Суходолски манастир "Света Троица"

 За три часа пеша от нас, точно срещу Западната порта на Западен парк успях да стигна до манастира (в пети микрорайон, отстрани на "Лидл" има пряка пътечка и ще слезете на околовръстното само за около 500 м.), минавайки покрай суходолския язовир вдясно, да разгледам и снимам, да се разговоря с благата (архаизъм, но много хубава и точна дума) жена, която продава свещи, да запаля три за здраве и да поздравя отец Иван, който се е погрижил за това информацията за манастира да бъде достъпна за всички. Тъй като надписът не се разчита добре, ще препиша част от основната информация:

"На това място, около Х век е имало селище и църква. Към края на XIV век селището било опожарено от турците, а оцелелите жители избягалии положили началото на селата Бучино и Суходол.  В продължение на шест века на това място е останал само един каменен кръст, напомнящ, че тук е имало света обител и на празника на Свети Дух хората от тези села са идвали на поклонение и са правели курбан за здраве. До петдесетте години на ХХ век преданието за тази църква е било забравено почти. През 1957 г. тракторист от Горна баня, като орал земята, закачил голям камък и по Божие провидение поставил гранитен кръст с надпис "С. Троица". През 1985 г. овчарят Петър Войнов от Суходол, пасейки стадото си на това място, чул глас: "Мястото е свято!" До вечерта човекът починал, но успял да разкаже чутото на сина си и за неговите видения. След смъртта му, синът поставил мраморен кръст. Отец Ангел Гагаров от с. Ветрен, служащ в църквата в Суходол, заедно с инициативния комитет - Елена , Валя, Златка, Петрана, бай Сандо - започват разкриване на основи на църква и без никакви строителни разрешения започват изграждането на праклис (от старогръцки - "малък молитвен дом"), стъпил върху старите основи на голямата каменна селска църква.  След постъпването на отец Иван като председател на църквоното настоятелство, храмът е разширяван на два пъти с колонаден притвор и кръстообразни абсиди, издигнат е купол, построена е камбанария и чешма. На храма е направен пълно освещение от Крупнишки епископ Натанаил на 7.11.1993 г. с полагане на частица от светите мощи (с пълно освещаване) на свщмчк. Харалампий, избавител на всяко зло и покровител на пчели, мед и дълголетие. Цялостна изография е извършена от художник Михаил Николов - дарение. В манастирския комплекс се намира една от най-новите чудотворни икони в България на св. Богородица, точно копие на руската знаменита Тихвинска св. Богородица. Оставена е (подарена) след като по незнаен начин са се сдобили с тази икона. Чудотворните икони се появяват по чудодеен начин на определени места, където Бог счита за нужно, за да проявят силата си сред вярващия народ и за полза и възрастване на православната християнска единствена спасителна вяра. Храмовият празник е на Петдесетница."

 

маршрутът, по който минах аз, голяма част от който можете да си спестите

Водните кули на София

 Не съм първата, със сигурност не и - последната, заинтригувана от тези красиви постройки, строени предимно в началото на ХХ век. Предназначението им е да регулират напора и разхода на вода, да създат запаси от нея и да изравнят графика на водните помпи, както ни информира "Уикипедия". Колкото по-високи стават жилищните сгради, толкова по-малка е нуждата от тези кули. Някои от тях се рушат, други са запазени, а трети - преустроени. Мои основни водачи бяха Drone Reporter с блестящи кадри от дрон и програмата "БНР Култура", посветила цял цикъл на водните кули в България, част 1 от който включва именно софийските. Без дрон, без кола и без журналистическа карта, успях да видя 7 от 8-те за 4 дни, вмъквайки определено време за това в обичайния ми график и като бонус, походих добре, наслаждавайки се и на други места наоколо.

 Ще започна с по-малко известните.

Кулата при Локомотивно депо, София. Улица "Заводска" №1. Намира се вдясно от централния вход, на улицата към главния на Централни софийски гробища. Построена е през 20-те години на ХХ век. От програмата на БНР научавам, че тя е най-голямата - на цели 8 етажа, част от които са съблекални, стаи за персонала, техническа част, докато се стигне до горния етаж, самия резервоар. Кулата е със статут на недвижима ценност от Националния инстут за недвижимо култутно наследство. Оградена е и намах пряк достъп до нея. Това е, което успях да снимам с повдигане на пръсти, катерейки се по един камък (така успях да снимам входа, който виждате в долния ляв ъгъл) и с нелошата камера на телефона ми. 

