Инокентий Аненски (Съдбата на поетите от сребърния век), част 1

С. Бавин
(Превод със съкращения)
Инокентий Аненски
/20 август (1 септември) 1855 – 30 ноември (13 декември) 1909 г./
Личността на Инокентий Федорови Аненски остава в по-голямата си част загадка за съвременниците си.
За това са говорили много хора: и неговия син, Валентин Кривич („за мен лично, в бащата винаги се обединяваха няколко съвършено различни хора”); и Максимилиан Волошин, отбелязал с учудване след запознанството си с поета през 1909 година: „в моето съзнание се обединиха много „Аненски”, които аз не събирах в едно лице”; и критикът А. Гизетти, който се отзовава на смъртта на Аненски със статия, в която подчертава съществуването в него на „множество лица-ларви, рязко противоречащи си една на друга”.
Бъдещият поет се е родил в Омск, където съдбата е запратила семейството на доста крупния административен деятел Ф.Н. Аненски. След няколко години семейство Аненски пристигнали в Томск, а през 1860 г. се върнали в Петербург. От крайно оскъдните мемоарни източници става известно, че Инокентий (за домашните – Кеня) е изглеждал като „префинен цвят на градската цивилизация /.../ Едва ли не от най-ранните си години той живял сред книги и книгите /.../ Постъпвайки в гимназията, момчето се увличало по древните езици, след това по гръцката митология, гръцка и римска история и литература. Античният свят притежава за него особено очарование и той скоро влиза в него през глава”.
В Петербург Инокентий бил възпитаван основно в семейството на по-големия брат – Николай. В съвсем не пълните автобиографични, недатирани бележки, поетът е отбелязал, че той „изцяло е задължен /.../ на „интелигентното” битие” на брата и съпругата на брат му, принадлежащи на поколението на шестдесетниците. Н. Ф. Аненски, известен обществен деятел, журналист, човек с демократични възгледи, е направил много за оформянето характера на брата, но на него винаги са му били чужди поетичните пристрастия на Инокентий.
Взаимоотношенията на юношата с родителите, съдейки по всички публикувани материали, не излизали от рамките на чисто битовите и за това практически – неизвестни. Един, обаче, любопитен факт, си струва да бъде отбелязан. Вече бъдещ студент във втори курс, Инокентий се върнал за известно време в родителската къща. Квартирата се намирала в дома на ъгъла на „Пряжка” и „Офицерска” и по-късно известна като музей... Александър Блок: „Младият Аненски гледаше безлюдния насип в същите тези прозорци, - пише авторът на монография за него, А. Федоров, - в които в които след малко повече от четири десетилиетия през него гледал – в края на своя недълъг живот – авторът на „Дванадесетте”.
Античният свят, в който Аненски по думите на неговата роднина Т. А. Богданович, „влязъл презглава”, станал предмет на неговите професионални интереси. През 1878 г. Аненски завършил историко-филологическия факултет на Петербургския университет и станал преподавател по древни езици в една гимназия. Педагогическата дейност се оказала основен източник на неговото материално благосъстояние до края на живота му. Аненски така и не проговорил съвременни езици и не станал професионален литератор, т.е. човек, който си изкарва прехраната с литературен труд. Причините за това, според мемоаристите, са битови (той се оженил рано за една вдовица с две деца); вероятно има и други обстоятелства – в частност, по подразбиране, ролята му в системата на педагогическата дейност, когато либералният натиск срещу класическото образование в средното училище се обострили. „Има ли право един убеден защитник на класицизма да хвърли своето знаме в такъв момент, когато то е обградено от всички страни от неприятели? Няма ли да бъде срамно да се бяга?” – питал себе си Аненски.
От друга страна, същата тази Т. А. Богданович отбелязала такива лични черти у поета, като развито „до крайност” самолюбие в съчетание с „изключителна скромност” при пълното отсъствие на честолюбие. Това може да обясни факта, че Аненски не направил „нито крачка”, за да влезе в този литературен и културен кръг, който е можел да оцени по достойнство неговия талант, а средата, в която се намирал (като преподавател, след това – директор на гимназии в Киев, Петербург, Царско Село, в последните години – инспектор на санкт-петербургския учебен окръг, действащ държавен съветник), в основата си била склонна да разглежда „страничните” занимания на своя колега като причудливи.
