сряда, 25 май 2016 г.

"Писъци" - сборникът на изненадите

Издателство” Gaiana Book&Art studio
Година - 2016

Ехааа! – това е моят писък след като прочетох първата антология на хорър клуб „Lazarus” (Почивай в мир, Ади! Как ми се иска не твоята смърт да беше повод за създаването на клуба и ти да беше част от тази антология!). Позволих си да имам очаквания, тъй като познавам творчеството на повечето автори и въпреки че не всички пишат точно в стила, който ми допада (редно е да не си позволявам субективни оценки), знам, че поддържат високо ниво и трудно биха ме разочаровали (също много субективно). Важното е, че сборникът е повече от добър и само хора, които не са почитатели на  хорър жанра, в което няма нищо толкова страшно, не биха си намерили поне един разказ фаворит. Професионалната корица на Петър Станимиров не подлежи на никаква критика, а ненатрапчивият, но нетърпящ компромиси професионализъм на редактора Кети Илиева и общата визия на книгата (ще ме прощавате, ако ми кажете, че ви е все едно на каква хартия е, тъй като съм попадала на „професионално изпипани” книги, чиито страници се разпадат в ръцете ми,)  допринасят за първото изпискано „Ехаа!” Ето го и моят прочит на разказите.

Шарлатаниада, Димитър Цолов. Автор, който много го бива, когато задълбае в тунелите на съзнателното и подсъзнателното. Толкова, че може да накара хората с най-рационално мислене да повярват в свръхестественото.  Ето защо, когато навлиза все по-дълбоко и по- дълбоко в психическите състояния на героите си, той постига толкова реалистично описание, че можете буквално да ги усетите върху себе си.  Много ми хареса съвсем лекото лирическо отстъпление с описание на пейзаж, който е едновременно „стара школа” и леко намигване. Док е от малкото писатели, които също така са изключително прецизни и в избора на имена на героите си.  Той не стреля напосоки, а превръща името в част от същността им.  Същевременно, обаче, успява да изненада, уж, подготвения читател.

Хаджиконстантиновата къща, Елена Павлова. Гранддамата на българските преводачи и то без да преувеличавам. В разказа си тя е комбинирала познати сюжети и персонажи (самата аз не си спомням откога не бях чела за мори и мрави; за „живи” стени), но е успяла да създаде съвсем нов свят, който макар и въображаем, добива напълно реални очертания. С изчистения си стил на професионалист и пълен с изненадващи обрати сюжет, Елена разглежда интересни личностни проблеми, без да натрапва личното си мнение, но и без да изпуска контрола, за да постигне баланс между повествование, действие и описание.

Снайперистът, Дамян Д. Рейнов. Сравнително нов автор за мен. Нямах никакви очаквания, което е много добре.  Започва с оригинално сравнение, а за да го кажа аз, най-големият враг на това изразно средство, значи е добро попадение. Експериментира смело с някои етимологични фигури, с които поне в по-голямата част, се справя с лекота и без излишна поза. Позволил си е да разгледа много сложен проблем – загубата и възстановяване на съзнание. Никой, дори професионалист, не може да намери систематичност в това възстановяване и ако ви се стори странно как така си спомня какво са снайпер и морфин, а нищо за себе си и близките хора, не бързайте да критикувате. Ако авторът успее да се откаже от разказване  и наблегне на показване – факт е, че го владее, - само ще спечели. Знам, че този съвет се е превърнал почти в клише, но не е лишен от смисъл.

Саможертвата на твореца, Делиян Маринов. Неведнъж е заявявал патетично, че „българският автор е мъченик” (тук - едно от доказателствата) и почти успява да докаже това свое мнение в разказа. Разказ, който от една страна е с много добра идея, преплитайки реалност и фикция и впечатлява с прилагането на кинематографския подход по отношение на действието (дори знам, кой му беше предложил тази идея, но това не е най-важното), което спасява разказа му от съпоставяне с вече написани подобни сюжети. От друга, обаче, се очаква още работа по отношение на стила. Добрата новина е, че Делиян е много млад и ако чете повече утвърдени автори, ще успее да постигне тези подобрения. Смея да твърдя това, тъй като вече забелязвам малък напредък.

