понеделник, 27 декември 2010 г.

Дъждовни капки


Едно истинско предизвикателство - поетът Premji Premji преведе своето стихотворение на английски, а от там, с негово одобрение, аз го преведох на български.


Дъждовни капки

Вали...
Облаците се отдръпват...
Като сладки спомени,
Нишките на дъжда танцуват с вятъра ...
Като сладката болка на тази девствена земя,
Любовта разцъфва в сърцето ми,
Към теб...

Любима,
Хвани ръцете си и събери
Малките капки дъждовни...
Хвани ръцете си и събери
Безкрайното блаженство небесно...
Опитвай, колкото можеш...
Колкото капки има там...
Толкова ме обичаш...

*****
Колкото капки дъждовни,
Бяха паднали върху ми
И на тази земя днес,
Колкото много божествено благоволение
Което се изсипа върху ми
И върху тази земя днес,
Толкова много аз те обичам,
Толкова много аз те обичам

*****
Колкото още дъждовни сезони
Ще омайват тази майка Земя!
Колкото още молекули
В тези нестихващи дъждове
Ще очароват мечтите ти!
Толкова много аз те обичам...
Колкото още молекули
Толкова много аз те обичам...

RAIN DROPS

It rains…
Clouds move away…
Like sweet memories,
Filaments of rain dance in the wind…
Like the sweet pain of this virgin land,
Love blooms in my heart,
Towards you…

Dearest,
Join your hands and collect
The small rain drops…
Join your hands and collect
The never ending bliss of sky…
Try, as much you can…
How many drops are there,
That much you love me…

* * * * *

How many rain drops,
That had fallen on me
And on this land today,
How much divine grace,
That was poured on me
And on this land today,
That much I love you…
That much I love you…

* * * * *

How many more rainy seasons
To fascinate this mother Earth!
How many more molecules
In those never ending showers
To enthrall your dreams!
That much I love you…
How many more molecules
That much I love you…

сряда, 8 декември 2010 г.

Grandpa Dobri


това е моят малък принос към този наистина свят Човек - деветдесет и шестгодишния Дядо Добри.

He doesn’t beg. He doesn’t beg!
He gifts us with the joy of mercy
and money silently collects.
But even when he’s hungry, thirsty

he only wants it to donate
to churches, wants nothing back
Oh, do believe me! He’s a saint.
He doesn’t grovel. He doesn’t beg.

“The Good one” is his name in meaning.
Of him, who kisses children’s hands.
All the faith to this world giving,
he has angels by his side as friends.
_____________________________________________________
Ето как реагираха приятелите ми от poetfreak.com :
nimal dunuhinga
A Lovely poem of a Human God! THANK YOU VERY MUCH FOR SHRING VESSY!

user imagepremji premji
lovely write vessi... he will remain everlasting in my mind... but I have a small question: will the churches distribute this money to the poor or they burn candles?

user imageMari Shine
A story so beautifully penned and narrated, dear Rarebird. Saints come in many different 'guises' and this dear man is suely one, bless him. I have so enjoyed reading. Tfs.............

user imageWhite Knight
VESSY - Lovely story of a Living Saint. In essence he also is an Angel because he gives others the opportunity to show MERCY. It's great that he donates all collects back to the LORD and the Church. We could all be more like that Angel - if we gave more of ourselves to GOD. Thanks for challenging - Yours thru poetry - JOHN X

user imageSylvia Marquetta
beautiful story and poem....enjoyed

user imagebogpan
Christmas is not just for Christmas. It is goodness all year round. This man is real. Like you and me. http://soleilelle.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/11/28/diado-dobri-ot-s-bailovo.642154?reply=2406835

user imageMon
This is a amazing piece , dear Rarebird, thanks,

user imageChris G. Vaillancourt
Wonderful words, as always I enjoy your poetry.

user imageShakespeares Waste Bin
Nice thoughts in this lady, well done
_______________________________________________________________________________

снимка: http://photos-c.ak.fbcdn.net
---------------------------------------------------------------------------------------------------------
На български, приблизително, звучи така:


Дядо Добри

Той не проси. Той не проси!
Дарява ни със радостта от милостта
И парите сбрани тихо носи.
Но дори измъчван от жаждата или глада

той иска само тях да ги дари
на църкви, без да иска нищо във замяна.
О, повярвайте! Свети е той, свети
Той не пълзи! Той не проси постоянно.

Добрият неговото име означава
На него, който детските ръце целува
Цялата вяра на този свят дарява
И с ангелите отстрани добрува.

петък, 26 ноември 2010 г.

Томислав Раум


Публикувам с любезното разрешение на Божидар Пангелов, препечатано от неговия блог - :http://bogpan.wordpress.com
______________________________________________

Томислав Раум е съвременен хърватски поет, който ми направи силно впечатление. Автор е на няколко книги с поезия. Тук ви предлагам няколко груби превода, за илюстрация от неговата книга на хърватски език „Gloomy Corridors“ ( Мрачни ( Сумрачни) коридори) с надеждата, че може да се намерят желаещи за превод от хърватски и за евентуално издаване на български език. Официалният сайт на автора е на адрес: http://tomislav-raum.110mb.com/poems.html. Приятно четене!

***
Имаше две сияйни луни

Имаше две сияйни луни
в едно огледало.
Оркестърът свиреше бавно, много бавно
„Приятелят, който някой трябва да има
е неговият най-добър враг“.

Имаше стара къща в центъра на град
В двойна сфера
в четиридесет променливи свята,
дълбоко надолу, високо нагоре:
Великото цвете между чувства и разум.

**
Bijahu dva sjajna mjeseca
u jednom zrcalu.
Orkestar je svirao jako sporo:
„The friend one should have is
one’s best enemy“.

Bijaše stara kuća u središtu grada
U dvostrukoj sferi
u četrdeset nestalnih svjetova,
duboko ispod, visoko iznad:
Veliki cvijet između srca i mozga.

***
Червени и жълти трамваи минават
и неонови светлини, и нощно небе
и първите капки дъждовни по листните жилки,
моят сън за къща вътре в къщата,
моят баща, моята майка, моята съпруга, моето дете,
тук? в обрата на пространството?
Трапецът се смрачава
в цирка на мечтите ми,
в гръдния кош
ръка кара сърцето да бие,
първо прави една черна линия,
след това – една светла,
вместо двойно не,
нещо – най-важното,
някои други слънца,
защото веднъж трябва да стане сериозно,
като ръка в ръка

***
Prolaze crveni i žuti tramvaji
i neonska svjetla i noćno nebo
i prve kapljice kiše na žilicama lišća,
moj san o kući unutar kuće,
moj otac, majka, moja žena, dijete,
ovdje? u preokretu prostora?

Smračuje se trapez
u cirkusu mojih misli,
u grudnom košu
ruka navodi srce na kucanje,
prvo napravi jednu tamnu crtu,
onda jednu svijetlu,
zatim dupli čvor,
nešto najznačajnije,
neka druga sunca,
jer jednom mora postati ozbiljno,
kao ruka u ruci.

*** (детенце ходеше)

Детенце ходеше,
размахваше ръчички,
ходеше то, тичайки.
Мъж един се забави
и през рамото му
в празнината погледна.
Детето спря да мига.
Жена, минаваща,
си затвори чадъра.

Близо до палатка в пустиня,
босоног разказвач на приказки
си играеше с пръстите на краката.
Жерави рисуваха
безкраен брой от уравнения.

Тъгата се повтаряше
чиста и силна, като литургия,
в линиите на вратите
в ухото
в самотата
в сълзите.

***
Dijete je hodalo
mašući rukama,
hodalo je trčeći.
Čovjek je usporio
i preko ramena
pogledao u prazno.
Dijete je prestalo treptati.
Jedna prolaznica
sklopila je kišobran.

Kraj šatora u pustinji,
bosonogi pripovjedač
igrao se prstima na nogama.
Ždralovi su iscrtavali
beskonačno mnogo jednadžbi.
Ponavljala se tuga,
čista i jaka kao liturgija,
u liniji vrata
u uhu
u samoći
u suzama.

сряда, 24 ноември 2010 г.

