неделя, 25 октомври 2015 г.

Разнообразието е подправката, която ще подобри вашето писане

Джосели Прюмър заBookBaby"

 „Абстрактните описания и повтарящите се изречения водят по-скоро до нещо скучно за четене. Редактирането, с акцент върху по-интересен избор на думи и изречения, може да подобри творбата ви и да я накара да заблести.” (Дж. Пр.)

Вие член ли сте на граматичната полиция? Един от малкото, надарени да забележат дребните нередности от разстояние поне една миля? Вероятно сте чували много пъти, че би трябвало да бъдете писател, защото имате дарбата да владеете думите. И вие сте се вслушвали в тези думи, не само защото сте надарени с нюх за граматиката, но и имате невероятна история за разказване. Да комбинирате тези две дарби някак си ви приляга естествено. Но седнете ли да пишете невероятен роман, нещо се случва. Думите, внимателно изваяни и педантично правилно избрани, изглежда не вършат работа. Има нещо, което липсва на вашата проза.

Има разлика между това да напишете едно изречение правилно и да изваете завладяващо изречение. Ето това е, което прави процеса на редактиране толкова силен. Да установите самоличността на своята творба и да претворите една добра история в невероятен роман.

Нека хвърлим един поглед на този кратък абзац:

Скучно: Джон влезе в магазина. Той си купи кутия мляко и замразена пица. Видя Мери на опашката пред касата.

В периода на създаване на чернова, много е лесно да попаднете в едни и същи шаблони – особено когато въпросът опира до започване на изречение с лично местоимение или с името на героя. Това автоматично превръща написаното в нещо изхабено и скучно. В добрата творба има разнообразие, комбинация от изречения, които поддържат прозата жива и интересна.

По-добре: Джон влезе в магазина да си купи кутия мляко и замразена пица. Опашките се виеха пред касите, но той забеляза приятелката си Мери на първата и подкара количката си натам, за да поговори с нея.

Случи се нещо забавно, докато преработвах този абзац. Промяната в структурата на изречението го направи далеч по-интересен за четене. За това ставаше дума – да поддържаме творбата си жива, а читателите си – заинтересовани.

Ето друг пример с фокус върху избора на думи:

Като писатели, ние имаме ангажимента да създадем жив, детайлен свят за нашите читатели. Но това няма да се случи, ако имаме скучни, абстрактни описания в ръкописите си. Абстрактните описания са неясни, двусмислени думи, думи като:

приятен
добър
неудобен
доста
наистина
много

Какво му е на това изречение?

Скучно: Ник наблюдаваше Кети, която вървеше по тревата, мислейки си колко хубаво изглежда тя.

Това изречение не ни казва нищо за това как всъщност изглежда Кети и използва абстрактната дума „хубава”, за да я опише.

По-добре: Ник наблюдаваше как Кети върви по тревата, възхищавайки се на нейната дълга, тъмна коса, на розовите й бузи и искрите в сините й очи.

Като заменим абстрактното описание с няколко конкретни, творбата незабавно добива повече жизненост, а изречението става по-ясно за читателя.

И вие имате много изречения с абстрактни описания. Изчакайте да мине време, изчетете ръкописа си и помислете как можете да преструктурирате тези изречения и да подберете по-конкретни думи, за да постигнете  разнообразието, което ще направи творбата ви интересна за четене.



четвъртък, 22 октомври 2015 г.

За какво ви е притрябвал редактор, че и коректор?

(кога бракът от съюз се превръща в некачествена продукция)

В качеството си на каква пиша тези редове? Преди всичко, защото имам опит и като пишещ човек (не знам за вас, но аз трудно бих сложила на някого етикет „писател”), който безкрайно уважава труда на Габриела Цанева, Ина Крейн, Бранимир Събев, Петър Чухов, редактирали книгите ми или книги, в които съм съавтор, и като редактор и коректор. Опитът ми е дългогодишен – както на английски, така и на български език. На този етап, за по-достоверно, ще дам линкове само към тези книги, които можете да намерите онлайн (не пречи да снимам кориците и последните страници на някои хартиени тела /не че много обичам това определение/, но да не ви дойде твърде много), ето ги тези три, плюс едно изключение:
Родници” от Ина Крейн; Ударите насъдбата” от Донко Найденов; Raptus”, Svet Di Nahum, translated by Valentin Krustev - това не е от самопубликуваните книги в “Amazon”, а зад нея стои сериозно издателство – “Hammer&Anvil”. Включвам и „Мечове в града”, въпреки че нямат електронна книга, чийто редактор съм, тъй като малко по-долу цитирам Александър Драганов, заел се с нелеката задача на съставител на сборника.
Също така, аз съм една от щастливките да постигам пълен синхрон с авторите, доверили ми се да бъда техен редактор, с едно или две малки изключения, които както знаем само „потвърждават правилото”

И така, започвам с цитат от М. Горки за това какво е редакторът, в превод на Сидер Флорин:
„човек, който, донякъде,  учи писателя възпитава го “ , ... ( . . Собр соч в 30 т т ., . 24, стр. 236)”

Хубаво де, възпитава го, само че я да ви попитам сега – длъжен ли е да търпи наркомански трипове, алкохолни бълнувания и резки промени в психическото състояние на автора, в следствие на които сюжетните линии на нещо като творбата му прескачат от една реалност в друга, без никаква логика, въпреки че същият този автор претендира за новаторство? Длъжен ли е да обяснява, че литературната творба, та дори и белетристика, има ритъм, както и че в крайна сметка, колкото и сюжетни линии да съчетава тази творба, те все някъде трябва да се срещнат? Длъжен ли е да дописва изреченията? Длъжен ли е да вмъква цели абзаци, за да покрие онези празнини, които само авторът не вижда?

