Часове (уроци) по ужас

 Днес, 12.11.2021 г., в 15 часа ще се сбогуваме с майка ми. Мисля, че точно сега е моментът да споделя с вас тези уроци, които взехме (съвсем не безплатно - и финансово, и психически)

...

Знам, че много от вас ще се усмихнат накриво и ще кажат: „Говори ми!“ Не за друго, а защото за тях е или до скоро е било ежедневие. За сестра ми, моето дете и мен беше нещо непознато и за да могат други (дано не се налага на никого) да бъдат подготвени, ще споделя накратко часовете (уроците) по ужас, които взехме в интервала от 16 септември до 09 ноември 2021 г. Имам и снимков материал, но засега ще го спестя, тъй като и написаното е доста трудно за „преглъщане“.

На 16 септември майка ми беше оперирана, след като бяха изгубени няколко месеца, за да се установи каква точно е причината за внезапните ѝ прималявания, рязко влошено зрение и затруднение в пазенето на равновесие, две години след изваден тумор на мозъка (ако е нужно, мога и медицинската формулировка да напиша). През тези месеци ѝ бяха направени кръвни, ЯМР и Pet-скенер изследвания. Операцията беше в клиниката по неврохирургия на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“. ПРЕКРАСНИ  доцент Минкин и докторите Кразапрянов и Габровски, както и анестезиолог Тодоров, БЛАГОДАРЯ ВИ! Не само „касапи“, но и хора, които при всяко посещение и при всеки телефонен разговор, даваха подробна информация и насоки. Единственото, за което малко съм объркана, е, че не успяха да ни подготвят за евентуални последствия, които както разбрахме от опит, не са едно или две. Друг сериозен проблем, на който те самите са подложени – трябва да извършат определен брой операции, за да си получат заплатите. Повтарям – ГЕНИАЛНИ неврохирурзи, дипломирали се и специализирали в най-добрите градове по света, трябва да работят на... „норма“ (нали така се наричаше, но не се ли отнасяше за производство по шаблон?). Не мога да простя такава нелепост! И въпреки това, те търсят най-добрия вариант.

На 17 септември, спешно, близък човек на майка ми трябваше да бъде с нея в самостоятелната стая, в която беше настанена, вързана с каиши, защото буйствала. Този близък човек бях аз. Лекарите ми обясниха за какво става дума и подчертаха, че моето задължение е да стоя до нея, за да види познато лице. Около час по късно ѝ беше направен скенер, до който я придружих и където беше упоена от прекрасен анестезиолог. Всичко до тук мина сравнително нормално. И оттам нататък бяхме оставени сами в стаята. Дойде медицинската сестра Валя, която включи система и ѝ даде лекарствата. Тя е единствената от колежките ѝ, която прояви разбиране и показа професионализъм. За съжаление, нейната смяна приключи само няколко часа след пристигането ми в болницата. Малко по-късно ще разкажа за другите от персонала. Не знам как майка ми прие лекарствата, тъй като до следващата сутрин тя не спря да бълнува. Беше буквално в паралелни времеви измерения – ту малко дете, тръгнало да събира гъби с приятелка, ту млада баба на красива внучка, с която бяха набрали цветя (внучката е дъщеря ми), ту млада тъща, на която не трябваше никога да ѝ се купуват такива неудобни обувки, но не и оперираната жена в този момент на абсолютен кошмар за мен, през който никой от персонала не дойде поне за секунда. Изключение прави доктор Габровски на вечерна визитация. Увери ме, че все още всичко случващо се, макар и неприятно, е в рамките на „нормалното“.

На 18 септември рано сутринта, майка ми се „върна“. Едва в този момент осъзна, че е оперирана. Повиках сестрата, която е твърде високопоставена, за да се представи, но ако някой от клиниката чете, ще поясня, че говоря за много добре поддържана руса дама с очила, и тя ми се развика – защо не съм била дала лекарствата на „пациентката“?!!! Аз, която правя „дисекция само на думите“, както намекнах в стихотворение, което прочетохте наскоро. Малко по-късно трябваше аз да придружа майка ми в тоалетната, да ѝ сменя памперса и да ѝ направя тоалет. Санитарката реши, че нейната работа е да излее две капки „Доместос“ в тоалетната и една в мивката, да пусне водата и да си тръгне с погнусена физиономия. Освен това тази, същата, санитарка беше възмутена, че на 16 срещу 17 септември майка ми не им е дала възможност да... поспят???!  Целият ден мина в раздвижване на майка ми, храненето ѝ, нов тоалет, смяна на чаршаф. От кого мислите? От мен разбира се, некомпетентата, която не се досети да отиде в манипулационната и да вземе лекарствата! Аз, на която ѝ беше направена строга забележка, че не мога да налея вода от диспенсъра, тъй като това място (питах се – не трябва ли да се заключва) е опасно, особено предвид това, че пациентите могат да направят всякакви бели. Заради себе си, пак да повторя – трябва да гадая точните лекарства и дозата им, но не и да налея 200 мл. вода. На всичкото отгоре, санитарките се мръщеха на това, че трябва да сменят торбичките на катетъра! Не, само в реанимация те се сменят от мед. сестрите, за да отчитат количеството. В отделението, точно мед. сестра подчерта, че трябва да се обърна към санитарките. Само една от тях, дошла вечерта, прекрасна и като визия, въпреки или точно заради белега на лицето си, също ненамерила за нужно да си каже името, но от скромност, откликна с готовност да смени торбичката и да почисти стаята.

