петък, 24 септември 2010 г.

Пъстър свят (билингва)


Приятели мои
са дърветата
с протегнати
към синьото
ръце.
И храстите,
цветята
(хризантемите)
в зеленото намерили
покой.
И птиците,
и пеперудите,
и даже – бръмбари
към жълтото
унесени
във полет.
Във този пъстър
свят
аз казвам
НЕ!
на дяволи
във черното
заровили глави.

Motley World

Friends of mine
are the trees
with stretched
to the blue
hands.
And the bushes,
the flowers
(the chrysanthemums)
into the green found
some peace.
And the birds
and the butterflies
and even some beetles
to the yellow
rapt
in the flight.
In this motley
world
I say
NO!
to the devils
into the black
their heads buried.

понеделник, 20 септември 2010 г.

Разпилени (разкрития)



вариант –1-

Когато жълто-червените листа прегръщат земята за сбъдване (и сбогуване), дебели жилетки (споделени) прилепват по телата. Отдалечават ни едни от други. Или пък ни провокират, за да се открием? Под пластовете, които скриват нашето Аз. Онова, което се осмелява да се разкрие само през лятото (голо) (съвършено в несъвършеното) (здраво).
Там някъде, на чаша (топъл) шоколад, сядат мечтите (за да плетат) и клюкарстват ли, клюкарстват (до прегракване) (до пръсване) (до себеотричане).
Лятото (се изплъзва) наконтено. Отива при друга (земя). За да я напусне в мига, в който е повярвала (в принадлежност).
Жълто-червените листа се сливат (в почвата). За да се родят (надежди) за отглеждане (през зимата).
Вятърът пее (на ухо) нещо (без аранжимент).
Разпиляваме се (в гонене) на вятъра.


вариант -2-

и сбогувания
(споделени)
...
голи
съвършени
(в несъвършенство)
здрави
топли
до прегракване
до пръсване
до себеотричане
се изплъзват
...
земя
(с принадлежност)
надежди
(през зимата)
пеят
(на ухо)
без аранжимент

петък, 17 септември 2010 г.

Белота


Голотата на града блесна под неоновия разкош. Голота желана, показна, предизвикателна. Всеки, изгаврил се с града, ще бъде обявен за невинен. Та той си го търси, а неонът скрива белезите на старостта. Разгулно създание! Бъди проклето!
...
Когато Пешо стъпи за първи път на площада пред онази огромна църква, имаше усещането, че сърцето му ще изскочи. Свикналите на чист, планински въздух дробове се свиха болезнено от газовете и смога. Главата му се замая. Той се отпусна на земята, но вместо нежната ласка на тревата, усети твърдостта на бетонния тротоар. Вместо с мило близване от вярното си куче, беше дарен с леко, но настоятелно подритване. „Пиян е!” – чу някъде много, много отдалече. Пиян ли? Искаше му се, но от два дни – когато напусна селото си, - не беше хапвал нищо, освен случайно подхвърлени корички мухлясал хляб.
Затвори очи и сякаш потъна в сеното на плевника си. Когато отново ги отвори, усети заслепяващата светлина на неона. След като свикна с това ново, за него, усещане, различи бели стени, бели чаршафи. Толкова белота не беше го обграждала дори през зимата. В този момент видя най-красивото женско лице да се навежда над него. И то бяло, бяло, обградено от руси коси, а очите сини, като планински вирове.
- Ангел – прошепна Пешо, едновременно изплашен и възхитен.
- Казвате се Ангел? В документите, които намерихме в палтото Ви, пише Петър. Ваши ли са? – изчурулика неземно красивото създание.
- Ти ... си ... ангел.
- Не, не съм. Аз съм медицинска сестра. Името ми е Славея.
- Болница ... – объркан, а и не много разговорлив по природа, Пешо не можеше да направи цяло изречение.
- Да, Вие сте в болница. Претърпели сте сериозен инцидент . Имате ли роднини или приятели, на които да се обадим?
Роднини? Приятели? Пешо отново затвори очи. Спомни си последната вечер в хоремага. Кой дявол го беше накарал да отиде там? Останал от малък кръгъл сирак, той пасеше овцете на селото. Отбиваше се в хоремага веднъж в месеца, когато му даваха парите. Той не знаеше много ли са, малко ли са. Не харчеше за нищо и ако преди време даскалът на селото – Манол – не му беше казал, че му се полагат и, че така е справедливо, нямаше да си ги иска. Обаче, запомни тези две думи – „полага се” и „справедливо”.
Онази вечер отиде както обикновено, да си получи това, което му се „полага” и чу историята, която разказваше даскалът.
Чобанин от някакво си друго село ходел в столицата веднъж в годината. Давал на рецепцията на скъп хотел всичките събрани през годината пари и казвал, че иска всичко – ядене, пиене, жени и ... да го изгонят, когато парите свършели.
Пешо си тръгна замислен, без да обръща внимание на подвикванията от страна на съселяните, че му било време да опита от софийския живот. Я колко джамити мъж бил станал, а още си нямал булка. Сигурно му се искало. Искаше му се и още как! Беше гледал овните как оплождат овцете, а откакто свари една двойка да се люби в полето, все за това си мислеше и се срамуваше от мокрите си завивки. До тогава, обаче, не беше и помислял, че подобно нещо му е отредено и на него. До тази вечер. Когато се прибра, изобщо и не се замисли. Наметна палтото, в чийто вътрешен джоб пазеше парите и тръгна. Не знаеше накъде е града, но щеше да върви по асфалта. Знаеше, че той свързва селото с града. Погледна овчиците. Стана му тъжно. Не беше „справедливо” да ги оставя, но пък това, да стане мъж и то в града, му се „полагаше”. Никой не можеше да го убеди в противното.
- Палтото... парите... – промълви Пешо с още затворени очи.
- Какви пари бе, селяндур?! Нямаш две стотинки, а лечението тук не е безплатно. Ще извикам доктор Иванов да се разправя с тебе. Не, полиция ще викна – развика се Славена и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.
Пешо се отпусна назад и заплака. Изкарваха го лъжец, а той не умееше да говори, какво останало – да лъже. Щеше да избяга от болницата. Ей сегинка, само да се изправи. Отметна завивката и извика. Единият му крак липсваше.