Съжалявам, но редакторът не е нито учител по български език и литература, нито психиатър. Редакторът, както го оприличих шеговито, но и с ясното съзнание какво говоря, на представянето на „Ударите на съдбата” от Донко Найденов пред „Цитаделата”, е като деликатна любовница – само освежава свещения съюз между автора и издателството и оставайки в сянка, се примирява с ролята, която сам си е избрал. Всяко друго грубо вмешателство (в текста, разбира се), би разтрогнало този брак и идете „гонете Михаля” дали причината е у автора или у редактора. Брак няма да има. Всъщност, ще има, но с другото му значение.

Ако авторът се нуждае от човек, който да дописва недоизказаното от него, да си намери съавтор, а после двамата да си търсят онзи, деликатния, който, както моят първи редактор, Габриела Цанева, се изрази „само да погали малко текста тук и там.” Да, именно да погали, а не да глади с парна машина. Не се притеснявайте, тук няма опасност да ви осъдят за многоженство.

Редакторът не е и удобният човек, с когото авторът да се оправдае за недобре изпипаната си творба. Няма ли разбирателство между двамата, по-добре да не насилват ръкописа и буквално „да си измият ръцете” (то и Пилат не е бил толкова подъл) един с друг.

В работата ми както върху готови книги, така и върху отделни произведения, подготвяни за конкурси и представяния, не веднъж съм чувала да се казва, че авторът не е длъжен да знае всички правила в българския език. Да, някои нововъведения може и да са ви убегнали, някои дребни недоглеждания, предвид това, че четем собствените си произведения в главите си – също, но ако не знаете елементарните, как така вече сте се накичили със званието „писател”? И не ми минавайте с тези – „щом си плащам”. И в магазина си плащате за плодовете и зеленчуците, но нямате претенции продавачът да ги измие, нареже и сготви, защото си плащате, нали? Да се направя на модерна и да попитам - #каксивзехтематуритебе?!

Набързо ще маркирам какво трябва и какво в никакъв случай не бива да прави редакторът и къде точно започва работата на коректора.
Редакторът ще поправи леките недоглеждания по отношение на сюжетната линия, изграждането образа на героя, липсващите логически връзки, но само ще обърне внимание какво липсва, няма да го дописва.
Редакторът ще се наеме с тежката задача да прецени дали някой неологизъм или съответно – архаизъм – е подходящ за използване точно на това място, точно от този герой или от разказвача. Той е този, който ще помогне на писателя да избере правилната дума, за да бъде ръкописът лек и интересен за четене.
Редакторът трябва да бъде достатъчно ограмотен, за да прецени дали някои повторения образуват етимологична фигура или са меко казано „абсурдни”.
Редакторът няма да поправи грубите граматични грешки и пунктуацията, освен онази, с която променяте смисъла (спомняте си за помилването и обесването).
Тези грешки се поправят от коректора – за предпочитане е да бъде друг човек, освен в случай, че наетият редактор разполага с достатъчно време, за да прочете още веднъж творбата, освободил се от гореспоменатите му задължения – ще поправи някой и друг липсващ препинателен знак, пълен-непълен член и други такива „дребнавости” и ще бъде безпощаден към реплики от типа на „ама аз тази запетайка много си я харесвам” (истински случай, не си измислям). Коректорът дори няма ангажимента да маркира с червено грешките, а ги поправя.

Въпреки почти унищожителната статия от”BookBaby” „Хора или роботи”, чийто превод публикувах тук, тези две професии ще бъдат нужни на всеки писател, дори на най-добрия. Не защото не може да се справи сам (най-добрите си го признават), но за да се откъсне от пристрастието към произведението си, което би му отнело минимум година. Не е фатално, но все пак, едва ли ако е решил да се изхранва с писателския занаят, ще може да си позволи подобно разточителство.

Редакторът обаче (май до тук бях доста агресивна към авторите), няма никакво право да променя сюжета, вмъквайки небивалици от типа на – да се наблегне на възбудата, която изпитва млада жена по време на насилствената й дефлорация, само защото „сексът продава”. Много неприятен момент е този, в който читателят е подценяван и се гледа на него като на недоносче -  видите ли, читателите искат само „хляб и зрелища”, сякаш този тип хора си нямат телевизори, хладилници и готварски печки. Четящият човек заживява с историята от дадена книга и когато нещо го препъне в тази книга, той решава да си спести препятствията и избира друга. И без това времето ни, отредено за живот, е толкова малко, да не говорим за това за четене, та да го пилеем с недоразумения, които достатъчно често срещаме в ежедневието си.

Редакторът няма никакво право да пише и добавя от името на автора каквото и да е (повтарям се, знам), само защото така звучи по-шик, защото той/тя би ..., особено пък ако не маркира този текст и авторът разбере едва след издаването на книгата какво е казал. Пак стигаме до момента на съавторството. Няма проблем, ако редакторът предложи тази промяна, а авторът, ако я намери за добра, да я развие. Ако щете дори и само заради онзи ритъм, който (о, чудо!) дори и белетристичната творба има. Иначе би било идиотско (не, не се извинявам) редактор на възраст 40+ да добавя свой текст към творбата на автор току-що навършил 20.

Коректорът, от своя страна, трябва не само да познава граматиката до най-малката подробност, но и да следи новостите в правилата. В противен случай, изобщо да не се наема с тази задача. Пак можем да стигнем до запетайката, помилването и обесването. Какъвто и да е авторът, той не иска бесило, а само изчистване на неточностите. Въпреки че коректорът е четящ човек и лесно би бил заинтригуван от текста, той не бива да се съсредоточава върху него по време на работа. Там е редакторът. Когато целият процес приключи, и двамата могат да се насладят на четенето. А ако не им донесе наслада, да потърсят грешката и у себе си – всеки в своята „паничка”, а не да започват война помежду си.

Тук ще си позволя да цитирам коментара на Александър Драганов, когото споменах по-горе:

„...обикновено редакцията ми служи като катализатор да търся и други възможности за подобрение. Като цяло, аз лично възприемам обаче редакцията не толкова като критика, колкото като оптимизация на текста и поради това вече не съм й противник. Всичко е въпрос на гледна точка...”