19 септември. Моят рожден ден. Сестра ми ме смени за седем часа, за да успея да се изкъпя и да видя детето си за малко и се върнах отново в болничната стая. Хигиената, даването на храна и лекарства и „разходките“ в коридора отново си бяха наша, на близките, грижа.  

20 септември. Беше ми напомнено, че е време да се прибера у дома. Лекарите ми обясниха подробно какво е положението на майка ми и че на другия ден ще я изпишат. Аз им се доверих. За сестрите и санитарките, обаче, отношението ми се промени само към по-лошо. Останала сама, майка ми се опитала да повика някоя от тях няколко пъти и след като никой не реагирал, станала, за да отиде до тоалетната. Залитнала, ударила си, слава богу леко, главата в стената и едва тогава сестрата отишла при нея. Доцент Минкин се скарал сериозно на персонала си, но съм убедена, че не знае и за половината от своеволията им.

21  септември. Дъщеря ми беше категорична, че ще ме смени и ще спи при баба си, която вече беше в пълно съзнание, ставаше по малко, обслужваше се в тоалетната и банята, хапваше добре. Постоях при тях и се прибрах.

22 септември. Сутринта започна добре, но докато се приготвях за новия ден, детенцето ми (макар и пълнолетна отдавна, си остава такава за мен до края на живота ми) се обади треперещо, че баба ѝ получила припадък и тя, също като мен, с образование и професия далеч от медицинските, нямаше представа какво се прави в такъв момент. Успях да стигна за 15 минути, да разтрия гърба и да потупам лицето на майка ми, която отново „се върна“. Дъщеря ми и аз я преместихме на дивана, завихме я и ѝ дадохме вода. За щастие, мама-боец беше отново в съзнание. По-късно сестра ми и съпругът ѝ закараха майка, по нейно собствено желание, в Рехабилитационен център и тя беше там за десет дни – на място, където  получава адекватна медицинска помощ и където реагират на момента, ако отново има припадък или друга нежелана реакция след операция. Изключение направи отново една медицинска сестра от руски произход, също "анонимна", която си позволила да се държи нагло с всички свои пациенти. 

Изписана от рехабилитационния център на 18 октомври, мама остана вкъщи. Раздвижвахме я постепенно, разпределяхме лекарствата ѝ (вече съм готова ако не за медицинска сестра, то поне за санитарка), подготвяхме ѝ храна. Всичко това продължи до 01.ноември, когато по предписание от „Св. Иван Рилски“, започна лъчетерапия в „Токуда“, където беше приета. До следващия ден, вторник на обяд, макар и много трудно, говореше по телефона. След това, разтревожени, ние се свързахме с лекаря, който искал да ни „стресне“, казвайки, че сме го излъгали за състоянието на майка ни – тя била неадекватна. Напомнихме му в какво състояние я прие. Да, така било, но ето, че тя имала „лъче-непоносимост“ и те... се отказаха от нея. Да не носят отговорност за смъртта ѝ, може би?!

На 04 ноември, неспособни да я накараме да се храни, я настанихме в център „Филаретова“, където получи съвършено професионални грижи. Започнаха да я хранят и дават вода и лекарства с назална сонда. Дори временно се успокоила и започнала да говори, дори неща, различни от реалността. За съжаление, на 09 ноември вечерта издъхнала. Увериха ни и със сигурност вярвам, че е била спокойна и не е била в стрес. Това е единственото място, където медицински сестри и санитарки не се чувстваха велики и отговаряха по телефона във всеки един час от денонощието, давайки подробна информация и дори намираха време да ни успокоят. Не бяхме допуснати в центъра, поради забраната за свиждания, в следствие на епидемията, за която може би, ще пиша друг път.

Не ми се говори в момента за наглостта на държавните служителки (вие си ползвайте м.р., ако искате) в общината, които трябваше да издадат акт за наследници, необходим за организиране на поклонението. Накратко – все едно ни направиха някаква специална услуга, а не си вършеха работата.

Колкото до погребалните услуги... Хората, които ги организират, са много внимателни, добре възпитани и добре организирани. За обратната страна, има установен твърд ценоразпис и където и да отидете, каквито и варианти да търсите, разликата може да бъде максимум 100-150 лева. На фона на крайната сума е като разлика от 20 стотинки при закупуване на хранителни продукти.

Бъдете здрави и се пазете, скъпи приятели! Благодаря на всички вас, които протегнахте ръка и все още сте в готовност да помогнете. Благодаря и на личния ни лекар, доктор Ников от медицински център „Орион“, който през всичките тези две години не забави нито едно направление, не отказа нито една консултация по телефона или на живо. Човекът, който изказа искрени съболезнования и също ни пожела да бъдем здрави и да се пазим. 