Инокентий Аненски (Съдбата на поетите от сребърния век), част 2


Аненски „поглъща в себе си” света на антична култура и става „древногръцки драматург” – автор на няколко стихотворни драми с антични сюжети (в това число „пиеси за четене”, които били широко разпространени в творчеството на поетите-символисти, сред които е достатъчно да назовем имената на Блок, Брюсов, Вяч Иванов, Сологуб). Като преводач на лирика, той „поглъща в себе си” идеи и мотиви на европейския модернизъм, декаденс, символизъм (поезията на Бодлер, Верлен, РЕмбо, Маларме, Прдом, Леконт де Лиля, Ш, Кро), които в съчетание с руската класическа традиция на философската лирика (на първо място – Тютчев) и дали тласък на оригинално явление в руската литература – поезията на Аненски. Продължавайки тази тема, можем да видим, например, как педагогическата дейност на Аненски е винаги насочена към проблемите на народа (...”да погълне в себе си този свят...”), в съчетание с природната интелигентност („.. и да станеш тях, да го направиш от само себе си...”), довели до това, че „в руската поезия от първото десетилетие на ХХ век сред най-силните стихотворения на „гражданска” тематика – по мнението на известния блоковед П. Громов, - се явяват „Старите естонки” и „Петербург” на Аненски”.
Невъзможно е да се установи точно кога започва творчеството на Аненски, представено в двата му стихотворни сборника (вторият е видял бял свят след смъртта на поета), както и в какъв ред са били създадени произведенията му. Аненски, с малки изключения, не датирал стихотворенията си, не ги публикувал периодично, а за сборниците ги групирал по своя вътрешна логика. На основание на това писмо до Бородин от 7.1.1901 г. („...заех се с подбора на всичките си стихотворения и преводи на стихотворения, които мисля да издам в отделна книжка”) може да се заключи, че бъдещите „Тихи песни” в основата са определени на три години до издаването им (1904 г.)
Самият факт на публикацията е минал в литературния свят почти незабелязан. Да и нищо чудно: на фона на ярки, гръмко заявили себе си дори като заглавия книги („Шедьоври” на Брюсов, „Да бъдем като слънце” на Балмонт, „Злато в лазура” на Белов, „Стихотворения за прекрасната дама” на Блок) символистичната поезия „Тихи песни”, авторът на които се е укривал зад псевдонима „Ник”. Тоест, могли са да разчитат на успех само при изключително стечение на обстоятелствата. „Метр” Брюсов откликнал вежливо-снизходително с одобрение към начинаещия поет, две години след като младият Блок отбелязал „печат на хрупкава тънкост и тази интуиция” в редовете на стихотворенията, фиксирал и „наивна безвкусност” и „декадентско излишество”, а така също „невзрачен епиграф и съмнителен псевдоним”. Впрочем, в писмо до Х. Чулков (1905) Блок ще се изрази по-различно: „Ужасно ми харесаха „Тихите песни” /.../. В рецензията се стараех да бъда колкото е възможно по-сух...”
В най-общи линии, може да се каже, че първата книжка със стихотворения съвсем малко променила живота на Аненски. Излезлите съвсем малко по-рано неголеми тиражи на оригиналните трагедии на Аненски със сюжети на антични митове („Меланип-философ”, 1901; „Зар Иксион”, 1902; „Лаодамия”, написана през 1902, публикувана през 1906) в още по-малка степен можели да претендират за вниманието на широката публика. Колкото и да странно, но по-голямо значение за съдбата на Аненски имали събитията от 1905 г., към които той недвусмислено изразил своето отношение, защитавайки учениците от своята гимназия, излезли срещу държавната политика. В резултат на много перипетии, той бил назначен на длъжност „инспектор на Петербургския учебен окръг – видимо, по височайши съображения за намаляване влиянието му над подрастващото поколение.
Творчеството през това време вървяло по реда си. Завършвайки превода на трагедиите на Еврипид, минал в преговори за издаването им в отделна книга; била написана четвъртата стихотворна пиеса – вакхическа драма „Фамир-кифаред” (публикувана посмъртно през 1916 г, поставена от А. Таиров на сцената на Камерния театър), продължило създаването на литературно-критически статии за руската и западноевропейската литература, съставляващи двете „Книги за отражения” (1906, 1909); раждали са се и нови стихотворения – но по подразбиране, ставали известни само на приятели на дома. Едва 1909 г. се оказала преломна в отношенията на Аненски с литературния свят.
За този „прелом” може да се каже, че е имало две причини. Едната – обективна, свързана с противоборството в естетиката и философията на символизма в двете идеологически концепции – „дионисиева” и „аполониева”; другата – субективна, а именно – „пропагандата” в петербуркските литреатурни кръгове по отношение на творчеството и личността на Аненски от младия Николай Гумильов.
Максимилиан Волошин си спомня за периода на оформяне на символистичното списание „Аполон” през есента на 1909 г. Сергей Маковски, като инициатор за създаването и главен редактор на „Аполон” поканил Аненски за сътрудничество. Обаче, кръгът от автори и читатели на новото списание на символистите, се оказал недостатъчно възприемчив към нивото на размисли на Аненски. Изключването му като поет и критик в съвременния за него литературен процес се оказало далеч нетриумфално. Договореността за публикуване на стихотворения била нарушена. Изглеждало видно в известна степен и, че в литературния свят на Аненски (филолог-класик, преводач, крупен министерски чиновник) нямало авторитета на символист, като свой, по времето, когато усещал върху себе си и въвел именно като мерило, имащо право (с течение на времето това станало очевидно!) и таланта да съди нелицеприятно за най-шумните и известни съвременници.
Каквото и да се случвало, той не се утвърдил с тази си роля и не направил някакви други постъпки, не успял. Поетът починал от сърдечен пристъп в Царскоселския влак на 30 ноември 1909 година.
Втората книга от стихотворения – „Кипарисов ковчег” – останала незавършена. По-късно я пуснал Валентин Кривич, син на Аненски. Но и тук не провървяло особено на поета – синът му се отнесъл към творчеството на бащата не много внимателно и до днес остават разногласията по съставянето на „Кипарисов ковчег” (читателят може да сравни вариантите, връщайки се към сборника „Избрано” (1987) и „Стихотворения и трагедии” (1990).
Оригинал:
_________________________________________________________________
. Анненский «впитал в себя» мир античной культуры и стал «древнегреческим драматургом» — автором нескольких стихотворных драм на античные сюжеты (в ряду тех «пьес для чтения», которые были широко распространены в творчестве поэтов-символистов, достаточно назвать имена Блока, Брюсова, Вяч.Иванова, Сологуба). Как переводчик лирики, он «впитал в себя» идеи и мотивы европейского модернизма, декаданса, символизма (поэзия Бодлера, Верлена, Рембо, Малларме, Прюдома, Леконта де Лиля, Ш. Кро), которые в сочетании с русской классической традицией философской лирики (в первую очередь — Тютчева) и дали толчок новому оригинальному явлению в русской литературе — поэзии Анненского. Продолжая эту тему, можно увидеть, например, как педагогическая деятельность Анненского, всегда ориентированного на проблемы народа («...впитать в себя этот мир...»), в сочетании с природной интеллигентностью («... и стать им, делая его собою...») привели к тому, что «в русской поэзии первого десятилетия XX в. наиболее сильными стихами "гражданственного" плана,— по мнению известного блоковеда П. Громова,— являются "Старые эстонки" и "Петербург" Анненского».
Точно установить, когда начинается творчество Анненского, представленное в двух его стихотворных сборниках (второй увидел свет после смерти поэта), в каком порядке были созданы его произведения, невозможно. Анненский, за немногим исключением, не датировал своих стихотворений, не публиковал их в периодике, а для сборников группировал по собственной, внутренней логике. На основании его письма к А. В. Бородиной от 7.1.1901 («...занялся подбором всех своих стихотворений и стихотворных переводов, которые думаю издать отдельной книжкой») можно заключить, что состав будущих «Тихих песен» в основном определился за три года до публикации (1904).
Сам факт публикации прошел в литературном мире почти незамеченным. Да и не мудрено: на фоне яркой, громко заявлявшей о себе даже названиями книг («Шедевры» Брюсова, «Будем как солнце» Бальмонта, «Золото в лазури» Белого, «Стихи о Прекрасной Даме» Блока) символистской поэзии «Тихие песни», автор которых укрылся за псевдонимом Ник. Т-о, могли рассчитывать на успех только при исключительном стечении обстоятельств. «Мэтр» Брюсов откликнулся вежливо-снисходительным одобрением начинающему поэту, два года спустя молодой Блок, отметив «печать хрупкой тонкости и настоящего чутья» на ряде стихов, зафиксировал и «наивное безвкусие», и «декадентские излишества», а также «невзрачный эпиграф и сомнительный псевдоним». Впрочем, в письме Г. Чулкову (1905) Блок выразится иначе: «Ужасно мне понравились "Тихие песни" [...]. В рецензии старался быть как можно суше...»
В общем можно сказать, что первая книжка стихов мало что изменила в жизни Анненского. Вышедшие чуть раньше небольшими тиражами оригинальные трагедии Анненского на сюжеты античных мифов («Меланиппа-философ», 1901; «Царь Иксион», 1902; «Лаодамия», написана в 1902, опубликована в 1906) еще в меньшей степени могли претендовать на внимание широкой публики. Как ни странно, но большее значение для судьбы Анненского имели события 1905 г., к которым он недвусмысленно выразил свое отношение, защищая учеников своей гимназии, выступивших против государственной политики. В результате ряда перипетий он был переведен на должность инспектора Петербургского учебного округа — видимо, из высочайших соображений сокращения влияния на подрастающее поколение.
Творчество между тем шло своим чередом. Завершился перевод трагедий Еврипида, и шли переговоры об их издании отдельной книгой; была написана четвертая стихотворная пьеса — вакхическая драма «Фамира-кифарэд» (напечатана посмертно, в 1916 г. поставлена А. Таировым на сцене Камерного театра), продолжалось создание литературно-критических статей о русской и западноевропейской литературе, составивших две «Книги отражений» (1906, 1909); рождались и новые стихи — но по преимуществу оставались известными лишь друзьям дома. Лишь 1909 г. оказался переломным в отношениях Анненского с литературным светом.
У этого «перелома», можно сказать, были две причины. Одна — объективная, связанная с противоборством в эстетике и философии символизма двух мировоззренческих концепций — «дионисийства» и «аполлинизма»; другая — субъективная, а именно — «пропаганда» в петербургских литературных кругах творчества и личности Анненского юным Николаем Гумилевым.
Максимилиан Волошин, вспоминая о периоде формирования символистского журнала «Аполлон», Сергей Маковский как инициатор создания и главный редактор «Аполлона» пригласил Анненского к сотрудничеству. Однако круг авторов и читателей нового журнала символистов оказался недостаточно восприимчив к уровню мышления Анненского.Включение Анненского как поэта и критика в современный ему литературный процесс оказалось далеко не триумфальным. Договоренность о публикации стихов была нарушена. Сказалось, видимо, в некоторой степени и то, что в литературном мире Анненский (филолог-классик, переводчик, крупный министерский чиновник) не имел авторитета как символист, как свой, в то время как ощущал он себя и вел именно как мэтр, имеющий право (с течением времени это стало очевидно!) и талант судить нелицеприятно о более шумных и известных современниках.
Как бы то ни было, ни утвердиться в этой роли, ни сделать каких-то иных шагов он не успел. Поэт скончался от сердечного приступа на Царскосельском вокзале 30 ноября 1909 г.
Осталась незаконченной вторая книга стихов — «Кипарисовый ларец» — ее в следующем году выпустил Валентин Кривич, сын Анненского. Но и здесь поэту не повезло: сын не слишком-то внимательно относился к творчеству отца, и потому в отношении посмертно опубликованных стихов до сих пор сохраняются разногласия по составу «Кипарисового ларца» (читатель может сравнить варианты, обратившись к сборникам «Избранное» (1987) и «Стихотворения и трагедии» (1990).