Дали авторът ще оптимизира текста си, дали ще потърси други възможности или мързеливо ще протрива ръце, наблюдавайки „гърчовете” на редактора (той самият също е виновен, ако е допуснал да се стигне до там) и повтаряйки като изпечен садист (нищо, че според някои и садо-мазото в новите дрешки на BDSM също продава), „аз нали си плащам, дреме ми...”, е въпрос на личен избор.

Няма редактор и коректор – няма книга, въпреки че има автор, а може би и издателство. Е, може и да има книга, но не тя ще направи драскача писател. Получи ли се срив между тези трима души, за предпочитане е ръкописът да дочака по-добри времена. Поне заради читателя – онзи, който не се интересува от самия процес на създаването на книгата, а от окончателния й вид и съдържание.

Е, да, и редакторът, и коректорът взимат пари за тази работа. Точно както всеки човек, който извършва някаква дейност за някого друг. Това толкова абсурдно ли ви се струва? Значи, ако видите чушки и домати (днес съм на вълна „зеленчуци”, но който иска, ще ме разбере), купувате ги бързо и не казвате и дума на продавача, който дори не е производител, а взима процент от последния, но с редактора и коректора можете да се пазарите, защото те са в състояние да вършат работата си легнали (да живеят лаптопите!). Помислете пак.

Умишлено пропуснах някои детайли, защото ми се иска повече  хора да изкажат своето мнение по този наболял проблем. И нека холивар”-ът започне сега! J


вторник, 20 октомври 2015 г.

Gaiana Book&Art Studio Rulzzz!


парченца от
(и откъде ли не)

Егати тъпото заглавие, а? Съвсем не е професионално! Сигурно, но ще се опитам да го защитя, та дори и на никого да не му пука за това. Ето и една от причина да го публикувам само в блога си. Другите са мой проблем и няма да ви занимавам с него. 

Издателството на Явор Цанев с ненатрапчивото, но сериозно присъствие на Кети Илиева – редактор на повечето книги, излезли със запазения му знак, - няма време (или желание) да парадира с „професионализъм”, а прави всичко възможно, за да придвижи напред „ъндърграунд” жанровете – фантастика, фентъзи и хорър. Дори в ъндърграунд кръчми, тези хора осъществяват най-важната цел, която (поне би било редно да) има всеки издател – да удовлетвори интереса на читателя си, а не само да иска да му прибере левчетата. И дори само от тази гледна точка, определено „Rulzzz!”

Има нещо много „дразнещо” (а питайте хейтъри и тролове де!) в това, че ако сте буквоед и се заинатите да преброите грешките във всички книги, издадени от тях, ще установите, че са много по-малко тези, които бихте открили само в една книга. Ето защо, определено “Rulzzz!”

Книгите на издателството не се харесват от всички. По-важното е, че нито Явор, нито Кети, нито пък авторите имат такива амбиции. И рискуват – и с издаването и писането на нестандартни литературни форми (не само в списанието им „Дракус”), и с организирането на конкурси. А за това наистина се иска кураж (да не използвам някой цинизъм, поне за сега) Ами... значи пак – “Rulzzz!”

Не, не съм прочела всичко, издадено от тях, естествено – колкото и разностранни да са интересите ми, не съм „всечетна”  (еквивалент на „всеядна”, примерно). Не е и нужно. В разпилените ми статийки (аз не съм профи) и страници на блога ми, съм писала неведнъж за тях. Днес ще извадя няколко от тазгодишната ми страница „Читателски дневник”, която поради някаква си моя ексцентричност не рекламирам толкова, колкото други години. Това са книги (и списанието им е своеобразен алманах), които най-много ме впечатлиха, защото и те “Rulzz!”, а пък вие ако искате, четете.

(1) Явор Цанев – „Home, Sweet Home:
Макар и от най-скоро излезлите книги от поредицата „Колекция „Дракус”, ще започна с нея. (сигурно се подмазвам на Кети и Явор за следващия конкурс, както намекнаха някои професионалисти, но ако знаете пък тези двамата колко се трогват от подобни нелепости!). Ама и на мен не ми пука, въпреки че нямам топки, та да имам куража да бъда толкова дръзка (упссс, „топки” ли написах?). За сметка на това пък, ще бъде най-краткото ревю, защото има книги, които няма нужда да бъдат разваляни с излишни думи.
Всичко, което съм казвала за Явор тук и тук, че и още тук и там (търсете си ги, ако не ви мързи), е валидно с пълна сила, та дори малко повече, и за “Home, Sweet Home”. Няма да спойл-вам като разказвам или поне намеквам за част от съдържанието на всичките тези разкази. Какви ли не познати и непознати създания са преекспонирани във всевъзможни ситуации, но Явор не губи усещането за човещина и смело ги потапя в обстановка, в която къде метафорично, къде съвсем реалистично (не, не е оксиморон, предвид жанра) напомня простите, но добре забравени истини за човешкия род и надцененото му превъзходство.

(2) Списание „Дракус“/бр. 1, 2015 г.

„По-добре късно, отколкото никога“ твърди една поговорка. И при мен беше валидна по отношение на брой 1 на „Дракус“ от тази година. И все пак, това си е мини-алманах, така че срок на годност няма. Ето какво предлага и как аз прочетох този брой:

„Библиотеката“ (Иван Атанасов) – кратка проза за „мокра от параноии“ жена. Умело отвличане вниманието на читателя (с образа на посредствения библиотекар) от същинската мишена на героинята. Образите са безплътни, без осезаемо присъствие, отстъпили място на онези гласове, които знаем на какво се дължат, но не и докъде могат да ни отведат. Добра белетристика.