Бижутата на София

 Част 1

Църквата „Света София“ – втората най-стара в София, построена през V век

Името ѝ означава „Премъдрост Божия“ и затова, неин патрон е Иисус Христос, съответно празникът ѝ е на 25 март, Благовещение.

Камбаната на църквата е на дърво, до нея.

Архитектура - латински кръст с удължено източно рамо, завършващо с апсида, а куполът (без отвори) е центриран върху пресечната точка на кръстовидния план (централен кораб, пресечен от напречен). (източник – „Уикипедия“)

След османското нашествие е била превърната в джамия, но през 1818 г. и през 1858 г. силни земетресения разрушават сградата и минарето пада, което кара турците да изоставят храма.

Възстановена е през 1927 г., а от 1930 г. в нея се отслужват богослужения.

По време на реставрациите, са открити гробници и гробнична архитектура, което води до изграждането на първия подземен музей на София (2012-2013 г.)

 

част 2

Бижуто, пряка на „Московска“, улица „Малко Търново“. 

Много хора я наричат „машина на времето“, тъй като на скромните си 60 метра пази под паветата артефакти на 4500 години. Носи се легенда, че тук е била някогашната часовникова кула, периодично подпалвана от намиращите конкуренция в нейното присъствие, часовникари. Техните ателиета дали старото ѝ име - „Часовникарска“. Със сигурност, тук се е намирал любимият бар на Цар Борис III – „Луна“. Уви, има и тъжен спомен от по-близко минало: вратата към килиите на Държавна сигурност.  Още по-новата история е запазена под формата на опушената фасада на „Архиви“ – като сянка, напомняща палежа на Партийния дом през 1990 г.

част 3

Националният археологически институт с музей (НАИМ) при БАН е създаден през 1948 г. като сливане на Археологически институт и археологически музей.

На 17 юни 2014 г. открива изложбата „Каменни паметници от колекцията на НАИМ-БАН. Експозиция на открито“. Направена е по проекта „Консервация, реставрация и подобряване начина на експониране на каменните паметници от фонда на Националния археологически музей. Паметниците са от Римската епоха. Те са от  три града: римската дунавска колония Ескус (край село Гиген, Плевенско), което означава “град с най-висок статут в римските провинции“; Никополис ад Иструм (край село Никюп, Великотърновско) и Сердика (София), които са представители на римските градове-муниципиуми (от латински – общини) с ограничено самоуправление. По-голямата част от каменните паметници  напомнят как е изглеждал римският градски площад - центърът на обществения живот.

Важно – НАИМ има дни на безплатно посещение: всеки втори четвъртък от месеца за пенсионери, а всяка последна неделя от месеца за всички категории посетители.

(по данни от сайта на НАИМ)

част 4

Ул.“Георги Сава Раковски“, известна също като“ Раковска“ – дължина 3.850 км. На север започва от ул. „Козлодуй“, пресича булевард „Сливница“, а на юг достига до булевард „Евлоги Георгиев“. Нарича се също и „Улицата на театрите“, тъй като много от тях са точно на нея или в непосредствена близост.

Театър „Сълза и Смях“ – ул. „Г.С. Раковски“ № 127

Името идва от най-старата професионална българска столична театрална трупа, създадена през 1892 г. Понастоящем, театърът е със статут на Открита сцена на Народния театър „Иван Вазов“ (от 2010 г.), а още от 1998 г. е без щатна актьорска група.

 

Театър 199 – касата е на ул. „Г.С. Раковски“, а адресът е ул. „Славянска“ №8

Създаден е през 1965 г., а от 2007 г. името му е Театър 199 „Валентин Стойчев“ в памет на дългогодишния му директор. 199 са местата, с които разполага. Всъщност, след ремонта, те са 169 – твърди се, че е заради комфорта на зрителите и сигурно е така. Рядко подземно помещение може да бъде толкова уютно. Актьорите и режисьорите се събират в театъра на проектен принцип.. Пред театъра е Стената на славата „199 стъпки към успеха“ – отпечатъци от най-известните актьори, играли на сцената на театъра.

 

Учебен драматичен театър при НАТФИЗ – на ул. „Г.С.Раковски“ № 108А

Започва своята история като в продължение на две години е театрална школа към Народния театър „Иван Вазов“, а от 1948 година е официално първото българско Държавно висше театрално училище. В първия випуск са приети 22 студенти по актьорско майсторство и 9 по режисура, а две години по-късно и 16 по театрознание. Отначало курсът на обучение за всички специалности е четири години, но по-късно той става пет за режисьори и за театроведи. Първият ректор е През 1954 г. става Висш институт за театрално изкуство “Кръстьо Сарафов”, а от 21.07. получава названието “Национална академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов”.

част 5

Народен театър „Иван Вазов“

Адрес  ул. „Дякон Игнатий“ №5

Декември, 1898 г. Създава се с фонд за построяването на сграда за държавния театър, за което е взето решение от Народното събрание. През 1904 г. този фонд вече е нараснал до 350 000 лв. Един от първите сред българските интелектуалци, които защитават идеята за национален театър. е народният поет Иван Вазов. На 3 януари 1907 г. тогавашният министър на просвещението проф. Иван Шишманов посреща трупата на народния театър в новата сграда, а за рождена година на най-стария професионален театър се счита 1904 г. – професионалната група „Сълза и смях“, преименувала се на „Български народен театър“.