неделя, 21 ноември 2010 г.

Инокентий Аненски (Съдбата на поетите от сребърния век), част 1


С. Бавин
(Превод със съкращения)
Инокентий Аненски
/20 август (1 септември) 1855 – 30 ноември (13 декември) 1909 г./
Личността на Инокентий Федорови Аненски остава в по-голямата си част загадка за съвременниците си.
За това са говорили много хора: и неговия син, Валентин Кривич („за мен лично, в бащата винаги се обединяваха няколко съвършено различни хора”); и Максимилиан Волошин, отбелязал с учудване след запознанството си с поета през 1909 година: „в моето съзнание се обединиха много „Аненски”, които аз не събирах в едно лице”; и критикът А. Гизетти, който се отзовава на смъртта на Аненски със статия, в която подчертава съществуването в него на „множество лица-ларви, рязко противоречащи си една на друга”.
Бъдещият поет се е родил в Омск, където съдбата е запратила семейството на доста крупния административен деятел Ф.Н. Аненски. След няколко години семейство Аненски пристигнали в Томск, а през 1860 г. се върнали в Петербург. От крайно оскъдните мемоарни източници става известно, че Инокентий (за домашните – Кеня) е изглеждал като „префинен цвят на градската цивилизация /.../ Едва ли не от най-ранните си години той живял сред книги и книгите /.../ Постъпвайки в гимназията, момчето се увличало по древните езици, след това по гръцката митология, гръцка и римска история и литература. Античният свят притежава за него особено очарование и той скоро влиза в него през глава”.
В Петербург Инокентий бил възпитаван основно в семейството на по-големия брат – Николай. В съвсем не пълните автобиографични, недатирани бележки, поетът е отбелязал, че той „изцяло е задължен /.../ на „интелигентното” битие” на брата и съпругата на брат му, принадлежащи на поколението на шестдесетниците. Н. Ф. Аненски, известен обществен деятел, журналист, човек с демократични възгледи, е направил много за оформянето характера на брата, но на него винаги са му били чужди поетичните пристрастия на Инокентий.
Взаимоотношенията на юношата с родителите, съдейки по всички публикувани материали, не излизали от рамките на чисто битовите и за това практически – неизвестни. Един, обаче, любопитен факт, си струва да бъде отбелязан. Вече бъдещ студент във втори курс, Инокентий се върнал за известно време в родителската къща. Квартирата се намирала в дома на ъгъла на „Пряжка” и „Офицерска” и по-късно известна като музей... Александър Блок: „Младият Аненски гледаше безлюдния насип в същите тези прозорци, - пише авторът на монография за него, А. Федоров, - в които в които след малко повече от четири десетилиетия през него гледал – в края на своя недълъг живот – авторът на „Дванадесетте”.
Античният свят, в който Аненски по думите на неговата роднина Т. А. Богданович, „влязъл презглава”, станал предмет на неговите професионални интереси. През 1878 г. Аненски завършил историко-филологическия факултет на Петербургския университет и станал преподавател по древни езици в една гимназия. Педагогическата дейност се оказала основен източник на неговото материално благосъстояние до края на живота му. Аненски така и не проговорил съвременни езици и не станал професионален литератор, т.е. човек, който си изкарва прехраната с литературен труд. Причините за това, според мемоаристите, са битови (той се оженил рано за една вдовица с две деца); вероятно има и други обстоятелства – в частност, по подразбиране, ролята му в системата на педагогическата дейност, когато либералният натиск срещу класическото образование в средното училище се обострили. „Има ли право един убеден защитник на класицизма да хвърли своето знаме в такъв момент, когато то е обградено от всички страни от неприятели? Няма ли да бъде срамно да се бяга?” – питал себе си Аненски.
От друга страна, същата тази Т. А. Богданович отбелязала такива лични черти у поета, като развито „до крайност” самолюбие в съчетание с „изключителна скромност” при пълното отсъствие на честолюбие. Това може да обясни факта, че Аненски не направил „нито крачка”, за да влезе в този литературен и културен кръг, който е можел да оцени по достойнство неговия талант, а средата, в която се намирал (като преподавател, след това – директор на гимназии в Киев, Петербург, Царско Село, в последните години – инспектор на санкт-петербургския учебен окръг, действащ държавен съветник), в основата си била склонна да разглежда „страничните” занимания на своя колега като причудливи.
Впрочем, статиите по педагогика, история на руската и античната литература и антична митология, дори и преводите на пиесите на древногръцкия историк Еврипид (последните, всъщност е редно да кажем в професионалния „Журнал на министерството на народната просвета”) не можели да му донесат широка известноси. Това осъзнавал и самият автор: „Изобщо не се смущавам за това, че работя изключително за бъдещето, и все още тая надежда до пет години да доведа до край пълния превод и художествен анализ на Еврипид – първият на руски език, така че да си изработя едно редче в историята на руската литература – в това са всичките ми мечти” (писмо до А. В. Бородина, 29.11.1899 г.); „няма опасност Еврипид да ме прослави, но още по-малка е опасността да ме разврати с прилив на богатство” (пак до нея 14.07.1905).
Аненски започнал да пише стихове, по собствено признание, през седемдесетте години на 19-ти век, „а тъй като в тези години още не знаели думата „символист”, то аз бях „мистикът” в поезията /.../ Аз твърдо държах дълбоко загнездилите се в душата ми думи на моя брат Николай Федорович: „До тридесетгодишна възраст не се печата” и се чувствах доволен от това, че познатите девици преписваха мои стихове и даже (как да не стана феминист!) учеха тези глупости наизуст”. След университета „стихчетата пак покълнаха, - слава Богу, поне не бяха напечатани”... От този период са публикувани само няколко фрагмента, които съвсем не предсказват появата на поет, за когото след прочита на посмъртно издадения сборник „Кипарисов ковчег” Александър Блок ще каже (в писмо до В. Кривич): „...Невероятна близост на преживяванията, обясняваща ми много за мен самия”.
Появата на такъв Аненски е обусловена, очевидно, от другите. И тук е нужно, макар бегло да се спрем на творчеството на Аненски като литературен критик, адепт на импресионистичния метод в изкуството. Размишленията за поезията в статията „Бальмонт-лирика”, Аненски утвърждава: „Стихът не е създание на поета, той дори, ако искате, не принадлежи на поета /.../ Той – не е на никого, защото той не служи на никого и нищо, защото изконно, по самата въздушност на своята природа, стихът е свободен и още повече, той е никому непринадлежаща и от всекиго изградена мисъл /.../ Стихът, това – ново, ярко слово, падащо в морето на вечно разтворимите...” А не много по-рано, в статията „Какво е това поезия?”, подготвена като предговор към нов сборник стихове, но невлязъл в него, Аненски пише, че изкуствените думи, по негово мнение са, „все по-тънко и безпощадно правдиво разкриваща се индивидуалност” /.../ с нейната тайна и трагизъм съзнанието за нашата безнадеждна самота и ефимерност”, се проявява „аз-ът, който жадно търси да възпита в себе си този свят и превръщайки се в него, да го дели със себе си.”
Сега вече е по-лесно да се обясни „произходът на Аненски-поета.
___________________________________________________________________
оригинал
___________________________________________________________________
Иннокентий Анненский (Судьбы поэтов серебряного века)
С.Бавин