„Вълшебното камъче на цар Симеон Велики“ (Георги Панайотов, in memoriam). Тук, за мен (че за кого друг), им някои слабости на иначе приличния разказ, вдъхновен от една легенда. От една страна, леко самодоволно ми звучи самият Симеон да заяви собствените постижения и да е осъзнал приноса, който има за България. Ако те бяха излезли от устата на политкоректния (знам, че ще свиете пренебрежително вежди, но този герой е потомък на българин и арменка и някак това си остава непроменен факт, дори /под/обяснение защо точно той е избраникът, пред който царят се изповядва) Давид, може би биха били по-допустими. И все пак, не е лоша идея легендите да бъдат запазени.

„Джак Холмс“ (Sir Hush). Sir Hush навлиза в историята доста harsh, избрал за тази цел размислите на героя си.Ще се въздържа да използвам епитети за този герой, тъй като авторът го е направил с други и то внимателно подбрани изразни средства. Както и друг път съм Ви споделяла, аз съм много резервирана към реплики на известни герои и истории, но този път няма защо да недоволствам. Чудя се до колко пристрастието на Джак Холмс към хероина е необходимо, но няма да го оспорвам, тъй като най-малкото, е логично. Добре ги събра, Док!

„Затворническа чест“ (Слави Ганев). Леко опасно е да се напише ревю за разказ, чийто автор твърди, посредством един от героите си, че „не приема забележки, които счита за неоснователни“. Историята на убит убиец (ха!) от фалшификатор на пари. Следват психологическа експертиза, звукозапис на разпита на обвинения и други документи. Нелош разказ за отмъщението и справедливостта, но може би малко идеализиран, но това са относителни понятия. Малък недостатък (дано авторът не го приеме за неоснователен) е склонността към разказване за сметка на показването (не, тази забележка не е клише – правило е да бъде така). Все пак, в този случай не  е имал точно указано ограничение за обем.

„Къщата на Франсис Пол“ (Коста Сивов). Коста – съавтор и приятел, - наистина е направил такава компилация от реплики на класики (ле-ле! Некрономикон и Чъки, а?) и съвременни, добри автори (С. Майналовси и известната му кръчма, плюс Доктора и Лейди Пол), че направо съжалих за самопризнанието за репликите по-горе. Можех да го изтрия, но държа на всичко, което съм казала или написала, дори и понякога да ми се е искало да не го бях правила. От цялата тази симфония (да, ритъм в стил Хайдн), Коста успява да направи нещо ново – звучи едновременно много познато, но и съвсем индивидуално. Ако не беше подчертал препратките, би рискувал да го обвинят в плагиатство, но той е добър автор и знае как се прави. Въпреки че е минал през вещите редакции на издателството (разказът е част от новата книга на автора), имам една малка забележка, за да не бъда обвинена в пристрастие - нямаше нужда да се уточнява, че някои хорър автори намират имената на героите му за странни (пак всичко е субективно).

„Срещата“ (Григор Гачев). Тук вече можете да ме обвините в пристрастие, но за мен името на автора беше гаранция за качество (не го познавам лично, но тази част от произведенията му, които съм чела, бе достатъчно основание). Това си е риск, тъй като поражда очаквания, а всички проблеми идват от тях. В тази кратка (почти) импресия, авторът предлага поредна гледна точка за живота, смъртта и атеизма, оправдана с блестящ цитат от Пратчет... в края.

„Златото на дракона“ (Явор Цанев). Автор, който не защото е издател, а е издател, защото е прецизен автор. И тук, очакванията ми бяха големи, но тъй като познавам голяма част от творчеството му, бях сигурна, че ще бъдат оправдани. Точно заради тази прецизност. История в историята, причина за самия разказ. Явор умело сплита двете нишки и доказва, че фолклорът не е изтъркан от употреба. Стига „вагонът изчетени книги“ и въображението да са в абсолютен баланс. Талант. И култивирането му. Ааа, и да не забравя – и златото е относително понятие и въпрос на гледна точка.

„Създателя на сенки“ (Брам Стокър в превод на Явор Цанев) е в задължителния за списанието раздел „Класика“. Едва ли има почитател на жанровете, популяризирани от списанието, който не е чел поне „Дракула“ – култовия роман на ирландеца – и да не е искал да прочете още него от него. Този разказ е един шанс за онези, които още не са го направили. „Шествието на мъртвото минало“. Помислете... Представете си го. А после прочетете и се насладете на изненадите. И не забравяйте, че сте чели Стокър. И че той не забравя човещината, без да я идеализира.


(3) Сибин Майналовски – „Змии в стените”

Сибин Майноловски не е непознато име, когато се заговори за български фентъзи, фантастика и хорър. Дори и "ъндърграунд" тези жанрове имат своите почитатели, които противно на очакването, не са мрачни депресари и интернет "тролове". Те са взискателни, очакващи най-доброто и склонни да се подкрепят. Точно с тези очаквания и тази взискателност идват понякога и разочарованията, но струва ми се, независимо от това, че познавам лично автора и като че ли съм чула и съответно - прочела достатъчно от него, все още очаквам нови, неразкрити до момента, интерпретации на познати теми.

Първото, което прави впечатление в сборника, е авторовото предупреждение - и в предговора, и на задната корица (сигурно някои хора имат нужда от по-често напомняне) - за това кои читатели не бива да четат разказите. Замислих се. Въпреки че съм жена, тоест, съвсем възможно е да бъда нечия "приятелка", а и "майка", които не трябва да слушате, обичам да чета литература, в която "нещата" са назовани "с истинските им имена". Харесвам фантастика, фентъзи и хорър и макар да не съм толкова разочарована от хората около мен, разбирам болката. Ето защо, и с мисълта, че човек пише, заради някакъв "вътрешен стремеж" (много добре формулирано от Етгар Кенет в интервю на Ренета Бакалова), реших, че ще прочета тези разкази. А разочарованията, ако изобщо ги има, ще бъдат мой личен проблем, свързан с някакви имагинерни очаквания, и е възможно да пречупят много от стереотипите, на които всеки човек, колкото и да се бори, е подвластен.