Театърът, в този вид, в който го познаваме днес, е построен по проект на известните виенски архитекти Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, които вече са автори на множество театрални сгради във Виена, Одеса, Загреб, Прага, Висбаден, Братислава и други европейски градове, превърнали се в забележителности. Основите са положени на 4  юни 1904 г. на мястото на дъсчения театър “Основа”, където преди това трупата е играла своите представления, а в края на 1906 г. сградата е завършена.

На сайта на Народния театър е публикуван "Театрален етикет". 

 (по данни на сайта на Народния театър)

Част 6

Национален Център по Трансфузионна Хематология

Адрес: ул. Братя Миладинови, 112

Работно време:

делнични дни от 8.00 до 12.00 и от 13.00 до 18.30 часа

събота, неделя и официални празници от 9.00 до 15.30 часа

 Когато познат ме попита кое ще бъде следващото „бижу на София“ и получи отговор, реагира с: „Егати бижуто!“ Да, приятелю, не е от най-красивите сгради в София. Да, приятелю, за да стигнеш до входа, трябва, искаш или не, да се срещнеш поне с един от „кръвните мафиоти“, но това са нищожни проблеми, сравнени със случващото се вътре. Случва се чудото „Спасяване на живот“. Особено когато човек, като мен, е бил дарен с живот като по чудо и се радва на нов, че има и в повече, най-малкото, което може да направи, е да дари и за другите. Дано не се налага, но ако ви е нужна, ще даря кръв през април, юни, август, октомври и декември 2021 г., така че не се колебайте да ми пишете. До тогава, ще го правя безвъзмездно за хора, попаднали в неблагоприятен инцидент, който изисква кръвопреливане. Тъй като съм над 18, но под 65 г., съвсем малко, но все пак над 50 кг., хемоглобинът ми е като на млад човек, а и съм кръвна група 0+, няма защо да се колебая. Двата пъти, когато дарих, се чувствах превъзходно и нищо чудно, тъй като кръводаряването подпомага процеса на обновяване на кръвни клетки и увеличава имунната защита. Убедих се, че всички консумативи за стерилни и нямаше никаква опасност за здравето ми. Другият плюс за мен самата са безплатните изследвания за СПИН, хепатит В и С и сифилис. Ако искате, можете да дарите подаръчните комплекти на някой гладен, беден, бездомен човек. Ако пък сте били болни от COVID-19 и сте се възстановили, можете да дарите и кръвна плазма.

Знаете ли, че за начало на безвъзмездното кръводаряване в България се счита 1958 г. в „Градска станция по кръводаряване“. От друга страна пък, началото на кръводаряването е било възможно благодарение на откритите от Уилям Харви ЗАКОНИ ЗА КРЪВООБРЪЩЕНИЕТО ПРИ ХОРАТА И ЖИВОТНИТЕ. Разбира се, като всяко начало, никак не е било лесно. Неуспешните опити за директно преливане на кръв от едно животно на друго, от животно на човек и от човек на човек са завършили трагично, но на тези жертви дължим възможността да си помогнем в трудни моменти. 

Част 7

Храм "Света Неделя" №20

адрес: площад "Света Неделя", бивш пл. "Куручешме"

Носи името на светицата, Неделя-Кириакия, родена в Мала Азия. Още от съвсем малка е възпитана като християнка, тъй като родителите ѝ се сдобили с нея, след като дълго се молили за това да имат дете. Заради религиозните си вярвания била хвърлена в тъмница, но чудното изцеление на раните ѝ и отказът ѝ да приеме чуждите идоли на император Диоклетиан, била осъдена на смърт. Тя умира едва на 22 г., малко преди да изпълнят присъдата. 

Храмът е катедрала на софийската митрополия. Предполага се, че в първоначалния си вид  - с каменна основа и дървена конструкция нагоре - е бил построен през Х век. През 1856 г, започва изграждането на новия храм - трикорабна базилика - от майстор Петър Казов и неговите около 40 майстори. През 1858 г. силно земетресение разрушило почти готовата църква. Поради финансови недоразумения, Казов оставил храма с временен покрив.

16 април 1925 г. Военната организация на БКП взривява югозападното крило на храма като част от терористичния им акт, при който загиват 193 души, а 500 са ранени. 

Почти новият храм с височина на купола 31 м., в който е върнат двуредовия позлатен иконостас, бил осветен на 7 април 1933 г.

Част 8

Храм "Свети Седмочисленици"

Както за мен, така и за дъщеря ми, това е много специално място, което всяка от нас откри за себе си, без да сме налагали една на друга мнението си. Ето защо, това е още една причина - наред с очевидната красота и не по-малко интересната история - да включа храм "Свети Седмочисленици" в тази публикация. 