Личность Иннокентия Федоровича Анненского осталась во многом загадкой для современников.
Об этом говорили многие: и его сын, Валентин Кривич («для меня лично в отце всегда соединялось несколько совершенно разных людей»); и Максимилиан Волошин, отметивший с удивлением после знакомства с поэтом в 1909 г.: «в моем сознании соединилось много "Анненских", которых я не соединял в одном лице»; и критик А. Гизетти, который, откликаясь статьей на смерть Анненского, подчеркнул сосуществование в нем «множества ликов-личин, резко противоречащих друг другу».
Будущий поэт родился в Омске, куда судьба занесла семью довольно крупного административного деятеля Ф. Н. Анненского. Спустя несколько лет Анненские переехали в Томск, а в 1860 г. вернулись в Петербург. Из крайне скудных мемуарных источников известно, что Иннокентий (для домашних — Кеня) выглядел как «утонченный цветок городской цивилизации [...]. Чуть не с младенчества он жил среди книг и книгами [...]. Поступив в гимназию, мальчик увлекся древними языками, потом греческой мифологией, греческой и римской историей и литературой. Античный мир обладал для него особым очарованием, и он скоро ушел в него с головой».
В Петербурге Иннокентий воспитывался в основном в семье старшего брата — Николая. В весьма неполной автобиографической недатированной заметке поэт отметил, что он «всецело обязан [...] "интеллигентным" бытием» брату и его жене, принадлежавшим к поколению шестидесятников. Н. Ф. Анненский, известный общественный деятель, журналист, человек демократических взглядов, многое сделал для становления характера брата, но ему всегда были чужды поэтические пристрастия Иннокентия.
Взаимоотношения юноши с родителями, судя по всем опубликованным материалам, не выходили за рамки сугубо бытовых, а потому практически неизвестны. Один лишь любопытный факт стоит привести. Уже будучи студентом второго курса, Иннокентий на некоторое время вернулся к родительскому очагу. Квартира находилась в доме на углу Пряжки и Офицерской и известна ныне как музей... Александра Блока. «Молодой Анненский смотрел на пустынную набережную в те же самые окна,— пишет автор монографии о нем А. Федоров,— в которые через четыре с лишним десятилетия на нее смотрел — на исходе своей недолгой жизни — автор "Двенадцати"».
Античный мир, в который Анненский, по словам его родственницы Т. А. Богданович, «ушел с головой», стал предметом его профессиональных интересов. В 1878 г. Анненский окончил историко-филологический факультет Петербургского университета и стал преподавателем древних языков в гимназии. Педагогическая деятельность оказалась основным источником его материального благосостояния до конца жизни. Говоря современным языком, Анненский так и не стал профессиональным литератором, т. е. человеком, зарабатывающим себе на жизнь литературным трудом. Причины мемуаристы называют бытовые проблемы (он рано женился на вдове вдвое его старше с двумя детьми); вероятно, есть и другие обстоятельства — в частности, понимание им своей роли в системе педагогической деятельности, когда обострились выступления либеральной прессы против классического образования в средней школе. «Имеет ли право убежденный защитник классицизма бросить его знамя в такой момент, когда оно со всех сторон окружено злыми неприятелями? Бежать не будет стыдно?» — спрашивал себя Анненский.
С другой стороны, та же Т. А. Богданович отмечала такие личные черты поэта, как развитое «до щепетильности» самолюбие в сочетании с «чрезвычайной скромностью» при полном отсутствии честолюбия. Этим можно объяснить тот факт, что Анненский «ни шагу» не сделал, чтобы войти в тот литературный и культурный круг, который мог бы оценить по достоинству его талант, а среда, в которой он находился (как преподаватель, затем — директор гимназии в Киеве, Петербурге, Царском Селе, в последние годы — инспектор Санкт-Петербургского учебного округа, действительный статский советник), в основном склонна была рассматривать «посторонние» занятия своего коллеги как причуду.
Впрочем, статьи по педагогике, истории русской и античной литературы и античной мифологии, даже перевод пьес древнегреческого драматурга Еврипида (последние, кстати сказать, печатались в узко-профессиональном «Журнале министерства народного просвещения») широкой известности принести и не могли. Это сознавал и сам автор: «Нисколько не смущаюсь тем, что работаю исключительно для будущего, и все еще питаю надежду в пять лет довести до конца свой полный перевод и художественный анализ Еврипида — первый на русском языке, чтоб заработать себе одну строчку в истории русской литературы — в этом все мои мечты» (письмо А. В. Бородиной, 29.XI.1899); «нет опасности, чтобы Еврипид прославил меня, но еще меньше, кажется, может быть опасения, что он развратит меня приливом богатства» (ей же, 14.VII. 1905).
Начал писать стихи Анненский, по собственному признанию, в 1870-е гг., «а так как в те годы еще не знали слова символист, то был мистиком в поэзии [...]. Я твердо держался глубоко запавших мне в душу слов моего брата Николая Федоровича: "До тридцати лет не печататься", и довольствовался тем, что знакомые девицы переписывали мои стихи и даже (ну как тут было не сделаться феминистом!) учили эту чепуху наизусть». После университета «стишонки опять прокинулись,— слава богу, только они не были напечатаны»... Из этого периода опубликовано лишь несколько фрагментов, которые совершенно не предсказывают появление поэта, о котором после прочтения посмертно вышедшего сборника «Кипарисовый ларец» А. Блок скажет (в письме В. Кривичу): «...Невероятная близость переживания, объясняющая мне многое о себе самом».
Появление такого Анненского обусловлено, видимо, другим. И здесь нужно хотя бы бегло остановиться на творчестве Анненского как литературного критика, адепта импрессионистического метода в искусстве. Размышляя о поэзии в статье «Бальмонт-лирик», Анненский утверждал: «Стих не есть созданье поэта, он даже, если хотите, не принадлежит поэту [...]. Он — ничей, потому что он никому и ничему не служит, потому что исконно, по самой воздушности своей природы, стих свободен и потому еще, что он есть никому не принадлежащая и всеми созидаемая мысль [...]. Стих этот — новое яркое слово, падающее в море вечно творимых...» А немного раньше, в статье «Что такое поэзия?», подготовленной как предисловие к новому сборнику стихов, но не вошедшей в него, Анненский писал, что в искусстве слова, на его взгляд, «все тоньше и беспощадно-правдивее раскрывается индивидуальность [...] с ее тайной и трагическим сознанием нашего безнадежного одиночества и эфемерности», проявляется «я, которое жадно ищет впитать в себя этот мир и стать им, делая его собою».
Теперь легче объяснить «происхождение» Анненского-поэта.

сряда, 17 ноември 2010 г.

Из дневника на една никотинозависима


От четиридесет на десет-дванадесет. Ясно ви е, че не говоря за години. За какво ли? За цигари. Ако сте непушачи, направо ви завиждам. Но точно вие няма да ме разберете. Квит сме, нали?
А аз? Аз си помагам с електронна цигара. Евтина. Китайска. Дими само първия ден. На втория – само свети. Изгорях! За цигара. С яко количество никотин. И катран. И всичките там шит-отрови. Толкова е вкусно да се пуши! По-вкусно е и от шоколад. Ако ме видите, ще разберете, че много обичам шоколад.
Разкъсвам се между разум и чувства. Електронната цигара се зарежда. Пет часа. Пет часа? Пет часа-а-а!! Имам право само на една цигара на всеки три часа. Измивам ръцете си. Не им слагам крем. Искам да усетя аромата на цигарата и да го задържа между пръстите. Божествен аромат. Или адов? Все тази. Харесвам го! Нежно търкалям късчето хартия, пълно с така нужната ми смес между дланите. Поднасям цигарата към разширените си ноздри. Искам да поема този аромат с всяка частица на окаяното ми (да се чете – гладно за никотин) тяло. Захапвам я с ъгълчето на устата. Толкова е вкусно! Изкушавам се да я отхапя. Вместо това, хващам в ръка новата си запалка. Обещах й да получи по-дълъг живот от предшественичките й. Ах, само ако знаеше какво ми коства това! Не издържам. Паля. Вдишвам дима и искам да го задържа завинаги. Кръвта напира да излезе през слепоочията ми. Шшшт! Спокойно! Ще го пусна. И пак. И пак. Цигарата е изпушена. Жалък фас догаря в пепелника. Bye-bye, smoke! Bye-bye, happiness! Клишетата атакуват гладния ми за още никотин мозък.
Два часа и петдесет и три минути до следващата цигара. Четири часа и петдесет и три минути до зареждането на електронната цигара. Забивам нокти в дланите. Чупя ги (ноктите, не – дланите). Опипвам шията си. Късам колието си. Късам нервите – мои и на близки хора. Времето се влачи като слюнка от устата на ленивец. Ска-па-нооо!
Да не мислите, че пуша чуждоземски (ех, какви ли не ги измисляхме в детството!) цигари? Аз съм българка и подкрепям родното. Или каквото остана от него. Дали ме е грижа за родния въздух? Хайде бе! Точно вие ли питате? Вие, които не слизате от колите си? Вие, които почиствате точно тези коли до бордюра на тротоара, по който се разхождам? Вие, които щедро ароматизирате телата си със спрей-дезодоранти? Вие, които управлявате заводи, бълващи отровен дим? Да отговарям ли?!
Като споменах детство, иска ми се да се върна в онзи ден от пролетната ваканция на шести клас. Тогава запалих първата цигара, повярвала, че ще отслабна. Отслабнах, но две години по-късно. Не от цигарите. От тях се отслабва умствено. Влияят добре на въображението, но ...
(тук следват драсканици – ужасни криволичещи линии, след като желанието за цигара, а не ръката ми е водило химикалката).
Та, ако можех да се върна в онзи момент, бих хванала за ухото желаещата да отслабне и бих я влачила до тенис корта. Или до плувния басейн. Или до парка – да потича.
Ами да! Остава толкова много време до заветния, не – сакрален момент на запалването на цигара. Ще потичам в парка. От про(пре)пушване не се отслабва, но от отказване се дебелее. Със сигурност. Има толкова примери около мен. Няма да ги изреждам поименно.
Ето ме в парка. Имам усещането, че всички са се вторачили в мен и искат да привлекат вниманието ми. Защото пушат. Седналите на пейката дами. Онова момче, награбило крехкото момиче (Браво бе! Издуха дима направо в устата й). Пушете си. Да ви е сладко. Аз ли не знам колко?!
Тичам. Бавно. С поглед, прикован в хоризонта. Не защото съм чела Кастанеда. За да не виждам закачливото пламъче на цигарите. Спирам за малко. Кашлям. Белите ми дробове са пред колапс. Кашлям пак. Поемам си въздух и продължавам. Малко след това поемам към дома ми.
Влизам. Нещо не е наред. Да не съм объркала вратата? Не, не е това. Просто не мирише на цигари, а на свеж въздух, влязъл през широко отворения прозорец. Къпя се. Парфюмирам се. Ноздрите отново са разширени, но им е приятно да уловят аромат, различен от никотиновия. Поглеждам часовника. Четиридесет и пет минути до следващата цигара... Май ще я пропусна. Пак кашлям. Пия чай (абсурд е да бъде кафе – без цигара то е осакатено). Излизам. Ще тръгна накъдето и да е. Стига там да не се пуши.

петък, 12 ноември 2010 г.

