Из дневника на една никотинозависима

От четиридесет на десет-дванадесет. Ясно ви е, че не говоря за години. За какво ли? За цигари. Ако сте непушачи, направо ви завиждам. Но точно вие няма да ме разберете. Квит сме, нали?
А аз? Аз си помагам с електронна цигара. Евтина. Китайска. Дими само първия ден. На втория – само свети. Изгорях! За цигара. С яко количество никотин. И катран. И всичките там шит-отрови. Толкова е вкусно да се пуши! По-вкусно е и от шоколад. Ако ме видите, ще разберете, че много обичам шоколад.
Разкъсвам се между разум и чувства. Електронната цигара се зарежда. Пет часа. Пет часа? Пет часа-а-а!! Имам право само на една цигара на всеки три часа. Измивам ръцете си. Не им слагам крем. Искам да усетя аромата на цигарата и да го задържа между пръстите. Божествен аромат. Или адов? Все тази. Харесвам го! Нежно търкалям късчето хартия, пълно с така нужната ми смес между дланите. Поднасям цигарата към разширените си ноздри. Искам да поема този аромат с всяка частица на окаяното ми (да се чете – гладно за никотин) тяло. Захапвам я с ъгълчето на устата. Толкова е вкусно! Изкушавам се да я отхапя. Вместо това, хващам в ръка новата си запалка. Обещах й да получи по-дълъг живот от предшественичките й. Ах, само ако знаеше какво ми коства това! Не издържам. Паля. Вдишвам дима и искам да го задържа завинаги. Кръвта напира да излезе през слепоочията ми. Шшшт! Спокойно! Ще го пусна. И пак. И пак. Цигарата е изпушена. Жалък фас догаря в пепелника. Bye-bye, smoke! Bye-bye, happiness! Клишетата атакуват гладния ми за още никотин мозък.
Два часа и петдесет и три минути до следващата цигара. Четири часа и петдесет и три минути до зареждането на електронната цигара. Забивам нокти в дланите. Чупя ги (ноктите, не – дланите). Опипвам шията си. Късам колието си. Късам нервите – мои и на близки хора. Времето се влачи като слюнка от устата на ленивец. Ска-па-нооо!
Да не мислите, че пуша чуждоземски (ех, какви ли не ги измисляхме в детството!) цигари? Аз съм българка и подкрепям родното. Или каквото остана от него. Дали ме е грижа за родния въздух? Хайде бе! Точно вие ли питате? Вие, които не слизате от колите си? Вие, които почиствате точно тези коли до бордюра на тротоара, по който се разхождам? Вие, които щедро ароматизирате телата си със спрей-дезодоранти? Вие, които управлявате заводи, бълващи отровен дим? Да отговарям ли?!
Като споменах детство, иска ми се да се върна в онзи ден от пролетната ваканция на шести клас. Тогава запалих първата цигара, повярвала, че ще отслабна. Отслабнах, но две години по-късно. Не от цигарите. От тях се отслабва умствено. Влияят добре на въображението, но ...
(тук следват драсканици – ужасни криволичещи линии, след като желанието за цигара, а не ръката ми е водило химикалката).
Та, ако можех да се върна в онзи момент, бих хванала за ухото желаещата да отслабне и бих я влачила до тенис корта. Или до плувния басейн. Или до парка – да потича.
Ами да! Остава толкова много време до заветния, не – сакрален момент на запалването на цигара. Ще потичам в парка. От про(пре)пушване не се отслабва, но от отказване се дебелее. Със сигурност. Има толкова примери около мен. Няма да ги изреждам поименно.
Ето ме в парка. Имам усещането, че всички са се вторачили в мен и искат да привлекат вниманието ми. Защото пушат. Седналите на пейката дами. Онова момче, награбило крехкото момиче (Браво бе! Издуха дима направо в устата й). Пушете си. Да ви е сладко. Аз ли не знам колко?!
Тичам. Бавно. С поглед, прикован в хоризонта. Не защото съм чела Кастанеда. За да не виждам закачливото пламъче на цигарите. Спирам за малко. Кашлям. Белите ми дробове са пред колапс. Кашлям пак. Поемам си въздух и продължавам. Малко след това поемам към дома ми.
Влизам. Нещо не е наред. Да не съм объркала вратата? Не, не е това. Просто не мирише на цигари, а на свеж въздух, влязъл през широко отворения прозорец. Къпя се. Парфюмирам се. Ноздрите отново са разширени, но им е приятно да уловят аромат, различен от никотиновия. Поглеждам часовника. Четиридесет и пет минути до следващата цигара... Май ще я пропусна. Пак кашлям. Пия чай (абсурд е да бъде кафе – без цигара то е осакатено). Излизам. Ще тръгна накъдето и да е. Стига там да не се пуши.