ви и основната рецепта, за да ви покажа как се изиграва приключението на героя. Това е шаблон, който можете да прилагате в собствения си процес на работа – може и да се изненадате от това колко от тези елементи имате вече в историята си.

Идва пратеник. Пратеникът може да бъде човек, а може и да е някакво преживяване – като среща със смъртта или сън. Във всеки случай, нещо се е объркало, естественият ред на света е нарушен.
Представя се проблем. Вероятно, нещо е било откраднато от племето или се е случило някакво нещастие или престъпление.
Някой е белязан като човека, който да реши този проблем. Той или тя е избран заради някакви минали дела на родителите си или заради репутацията си, или пък съвсем случайно. Този човек, разбира се, се проявява като герой накрая.
Оформя се предизвикателство. Предизвикателството може да бъде отхвърлено в началото. „Няма начин, няма да рискувам главата си за това!“ Накрая обаче героят решава да го приеме, като включително може и да бъде принуден от обстоятелствата да го направи.
Предизвикателството е прието. Приключението започва.
Героят напуска познатия си свят и навлиза в друг. Той е опасен. Героят може и да използва някаква помощ и много често...
Помощниците се материализират. Помощникът може да има специални умения, които героят не притежава или дори може да има специална интуиция или мъдрост, поради която приема формата на ментор.
Възникват пречки. Героят е поставен на изпитание, от което извлича полза. Издържа изпитанието, бори се за правата си и устоява на злото. Борбата е трудна.
Героят се възстановява и отново усеща почва под краката си. Може би ще последва още една среща с ментора или ще постигне личностно израстване и ще преодолее някои вътрешни пречки като страха.
Противникът е победен или еликсирът е изпит. Накрая, героят вече притежава нещо, което ще възстанови естествения ред – лекарство или знания, които ще донесат справедливост или ще върнат просперитета.
Героят се връща в познатия му свят, а проблемът е решен или справедливостта въздадена. Естественият ред е възстановен.
Човекът, който приема предизвикателството и надделява над злото е издигнат в специална позиция, някъде над хората, някъде под боговете. Той е герой!

Приключението на героя в действие

Известните истории от крал Артур и Екскалибур, през Магьосникът от Оз, до Хари Потър се основават на приключението на героя. Нека разгледаме конкретен пример от добре познатия източник – историята за Шерлок Холмс „Пъстрата лента“ от Сър Артър Конан Дойл.

Идва пратеник. Холмс и Уотсън са в познатия им свят на улица „Бейкър“ №221В, когато ги навестява млада дама.
Представен е проблем. Младата дама разказва на Холмс, че сестра й е починала при странни обстоятелства и сега тя се страхува за собствения си живот.
Някой е белязан като човекът, който да реши проблема. Запозната с репутацията на Холмс, младата дама го моли за помощ.
Предизвикателството добива форма. Холмс задава няколко въпроса и установява проблема.
Отказ. Холмс рядко отказва предизвикателство, въпреки че от време на време няма желание. В този случай, Холмс усеща натиск, така че не колебае.
Предизвикателството е прието. Приключението започва.
Героят напуска познатия си свят. Холмс напуска улица „Бейкър“ № 221В и навлиза от натоварените, шумни улици на Лондон в зловещо имение в провинцията. Опасно е. Героят може да използва помощ.
Материализират се помощници. И познайте какво! Той печели Уотсън на своя страна! Осъществява се сериозно разследване, което напредва и тогава...
Възниква пречка. Нещата се влошават, проблемът се оказва по-труден, отколкото се е очаквало.
Героят се възстановява и усеща отново почва под краката си. След инфарктна, преборила смъртта кулминация, Холмс надделява, разкривайки смъртоносен план и ненормален начин на убийство. Извършителят е убит по същия начин, по който той е убивал.
Противникът е разобличен или еликсирът е изпит. Холмс и Уотсън разгадават случая за местната полиция и се връщат в апартамента си в Лондон.
Героят се връща в познатия свят. И ние се чувстваме сигурни, защото знаем, че справедливостта е въздадена; убиецът не може да убие отново. Естественият ред е възстановен.


Прочетете който си изберете успешен драматичен роман и ще откриете подобни общи характеристики за всички. Това не е случайно. Добрите автори имат инстинкт за такива неща. Ние можем да подсилим инстинктите си като проучваме, както правите вие сега, или като пишем, което така или иначе ще се случи.

Може и да си мислите дали приключението на героя трябва да започне или свърши на едно и също като историите за Шерлок Холмс. Ако можете, ако искате, да, но не се налага. Много страхотни истории завършват, когато естествените условия се възстановят, но не е необходимо това да стане на едно и също място. Приключението на Вашия герой може да започне в Чикаго и да завърши в Лос Анджелис.

Приключението на героя е устойчив модел за разказване на история. Обаче, той не е универсален. Както виждате, това е просто начин да планирате, организирате и/или да свържете сцените за постигане на максимален ефект. Оказва се, че е еднакво добър както за древните, така и за съвременните автори.

Най-доброто от всичко е, че този начин е гъвкав. Можете да го следвате буквално или да го използвате като основно ръководство. Шаблонът, който представих тук е прост и освободен от усложнения. Можете да го използвате, за да създадете дълбоко психологически роман и да навлезете навътре в умовете и сърцата на читателите си.

Колкото повече мисля за това, толкова по-склонна съм да се обзаложа, че историята, върху която работите, вече съдържа елементите от приключението на героя. Крещите ли срещу мен през времето и пространството?
Да!

Дообре!