"Алхимикът" - литературната кражба на хилядолетието (превод), последна част

ч. 3
Хосе Аркадио, по-големият син на Хосе Аркадио Буендия пристиха, след като е бил по света шестдесет и пет пъти и започва да разказва истории за различни преживявания на членовете на семейството и други, напомня калибъра на Сантяго в разказването на истории на мавританското момиче и арабските момчета в оазиса. Паулу Куелю е много умел – той знае как да слее различни качества на различни герои у Сантяго, идеалният герой! Връзката между Аурелиано Буендия и Мелкиадес е нещо като връзката между Англичанина и Алхимика. Когато Мелкиадес започва да пише своите пергаменти на родния си език, историята и бъдещето на Макондо са написани. Написано е, което означава МАКТУБ, според Паулу Куелю! Кажете ми, кой е Алхимикът – Макрес или Паулу Куелю?
После, избухва гражданската война между консерватори и либерали. Полковник Аурелиано Буендия става лидер на либералите. Той напуска Макондо с Аркадио, който става ужасен диктатор. Когато консервативните сили атакуват Макондо, те залавят Аркадио и го задържат преди кладата. Тази гражданска война е разгледана като война между различни племена в пустинята, която може да продължи години, според Паулу Куелю. Ето, агресорите екзекутират лидера на Макондо. Само ролите са разменени в „Алхимика”. Друга подобна ситуация е също там: когато битката в Банановата компания започва, 3000 местни души са убити жестоко от въоръжените полицаи на консерваторите и лидера на стачката, Хосе Аркадио Сегундо, е пощаден! Труповете са хвърлени в морето. В „Алхимикът” 2000 въоръжени местни от Ал Файом убиват жестоко 500 нашественика. Те залавят водача и го обесват. Но Паулу Куелю не казва къде са хвърлени труповете. Всичко е разменено.
Поколения се сменят и Хосе Аркадио, синът на Аурелиано Сгундо и Фернанда дел Каприо, е изпратен в Рим да участва в семинар, така че в бъдеще да стане Папа, което ще подобри уважението към семейство Буендия. Но той просто остава извън Рим, но той просто е много внимателен в писането на писма до майка си за животът на семинара. Хосе Аркадио е изхвърлен от семинара и разбира се, Сантяго също би трябвало да бъде! Паулу Куелю е страхотен магьосник.
Синът на Рената, Аурелиано Вавилония започва да дешифрира кодовете в пергаментите, оставени от Мелкиадес. Той научава наизуст фантастичните легенди от разпадащите се книги, синтезът от учението на инвалида Херман, бележките по науката демонология, ключовете към философския камък. Той достига до своето юношество без да знае нищо за своето собствено време, но с основни познания на средновековен човек. Той разбира, че пеграментите на Мелкиадес са на санскритски! МАркез също има индианска връзка! По време на описвания процес е също там под формата на дух. Паулу Куелю претендира да бъде алхимик и експерт по демонология!
Когато Хосе Аркадио идва от Рим, той трябва да продаде всичко, включително онези седемтесет и два казана, за да преживява, тъй като семейните приходи са в толкова лошо състояние! Тогава, той приютява четирима юноши и една нощ открива, че съкровището на Урсула е било скрито под дъските в нейната спалня – същото, за което Аурелиано Сегундо е прекопал всеки инч от двора, както Сантяго копае близо до пирамидите! Хосе Аркадио разбира, че Аурелиано може да говори за Рим, тъй като е живял там няколко години. „Всичко се знае” – бил отговорът, който получил от Аурелиано. След известно време, той изпъжда четирите момчета, които знаят за местонахождението на тези три торби, пълни със златни монети от къщата. Един ден те брутално убиват Хосе Аркадио и открадват съкровището. Напомня ли ви гореспоменатият инцидент, драги читатели, за загубеното злато на Сантяго близо до пирамидите? Паулу Куелю е страхотен разказвач на истории, в които заимства само това, което иска от другите?
Когато Амаранта Урсула и нейният съпруг Гастон се връщат от Брюксел, тя открива, че в къщата няма жена. Макондо е в руини. Извън всякакво отчаяние, Гастон влиза в стаята на Мелкиадес; той получава удоволствие от това да си припомня с него скритите ъгли на страната си, която Аурелиано е знаел, така сякаш е прекарал известно време там. Когато Гастон пита откъде знае всичко това, Аурелиано отговоаря: „Всичко се знае!” Не е ли това МАКТУБ в Арабия? По време на процеса на разшифриране на пергаментите на Мелкиадес, той научава санскрит, латински, френски и гръцки. Сантяго научава латински в семинарията и арабски, по време на пътуванията си. Така, Паулу Куелю редактира тук, като избягва някои от езиците, научени от Аурелиано Вавилония.
Макондо е в руини и всички се отправят към други места. Гастон се връща в Брюксел. Амаранта Урсула очаква дете, за сега, от Аурелиано. Когато детето се ражда, то има свинска опашка. Амаранта умира от прекалена загуба на кръв, поради усложнения. Аурелиано покрива мъртвото тяло и слага детето в кошница, като се ските безцелно, а след това разбира, че приятелите са копелета! Когато се връща, той не открива детето. Но трупът на Аманда е купчина от камъни под одеалото. Пирамидите са също купчина от камъни, които съдържат труповете на фараоните от Египет! И Маркес, и Куелю използват тази фраза само по веднъж в двете книги – доста интересно, нали?

Неочаквано, Аурелиано открива, че детето е изядено от червени мравки, което разгадава ключа от пергамента на Мелкиадес, в който се казва: „Първата линия е вързана към дърво, а последната – изядена от мравките.” Той чете семейната история в търсене на собствената си идентичност и разбира, че Амаранта Урсула е негова леля. Вятърът духа със силата на циклон и преди края на последните редове, той разбира, че никога няма да напусне тази стая. Накрая, крадът на огледалата е изчезнал от гнева на вятъра. Макондо е разрушен от библейски ураган, но продуктът на въображението на Паулу Куелю създава „СИМУМ”, който може да разруши лагерите на враговете. Паулу Куелю достига всичко, като размества. Всичко е разместено.
Има безброй примери от „Сто години самота” в „Алхимикът”. Паулу Куелю пише: „Ако той е написал някога книга, той е мислел, че ще представи по един човек наведнъж, така че читателят да не трябва да се тревожи за запомнянето на много имена.” Това изречение от „Алхимика” само по себе си е доказателство, за подхода на Куелю към Маркес.
Колко жалко, че никой критик не е сравнил Куелю с Маркес!
„Красотата е истина, истината е красота” – Джон Кийтс



Jose Arcadio, the elder son of Jose Arcadio Buendia arrives who had been around the world sixty-five times, and starts telling his stories of different experiences to the family members and others, reminds Santiago’s caliber in telling stories to the Moorish girl and the Arab boys of the oasis. Paulo Coelho is very cunning; he knows how to fuse together the different qualities of different characters into Santiago, the ideal character! The relation between Aureliano Buendia and Melquiades is something like the relationship between the Englishman and the Alchemist. When Melquiades starts writing his parchments in his own language, the history and future of Macondo is written. It is written, which means MAKTUB according to Paulo Coelho! Tell me, who is the Alchemist, Marquez or Paulo Coelho?

Then the civil war breaks out, between conservatives and liberals. Colonel Aureliano Buendia becomes the leader of liberals. He leaves Macondo with Arcadio, who becomes a terrible dictator. When the conservative forces attack Macondo, they capture Arcadio and keep him before the firing squad. This civil war is treated as the war between different tribes in the desert which might last for years according to Paulo Coelho. Here the invaders execute the leader of Macondo. Just the roles reversed in The Alchemist. Another similar situation is also there: when the strike starts in Banana Company, 3000 native people are butchered by the armed policemen of conservatives and the leader of the strike, Jose Arcadio Segundo, is spared! The dead bodies are thrown into the sea. In The Alchemist 2000 armed natives of Al-Fayoum butcher 500 invaders. They capture the leader and hang him. But Paulo Coelho does not speak where there bodies are thrown away. Everything is reversed
Generations pass and Jose Arcadio, the son of Aureliano Segundo and Fernanda del Caprio, is sent to Rome to attend a seminary so that in future he will become the Pope which will improve the reverence of Buendia family. But he simply stays outside Rome, but he is very vigilant in writing letters to his mother about the seminary life. Jose Arcadio is a drop out of seminary and of course Santiago should also be! Paulo Coelho is a great magician.
The son of Renata, Aureliano Babylonia starts deciphering the codes in the parchments left by Melquiades. He learned by heart the fantastic legends of the crumbling books, the synthesis of the studies of Hermann the cripple, the notes on the science of demonology, the keys to the philosopher’s stone. He reached adolescence without knowing a thing about his own time but with the basic knowledge of a medieval man. He understands the parchments of Melquiades are in Sanskrit! Marquez also has an Indian connection! During the deciphering process also Melquiades is there in the form of a ghost. Paulo Coelho is claimed to be an alchemist and an expert in demonology!
When Jose Arcadio comes from Rome he has to sell every thing including those seventy two chamber pots for a living since family income is in such a bad shape! Then he befriends four adolescent children and one night they find out the treasure that Ursula had hidden under the slabs in her bedroom (for which Aureliano Segundo had dug every inch of the court yard, like Santiago digging near the pyramid!). Jose Arcadio understands that Aureliano can talk about Rome like he had lived there for several years. ‘Everything is known’ was the reply he got from Aureliano. After some time he expels the four boys from the house who know about the whereabouts of those three sack full of gold coins. One day they brutally murders Jose Arcadio and steal away the treasure. Does the above incident remind you, dear readers, and the loss of gold of Santiago near the pyramids? Paulo Coelho is a great story teller that he will take only that he wants from others!
When Amaranta Ursula and her husband Gaston return from Brussels, she finds out that there is no woman in home. Macondo is in ruins. Out of boredom Gaston enters the room of Melquiades; he takes pleasure in recalling with him the most hidden corners of his country which Aureliano knew as if he had spent some time there. When Gaston asks, how do you all this, Aureliano replies: everything is known! Is it not MAKTUB in Arabic? During the process of deciphering the parchments of Melquiades, he learns Sanskrit, Latin, French and Greek. Santiago learns Latin in the seminary and Arabic during his travel. So Paulo Coelho does an editing here by avoiding some languages known by Aureliano Babilonia.
Macondo is in ruins and everyone starts leaving for other places. Gaston returns to Brussels. Amaranta Ursula is expecting a child by now from Aureliano. When the child is born, it has a pig’s tail. Amaranta dies of excessive bleeding due to the complications. Aureliano covers the dead body and keeps the child in a basket and wanders aimlessly, and then he understands friends are bastards! When he returns, he is not able to find out the child. But the corpse of Amaranta is a pile of stones under the blanket. The pyramids are also a pile of stones which contains corpses of Pharaohs of Egypt! Both Marquez and Paulo Coelho used this phrase only once in both the books, quite interesting isn’t it?