От построяването ѝ през 1528 г. от Синан (тогава, 39-годишен) до 1900 г. е била "Черната джамия" или "Имарет джамия". Черна, защото минарето ѝ било построено от витошки гранит, чийто цвят е черен. Това минаре е паднало при едно земетресение през 18 век. Майсторът Синан, твърди се, бил българин, взет още като малко момче от родителите му и възпитан като еничар. Построил е много джамии, дворци, водопроводи (цели 7!), бани и др. Когато през 18 век голяма част от турците се оттеглят и джамията, постепенно загубила влиянето си, се превръща в склад за муниции. Тъй като София се разраствала много бързо, на мястото на турската махала се появила Алигина махала и се усетила нуждата от храм. През 1896 г. Столична община дала решение за строеж на нова църква. 

Благодарение на Петко Каравелов,през 1897 г. е било издадено разрешение вместо да се строи нова сграда, да бъде преустроена Черната джамия. Също на Петко Каравелов се дължи и името на храма - Свети Седмочисленици, наричани още Светите Светлозарни учители: Кирил и Методий и учениците им Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава. Църквата не включва към тях шестия ученик - Константин Преславски, тъй като не е бил канонизиран. Желанието на Петко Каравелов било да бъде погребан в двора на църквата. Желание, което е било изпълнено през 1908 г.  

Основният план за църквата е дело на руския архитект Александър Померанцев, а работните планове от българските архитекти Петко Момчилов и Йордан Миланов. Преустройството, което е пристройка от притвора и камбанарията, е извършено върху централния корпус на джамията. Югоизточната стена е избита и се иззидала олтарната абсида. Отличителна особеност на храма е иконостасът - зидан и покрит с гипсови орнаменти.  През 30-е години на ХХ век на камбанарията от западната страна е монтиран един от последните стенни часовници. В храма са съхранени част от мощите на св. Климент и св. Горазд и кутрето на дясната ръка на св. Харалампий, 

 

част 9

Религиозна толерантност

Площ 1 кв. км. (квадрат със страна 1 км.) или 1000 декара. Не, изобщо няма да мисля в посока малко ли е или много като площ. Многото точно на този квадратен километър в центъра на София е събирането на четири религиозни храма на едно място: православен, католически, еврейски и мюсюлмански.  Като прибавим мирните шествия на последователите на Кришна, протестантските, евангелистките, източноправославните и всякакви други църкви в града, без апломб, ще го нарека "чудо", което говори и за толерантността на моите съграждани към правото на всеки да изповядва своята религия мирно, с преклонение пред своя Бог и спазвайки своите традиции.

За православния храм - катедралата "Света Неделя" разказах в част 7.

Католическият храм "Свети Йосиф" е най-големият в България. Построен през 1885 г. и разрушен по време на бомбардировките през 1944 г. Новият храм е възстановен през 2002 г., а на полагането на първия му камък е присъствал папа Йоан Павел II. Проектът е на архитектите Косьо Пеев и Стоян Янев. Строежът приключва през 2006 г.

Софийската синагога, най-голяма на Балканите и трета в Европа, след тези на Будапеща и Амстердам, е построена през 1909 г. по проект на Фридрих Грюнангер и е реплика на виенската синагога, унищожена през Втората световна война. Българската синагога оцелява, но богата ѝ библиотека от средновековни текстове е била унищожена по време на войната.

Джамията "Баня Баши" (много бани) е построена през 1566 г. от архитекта Синан - същият, построил "Черната джамия", върху която е изграден храмът "Свети Седмочисленици". Джамията има голям молитвен салон за мъжете, галерия за жените, а чешмата служи за ритуално измиване, преди влизане в салона. 

част 10 

Най-дългият булевард в София

Това е булевард "Сливница" - 10.200 км. (добро трасе за средата на подготовката на маратона), въпреки че е на половината дължина на русенския първенец "България" (21.600 км.). Софийският "дългуч" свързва площад "Сточна гара" с ж.п. прелеза на гр. Божурище. Голям особняк е - номерата на сградите му не са последователни и докато като цяло номерацията нараства от запад на изток, то в частта межу булевардите "Константин Величков" и "Петър Дертлиев", от изток на запад. Като добавим и това, че някои от номерата му се дублират с тези на стария булевард "Вълчо Иванов", направо можем да си пеем "Welcome to the Jungle" на всички видове GPS-и. 

За себе си (вярвам, че не съм само аз, разбира се), наричам това трасе "гимназиалният булевард". Цели четири гимназии са с адрес булевард "Сливница": професионалната по аудио, видео и телекомуникации "Александър Попов", националната професионална по приложни изкуства, националната професионална по прецизна техника и оптика "Михаил Ломоносов" и Софийската професионална по туризъм. Особено много харесвам един от малкото кулни часовници точно на тази гимназия.

По бул. "Сливница" има "мизерни" на пръв поглед сгради, но за много хора те са свързани с детството им и имат своята носталгична стойност. За тези, които "имат очи, нека гледат" - има и красиви или поне опити за красиви произведения на ърбан изкуството. 

Неминуемо, обаче бижуто на бижуто булевард "Сливница" е обновеният и вече много красив, някога "Шарен", а после преименуван на "Лъвов мост", построен през 1889 - 1891 години. Четирите лъва са по поръчка на Вацлав Прошек и са изработени от австрийската компания "Вагнер Биро". Четирите бронзови фигури символизират бунта на убитите четирима книжари Стоян Табаков, Никола Крушкин-Чолака, Киро Геошев и най-младият от тях, обесен точно на на това място, Георги Стоицев-Абаджията, чиято паметна плоча е подновена след ремонта на площада, свързан с проекта "Транспортен възел Лъвов мост". 