Кулата при Трамвайно депо "Искър". Трамвай 20. Последна спирка, именно депото. Е, ето ме и мен. Срещу ми - ограда. Отстрани, също. Пътеката между тях с трънливи храсти. Ами сега? О, ето я красавицата! И пак така, повдигам се на пръсти, притичвам напред-назад и ... "Какво търсите?" - сепва ме мъжки глас, който се оказва на един от охранителите. Посмяхме се добре - те, докато са ме гледали на камерите и решили да проверят какво става, аз, малко по-късно. Браво, хора! Вършите си работата. След като си пожелаваме хубав ден, решавам да заобиколя, надявайки се на по-добра видимост, тъй като и тази кула е оградена и нямам пряк достъп до нея. По-добрият вариант е да се слезе на предпоследната спирка, "Софарма", да се продължи напред, след нея, и да се завие по първата улица вдясно, а след това вляво по линията на рядко минаващия трамвай (по разписание е такъв) 23. Така бях наградена и със снимката със слънчев лъч (долу, вдясно).

Кулата на бул. "Рожен" №2. Тя е в двора на бившия завод "8 март"и  също е оградена, но  все повече се убеждавам, че това е добро решение. За малко да пропусна, но в един от коментарите към майстора на дрона, човек споделя за тази кула. 

Кулата на бул. "Илиянско шосе", също, №2, а спирката на автобуси и трамваи там е ... "Софарма". Твърде много повторения, но няма да търсим "под вола теле". През 2021 г. кулата, заедно с тази до Локомотивното депо, получава статут на недвижима ценност от Националния инстут за недвижимо култутно наследство. 

5. Кулата в "Люлин", V микрорайон, зад блок 507. Когато споделих снимката ѝ във ФБ групата на квартала, много хора си спомниха детството, когато тя е била отворена. Момчетата са се качвали до върха ѝ, където имало "корито"/"басейн" (очевидно, резервора) и оттам хвърляли учебниците и тетрадките си, а момичетата боязливо правели няколко крачки, ужасени  от истории с духове. Сега кулата е затворена, а "Историческа работилница Люлин" ще бъде един от защитниците ѝ. Да, вече има графити по нея, но нека това остане най-големият ѝ проблем. 

1932 г. София вече има водоснабдителен резервоар "Лозенец", зад Духовната семинария и е крайната точка на Рилския водопровод. Най-кратко обяснение е - минете зад оградата на храм "Св. Йоан Рилски" в двора на Семинарията, продължете по горска пътечка и проврете апарата през оградата. Ето още малко от историята му, източник на който е "publics.bg": По време на Втората световна война резервоарът е бил обект на бомбардировки, а силно земетресение по-късно е увеличило пробойните му. Обновяването му е осъществено през 2013 - 2014 г. 

И, разбира се, красавицата - кулата-резервоар на Горни Лозенец, а от 2015 г. - галерия "359". Намира се на улица "Галичица". Ако слизате по десния тротоар на бул. "Джеймс Баучер" от бул. "Черни връх", завийте вдясно по ул. "Галичица" и ще я видите. Построена е през 1928 - 1929 г. по

 проекта от 1903 г. на германския инженер Франц Салбах. Изградена е по френската система от железобетон и тухлена зидария. Допълнителната функция на кулата е била на наблюдателница. Като галерия "359" тя вече е символ на инициативата "Водна кула арт фест", за който можете да прочетете тук. 

Не успях да снимам кулата при Американския колеж. Може би, аз обърках нещо, но момчетата от охраната на входа ме увериха, че няма такова съоръжение и учтиво ми напомниха, че снимането там е забранено. И при тази среща с охранители, се убеждавам, че това са надеждни, добре възпитани и готови да съдействат хора. Все пак, имате шанс да я видите като кликнете на маркирания в синьо Drone Reporter в началото.

януари 2023 г.

Ето, че дойде и последният ден на януари.  Как използвах този месец?

1. Не спрях да пътувам и да описвам приключенията си (с клик върху съответното, оцветено в синьо, отивате на самия пътепис) до: Кюстендил, Етрополе, Кремиковски манастир, Кътински пирамиди и Сурва в Перник. 