Suddenly Aureliano finds out that the child is eaten by red ants, which reveals the keys of Melquiades’s parchments which say: ‘The first of the line is tied to a tree and the last being eaten by the ants.’ He reads the family history in search of his identity; he understands that Amaranta Ursula is his aunt. The wind blows with cyclonic strength and before completion of the last line; he understands that he would never leave that room. Ultimately the city of mirrors is vanished by the wrath of wind. Macondo is destroyed by the biblical hurricane but Paulo Coelho’s brainchild creates a “SIMUM” which could destroy the enemy camps! Paulo Coelho achieves everything by just reversing. Everything is reversed

There are innumerable examples from One Hundred Years of Solitude in The Alchemist. Paulo Coelho writes: if he ever wrote a book, he thought, he would present one person at a time, so that the reader wouldn’t have to worry about memorizing a lot of names. This sentence from ‘The Alchemist’ itself is the proof of Paulo Coelho’s approach toward Marquez.

How unfortunate is that not even a single critic compared Paulo Coelho with Marquez!


“Beauty is truth, truth is beauty.” - John Keats

понеделник, 8 ноември 2010 г.

"Алхимикът" - литературната кражба на хилядолетието (превод), ч.2



Хосе Аркадио Буендия е очарован от необятната мъдрост, притежавана от Мелкиадес. Обяснението за зачатъците на лаборатория на Хосе Аркадио Буендия, напомня лабораторията, създадена от Англичанина. Маркес разказва в детайли дори минутата в самата първа глава, Паулу Куелю – някъде близо към края! Той знае как да си играе с позиционирането също!
„Несложната лаборатория — без да се брои изобилието от хаванчета, фунии, реторти, цедки и цедилки — се състоеше от първобитен жарник, стъклена епруветка с дълга тясна шийка, подражание на философското яйце, и един дестилатор, съграден от самите цигани по съвременните описания на трираменната колба на еврейката Мария. Освен тези неща Мелкиадес остави мостри от седемте метала, съответствуваши на седемте планети, формулите на Мойсей и Зосим за удвояване на златото и редица записки и чертежи за процесите на Великия магистериум, които позволяват на съумелия да ги изтълкува да опита произвеждането на философския камък. Съблазнен от простотата на формулите за удвояване на злато, Хосе-Аркадио Буендия ухажва Урсула в продължение на няколко седмици, за да му позволи да изрови колониалните й монети и да ги увеличи толкова пъти, колкото е възможно да се подраздели живакът. Урсула отстъпи, както се случваше винаги, пред непреклонното инатене на мъжа си. Тогава Хосе-Аркадио Буендия тури трийсет дублона в една тенджера и ги сплави с медни стърготини, жълт арсениев сулфат, сяра и олово. Сложи всичко това да ври на буен огън в котел с репено масло, докато получи гъст и вонящ сироп, който все повече заприличваше на прост карамел, отколкото на великолепно злато. В необмислени и отчаяни дестилационни процеси, сплавено със седемте планетни метала, обработено с херметически живак и кипърски син камък и отново сварено в свинска мас по липса на репено масло, скъпоценното наследство на Урсула беше сведено до овъглена пръжка, която не бе възможно да се откъсне от дъното на котела.” (превод – Румен Стоянов, 1978 г.) (това обяснение определя Англичанина – той има книги и формула. Алхимикът прави това накрая).
Тук, Мелкиадес не знае как да удвои количеството злато. Но алхимикът на Паулу Куелю, който е на двеста години (като франкисканец, двестагодишния стар скитник от „Сто години самота”) знае как да превърне оловото в злато, защото той има майсторска изработка – философският камък. Бедният Мелкиадес, остаряващ и очакващ смъртта, има само идея за това! Колко тъжно! И колко е умен Паулу Куелю, създаващ свой собствен алхимик через техниката на въображаемото (точно като да вземеш негативите във фотографията), като разтвор и коагулация на различни герои! Той е Майсторът на Всички Занаяти!
Паулу Куелю използва способностите за предчувствие на Аурелиано Буендия в отливката на героя Сантяго. Хосе Аркадио Буенфендиа открива Макондо, защото не е в състояние да разгадае съня си, а Сантяго отива при старата циганка, която живее в Тарива. Пиалр Тернера е експерт в справянето с предзнаменованията. Един детайлен анализ ще разбули тайната, че старата циганка не е никой друг, а героят Пилар Тернера на Маркез. „Пилар Тернера” знае как да чете бъдещето по карти. Тя остава с родителите си в Макондо. Паулу Куелю е много хитър и я преобразява в човек, който разгадава сънища.! Когато обяснява за циганите, отвличащи деца, това ни кара да изтичаме при Хосе Аркадио, по-големия син на Хосе Аркадио Буендия. Когато циганката докосва дланите на Сантяго, неговото тяло потреперва, което напомня ситуацията, когато Пилар Тернера докосва Хосе Аркадио. Ето защо хората наричат „Алхимикът” „Магическа приказка” – от магическия реализъм към черната магия, която си е пладнешки обир! Хосе Аркадио Буендия разгадава съня си след като преминава леда. Той планира направата на град от ледени блокове. Ще бъде студен град – мечтае той. Пирамидите са каменни блокове ... когато Буендиа успява да раздели златото от изгорелите остатъци, Урсула е щастлива, те са успяли да представят алхимията.
Караваната на циганите е символ на прогреса, който те докарват в Макондо. Когато Хосе Аркадио напуска Макондо, Урсула тръгва да го търси. Когато група хора достигат до Макондо заедно с Урсула, той се развива в град, добре уреден от Хосе Аркадио Буендия. Хората, които са дошли с Урсула разнасят новината за доброто качество на почвата и той се превръща в активен град с магазини и работилници и постоянен търговски път, по който идват първите араби. Хосе Аркадио Буендия става всичко – най-важният – в Макондо (Вожд) и решава да засади бадемови дървета по улиците.



Сега сравнете оазиса Ал-Файом с Макондо. Той също е път за кервани. Хората от карваните донасят прогреса и съзидателното въображение от външния свят. Макондо също е бил неутрален град, докато консерваторите идват с шест въоръжени мъже. Тук, в оазиса Ал-Файом, предчувствието на Сантяго спасява оазиса. Аурелиано е известен със своите предчувствия – това качество е съзнателно слято в героя Сантяго. Доста интересно, нали? Ето какъв е калибърът на Куелю! Хосе Аркадио Буендия – вождът на Макондо, - се противопоставя на магистрата Дон Аполинар Москот и неговите въоръжени мъже. След като Аурелеано Буендия се жени за дъщерята на Москот, той довежда шестима полицая, въоръжени с пушки, на които той поверява пазенето на закона и реда и никой не си спомня първоначалното споразумение да няма въоръжени хора в града. По време на изборите, те скриват дори ножовете. Всяко оръжие е при магистратите. Не забелязвате ли приликите в сюжетите?