Впрочем, статиите по педагогика, история на руската и античната литература и антична митология, дори и преводите на пиесите на древногръцкия историк Еврипид (последните, всъщност е редно да кажем в професионалния „Журнал на министерството на народната просвета”) не можели да му донесат широка известноси. Това осъзнавал и самият автор: „Изобщо не се смущавам за това, че работя изключително за бъдещето, и все още тая надежда до пет години да доведа до край пълния превод и художествен анализ на Еврипид – първият на руски език, така че да си изработя едно редче в историята на руската литература – в това са всичките ми мечти” (писмо до А. В. Бородина, 29.11.1899 г.); „няма опасност Еврипид да ме прослави, но още по-малка е опасността да ме разврати с прилив на богатство” (пак до нея 14.07.1905).
Аненски започнал да пише стихове, по собствено признание, през седемдесетте години на 19-ти век, „а тъй като в тези години още не знаели думата „символист”, то аз бях „мистикът” в поезията /.../ Аз твърдо държах дълбоко загнездилите се в душата ми думи на моя брат Николай Федорович: „До тридесетгодишна възраст не се печата” и се чувствах доволен от това, че познатите девици преписваха мои стихове и даже (как да не стана феминист!) учеха тези глупости наизуст”. След университета „стихчетата пак покълнаха, - слава Богу, поне не бяха напечатани”... От този период са публикувани само няколко фрагмента, които съвсем не предсказват появата на поет, за когото след прочита на посмъртно издадения сборник „Кипарисов ковчег” Александър Блок ще каже (в писмо до В. Кривич): „...Невероятна близост на преживяванията, обясняваща ми много за мен самия”.
Появата на такъв Аненски е обусловена, очевидно, от другите. И тук е нужно, макар бегло да се спрем на творчеството на Аненски като литературен критик, адепт на импресионистичния метод в изкуството. Размишленията за поезията в статията „Бальмонт-лирика”, Аненски утвърждава: „Стихът не е създание на поета, той дори, ако искате, не принадлежи на поета /.../ Той – не е на никого, защото той не служи на никого и нищо, защото изконно, по самата въздушност на своята природа, стихът е свободен и още повече, той е никому непринадлежаща и от всекиго изградена мисъл /.../ Стихът, това – ново, ярко слово, падащо в морето на вечно разтворимите...” А не много по-рано, в статията „Какво е това поезия?”, подготвена като предговор към нов сборник стихове, но невлязъл в него, Аненски пише, че изкуствените думи, по негово мнение са, „все по-тънко и безпощадно правдиво разкриваща се индивидуалност” /.../ с нейната тайна и трагизъм съзнанието за нашата безнадеждна самота и ефимерност”, се проявява „аз-ът, който жадно търси да възпита в себе си този свят и превръщайки се в него, да го дели със себе си.”
Сега вече е по-лесно да се обясни „произходът на Аненски-поета.
___________________________________________________________________
оригинал
___________________________________________________________________
Иннокентий Анненский (Судьбы поэтов серебряного века)
С.Бавин

Личность Иннокентия Федоровича Анненского осталась во многом загадкой для современников.
Об этом говорили многие: и его сын, Валентин Кривич («для меня лично в отце всегда соединялось несколько совершенно разных людей»); и Максимилиан Волошин, отметивший с удивлением после знакомства с поэтом в 1909 г.: «в моем сознании соединилось много "Анненских", которых я не соединял в одном лице»; и критик А. Гизетти, который, откликаясь статьей на смерть Анненского, подчеркнул сосуществование в нем «множества ликов-личин, резко противоречащих друг другу».
Будущий поэт родился в Омске, куда судьба занесла семью довольно крупного административного деятеля Ф. Н. Анненского. Спустя несколько лет Анненские переехали в Томск, а в 1860 г. вернулись в Петербург. Из крайне скудных мемуарных источников известно, что Иннокентий (для домашних — Кеня) выглядел как «утонченный цветок городской цивилизации [...]. Чуть не с младенчества он жил среди книг и книгами [...]. Поступив в гимназию, мальчик увлекся древними языками, потом греческой мифологией, греческой и римской историей и литературой. Античный мир обладал для него особым очарованием, и он скоро ушел в него с головой».
В Петербурге Иннокентий воспитывался в основном в семье старшего брата — Николая. В весьма неполной автобиографической недатированной заметке поэт отметил, что он «всецело обязан [...] "интеллигентным" бытием» брату и его жене, принадлежавшим к поколению шестидесятников. Н. Ф. Анненский, известный общественный деятель, журналист, человек демократических взглядов, многое сделал для становления характера брата, но ему всегда были чужды поэтические пристрастия Иннокентия.
Взаимоотношения юноши с родителями, судя по всем опубликованным материалам, не выходили за рамки сугубо бытовых, а потому практически неизвестны. Один лишь любопытный факт стоит привести. Уже будучи студентом второго курса, Иннокентий на некоторое время вернулся к родительскому очагу. Квартира находилась в доме на углу Пряжки и Офицерской и известна ныне как музей... Александра Блока. «Молодой Анненский смотрел на пустынную набережную в те же самые окна,— пишет автор монографии о нем А. Федоров,— в которые через четыре с лишним десятилетия на нее смотрел — на исходе своей недолгой жизни — автор "Двенадцати"».