Продължих и откритията си в София, за целта още през декември отворих нова страница "Бижутата на София, ч.2"

2. Прочетох три книги.

1.     

  „Пътеписът на един Котарак“ (2015 г.)

Хиро Арикава, превод – Маргарита Укегава

Издателство „Colibri”, 2022 г.

 

Авторката е радоена през 1972 г. И вече е носител на престижни награди. Тя пише предимно в стила „лек роман“, който заедно с манга, е  основата на аниме филми. За преводачката (прощавайте, но не мога да свикна с м.р. за всички проофесии) научавам от сп. „Ева“, че е била професионална танцьорка и след класическия балет и други танци, се е отдала на „буто“ – съвременна форма на японския танцов театър. Този „тъмен танц“ е вид бунт срещу всички табута като сблъсква противоположности Това е и причината за Маргарита Укегава, още 19-годишна, да замине за Япония. Там и се запознава с, вече бившия си, съпруг. Върщат се заедно в България, където се женят (идва от "женитба„", а не от – взимам си жена), имат син и госпожа Укегава започва да учи японистика в СУ,  а малко по-късно печели стипендия за университета „Васеда“ в Токио, алма матер и на един от предпочитанитеот мен  японски писатели Харуки Мураками. Въпреки  че е преводачка само от пет години (2017 г.) тя успява чудесно да пресъздаде атмосферата в малкия в началото и все по-разширяващ се  о т пътешествието свят на котакра Нана (означава 7) – хората и котките, белязали пътя му ни разказват много за традициите, бита, културата и душевността на Япония. Като се замисля за всички котки, променили живота ми,  струва ми се, че едва ли има по-добър воадач в лабиринта на човешките чувства и емоции от това специално животно. Така човешките и драми, и радости могат да бъдат разгледани по съвсем различен начин. Нима е случайно тогава, че наричат котките „терапевти“? Нима има нещо чудно в това, че ни лекуват на всички нива, на които можем да изпитаме болка? И няма раздяла, дори „отвъд линията на хоризонта“. За себе си избирам този цитат:

„Броим спомените от преживяното при досегашните ни пътешествия и отново се отправяме на път. Припомняме си онези, отишли си преди нас, и мислим за другите, дето ще дойдат след нас.“

    „Магията на пътешествията“

Колектив от автори

Издателство „СофтПрес“, 2018 г.

 

Пътеписи. Възможност да посетя места, за които може би, заради времето, а може би заради финансите, бих могла само да мечтая. Докато, макар и малко, някои от историите са излишна загуба на време, изпълнени с никому ненужните „страхотно“ и производни, лишени от смисъл, емоционални прилатателни, то други са истинска машина на времето и пространството, даващи напълно реална представа за местата посетени от авторите. Както казах, пътеписите, от чието присъствие в книгата не останах впечатлена, са малко и ще се понеса още веднъж по следите на тези автори, отвели ме до различни точки от земното кълбо. Сякаш чувам въпроса - какъв е смисълът на един пътепис.? Струва ми се, поне да даде информация, до която трудно бихме имали достъп, а емоцията да ни се покаже, а не – разкаже. Както знаете, принцип, валиден за всеки вид писане.  Ето една информация, която е много интересна (не само за мен, вярвам) – през 1997 г. т в Литва е била обособена република Ужупис (литовският Монмартър с население 7 хиляди жители и армия от 12 души). В конституцията са залегнали правата на хората – да бъдат единствени и неповторими, щастливи или нещастни, да мързелуват, да обичат и да допускат грешки (от Елица Лукова).

За себе си избирам този цитат от „Без багаж“ в Перу“ на Биляна Траяянова и Валери Белчински, който макар да засяга конкретна ситуация, е валиден за всяко пътешествие:

„... заснет материал е свален на компютрите. Започвам да го преглеждам и да откривам безброй паралелни реалности, които през цялото време са били част от обстоятелствата и нашите преживявания, но ние не сме им обърнали внимание, вторачени в снимачния процес.“ 

1.    

   „По следите на хайку“ (2022 г.)