I hope, now you would understand why Paulo Coelho does not like Marquez.
Jose Arcadio Buendia is fascinated by the immense wisdom possessed by Melquiades. The explanation of the rudimentary laboratory of Jose Arcadio Buendia, reminds the laboratory set by the Englishman. Marquez gives even the minute details in the first chapter itself, Paulo Coelho: some where nearing the end! He knows how to play with positions also!
The laboratory – in addition to a profusion of pots, funnels, retorts, filters, and sieves- was made up of a primitive water pipe, a glass beaker with a long, thin neck, a reproduction of the Philosopher’s egg, and a still that the gypsies themselves had built in accordance with alembic of Mary and Jew. Along with those items, Melquiades left samples of the seven metals that corresponded to the seven planets, the formulas of Moses and Zosimus for doubling the quantity of gold, and a set of notes and sketches concerning the process of the Great Teaching that would permit those who could interpret them to undertake the manufacture of philosopher’s stone. Seduced by the simplicity of formulas to double the quantity of gold, Jose Arcadio Buendia paid court his wife. When she gives him the three gold coins, he throws those coins into a pan and fuses them with copper filings, orpiment, brimstone and lead, which ultimately results in Ursula’s inheritance reduced to a large piece of burnt hog cracklings that was firmly stuck to the bottom of the pot.
(This explanation defines English man, he has books and formulae. Alchemist does this in the end)
Here Melquiades does not know how to double the quantity of gold. But Paulo Coelho’s alchemist, two hundred years old (Like Franciscan, the two hundred year old vagabond from One Hundred Years Of Solitude) knows how to convert lead to gold because he has the masterwork: the philosopher’s stone. Poor Melquiades, ageing and awaiting death, has only an image of that! How sad! And how clever is Paulo Coelho, creating his own alchemist by the technique of imaging (just like taking negatives as in photography) by dissolving and coagulation of various characters! He is the Master of All crafts!
Paulo Coelho uses the capability of Aureliano Buendia’s premonitions in moulding the character of Santiago. Jose Arcadio Buendia founds Macondo because he is not able to decipher his dream and Santiago goes to the old gypsy woman who lives in Tarifa. Pilar Ternera is an expert in dealing with omens. A close analysis will reveal that the old gypsy woman is none but the character Pilar Ternera of Marquez. ‘Pilar Ternera’ knows how to read the future in cards. She stays with her parents in Macondo. Paulo Coelho is very cunning that he converted her to an interpreter of dreams! When he explains about the gypsies kidnapping children, it makes us remember the running away of Jose Arcadio, the elder son of Jose Arcadio Buendia. When the gypsy woman touches Santiago’s palms, his body trembles, which reminds the situation when Pilar Ternera touches Jose Arcadio. Pilar Ternera has the ability to interpret omens that she gives warnings to Colonel Aureliano Buendia later. Here also Paulo Coelho is successful in reversing the roles! That’s why people call The Alchemist A magical fable: – from magical realism to black magic of stealing in day light! Jose Arcadio Buendia deciphers his dream after he comes across ice. He plans for a city made of ice blocks. It will be a cold city, he dreams. Pyramids are made of stone blocks… when Buendia succeeds in separating gold from the burnt out residue, Ursula is happy, they are successful in introducing Alchemy.
The caravan of the gypsies is a symbol of progress that they bring to Macondo. When Jose Arcadio leaves Macondo, Ursula goes in search of him. When a group of people reaches Macondo along with Ursula, it develops into a town, well designed by Jose Arcadio Buendia. The people who had come with Ursula spread the news of the good quality of its soil and its privileged position with respect to the swamp, so that from narrow village of past times it changes into an active town with stores and workshops and a permanent commercial route over which first Arabs arrives. Jose Arcadio Buendia becomes all in all of Macondo (Chieftain) and decides to plant almond trees in the streets.
Now compare Al-Fayoum oasis with Macondo. It’s also a caravan route. The people of the caravan bring progress and creative imagination of outer world. Macondo was also a neutral town until the conservatives came with six armed men. Here in Al-Fayoum oasis, the premonition of Santiago saves the oasis. Aureliano is known for his premonitions; this quality is knowingly fused into the character Santiago. Quite interesting, isn’t it? That’s what the caliber of Paulo Coelho is! Jose Arcadio Buendia, the chieftain of Macondo, opposes the magistrate Don Apolinar Moscote and his armed men. After Aureleano Buendia gets married to the daughter of Moscote, he brings six policemen armed with rifles to whom he entrusted maintenance of law and order, and no one remembered the original agreement not to have armed men in the town. During election process, they take away even the kitchen knives. Every arm is with the magistrate. Don’t you notice the similarities in plots?

петък, 5 ноември 2010 г.

"Алхимикът" - литературната кражба на хилядолетието (превод)


„Алхимикът” срещу „Сто години самота”
от Premji Premji
Част 1
„Сто години самота от Габриел Гарсия Маркес, носител на Нобелова награда за литература през 1982 година, е един от най-добрите романи на всички времена. Този хумористичен роман е реален пример за креативното въображение и ето защо, Паулу Куелю заимства герои, качества на героите и подобен сюжет от гореспоменатото. От официалния сайт на Паулу Куелю всеки може сам да разбере, че Маркес не е любимият му писател. Причината е много проста – Паулу Куелю трябва да защити себе си от вдъхновението на Маркес. Сравнението между Маркес и Куелю е толкова глупаво – като сравнение между Средиземно море и река Нил.
Току-що преминали през първата страница на „Сто години самота”, можете да откриете „Алхимикът”.
„Всяка година около месец март дрипаво циганско семейство опъваше палатката си близо до селото и с голяма дандания от пищялки и барабани представяше новите изобретения. Най-напред донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, свирепо разкри пред всички онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръгна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши, като видя, че казаните, котлите, клещите и мангалите изпопадваха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес. „Нещата имат собствен живот — тръбеше циганинът грубо, — цялата работа е да им пробудиш душата“. Хосе-Аркадио Буендия, чието безмерно въображение отиваше винаги отвъд находчивостта на природата, и още по-нататък от чудото и магията, си помисли, че е възможно да използува онова безполезно изобретение, за да изтръгне златото от земята. Той размени мулето си и няколко ярета за двете намагнитени слитки.” (превод – Румен Стоянов, 1978 г.)
От гледна точка на алхимията, всичко е свързано с „Душата на света”. Забележете как душата на Паулу Куелю е събудена за голямо съзидание и как той черпи енергия от първата страница на Маркес! Само забележете приликата между имената Мелкиадес и Мелхизедек – Старият крал! Мелхизедек е библейски герой от Стария завет, който притежава безмерна мъдрост. Мелкиадес също притежава безмерна мъдрост. През следващия март циганите се завръщат. Този път, те носят телескоп. Хосе Аркадио Буендия е убеден в идеята за използването на откритието като оръжие. Мелкиадес се опитва да го разубеди, но накрая приема двете намагнитени слитки и три колониални монети в замяна на увеличителното стъкло. Тези пари са били от малкото сандъче със злато на Урсула, което е наследила от нейния баща и което е била закопала под леглото си.
В „Алхимикът”, когато момчето пожелава да пътува по света, неговият баща му дава кесия, която съдържа три древни испански монети. Парите били намерени един ден в полята. Бащата иска да бъдат част от наследството му.
Само сравнете приликите - дори в броя на монетите и в източника на наследство. Това ясно показва, че Паулу Куелю е повлиян силно от Маркес!
Когато сънчевият проект на Хосе Аркадио Буендия се проваля, Мелкиадес, честният циганин, връща парите двойно в замяна на увеличителното стъкло и оставя няколко португалски карти и няколко инструмента за навигация. В совбствения си ръкопис, той предлага сбит сентезис на ученията на монаха Хърман. (Монахът на Хърман принадлежи ли на стария коптски манастир?). След като провежда няколко експеримента, Хосе Аркадио Буендия обявява, че земята е кръгла, като портокал. Целият Макондо е убеден, че той си е загубил разсъдъка. Когато Мелкиадес се връща, той му отдава публична възхвала и му дава подарък – лабораторията на един Алхимик!
Скъпи читатели, само си представете каква връзка съществува между Мелкиадес и Хосе Аркадио Буендия, човекът, който е бил водач на пътешествие, което е продължило двадесет и шест месеца и основал Макондо. Не е ли подобна на връзката между Алхимика и момчето Сантяго? Пътешествието на Сантяго също продължава приблизително същото количество време. Какво би трябвало да разберем от това сравнение на времето за пътуване! Целта на пътешествието на Буендия и да открие излаз на море, но тази на Сантяго е да пресече пустинята и да стигне до Пирамидите за своето съкровище. В алхимията, когато морето се оттегля, се образуват пустини! Хосе Аркадио Буендия открива, че Макондо е заобиколено от вода, а Сантяго – пустиня около пирамидите!
Продължения:
част 2 - тук
част 3 - тук

'The Alchemist': A stolen treasure
‘The Alchemist’ VS ‘One Hundred Years of Solitude’

One Hundred Years of Solitude by Gabriel Garcia Marquez, winner of the 1982 NOBEL PRIZE FOR LITERATURE, is one of the finest novels of all times. This comic novel is a real example of creative imagination and that’s why Paulo Coelho picked up characters, qualities of characters and a similar plot from the above. From the official website of Paulo Coelho, one can easily understand that Marquez is not his favorite writer; the reason is very simple that Paulo Coelho has to protect himself from the inspiration of Marquez. The comparison between Marquez and Paulo Coelho is so silly, like a comparison between Mediterranean and river Nile!

Just go through the first page of One Hundred Years of Solitude, you can find out ‘The Alchemist.’

In every year during the month of March a family of ragged gypsies would set their tents near Macondo and then they would display new inventions. This time they brought the magnet. Melquiades, a heavy gypsy with an untamed beard and sparrow hand, put on a bold public demonstration of what he himself called the eighth wonder of the learned ALCHEMISTS of Macedonia. He went from house to house dragging the two metal ingots and ingots did their magic, like pots, pans, tongs etc tumble down from their places, the lost metal items reappeared! Melquiades proclaimed with a harsh voice: “Things have a life of their own. It’s simply a matter of waking up of their souls.” Jose Arcadio Buendia, the founder of Macondo, thought that it would be possible to extract gold from the bowels of earth. He traded his mule and a pair of goats for the two magnetized ingots.
The term of alchemy, everything is related to Soul of the world. See, how Paulo Coelho’s soul is awakened for a great creation and how he draws energy from the first page of Marquez! Just notice the similarity between the names Melquiades and Melchizedek: the Old king! Melchizedek is a Biblical character from Old Testament, who possesses immense wisdom. Melquiades also possess immense wisdom. In the next March gypsies return. This time they brought a telescope. Jose Arcadio Buendia conceived the idea of using that invention as a weapon of war. Melquiades tried to dissuade him, but he finally accepted two magnetized ingots and three colonial coins in exchange for the magnifying glass. That money was from Ursula’s small chest with gold that she had inherited from her father and that she had buried underneath her bed.
In The Alchemist, when the boy wishes to travel around, his father gives him a pouch that held three ancient Spanish gold coins. The money was found one day in the fields. His father wants it to be a part of his inheritance
Just compare the similarities even in the number of coins and their source of inheritance. It clearly indicates that Paulo Coelho is greatly influenced by Marquez!
When the solar war project of Jose Arcadio Buendia fails, Melquiades, the honest gypsy returns his doubloons in exchange for the magnifying glass and leaves some Portuguese maps and several instruments of navigation. In his own handwriting he set down a concise synthesis of the studies by Monk Herman. (Does monk Herman belong to the old Coptic monastery?). After conducting several experiments Jose Arcadio Buendia proclaims that the earth is round, like an orange. The whole Macondo is convinced that he had lost his reason. When Melquiades returns back, he gives a public praise and gives him a gift: the laboratory of an Alchemist.
Dear readers, just imagine, what kind of relationship exists between Melquiades and Jose Arcadio Buendia, the man who was the leader of the travel which lasted for twenty six months and founding of Macondo. Isn’t it similar to the relationship between the Alchemist and Santiago the boy? Santiago’s travel also lasts for nearly the same amount of time. What should we understand from this comparison of travel time! The aim of travel of Buendia is to find out an outlet to the sea, but that of Santiago is to cross the desert and reach the Pyramids for his treasure. In alchemy, when the sea recedes, deserts form! Jose Arcadio Buendia finds out that Macondo is surrounded by water and Santiago, desert around the pyramids!