Приказака за смъртта, Иван Димитров. Ето такъв стил на писане харесвам – кратък, без разточителства и една дума има тежестта на десетина, без да води до излишно разводняване. Посвещението е трогателно и авторът е успял да го защити. Единият негов герой е Смърт. Този път, в разрез с българските поверия, е мъж (хм, нали няма нужда да казвам кой ни научи на това). Всичко е чудесно и единственият ми съвет (коя ли съм аз, но все пак, мисля си, че още едно читателско мнение не е без значение) би бил съвсем малко да доразработи сюжета си. А дали пък няма да ни изненада с поредица? Мечтая на клавиатура. J

Призраци и богове, Александър Драганов. Един от малкото българи, чието ежедневие е почти изцяло свързано с писане – преводи, редакции, съставителство на сборници. До момента имах честта два пъти да работя заедно с него и винаги е предизвиквал възхищението ми с почти педантичното си отношение към думите. В този разказ перфектно съчетава сериозността на темата, която разглежда, с доза самоирония и ако случайно откриете прилика между героя му и него (ех, тези бойни роботи, а, Саш? J ), то ще го опознаете още по-добре. А разказът е изпипан професионално и трябва да се прочете внимателно.

Полуликия, Симеон Трифонов. Най-после! (ето, още един писък). И ще ви кажа защо – Симеон е интелигентен, премерен и с много добро чувство за хумор събеседник. Дори никога да не сте прочели и ред художествена литература, ще се досетите, че този човек пише, а ако сте - че пише изключително добре. И разказът му го доказва. Високото ниво на обща култура, която прилага на точното място, пиперлив, но премерен език при разкриване на общочовешки проблеми и много внимателно отношение към детайлите – това са само три от немалкото достойнства на автора. Дано не обидя другите участници в сборника, но разказът му е моят фаворит.

Патологично обещание (и желание), Слави Ганев. За тези, които ме познават, не е тайна, че чета поне две книги паралелно. Ето как се оказах едновременно близо до два аспекта от творчеството на Слави – веднъж на преводача на „Монахът” от Матю Грегъри Луис (сериозна работа, с която се е справил много добре) и втори път на писател в този сборник. Нито обещавам, нито желая да сравнявам уменията му. Само мога да се възхищавам на това, че толкова млад човек съчетава такива сериозни ангажименти. Може би, ако се отърве от категоричната декларативност и заложи на безспорните си умения да изгражда добри диалози, ще ни изненада с още по-добри разкази в бъдеще.


От Санта, с любов. Иван Атанасов. Един от най-мълчаливите интернет потребители – той показва, не разказва (пак споменатото клише, а?) и спазва това правило в разказа си. Авторът с лекота съчетава сюжетни линии, които задържат вниманието на читателя не само с увлекателно повествование, но и с обрати, които изненадват приятно. За него не е проблем да надникне в домовете на позабравена писателка, на Стивън Кинг, та дори и в света на елфите на Санта Клаус и да създаде от всичкия този битовизъм съвършен разказ на ужасите.

„Направи си сам”, Сибин Майналовски. Шок! Сибин започва с българско име (чудесен избор, всъщност и вече се смея) – той, авторът, който не пропуска възможност да се присмее на тази традиция. Но не очаквайте персонажи от народния фолклор. Все пак, името на автора вече е дало заявка за ненавист към такива небивалици, по-силна и от тази към жените. J Тук ще си позволя един цитат, който може би охарактеризира най-добре разказа му – „...плю и реши, че няма да позволи на тривиалните разочарования да провалят деня му.” Заменете „деня” с „разказа” и го прочетете. Ще се убедите как Сибин интерпретира думите на непрежалимия ни Адриан Лазаровски: Напиши това, което искаш да прочетеш!”, с които озаглави анотацията си към англоезичното издание на сборника разкази от Бранимир Събев – друг участник в "Писъци", за когото ще стане дума малко по-късно.