София Филипова

Издателство „Изток-запад“

 

Благодарна съм, че бях една от избраните да познават София лично и дори ѝ гостувах. Нейната фина душевност заличаваше сякаш с четката на опитен калиграф всички грапавини на характера ѝ само с две три движения – протегнатата ръка, усмивката, хумора. В тази книга, която тя, уви, не можа да види, но върху която е работила внимателно, са събрани статии за основните понятия в японските поетични форми (самите те разгледани подробно и онагледени с примери), както и дв рецензии за книги. Може би, ще си кажете – какво ново? Новото е, че София не само изрежда ей така, между другото, понятия, давайки им определения и събирайки поизведения, с които да ги онагледи, а самата тя заживява и се слива с тези понятия. Особено силно изразено е това сливане в есето „Любонвна хайку естетика“. Благодаря ти, София! Благодаря ти за уроците, за гостоприемството, за това, че изтърпя и моите грапавини. Съжалявам за това, че не успях да ти кажа колко ценен човек в живота ми си ти. Благодаря ти за тази книга! За себе си избирам този цитат:

„Какъв разкошен букет от цветя сте, всички вие – от японската хайку градина! – всяко със свое ухание и нюанси, всяко с личното си умение да съчетава видимото с невидимото, въображаемото с реалното...“

3. Изгледах три филма: "Баншите от Инишерим", режисьор Мартин Макдона ,"Викингът" (филмираната версия на легендата, вдъхновила Шекспир за "Хамлет"), режисьор Робърт Егърс. , "Молитва за дявола", реж. Даниел Щам. И трите филма са от 2022 г.

Проследих и следните минисериали:

"The Passage", преведен на български като "Процепът" - 2019 г., по романа на Джъстин Кронин (2010 г.), реж. Джей Лий Томпсън

"Монахинята войн", само 1-ви сезон.  2022 г. Режисьор Саймън Бари - съжалявам, но не е моят тип сериал

"1899" - р 2022 г. Режисьор Баран бо'Одар - определено фаворитът ми. 

4. Научих глаголица и вече опитвам да пиша на нея.

5. Продължавам "Тренировки по пантофки", в които има вече 35 видеоклипа. 

Сурва в Перник - 2023 г.

 Кукерите гонят злото с различни маски, ефектът от които се подсилва от чановете на кръста им. Най-после, след три години отлагане (2020 г. - водна криза със заплаха от епидемия; 2021 г. - COVID 19; 2022 г. - Омикрон), XXIX Международен фестивал на кукерските игри "Сурва" се състоя официално (неофициално, през 2021 г. хората от региона са изпълнили ритуала). И така - откъде е тази работа с маските и силния звук, плашещ злото? Митове и легенди да искате! Преплитат се едни с други, божества получават различни имена, но историите, в основата си, остават еднакви. Такъв е и случаят на бог Зарей - подлият Зевс, преобразен като змия, влязъл при Персефона и тя заченала Загрей, наречен още "първият Дионис". Всичко хубаво, но мойрите - онези три женици, които сучат и усукват нишките на съдбите (не само човешки) - прошепнали на Хера какви ги е вършил съпругът ѝ и тя изпратила титаните по следитге на новороденото. Майката, обаче, го дала на куретите (внимание с наименованието!) - жреци на Зевс. Те вдигали шум, за да заблудят титаните. Последните открили Загрей, докато си играел със седемте играчки: конус, ромб, астрагал, пумпал, ябълка, руно и огледало, което разкрило истинския му лик. Побягнал злочестият, преобразявайки се в какво ли не , но в крайна сметка, когато добил образа на бик, титаните го хванали и ВНИМАНИЕ - СЛЕДВА СЦЕНА НА УЖАСИТЕ: заръфали полусорово и полуопечено месото от тялото му, разчленено на седем части. И ако девственицата Атина Палада не била скрила сърцето му, а Аполон не събрал останките му и не ги бил положил пред триножника в Делфи, Деметра нямала да има какво да възкреси, колкото и категорична да била заповедта на Зевс. Ето как различните маски представят различни епизоди от тази легенда и различните превъплашения на Зарей. Например, белият кукер е самият Зевс; кукерите без маски, но с намазани лица са титаните; попът е двуполов и седемте предмета, с които е запасан, са седемте играчки на Зарей; а бикът - превъплъщение на Зарей в последната му битка.

Източници: "Уикипедия" и "Успелите.бг"