Ето, че дойде и последният ден на януари. Как използвах този месец?
1. Не спрях да пътувам и да описвам приключенията си (с клик върху съответното, оцветено в синьо, отивате на самия пътепис) до: Кюстендил, Етрополе, Кремиковски манастир, Кътински пирамиди и Сурва в Перник.
Продължих и откритията си в София, за целта още през декември отворих нова страница "Бижутата на София, ч.2"
2. Прочетох три книги.
1.
„Пътеписът на един Котарак“ (2015 г.)Хиро Арикава, превод –
Маргарита Укегава
Издателство „Colibri”,
2022 г.
Авторката е радоена през
1972 г. И вече е носител на престижни награди. Тя пише предимно в стила „лек
роман“, който заедно с манга, е основата
на аниме филми. За преводачката (прощавайте, но не мога да свикна с м.р. за
всички проофесии) научавам от сп. „Ева“, че е била професионална танцьорка и
след класическия балет и други танци, се е отдала на „буто“ – съвременна форма
на японския танцов театър. Този „тъмен танц“ е вид бунт срещу всички табута
като сблъсква противоположности Това е и причината за Маргарита Укегава, още
19-годишна, да замине за Япония. Там и се запознава с, вече бившия си, съпруг.
Върщат се заедно в България, където се женят (идва от "женитба„", а
не от – взимам си жена), имат син и госпожа Укегава започва да учи японистика в
СУ, а малко по-късно печели стипендия за
университета „Васеда“ в Токио, алма матер и на един от предпочитанитеот
мен японски писатели Харуки Мураками.
Въпреки че е преводачка само от пет
години (2017 г.) тя успява чудесно да пресъздаде атмосферата в малкия в
началото и все по-разширяващ се о т
пътешествието свят на котакра Нана
(означава 7) – хората и котките, белязали пътя му ни разказват много за традициите,
бита, културата и душевността на Япония. Като се замисля за всички котки,
променили живота ми, струва ми се, че
едва ли има по-добър воадач в лабиринта на човешките чувства и емоции от това
специално животно. Така човешките и драми, и радости могат да бъдат разгледани
по съвсем различен начин. Нима е случайно тогава, че наричат котките
„терапевти“? Нима има нещо чудно в това, че ни лекуват на всички нива, на които
можем да изпитаме болка? И няма раздяла, дори „отвъд линията на хоризонта“. За
себе си избирам този цитат:
„Броим спомените от преживяното при досегашните ни пътешествия и отново се
отправяме на път. Припомняме си онези, отишли си преди нас, и мислим за другите,
дето ще дойдат след нас.“
„Магията на пътешествията“
Колектив от автори
Издателство „СофтПрес“, 2018
г.
Пътеписи. Възможност да
посетя места, за които може би, заради времето, а може би заради финансите, бих
могла само да мечтая. Докато, макар и малко, някои от историите са излишна
загуба на време, изпълнени с никому ненужните „страхотно“ и производни, лишени
от смисъл, емоционални прилатателни, то други са истинска машина на времето и
пространството, даващи напълно реална представа за местата посетени от
авторите. Както казах, пътеписите, от чието присъствие в книгата не останах
впечатлена, са малко и ще се понеса още веднъж по следите на тези автори,
отвели ме до различни точки от земното кълбо. Сякаш чувам въпроса - какъв е смисълът
на един пътепис.? Струва ми се, поне да даде информация, до която трудно бихме
имали достъп, а емоцията да ни се покаже, а не – разкаже. Както знаете,
принцип, валиден за всеки вид писане. Ето една информация, която е много интересна (не само за мен, вярвам) –
през 1997 г. т в Литва е била обособена република Ужупис (литовският Монмартър
с население 7 хиляди жители и армия от 12 души). В конституцията са залегнали
правата на хората – да бъдат единствени и неповторими, щастливи или нещастни,
да мързелуват, да обичат и да допускат грешки (от Елица Лукова).
За себе си избирам този
цитат от „Без багаж“ в Перу“ на Биляна Траяянова и Валери Белчински, който
макар да засяга конкретна ситуация, е валиден за всяко пътешествие:
„... заснет материал е свален на компютрите. Започвам да го преглеждам и да
откривам безброй паралелни реалности, които през цялото време са били част от
обстоятелствата и нашите преживявания, но ние не сме им обърнали внимание,
вторачени в снимачния процес.“
1.
„По следите на хайку“ (2022 г.)
София Филипова
Издателство „Изток-запад“
Благодарна съм, че бях една
от избраните да познават София лично и дори ѝ гостувах. Нейната фина душевност
заличаваше сякаш с четката на опитен калиграф всички грапавини на характера ѝ
само с две три движения – протегнатата ръка, усмивката, хумора. В тази книга,
която тя, уви, не можа да види, но върху която е работила внимателно, са
събрани статии за основните понятия в японските поетични форми (самите те
разгледани подробно и онагледени с примери), както и дв рецензии за книги. Може
би, ще си кажете – какво ново? Новото е, че София не само изрежда ей така,
между другото, понятия, давайки им определения и събирайки поизведения, с които
да ги онагледи, а самата тя заживява и се слива с тези понятия. Особено силно
изразено е това сливане в есето „Любонвна хайку естетика“. Благодаря ти, София!
Благодаря ти за уроците, за гостоприемството, за това, че изтърпя и моите
грапавини. Съжалявам за това, че не успях да ти кажа колко ценен човек в живота
ми си ти. Благодаря ти за тази книга! За себе си избирам този цитат:
„Какъв разкошен букет от цветя сте, всички вие – от японската хайку
градина! – всяко със свое ухание и нюанси, всяко с личното си умение да
съчетава видимото с невидимото, въображаемото с реалното...“

3. Изгледах три филма: "Баншите от Инишерим", режисьор Мартин Макдона ,"Викингът" (филмираната версия на легендата, вдъхновила Шекспир за "Хамлет"), режисьор Робърт Егърс. , "Молитва за дявола", реж. Даниел Щам. И трите филма са от 2022 г.
Проследих и следните минисериали:
"The Passage", преведен на български като "Процепът" - 2019 г., по романа на Джъстин Кронин (2010 г.), реж. Джей Лий Томпсън
"Монахинята войн", само 1-ви сезон. 2022 г. Режисьор Саймън Бари - съжалявам, но не е моят тип сериал
"1899" - р 2022 г. Режисьор Баран бо'Одар - определено фаворитът ми.
4. Научих глаголица и вече опитвам да пиша на нея.