Част 11

Графити

...

Като споменах ърбан изкуството, неминуемо трябва да поговорим

и за графитите - underground и street art. Те са нещо като татуировки по кожата на всеки град. Без значение дали той се разширява за добро или за лошо, татуировките се деформират и добиват най-различни форми. Някои от тях са тип "затворнически", В + М = ВНЛ, пред които пещерните рисунки, считани за първите графити, са направо шедьоври. Други обаче достигат съвършенството на съвременното изкуство. Нещо, на което можем да се научим от майсторите на графити, е анонимността. Те използват псевдоними и почти никой, освен най-близките приятели и не всички роднини, знаят нещо за тях. Това е може би същинското изкуството - да остане оценено или охулено само по себе си, а не заради името и/или подписа върху него. Харесваме или ненавиждаме графитите, те са факт и не можем да се преструваме, че не съществува,т само защото нечия (псевдо)чувствителност може да бъде наранена.

Ще ме попитате - какво общо имат графитите с бижутата на София? Контравъпрос - какво общо имат златните "ланци" и кичозните пръстени, та макар и със скъпоценни камъни, с ювелирното изкуство?

част 12

Едно от бижутата на София, свързано със значителни периоди от живота ми, които ще запазя за себе си, се намира между ул. "Козяк" на изток, бул. "Петко Ю.Тодоров" на запад, улица "Бяла черква" на север и улица "Хенрик Ибсен" на юг и югоизток. То е дом на 65 вида птици, от които 29 са защитени, а 2 са в Червената книга на България.

През него минава онази река, за която в градския фолклор се пее с надежда "сливова да стане...", да - Перловската.

Е, вече се досетихте, че говоря за един от най-големите паркове на столицата, Южния. За него, архитектът му Магда Карлова, посветила 25 години от живота си на проектирането му, казва, че е бил замислен като връзка между Витоша и центъра на София. Въпреки безобразното му застрояване по "реституционни причини", той остава едно очарователно място, което приютява много музикални фестивали, спортни, в по-голямата си част, благотворителни прояви, небезизвестното съзерцаване на японските вишни сакура, засадени

още в началото на 80-те години на ХХ век.

Част 13

Първият паметник в София след Освобождението. 

Той е построен през периода 1880-1882 г. и е открит на 29 юни 1882. Това е руски паметник, чиято локация съвпада с пътя на бягството на Осман Нури паша от София към Перник. Предполага се (няма писмени данни за това), че е построен или от руския академик Владимир Й. Шервуд, или от цариградския архитект Вокар. Парите за паметника - 25 хиляди златни лева - са били събрани от руския народ в памет на Цяря Освободител Александър II и в чест на освобождението на България. Високият 10 метра паметник във формата на обелиск, над постамент от три стъпала, е направен от дялан песъчлив бял камък, а плочите с надписи: „Въ царствованiи Александра II го императора всероссiискаго волею и любоввю его освобождена Болгария, 19 февраля 1878 года" и „Не намъ, не намъ, а имени твоему — 1877—1878" - от мрамор. Датата 19 февруари не е сгрешена, а е по стар стил. На източната страна има мраморен релеф на руския държавен герб и руския орден за храброст "Св. Георги". 

Първият път, когато паметникът е ремонтиран, е през 1944 г. поради англо-американските бомбардировки, а вторият - през 2015 г., когато са ремонтирани както самият паметник, така и площадът и градинката към него. Всички бяхме във възторг от "зелените релси", но уви, в момента легендарният трамвай номер пет - връзката между центъра и кв. "Княжево", се ремонтира и възстановяването му е под въпрос. 

Част 14

Женският пазар

Дали е бижу или не може много да се спори. Например, мой познат казва, че има хора, които там се раждат и там умират. За други, това е място на изгодни сделки или социализация и това съвсем не е за подценяване. Накрая, но не на последно място, пазарът е обновен и дори има табели, разказващи историята му. Няма как да пренебрегна тази част на София, особено като добавя и личните ми спомени за това как ставахме с баба ми и отивахме там, за да може тя да си избере нужните зеленчуци, а аз - глина за училище. 

Кратък преглед на автобиографията на Агата Кристи

 

Автобиографията на Агата Кристи, преведена от Анна Златанова и Паулина Мичева, издадена от „Гнездото“ през 2021 г., е книга, която очаквах търпеливо. А търпението си заслужава. Ако се съмнявате, помислете върху факта, че тази великолепна творба е писана цели 15 години. Знаех си, че няма да бъде суха хронология – нещо, в което издателите на писателката ни уверяват още в увода. Защо ли? Защото имам щастието да познавам произведенията на Дейм Кристи и знам, че тя е непредвидима.

Агата Кристи ни напомня, че спомените могат да бъдат провокирани от какво ли не – миризма, очертания на хълм, песен – и те са отделни мигове, а между тях има дълги промеждутъци от време. Съвсем в неин стил ни напомня и, че не можем да опознаем цялостния човек, а само да зърнем истинския, вътрешен Аз. Дори когато говорим за самите себе си.