Какви теми разисква авторът? Ами той го е формулирал много ясно - "скритата болка, която кърви от всяка една буква." Добре, ще си кажете, какво ще стане, ако всеки пропише за болката си? Точно там е ключът - не всеки може да го направи, без да наруши правилата (не, те не са за робите) на добрата литература в гореспоменатите жанрове, а и не всеки е готов да порови някъде надълбоко, за да открие корените й. Болката не е внезапен дъжд, тя има причина и носи своите последствия през (почти) целия живот.

Не малка част от разказите на Сибин проследяват травми от детството, които колкото и да се опитваме да потиснем, няма как да не дадат отражение върху по-нататъшното ни развитие. Възможно ли е обаче едно дете - "най-чистата душевност" (клише) - да се превърне в чудовище? Чудовище, съсипващо всичко, до което се докосне, чудовище, което убива? Убива, а все пак, остава все същото мило, невинно създание, загърнато в пижамката си, въпреки болката и разочарованията, ви се иска да прегърнете и закриляте. Но авторът не спира до тук. Той намира и материализира причината (в немалко от случаите, метафорично). Толкова ясно, че не само ще си я представите, но и ще я усетите. Само да прочетете "Лори" и "Коледна украса", пак ще ви бъде достатъчно. Въпреки че в никакъв случай не бива да пропускате (нищо, като цяло, но особено) "Плюшеният заек". Сигурно на моменти ще потръпнете от ужас, отвращение или ще бъдете потресени. Е, значи, писателят е свършил своята работа. И не е отхвърлил човещината, само й е разчистил пътя.

В интерес на истината, чувала съм не веднъж да се подмята, че Сибин малко (това малко е от мен) прекалява с твърде експлоатираната от него тема за лошата приятелка и още по-злата й майка, застанала къде като сянка, къде засенчила младата двойка. Мисля, че и на мен ми е хрумвало. По дяволите, та баба ми беше толкова обичана от зет си (моя баща, светла му памет), че той винаги я наричаше, и то съвсем искрено, без някой да е очаквал от него това, "майко". Значи, има и добри, саможертвени тъщи, нали? Има. Обаче те не се нуждаят от разказ на ужасите, защото оставят съвсем други следи в живота на околните. Онези, обсебващите, унищожаващите, превърналите се в чудовища, но съвсем не деца, трябва да бъдат разобличени, а от авторовата гледна точка, и наказани. Ако не по друг начин, то поне в този жанр литература, за да донесат някакво, макар и минимално, удовлетворение на пострадалите от лапите, пипалата или както искате наречете крайниците им, почти загубили посока жертви. Жертви, в които превръщат и собствените си дъщери - къде несъзнателно, къде не съвсем. И ето как, макар и ненатрапчиво, отново има алюзия към детството - там, където се корени всяко зло, всяко превъплъщение на човека в чудовище. Особено потресаващото чудовище от "Младоженците".

Хубавото чувство за хумор, което срещаме най-вече при героите от "Зелената котка" (да-му-се-не-ви-ди, дали не сте я виждали тази кръчма материализирана някъде наблизо?), дава възможност да си отдъхнете от толкова много гняв, бунт срещу несправедливостта и фатален край, въпреки че и техните истории съвсем не са "с бързо действие и хепи енд" (така една позната формулираше екшън филмите). Само като един от многото примери - "Кюлотите на вещицата". Имаме шанс за по-разчупен поглед към споменатата в предишния абзац тема. Има красиво фентъзи, има напрегнати ситуации, но и нещо обнадеждаващо - Сибин все още има сили да се присмее на някои случки, които неминуемо изглеждат, не, извинете - съвсем реално са описани - като нелепи. Чудесно чувство за хумор има и в разказа "Моргата", където зомбита (не знаете ли какво е отношението на автора към тази тема? прочетете) могат и да не са толкова абсурдни и дори у тях да вложи малко човещина. Нормално, след като е почти изгубена у живите. Освен ако не са преобразени дракони като Тодор от едноименния разказ.

Болката. Болката остава. И се материализира, въплътена в най-плътния герой от едноименния разказ. Въпреки че предупреждава (или точно заради това), че не може да бъде видяна. И тя изкристализира най-ясно в зловещото предупреждение от автора, формулирано като "Последен хорър разказ". Е, хубаво, той не може да приеме, че има и хора, които не харесват творчеството му. Само искам да попитам пишещите - колко от вас си го признават така ясно? Защото аз още се боря със себе си по отношение на "тролене" (нали ви казах, модерни сме), но така и не смея да го формулирам публично. Защото робувам на някакви клишета, за които оправдано, се надявах да бъдат разчупени. А Сибин ги разчупва. "Кучка!" (следва намигване след този цитат от самия разказ).

(4) Пияният бард – „СРЪБнати съчинения”


Изключително приятна поезия от Димитър Цолов – Доктора или по-точно от "алтер егото" (цитирам го) му. Все му обещавах ревю и все не мога да стигна до него. Не защото съм много заета – за разлика от повечето ми пишещи познати, аз имам време за всичко, - а защото не знам какво да кажа, освен – прочетете ги де! Най-любимият ми персонаж е едно джудже (Махмур, гад нечестива!), което така тормози лирическия герой, че хем ми се иска да му извия вратлето, хем ми става тъжно при мисълта за евентуалното му унищожаване. Защото по идея то е безсмъртно. Дори когато някой спре да пие. 

неделя, 18 октомври 2015 г.

Ако не си платите за редакция, ще Ви струва много повече по-късно

 Стив Шпац, “BookBaby

Говорейки от личен опит, авторът и д.ф.н. по теология, Тони Люис може да потвърди, че редактирането на книга е „процес, който не бива да се претупва. Авторите трябва да отделят нужното време и да го направят по точния начин.” Само Господ знае защо д-р Тони Люис, президент на Християнския библейски институт и семинарията в Спринг, Тексас, не е поискал първоначално редакция на книгата си. „Нещо ми подсказваше, че би трябвало да си платя за редакции,” – казва той. „Ако бях постъпил така, това би ми спестило много пари по-късно.”