Мисията в Навурската планина, Донко Найденов. Донко направи такъв рязък скок от „Ударите на съдбата” до тук, че не мога да го позная. Запазил човечността като център на проучванията си, той продължава да търси отговори на неразгадаемото, но стилът му е много по-изчистен и разказва толкова увлекателно, че няма как да не харесате написаното от него. Дори една позната, почти враг на хоръра, спомена, че единствените разкази от този жанр, които чете, са написаните от Донко. И има защо.

Машината, Бранимир Събев. Какво се случва (или ще се случи) на 18.06.2016 г. в 18:06:06 ч.? Какво ли не, къде ли не, но Бран, вече утвърден автор в жанра и от малкото, които не си плащат, за да бъдат издадени, успява да направи връзката между няколко такива случки. Внимавайте да не убодете пръста си, докато четете – може и да загубите доверие в здравия си разум (намигване). Бран е машината, която задвижва клуб "Lazarus" – няма спор. Той също пише така, както не само той, но и повечето от нас, искат да четат. И нещо много важно – не подценява читателя и му дава възможност да участва в сюжета, та дори и косвено.

Заразата, Иван Величков. Познавам Иван от по-малко от година, но имах възможност да чуя негови произведения на инициативата „Истории от някога” – кое от кое по-добре изпипани, независимо от ограничението в обема, а както вече споменах, за мен е важно авторът да може да каже много с малко думи. В „Заразата” Иван е вложил много знания (със сигурност е правил проучвания), уважение към жанра, овладяно въображение и своя обработен (с много четене) талант. Дали пък няма да ни зарадва скоро със самостоятелен сборни? Запомнете името му – има какво да прочетете.

Записване на завещанието, Явор Цанев. Тук съм много пристрастна, признавам. И неведнъж съм заявявала защо в ревютата си за книгите на Явор. Той е авторът, който никога не предлага за прочит своя творба, без да е напълно сигурен, че е дал най-доброто от себе си, а както знаете, то не е никак малко. Да ви е хрумвало, че злите сили могат да намерят убежище в нечий силует? Както и да е – не само в това се сбъдва магията на думите, които Явор контролира много внимателно.

Господин Джоунс, Коста Сивов. Коста е от хората, които не работят само за себе си. Няколко негови произведения са написани в съавторство (едно от тях даже с мен – голяма чест!). Точно така се отнася и към читателите си – като към съавтори, с които се съобразява, без да прави излишни компромиси. Увлекателно и ненатрапчиво, Коста повежда към развръзката и успява да задържи вниманието без никакви дребни уловки. Може би цинизмите, съчетани с евфемизми в края на разказа са излишни, но това е лично, субективно мнение и никой не е длъжен да се съобразява с него.

Господарят на болката, Валентин Попов – Вотан. Автор, който (за мен, че за кого друг) се наложи като балансьор между арогантността и бонтона. Умение, което никак не е за подценяване, предвид жанра, в който твори. Той също ме изненада, приятно при това, с „олд скул” начало на разказа. Използването на сегашно време ми допада, въпреки че е много капризен подход, но за разлика от други прочели, не мисля, че не е подходящо точно за този разказ.

Speculо veritatis, Александър Цонков – Lostov. С Алекс и произведенията му се запознах също на инициативата „Истории от някога”. С приятно чувство за хумор и сериозно отношение към повдигнатия проблем, той стана любимец на слушателите. В този разказ той също ни изненадва приятно с темата за истината, а тя винаги е била най-големият кошмар на човечеството. И Алекс го доказва по оригинален начин. Определено той е авторът, който постигна най-бърз и най-качествен напредък. И оценката не е само моя – той вече печели достойни места на престижни литературни конкурси. Сигурна съм, че ще продължи да ни изненадва.


Е, както се убедихте, аз намерих не само един разказ, който да ми е по вкуса. Но и само един да беше, заслужава си да прочетете сборника, който надявам се няма да е последният от членовете на клуба. Мога само да им пожелая успех.