Пак по спомени на нейните издатели, Агата Кристи е човек, който не просто обича живота, не просто знае как да му се наслаждава, а и заразява всички около себе си, включително и читателите си с тази любов към живота.

Уроците, които можем да научим от Агата Кристи са много и едва ли, а и не е редно, ще обхвана всички в този кратък преглед на книгата ѝ, но ето един, който е хубаво да си повтаряме: „Той/тя приятен човек ли е?“ Да, тя нарича своя баща, господин Фред Милър, „приятен човек“, без да го идеализира и да спестява недостатъците му. Ето как би изглеждал един приятен човек: „притежаваше простичко устроено голямо сърце... наистина беше загрижен за доброто на другите. Имаше чудесно чувство за хумор и умееше с лекота да разсмива хората. Не таеше в себе си никаква злоба, никаква завист; великодушието му беше толкова голямо, че изглеждаше почти фантастично. От него се излъчваше една естествена ведрост и щастие.“

Интересно е да се проследят асоциациите, предизвикани у Агата Кристи от конкретни места и то от най-ранната ѝ детска възраст (около тригодишна). Така например, тя оприличава две ели на брат си и сестра си – да, да, като в песента „два са бора ред поредом расли..., а между им Елица сестрица“. Гората в края на имението им тя свързвала със загадъчност, ужас, тайна наслада, непристъпност и отдалечени места. Въпреки многото играчки, потайната, и затова разочарована, когато разбира, че Бавачката е разкрила част от въображаемите ѝ приятели – нито съвсем животни, нито съвсем деца,- мъничка Агата си е играела само „наужким“. Тази вълшебна, побираща цялото детство, дума. Добавяме към това и факта, че още на петгодишна възраст тя се е самообучила да чете „по вида на думите, а не – на буквите.“ (между другото, напомнете си го, ако детето ви чете с удоволствие, но не обича да пише). Добавете към това, че първата „класна стая“ на писателката е била голямо таванско помещение, чиито стени са били изцяло покрити с книги. Накратко, писателският талант е пробивал своя път още тогава, а едно щастливо и необременено от проблемите на света дете може да го развие през годините, стига да поиска.

Друг не по-малко забавен урок е този за възрастта на човек. И така, когато човек е млад, той е просто млад, в разцвета на силите си е пълен с енергия, а когато тази енергия спадне, той вече е стар човек и това на колко години е, няма никакво значение.

Нашите спомени, както ще се убедим по време на прочита, са предимно пред извиканите емоции, които продължаваме да преживяваме и съпреживяваме дори с напредване на възрастта, без значение дали е за наше добро или не съвсем.

Всъщност, връщането към миналото има със сигурност поне една положителна страна и тя е да си припомним колко невероятен изглежда светът през очите на дете. В онзи момент, когато АЗ още не е оформен и говорим за себе си като страничен наблюдател. Агата си спомня добре за това как го е правила това, докато наблюдава двегодишния си внук и си позволява споменатото обобщение от опит. Опит, който натрупваме с годините, но някои от нещата продължаваме да A правим със същата наслада, изпитана в онзи важен, основополагащ момент от миналото ни.

Да, чудно нещо са спомените. Особено ако устоим на изкушението да се върнем на местата, свързани с тях. Нужна е мъдрост, за да не забравяме, че нищо няма да бъде същото. Най-малкото което – гледаме на света с различни очи.

Вниманието на нашите съвременници може да бъде привлечено от типичните за Викторианската епоха противоречия. Може би точно тези противоречия са основните характеристики на всеки един период от човешката история? И така, викторианските жени, в най-смелите си мечти, си представяли как избраникът на сърцето им разбира за тяхната любов едва когато обичащата предано, но тайно, жена вече отброява часовете до преждевременната си смърт. В следващия момент, обаче, в семейството смело се обсъждат кои от фамилните ценности от кого ще бъдат наследени без никаква драма и страх от смъртта. Или, например, възможността да пътуват без визи, разрешителни и всякаква друга бюрократщина от нашето време (как ли ще се смеят на това бъдещите поколения!), но съвсем резонно пътуването е съпроводено с (да им ги имам само!) трудности като сортирането, опаковането и превозването на багажа.

Замисляли ли сте се кога едно дете е готово за приятелства? Разбира се, че сте, но ето го отговорът на лейди Агата – когато достигне „възрастта, в която съвместните начинания са далеч по-вълнуващи от всяко нещо, което можеш да правиш сам.“ Разбира се, това не е в противоречие с въображаемите приятели на писателката. Те не се обезсмислят, а само Писанките, например, са заменени от момичетата в „Училището“, пак така например. Паралелният, но не болезнено изкривен, свят, който съдържа бъдещите герои на произведенията ѝ. 

Друг интересен момент по отношение на връщането към спомените е намирането на примерите за подражание, които са ни изпълвали с възхита и уважение. Със сигурност, това са хората, оформили ни като личности. Един от тези примери за Агата Кристи е Лилиан Пири – човек с причудлив ум, поразяваща с оригиналния си стил, изкусна в хобитата си (ръкоделие, четене на книги, гледане на пиеси) и явяваща се като глътка въздух във всяка компания, дори когато е на 70 и младите хора с удоволствие общуват с нея. Е, при такива примери за подражание, съвсем не е чудно, че произведенията на Агата Кристи се четат с интерес от поколения наред.