Оказала се скъпа – и потенциално смущаваща – грешка за самопубликуващия се автор. Но това е урок, който тексаският теолог иска да сподели надълго и нашироко с бъдещите автори от “BookBaby” днес.

 „Ако поне един автор се убеди, че трябва да редактира книгата си, заради моята история, тогава ще бъда щастлив” – казва Люис. „Наложително е да получите редакции на Вашата книга. Искам да спестя на хората главоболието и разходите, които аз имах.”

След година на писане и саморедактиране, Люис завършил ръкописа си през пролетта на 2015 г. „The Message and the Messenger” е наръчник за обучение на нови пастори и авторът нямал търпение да я публикува.

 „Просто исках да излезе на бял свят” – казва Люис. „Работех по него през цялата минала година. Пропуснах крайния срок и бях разочарован. Хората ме питаха за книгата, искаха да я предложат в книжарниците, а аз само исках да побързам и да я издам.”

Люис си платил за консултантска услуга, за да получи помощ при самопубликуване. През това време наетата фирма фалирала, но уверила Люис, че ръкописът му е готов да излезе. „Казаха ми, че би трябвало да се уверя, че съм прочел наръчника още веднъж, но аз не бях” – спомня си Люис. – „Изпратих го на мой приятел и той каза, че го е прочел и, че според него, изглежда доста добре. Така че, ето – имах двама души, които казваха, че „е добър” и аз си помислих, че мога да продължа и да го отпечатам.”

Люис избра “BookBaby” да публикува „The Message and the Messenger” и си спомня разговора за редактирането с нашите специалисти по публикуване . „Те ми препоръчаха да намеря някой друг, който да провери и редактира книгата” – казва Люис, - „но аз не исках да харча още пари или да инвестирам още време в това. Просто си мислех – „Да бе, няма да го направя.”

И ето къде започнаха всички проблеми.

 „И така, отпечатахме книгите и аз пуснах съобщение в пресата, че ще бъде на пазара през март. Два дни по-късно сестра ми се обади. Тя каза: „Ти прегледа ли си книгата” Аз попитах: „Какво имаш предвид?” Тя каза: „Има доста грешки в нея.” Сестра ми направи екранни снимки (a.k.a. чуждицата „скрийншотове”, б.пр.) и ми ги изпрати със смс. И видях това, което тя беше видяла. Бях в шок.”

А какво стана с всички тези красиви книги, които Люис бе получил отпечатани? „Трябваше да ги изхвърля. Те бяха безполезни” – казва той. „Всички тези пари - хвърлени на вятъра. Слава Богу, че само сестра ми видя книгите с всички онези грешки, защото щеше да стане дори по-зле.”

Ние, от“BookBaby”,  винаги настояваме авторите ни да потърсят професионални редакторски услуги за ръкописите си.

 „Услугата, която получих от “BookBaby” беше просто феноменална” – казва Люис. „Препоръчвал съм ги на свои приятели и дори на някои от студентите ми, които обмислят публикуването на собствените си книги.”

Ако авторът има проблеми с продажбата на книгата си и ни се обади за съвет, нашите специалисти проверяват възможните причини за това със следния контролен списък:

Имате ли и електронна, и печатна книга за максимум възможности за продажба? – Проверено.
Корицата ви с професионален дизайн ли е? – Проверено.
Книгата ви редактирана ли е от професионалист? – А-хааа....
Истина е. Редакцията – или съответната й липса – може да повлияе върху продажбите по начини, за които може би не си давате сметка. Аз ще позволя на д-р Люис да доразкаже историята си:

 „Ако някой си беше купил една от онези нередактирани книги, би спрял да я чете още на първа глава, заради всички онези грешки” – казва той. „Хората ще ви запомнят като човекът, който допуска всички онези грешки в книгите си и никога повече няма да си купят Ваше произведение. Нещо повече - ще разкажат на всеки друг за автора, който има всички онези грешки в книгата си.”

 „Ако не си платите за редакция, ще Ви струва повече по-късно.”

Решен да направи нещата както трябва, Люис нае „First Editing” да преразгледат ръкописа му. „First Editing”  е една от няколкото фирми, които „BookBaby” препоръчва. (Моята книга бе редактирана от тях и бях изключително доволен от услугите им – б.а.)

 „Беше страхотно преживяване” – казва Люис. „Отне им само седем дни да ми върнат ръкописа. Всеки трябва да знае това: Не можете да позволите на когото и да е да редактира книгата Ви. Приятелите Ви не могат да го направят. Семейството Ви не може да го направи. Ако искате да предложите нещо, с което да се гордеете, на пазара, Вие се нуждаете от експерт, който да си свърши работата. Каквато и да е цената. Ако не си я платите, това ще Ви струва много повече по-късно.”


Д-р Люис държи да приложи на практика това, което проповядва от известно време насам: „Ще бъда невероятно търпелив. Няма да изпитвам нуждата да претупам нещата, заради това, което преживях” – казва той. „Това е процес, който не може да бъде претупан. Авторите трябва да отделят нужното време и да го направят по правилния начин.”

неделя, 11 октомври 2015 г.

Първата дума

(със съкращения)
от Стивън Шпац, BookBaby

част от

Всяко пътешествие започва с първата стъпка. Всяка история започва с първата дума. Тогава, всичко е въпрос само на завършване на книгата.
Следващия месец аз започвам собственото си пътешествие – да напиша втората си книга.

Когато написах първата си книга „Краят – и сега какво (6 стъпки за това как да представите ръкописа си на пазара след шест седмици),” аз нямах никакъв план или чернова, които да насочват пътешествието ми към завършването на книгата. Аз изцяло разчитах на стратегията си „Движение с повишено внимание”, предадена ми по наследтво.