Sequels
part 2 -
http://vessislava.blogspot.com/2010/11/blog-post_11.html
part 3 - here

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Самотният


Той тичаше. Така, както вятърът се втурва и разголва дърветата – сухи вейки, осакатени от времето.
Той бягаше. Бягаше от реалността, която сваляше маските, обезобразили лицето му.
Той, всъщност, си имаше име. Не, не име, а – имена. По едно за всеки случай. То вървеше с маска, костюм и усмивка.
Днес той беше „Самотният бегач на дълги разстояния” и нищо не можеше да го накара да бъде „Спасителят в ръжта” – маска за друг случай, друго време. Просто – друго име.
Самотният – на галено, - беше холерик, който подскачаше като пинг-понг, ударен в масата за тенис. Накъдето го изпратеха, натам и подскачаше. Когато загубеше инерция, той си я даваше сам и продължаваше да подскача. Нищо, че отстрани изглеждаше като бягане.
Самотният беше самотен точно заради това – никой не беше опитал да го разбере какво прави и най-вече – защо. Всички го приемаха като надежден конформист, на когото можеха да дадат посока и да извикат с престорена загриженост: „Заеко, бягай!”
А той просто подскачаше. За да няма неудобни въпроси, беше облякъл костюма на бегача с надпис „Самотният” на гърдите, а на гърба му ясно личеше номера – 666. Само че никой не се обърна след него, за да го види. Те знаеха, че ще бяга. Не знаеха обаче, че Самотният ще се завърне при тях. С ново име. С нова маска. С нов костюм. С нова усмивка.

---------------------------------------------------------------------------------
С поклон пред:
Алън Силитоу,
Джеръм Селинджър
и
Джон Ъпдайк

петък, 1 октомври 2010 г.

Ден на поезията и музиката


Скъпи приятели,

Днес, първи октомври, се отбелязва междунароният ден на поезията и музиката. Wikipedia дава следното
определение за поезия:

"Поезията (от гръцки: ποίησις, „творчество, творение“) е форма на литературното изкуство, при която езикът се използва заради неговите естетически и стимулиращи емоциите качества в допълнение към (или вместо) чисто познавателното и семантичното му съдържание. Поезията може да бъде писана самостоятелно, като отделни стихотворения, или в съчетание с други изкуства, както в поетичната драма, песните или поезията в проза."

Мога ли да кажа кой е любимият ми поет? Не, твърдо не. Това са толкова много хора, че започна ли да изреждам, със сигурност ще забравя някого и няма да мога да си го простя. Ето защо, искам да ви поздравя с едно стихотворение на един от любимците ми - Федерико Гарсия Лорка:

БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА*

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
- Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

*(Превод от испански: Ал. Муратов, Ат. Далчев; публикувано в litclub.com)

Нека празнуваме, като отдадем нужното уважение на думите. Думи, които се леят като музика.
Честит празник!


снимка: uen.org

петък, 24 септември 2010 г.

Пъстър свят (билингва)


Приятели мои
са дърветата
с протегнати
към синьото
ръце.
И храстите,
цветята
(хризантемите)
в зеленото намерили
покой.
И птиците,
и пеперудите,
и даже – бръмбари
към жълтото
унесени
във полет.
Във този пъстър
свят
аз казвам
НЕ!
на дяволи
във черното
заровили глави.

Motley World

Friends of mine
are the trees
with stretched
to the blue
hands.
And the bushes,
the flowers
(the chrysanthemums)
into the green found
some peace.
And the birds
and the butterflies
and even some beetles
to the yellow
rapt
in the flight.
In this motley
world
I say
NO!
to the devils
into the black
their heads buried.

понеделник, 20 септември 2010 г.

Разпилени (разкрития)



вариант –1-

Когато жълто-червените листа прегръщат земята за сбъдване (и сбогуване), дебели жилетки (споделени) прилепват по телата. Отдалечават ни едни от други. Или пък ни провокират, за да се открием? Под пластовете, които скриват нашето Аз. Онова, което се осмелява да се разкрие само през лятото (голо) (съвършено в несъвършеното) (здраво).
Там някъде, на чаша (топъл) шоколад, сядат мечтите (за да плетат) и клюкарстват ли, клюкарстват (до прегракване) (до пръсване) (до себеотричане).
Лятото (се изплъзва) наконтено. Отива при друга (земя). За да я напусне в мига, в който е повярвала (в принадлежност).
Жълто-червените листа се сливат (в почвата). За да се родят (надежди) за отглеждане (през зимата).
Вятърът пее (на ухо) нещо (без аранжимент).
Разпиляваме се (в гонене) на вятъра.


вариант -2-

и сбогувания
(споделени)
...
голи
съвършени
(в несъвършенство)
здрави
топли
до прегракване
до пръсване
до себеотричане
се изплъзват
...
земя
(с принадлежност)
надежди
(през зимата)
пеят
(на ухо)
без аранжимент

петък, 17 септември 2010 г.

Белота


Голотата на града блесна под неоновия разкош. Голота желана, показна, предизвикателна. Всеки, изгаврил се с града, ще бъде обявен за невинен. Та той си го търси, а неонът скрива белезите на старостта. Разгулно създание! Бъди проклето!
...
Когато Пешо стъпи за първи път на площада пред онази огромна църква, имаше усещането, че сърцето му ще изскочи. Свикналите на чист, планински въздух дробове се свиха болезнено от газовете и смога. Главата му се замая. Той се отпусна на земята, но вместо нежната ласка на тревата, усети твърдостта на бетонния тротоар. Вместо с мило близване от вярното си куче, беше дарен с леко, но настоятелно подритване. „Пиян е!” – чу някъде много, много отдалече. Пиян ли? Искаше му се, но от два дни – когато напусна селото си, - не беше хапвал нищо, освен случайно подхвърлени корички мухлясал хляб.
Затвори очи и сякаш потъна в сеното на плевника си. Когато отново ги отвори, усети заслепяващата светлина на неона. След като свикна с това ново, за него, усещане, различи бели стени, бели чаршафи. Толкова белота не беше го обграждала дори през зимата. В този момент видя най-красивото женско лице да се навежда над него. И то бяло, бяло, обградено от руси коси, а очите сини, като планински вирове.
- Ангел – прошепна Пешо, едновременно изплашен и възхитен.
- Казвате се Ангел? В документите, които намерихме в палтото Ви, пише Петър. Ваши ли са? – изчурулика неземно красивото създание.
- Ти ... си ... ангел.
- Не, не съм. Аз съм медицинска сестра. Името ми е Славея.
- Болница ... – объркан, а и не много разговорлив по природа, Пешо не можеше да направи цяло изречение.
- Да, Вие сте в болница. Претърпели сте сериозен инцидент . Имате ли роднини или приятели, на които да се обадим?
Роднини? Приятели? Пешо отново затвори очи. Спомни си последната вечер в хоремага. Кой дявол го беше накарал да отиде там? Останал от малък кръгъл сирак, той пасеше овцете на селото. Отбиваше се в хоремага веднъж в месеца, когато му даваха парите. Той не знаеше много ли са, малко ли са. Не харчеше за нищо и ако преди време даскалът на селото – Манол – не му беше казал, че му се полагат и, че така е справедливо, нямаше да си ги иска. Обаче, запомни тези две думи – „полага се” и „справедливо”.
Онази вечер отиде както обикновено, да си получи това, което му се „полага” и чу историята, която разказваше даскалът.
Чобанин от някакво си друго село ходел в столицата веднъж в годината. Давал на рецепцията на скъп хотел всичките събрани през годината пари и казвал, че иска всичко – ядене, пиене, жени и ... да го изгонят, когато парите свършели.
Пешо си тръгна замислен, без да обръща внимание на подвикванията от страна на съселяните, че му било време да опита от софийския живот. Я колко джамити мъж бил станал, а още си нямал булка. Сигурно му се искало. Искаше му се и още как! Беше гледал овните как оплождат овцете, а откакто свари една двойка да се люби в полето, все за това си мислеше и се срамуваше от мокрите си завивки. До тогава, обаче, не беше и помислял, че подобно нещо му е отредено и на него. До тази вечер. Когато се прибра, изобщо и не се замисли. Наметна палтото, в чийто вътрешен джоб пазеше парите и тръгна. Не знаеше накъде е града, но щеше да върви по асфалта. Знаеше, че той свързва селото с града. Погледна овчиците. Стана му тъжно. Не беше „справедливо” да ги оставя, но пък това, да стане мъж и то в града, му се „полагаше”. Никой не можеше да го убеди в противното.
- Палтото... парите... – промълви Пешо с още затворени очи.
- Какви пари бе, селяндур?! Нямаш две стотинки, а лечението тук не е безплатно. Ще извикам доктор Иванов да се разправя с тебе. Не, полиция ще викна – развика се Славена и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.
Пешо се отпусна назад и заплака. Изкарваха го лъжец, а той не умееше да говори, какво останало – да лъже. Щеше да избяга от болницата. Ей сегинка, само да се изправи. Отметна завивката и извика. Единият му крак липсваше.

Градът се готвеше за нов спектакъл, в който смъртта беше част от програмата. Неонът властваше навред. Не беше справедливо, но му се полагаше. Поне през нощта.