Античный мир, в который Анненский, по словам его родственницы Т. А. Богданович, «ушел с головой», стал предметом его профессиональных интересов. В 1878 г. Анненский окончил историко-филологический факультет Петербургского университета и стал преподавателем древних языков в гимназии. Педагогическая деятельность оказалась основным источником его материального благосостояния до конца жизни. Говоря современным языком, Анненский так и не стал профессиональным литератором, т. е. человеком, зарабатывающим себе на жизнь литературным трудом. Причины мемуаристы называют бытовые проблемы (он рано женился на вдове вдвое его старше с двумя детьми); вероятно, есть и другие обстоятельства — в частности, понимание им своей роли в системе педагогической деятельности, когда обострились выступления либеральной прессы против классического образования в средней школе. «Имеет ли право убежденный защитник классицизма бросить его знамя в такой момент, когда оно со всех сторон окружено злыми неприятелями? Бежать не будет стыдно?» — спрашивал себя Анненский.
С другой стороны, та же Т. А. Богданович отмечала такие личные черты поэта, как развитое «до щепетильности» самолюбие в сочетании с «чрезвычайной скромностью» при полном отсутствии честолюбия. Этим можно объяснить тот факт, что Анненский «ни шагу» не сделал, чтобы войти в тот литературный и культурный круг, который мог бы оценить по достоинству его талант, а среда, в которой он находился (как преподаватель, затем — директор гимназии в Киеве, Петербурге, Царском Селе, в последние годы — инспектор Санкт-Петербургского учебного округа, действительный статский советник), в основном склонна была рассматривать «посторонние» занятия своего коллеги как причуду.
Впрочем, статьи по педагогике, истории русской и античной литературы и античной мифологии, даже перевод пьес древнегреческого драматурга Еврипида (последние, кстати сказать, печатались в узко-профессиональном «Журнале министерства народного просвещения») широкой известности принести и не могли. Это сознавал и сам автор: «Нисколько не смущаюсь тем, что работаю исключительно для будущего, и все еще питаю надежду в пять лет довести до конца свой полный перевод и художественный анализ Еврипида — первый на русском языке, чтоб заработать себе одну строчку в истории русской литературы — в этом все мои мечты» (письмо А. В. Бородиной, 29.XI.1899); «нет опасности, чтобы Еврипид прославил меня, но еще меньше, кажется, может быть опасения, что он развратит меня приливом богатства» (ей же, 14.VII. 1905).
Начал писать стихи Анненский, по собственному признанию, в 1870-е гг., «а так как в те годы еще не знали слова символист, то был мистиком в поэзии [...]. Я твердо держался глубоко запавших мне в душу слов моего брата Николая Федоровича: "До тридцати лет не печататься", и довольствовался тем, что знакомые девицы переписывали мои стихи и даже (ну как тут было не сделаться феминистом!) учили эту чепуху наизусть». После университета «стишонки опять прокинулись,— слава богу, только они не были напечатаны»... Из этого периода опубликовано лишь несколько фрагментов, которые совершенно не предсказывают появление поэта, о котором после прочтения посмертно вышедшего сборника «Кипарисовый ларец» А. Блок скажет (в письме В. Кривичу): «...Невероятная близость переживания, объясняющая мне многое о себе самом».
Появление такого Анненского обусловлено, видимо, другим. И здесь нужно хотя бы бегло остановиться на творчестве Анненского как литературного критика, адепта импрессионистического метода в искусстве. Размышляя о поэзии в статье «Бальмонт-лирик», Анненский утверждал: «Стих не есть созданье поэта, он даже, если хотите, не принадлежит поэту [...]. Он — ничей, потому что он никому и ничему не служит, потому что исконно, по самой воздушности своей природы, стих свободен и потому еще, что он есть никому не принадлежащая и всеми созидаемая мысль [...]. Стих этот — новое яркое слово, падающее в море вечно творимых...» А немного раньше, в статье «Что такое поэзия?», подготовленной как предисловие к новому сборнику стихов, но не вошедшей в него, Анненский писал, что в искусстве слова, на его взгляд, «все тоньше и беспощадно-правдивее раскрывается индивидуальность [...] с ее тайной и трагическим сознанием нашего безнадежного одиночества и эфемерности», проявляется «я, которое жадно ищет впитать в себя этот мир и стать им, делая его собою».
Теперь легче объяснить «происхождение» Анненского-поэта.