Каква е моята стратегия? Радвам се, че попитахте

Започва се с вдъхновение. Да създам съдържание, което ме интересува и, надявам се, интересува потенциалния читател.
Професията на писателя изисква потене. Това е работа, дяволска работа понякога.
Признавам, че ще имам периоди на раздразение, когато ми е писнало от всички тези дяволски неща и си взимам (кратки) почивки от този процес.
В края на краищата, нужна е решителност. Дръжте под око наградата.
Резултатът беше 50 000 думи нехудожествена литература, писана на пресекулки в продължение на осем месеца. Аз научих много за самия процес на написване на книга по време на това преживяване. Научих много и докато разговарях с авторите от “Book Baby” за това как те осъществяват собствените си пътешествия. Този път вече ще бъда по-добре екипиран, за да свърша работата като използвам блога на Нина Амир, за да си заема било стратегия, било някаква друга техника за завършване на книга.

Ето някои от съветите за писане и идеите, които събрах през последната година:

Мястото, мястото, мястото
Намерете своето място за писане. Сигурно е възможно да бъдете креативни навсякъде – седейки в метрото или стоейки на опашка, но за по-дълъг период от време и за по-последователна креативност, ще напишете най-добрата си творба на място, където пишете редовно. Това ви помага да влезете в точната рамка на мисълта веднага щом седнете. Или може би е повече от едно място. Аз си имам три – усамотено ъгълче в една местна библиотека и две различни кафенета. Запазете си място, където не правите нищо друго, освен да пишете и можете да дадете начален тласък на креативността.

Кое време е добро за Вас?
По-важното от това „къде” е  - „кога”. За мен, вероятно, това ще бъдат онези 45 минути по-ранно ставане, през които ще напиша няколко абзаца, преди да отида на работа. Да принудиш себе си да ставаш в 5 сутринта не е решение за всички. На мен ми върши работа, защото нямам друг избор, освен да съсредоточа вниманието си през тези часове на зазоряване. Има всякакви видове писатели – които пишат след работа, които пишат по време на обедната почивка, писатели, които пишат на малки порции и т.н. Следете пиковете си на енергия в продължение на седмица или две и открийте кое е най-доброто време за писане и тогава фиксирайте времето в календара си, когато ще имате време за себе си.

Добавете интервални тренировки към писането си
Някои писатели, които познавам включват кратки писмени спринтове в писателското си ежедневие. Ето как: използвайте обикновен кухненски таймер, за да пишете без прекъсване. Настройте го за пет минути и пишете колкото можете повече. Възможно е да се самоцензурирате по-малко, докато пишете всичко, което Ви хрумне и да редактирате по-късно. Въпросът не опира до качеството през това кратко време, през което ще удряте по клавишите. Позволете си да пишете няколко не до там добри абзаца или страници. Ще имате много време да се върнете към тях и да ги редактирате по-късно.

Четете, ако не пишете
Както и много други писатели, аз се вдъхновявам, докато изпълнявам ролята на читател.  Вместо да включвате телевизора, докато си почивате от писане и прекарайте това време в четене на чужди произведения. На колкото повече места, тип „Иска ми се аз да бях написал/-а това”, попаднете, толкова по-добра ще бъде творбата ви и толкова по-мотивирани да произведете нещо полезно ще се чувствате. Някои автори намират и другите изкуства за вдъхновяващи – картини, филми, фотография и т.н. Погълнете цялата креативност, която можете, когато не пишете активно.

Не прекъсвайте веригата
Въпреки че легендарното му шоу бе "за нищо", все пак методът за успех на легендарния  комик Дж. Саийнфилд е нещо много - и визуално. Всеки януари той окача голям календар на стената и за всеки ден, който е писал календар, той печели правото да нарисува голям, червен "Х" върху този ден. Самото рисуване на тези Х-ове е доста забавно и възнаграждаващо, така че той продължил да го прави. Накрай, той започнал да създава верига от червени Х-ове. Идеята била никога да не я прекъсва. Това простичко удоволствие може да се превърне в изненадващо мощен мотиватор. 

Никога не пропускайте два пъти
Ако не можете да си позволите лукса на свободното време, можете да си позволите съвсем малки прекъсвания и все пак да успявате. Нека кажем, че вече сте приели новите навици в своето всекидневие – мястото, настроената аларма и т.н... Но един ден се будите и просто не Ви се пише.
Е, тогава недейте. Ние всички кръшкаме от време на вре. Не се самонаказвайте, но и не си го позволявайте два поредни дни. Неминуемо ще изпуснете нещата от контрол. Правилният начин на мислене е: „Никога не пропускайте два пъти”, за да се върнете в играта.
  
Бъдете гъвкави
Графикът Ви за писане може да се променя – често. Важни събития ще ви отклоняват, но можете да си планирате нов график. И тогава се придържайте към него

WriteOrDie (Приложение, а значението му е „Пиши или умри”)
Ако всичко друго се провали, винаги можете да използвате приложението „WriteOrDie”. Тази програма е абсолютно диаболична!



неделя, 4 октомври 2015 г.

Хора или роботи

Редакторът е капризно и обикновено вечно недоволно създание, но повярвайте, човек, който предоставя за редакции материал с много грешки, със сигурност не от незнание, а от немарливост, може да се сравни със  сноб, наел веднъж в живота си домашна помощница, която наред със стандартните си задължения, трябва да изчисти и мръсно бельо, разхвърляно по пода. Но заради хора, които искат да се развиват и се доверяват на редактора,  си заслужава да се работи. Дори се бях замислила за авторска статия по този проблем, но нека преди това видим какво предлагат експертите 

от BookBaby
част от 

Може ли редакторският софтуер и компютърните приложения за редактиране да заменят хората-редактори? Няма начин. Но това не означава, че няма място за приложенията за редактиране по време на писане.