Спомени – от детството до зрелите години, взаимно преплетени и допълващи се, - които дават възможност за размисъл по интересни въпроси за Сътворението и сътворяването като процес, продължен от творенията на Висшата сила, създала ги по свой образ и подобие; за занаята, но и изкуството на писане; за пътешествия и разширяване (не просто излизане) на така модерната вече „зона на комфорт“. Ето защо, си заслужава човек да отдели време (дори и това да са цели 15 години) да запише тези спомени. Ако те не са от значение за хората по света, както е в случая с Агата Кристи, то със сигурност ще бъдат за по-ограничен кръг бъдещи сътворители, които ще имат какво да споделят. 

Нова книга

Вече е факт електронният сборник разкази "С аромат на лотос". В него можете да прочетете мои творби, отличавани и награждавани на български и международни конкурси. 

издателство: "Gabriell-e-lit" в два електронни формата - pdf и epub

HIIT предизвикателство

 HIIT - високо интензивна интервална тренировка. Ползите от този вид тренировки са три: горене на мазнини, тонизиране на мускулите и пестене на време. Една такава тренировка е с ефект на 30 до 45 минути каране на колело. 

Снимки - до ден 6, тъй като упражненията се повтарят. 

Ден 1 – цяло тяло
40 сек. работа, 10 сек. почивка
1. променящи се напади с бицепсово сгъване
2. гребане и трицепсово разгъване
3. коремна преса с боксов удар
4. планк+гребане+скок
5. сумо клек с раменна преса
НАЧИНАЕЩИ 2 кръга
СРЕДНО НАПРЕДНАЛИ: 3 кръга
НАПРЕДНАЛИ: 4 кръга

Ден 2 – корем
45 сек. работа, 15 сек. почивка
1. Подскачащ Джак
2. Велосипедни коремни преси
3. Трепкащи крачета
4. Руско извъртане
5. Подскачащ Джак
6. Вдигане на крака под формата на цифрата 4 (22 сек. ляв/23 сек. десен крак)
7. Докосване на пръстите на краката
8. Подскачащ Джак
9. Планк с последователно изнасяне на крак настрани
НАЧИНАЕЩИ: 1 кръг
СРЕДНО НАПРЕДНАЛИ: 2 кръга
НАПРЕДНАЛИ: 4 кръга

Ден 3 – крака
30 сек. работа, 10 сек. почивка
1. 4 клека + скок със завъртане
2. Обратен напад + ритник напред
3. Подскоци напред-назад
4. 3 пулсиращи клека + подскок
ЗА ВСИЧКИ: 3 кръга
ПОЧИВКА МЕЖДУ КРЪГОВЕТЕ: 50 секунди

Ден 4 – почивка

Ден 5 – Табата
Всяко упражнение с ритъм 20 сек. работа/10 сек. почивка се изпълнява 4 пъти и тогава се минава към следващото. Почивка между повторенията – 0 сек., почивка преди следващото упражнение – 30 сек. Ето ги и тях:
Подскачащ Джак
Половин бърпи с клек
Високи колене
Лицеви опори

Ден 6 – Глутеус
40 сек. работа/20 сек. почивка/1 минута между кръговете
Клек и отскок с гири
Ходещи напади с гири
Магарешки ритник с десен крак
Магарешки ритник с ляв крак
Мъртва тяга
НАЧИНАЕЩИ – 2 КРЪГА; СРЕДНО НАПРЕДНАЛИ – 3 КРЪГА; НАПРЕДНАЛИ – 4 КРЪГА

Ден 7 – С мед. топка или с гиричка

45 секунди работа/20 секунди почивка

Бърпита

Руско извиване

Полиометрични напади

Лицеви опори

V-седеж/лягане (краката не опират пода)

Люлеене на топка/гиричка

НАЧИНАЕЩИ – 1 кръг; СРЕДНО НАПРЕДНАЛИ – 2 кръга; НАПРЕДНАЛИ – 3 кръга

 

Ден 8 – почивка

 

Ден 9 – долна част

40 сек. работа/20 сек.почивка; 60-90 сек. интервал между сетовете

Сет 1

Бърпи

Обратен напад и ритник напред с десен крак

Обратен напад и ритник напред с ляв крак

Гоблет-клек с тежест

 

Сет 2

Клек с отскок

Ходещи напади

Гоблет-клек с тежест

Кънкьор

 

НАЧИНАЕЩИ – по 1 път всеки сет; СРЕДНО НАПРЕДНАЛИ – 2; НАПРЕДНАЛИ – 3

2-та сета, с 80 сек. почивка между тях = 9.02 минути

 

Ден 10 – “взривяване на мазнини“: ефект до 24 часа

30 сек. работа/15 сек. почивка

Планински катерач

Въздушен клек

Напади с подскоци

Странични бърпита (при изравняване в планк – подскок наляво/подскок надясно, вместо лицева опора)

5 кръга с цел за не повече от 15 минути