Конявска планина, ч. 2

(или „хубавото на лошото“)

Въпреки че се опитаха да ми развалят настроението заради лоша организация и а-ха да се ядосам на себе си, че поддавам на непроверени водачи, реших, че няма смисъл да убивам още неврони и гъвкаво промених в движение плановете. Отново се доврих на БДЖ, без да съжалявам, и слязох на гара „Раждавица“, подведена от ИИ, който всъщност не ни е виновен, а генерира безотговорното отношение на попълване на информация. Въпреки това, разучих маршрут до водопад Полска скакавица, който не бях открила преди това в интернет. Слизайки от гарата, се връщате спрямо посоката на влаковото движение до ж.п. прелез, след което поемате по асфалт с ясно изразена пътна маркировка с розови кръгове по шосето. Хубавото е, че по него минаха само една кола и един мотор. След 3.900 м. навлизате в населено място – Полска скакавица и само на 50 м. ще видите мост с табела към него.  Вече сте на горска пътека с розова маркировка, но вече за стрелки върху стар дънер и първото място, където можете да се объркате, е една желязна табела с изтрити надписи. Завивате вдясно от нея, защото вляво ще се окажете пред ограден имот, в който има сериозни кучета-пазачи – за щастие, вързани. Следвате пътеката и има само още едно място, което е много коварно – край на екопътеката. Стрелката сочи наляво, а “maps.me” – надясно. Там обаче открих много приятна местна жена, която ми обясни на красивия диалект от този край къде точно да завия – там, където малка желязна табела е паднала. За щастие, точно тогава видях и други туристи, които вече се връщаха. Добре укрепената пътека отвежда до красиви скални образувания с малка пещера и малко след изкачване, което не е непреодолимо, стигате до второ ниво на  водопада – на парапета има две български знамена. Продължавате надолу и вдясно, също паднала, но видима табела указва пътя до първо ниво на водопада. До тук километрите са 10.200. След това вече поемате по обозначената екопътека към гара Скакавица. След около 2 километра ще се озовете на ж.п. линията, безпроблемно ще минете през единия тунел, ако знаете разписанието и ... И аз спрях на гара „Спирка Скакавица“. Тя е една изоставена сграда, в и пред която са изхвърлени много боклуци, но на стената има разписание, което се спазва съвсем точно. Не е проблем, качвайки се на такава гара да получите билет в самия влак – включително с прекачването на гара „Радомир“. Успях да снимам само малка част от каньона Шегава, а някой път може и да го мина целия: от гара „Скакавица“ (не – Раждавица) до Буново.

Черни връх или От козлето до мечето - Резените - Алеко

 Качване на Черни връх "от козлето до мечето" - от Драгалевци (по червената маркировка до заслон "Бай Кръстю", после под неработещия лифт до станция "Голи връх" и оттам по "магистралата") до Черни връх. Признавам си, че за първи път правя точно това качване и за мен беше чудесно предизвикателство. Слизането беше през Резените до спирката на 66 преди хижа "Алеко". Ако се бях решила да се кача с 66 до хижата, щях да си разваля настроението - момиче, с което си поговорихме малко преди върха, сподели, че шофьорът не спрял на сп. "М.с. Витоша", тъй като нямало свободни места. А сега - защо избрах този маршрут? На 27 август 1895 г. Алеко Константинов организира първото изкачване на Черни връх, в което взимат участие 300 адвокати, учители и чиновници. Тръгват през нощта като групата се разделя на две части – едната тръгва от Бистрица, а другата от Драгалевци. Интересно е да се отбележи написаното през 1935 г. от Александър Божинов в списание „Български турист“: „Туристическа екипировка тогава не съществуваше: нямаше гащета, нямаше специални туристически обуща, нямаше и торби за гърба. Всеки си носеше провизията в каквото попаднало – чантичка, кошничка, вързопче, бохчичка, а други просто из джобовете си…“ С този поход се поставя началото на първия Клуб на българските туристи и на организираното туристическо движение в България. 

Конявска планина, ч. 1

 Отделих си специално днешния ден за първа част от приключенията ми в Ришкия проход на Конявска планина. Пътувах с влак в посока Кюстендил, но този път БДЖ отново ме спечели – нови мотриси, сравнително чисто и спазване на разписанието до секунда. Слязох на гара „Скакавица“. Върнах се малко и точно преди тунела, след много внимателно минаване по моста, се озовах пред табелата за пещерата на Иван Рилски. Обнадеждена от указанията на Google Maps и водена от чудесна маркировка, дори не усетих сериозното изкачване, което ме доведе до първия момент, в който човек може да се обърка – асфалтиран път. За щастие, без никакво движение по него. Имайте предвид, че стрелката към гарата, от която тръгнах, може да ви подведе да тръгнете зад „опашката“ ѝ. Не го правете, а завийте вдясно по асфалта. Не всеки го харесва, но скоро отново ще минете по горска пътека с все така добра маркировка. И вървите. И вървите. Докато не стигнете до червена стрелка, която ще ви даде надежда – ето я! Да, но не съвсем. Следва едно стръмно изкачване по не много широка пътека до билото на планината. Вляво е пътят към връх без обозначения, но след като обсъдих това с единствения турист, когото срещнах, и разгледах картата, по всяка вероятност е Еленова глава с височина 1271 м. Върнах се до онази точка от билото, която ме накара да завия наляво и а-ха да се върна към Скакавица, срещнах туриста, когото споменах. С негова помощ, тъй като обхват там няма, разбрах, че е трябвало да завия надясно, но сладките приказки и обменените впечатления – той също беше отишъл до върха, - бяха много приятни. Продължих по същата тази перфектна маркировка и след 20-на минути бях пред пещерата. Тя е била първото убежище на св. Иван Рилски, а усещанието за престой на това място не подлежат на описване. Те са от онези, които ако някой иска, може да преживее. Слязох отново на пътя и реших да следвам указанията към Земен. Пътят е дълъг, повярвайте, но си струва всяка крачка и всяко поемане на въздух. Първо спрях до Земенския манастир „Св. Йоан Богослов“, построен през XI век, а стенописите с библейски сцени са били изработвани до XIV в. Манастирът е един от първите паметници на средновековната българска архитектура, а старата постройка е обявена за културен паметник. От манастира до гарата на Земен километрите са само два – отново по асфалт. Прибрах се отново с влак, но този път с прекачване в Радомир, без никакви неприятни усещания от БДЖ.