Наскоро имаше дебат за това дали приложенията за редактиране могат или би трябвало дори да заменят човека-редактор. Отговорът – и го казвам като служител на компания, разработила едно от най-добрите приложения за редактиране – категорично е НЕ. Писателят се нуждае от реални хора, които да му помогнат да развият техните идеи и да разкажат историите си. Това никога няма да се промени. Но има някои области, където приложението за редактиране може, по мое мнение, да отвее човека-редактор. Би трябвало да мислите за това като двуетапен процес: да използвате приложенията за редактиране, за да подобрите техническите елементи на творбата си, така че да дадете свободата на човека-редактор да се съсредоточи върху съдържанието и стила.
Нека разгледаме различните елементи на редактирането.

Изграждане на повествование
Най-добър редактор: Човек
Една софтуерна програма не може да анализира празнините във вашия сюжет. Тя няма как да знае дали сте изградили достатъчно добра основа за подземния ви бункер, където двамата протагонисти да се открият. Един компютър не може да ви каже дали сте пропуснали да споменете факта, че на вируса са му необходими четири дни преди зомбитата да умрат. Изграждането на повествование включва емоционално ангажиране и компютрите не могат да направят това. Намерете си човек!

Съставни изречения
Най-добър редактор: Приложение за редактиране
Анализите сочат, че използването на твърде много свързващи думи (и, той, че, и т.н.) в едно изречение означава, че това изречение е вероятно твърде усложнено и се нуждае от опростяване. Приложението за редактиране може да посочи тези изречения, така че да ги коригирате преди те да отидат при човека-редактор. Ще се удивите колко лесно е да подобрите читаемостта на тези изречения, когато вече са подчертани.

Да проверим дължината на изречението
Най-добър редактор: Приложение за редактиране
Невъзможно е човекът-редактор да отбелязва дължината на всяко изречение, което прочита. Средната дължина на изречение на едни от най-публикуваните писатели е между 11 и 18 думи. Ако вашите са повече от това, творбата ви може да изглежда празнословна или твърде объркана. Ако пък са твърде кратки – накълцана и недоизказана. Ето защо, използвайте различни дължини на изречения: някои кратки и енергични, други дълги и надиплени. Приложението за редактиране може бързо да ви даде визуална представа на творбата, за да видите дали изреченията трябва да бъдат променени.


Недвусмислени герои
Най-добър редактор: Човек
Една от най-трудните части при писането на художествена литература е създаването на герои, които да изглеждат реални. Читателят ви трябва да повярва в тях и да им съчувства или в противен случай, няма да го е грижа дали те преодоляват пречките, с които се сблъскват. Също така, героите ви трябва да бъдат последователни: ако сте убедили читателите си, че протагонистът не е бил добър в училище, а после после изведнъж вземе, че разреши загадъчна алгебрична задача, ще трябва да дадете обяснение защо се е случило или ще загубите доверието на читателя. Компютрите не могат да се ангажират емоционално, така че намерете си човек.


Повторения
Най-добър редактор: Приложение за редактиране
Докато пишех този материал, приложението за редактиране посочи, че фразата от пет думи „Не знам дали вие имате” се повтаря три пъти (очевидно, промених това). Също така, отбеляза, че съм използвала думите „редактиране” 14 пъти, „човек” – 12, а „можете”, 9 пъти. Твърде многото повторения правят четивото досадно. Само за секунди, приложението за редактиране може да ви даде отчет, в който да посочи точно къде имате досадни повторения, така че да се върнете към тях и да добавите малко разнообразие в писането си.

Строеж на думите
Най-добър редактор: Човек
Някои думи, създадени от авторите, са толкова истински, че можете буквално да надушите отровните изпарения на Мордор. За да създадете пейзаж, историческа обстановка или постапокалиптични светове , в художествената литература, вие се нуждаете от точните думи, за да ги опишете. Прекалите ли, читателят ви може да загуби интерес. Оскъдни ли са, читателят ви може да не разбере преживяното от героите. Компютърът само анализира думите, не изгражда светове с тях. Човекът-редактор може да ви помогне да направите правилния подбор.

Нуждата от силни глаголи в деятелен залог
Най-добър редактор: Приложение за редактиране
С едно натискане на бутона, приложението за редактиране може да подчертае всяко едно наречие или глагол в страдателен залог в историята ви. Използването им не е нужно да бъде грешка, но добрите писатели знаят, че силният глагол бие наречието почти всеки път, а деятелният залог е почти винаги по-ангажиращ от страдателния. Ако пуснете отчет на приложението и изведнъж страниците ви се покрият с подчертани наречия и глаголи в страдателен залог, става ясно, че трябва да коригирате. Разбира се, и човекът-редактор може да направи това, но ще отнеме повече време и ще го отвлече от идеите ви. Почистете, преди да му дадете текста си.

Оценка „Отличен”
Най-добър редактор: Човек
Има творби, които са толкова неповторими, трогателни, вдъхновяващи, мъдри или възхитителни, че направо взимат ума на читателя. Книги като „Великият Гетсби” или „Разум и чувства” са толкова привлекателни, не само защото са толкова добре написани (а те са), а защото имат този литературен Х-фактор, който всички преследваме. Тези автори грабват сърцата ни по някакъв начин и не ни оставят да ги напуснем до последната страница. Само човек-редактор би могъл да постигне по подходящ начин тази привлекателност на творбата ви.

Мога да продължа този списък до безкрай, но мисля, че ме разбрахте. Всъщност, като преглеждах отново тази публикация, ми стана ясно, че приложението за редактиране може да помогне само да отстраним досадните неща. Хората са тези, които ще ви помогнат с всички творчески елементи, за да повлияете на сърцата и умовете на читателите. Перфектният брак! (на едно представяне бях използвала друга метафора, но за това, някой друг път - б.пр.)