Градът се готвеше за нов спектакъл, в който смъртта беше част от програмата. Неонът властваше навред. Не беше справедливо, но му се полагаше. Поне през нощта.

сряда, 15 септември 2010 г.

Градът без време


Имаше някога един град, пълен с безброй часовници, от които нито един не работеше. Времето се плъзгаше по покривите на къщите, разместваше леко керемидите на къщите, близваше неусетно камбанарията на старата църква и отлиташе нанякъде. Беше обидено. От мълчанието на часовниците. От нехайството на хората. Те не бяха млади, но не бяха и стари. Не бяха грозни, но не бяха и красиви. Живееха ден за ден, без да чуват часовници, които да отмерват всеки час или да приветстват неговата половинка.
Някогашните часовници стояха по рафтовете на един магазин. Собственикът му не ги продаваше, но колкото повече часовници събираше, толкова по-богат ставаше той. Защо ли? Защото който заключва времето, отключва мъдростта. Тя е по-скъпа от всяко имане, което можете да намерите на земята.
Имаше някога един град. Може и още да го има. Кой знае къде се намират онези, които заключват времето?

вторник, 14 септември 2010 г.

Хайку (есенно)


жълти листа вред
златна река от мечти
есента идва
...
вятърът свири
тъжно прощална песен
птиците липсват
...
катеричи скок
дом в дърво превито
самотни души
...
yellow leaves around
golden river of dreams
the fall is coming

the wind is playing
its farewell tune sadly
can’t let the birds go

squirrel’s jumping
one bent tree is its sweet home
they’re two lonely souls
...

понеделник, 13 септември 2010 г.

събота, 11 септември 2010 г.

Сън/Dream (bilingual )


/позволих си да прикача тази снимка от sitecreator.com, тъй като излезе като свободна за достъп; благодаря на създателя й, тъй като е сякаш отговор на стихотворението/


ravens asleep
I’m dreaming
and they’re dreaming
dust and mud
with their fingers crooked
it seems they’re drawing
(each what’s understood)

but rain has washed
the serial painting
and I’m dreaming
road and dusk
and the ravens
flown away
to come back
again


заспали гарвани
сънувам
а те сънуват
пръст и кал
с пръстите си криви
май рисуват
(кой каквото разбрал)
...
но дъжд отми
поредната рисунка
а аз сънувам
път и мрак
и гарваните
отлетели
за да се завърнат
пак

четвъртък, 9 септември 2010 г.

Характерологични етюди

1. Сънуващата

Сънуващата четеше много и колкото повече четеше, толкова повече й се струваше, че нищо не е прочела. Всичко започна с един повтарящ се сън. Всеки вторник срещу сряда тя сънуваше една искрящо синя стая, в чийто ляв ъгъл, срещу вратата, стоеше отворена книга. От нея струеше бяла светлина. Тя приближаваше книгата и четеше с апетита на изгладнял хищник. Първо поглъщаше буквите, а те някак минаваха не в стомаха, а в главата й и сами се подреждаха в думи, думите - в изречения, а изреченията - в история. Сънуващата изпитваше такова удоволствие от четенето, че не можеше да се откъсне от книгата. Когато се събуждаше, обаче, не помнеше нищо от прочетеното и това я натъжаваше. Ето защо, продължаваше да чете ден след ден, с надеждата, че ще намери онази книга, а във вторник вечер лягаше с желанието да не се събуди много рано.
Другите й нощи, обаче, не приличаха на тази във вторник срещу сряда. Имаше нощи, в които не сънуваше нищо или други, в които напрежението от съня я владееше през целия ден. В един такъв ден Сънуващата реши да се остави на напрежението, за да види какво толкова може да направи с нея. Дори не отвори прозореца, за да не позволи на вятъра да я разсейва. Седна на дивана и зачака. Времето се раздроби на мини частици и се запъна някъде към пладне. Скучно му беше, когато някой не правеше нищо с него. Тогава тя стана, за да посети тоалетната. Стъпваше на пръсти, само и само напрежението да не остане с впечатление, че тя бяга от него. Малко след това се върна, приседна отново на дивана и бутна една книга, появила се там неизвестно от къде. Заглавието беше изтрито, но Сънуващата отвори на посоки и попадна на нещо, което привлече вниманието й:
„Сектата на ловците на сънища”*
Зачете се и разбра, че членовете на тази мистична секта можели да ловят хора, животни или предмети в сънищата на заобикалящите ги. Тогава тя осъзна, че нейният сън бил хванат от такъв ловец, който държал книгата у себе си. Очевидно, той бил благосклонен към нея, но и ревнив към книгата. Ето защо, оставял напрежението да я води към следващия вторник, когато отново й позволявал да чете, но не и да изнася информация.
От този ден нататък Сънуващата използваше всяка възможност да подремне с надеждата, че ловецът на сънища ще се смили над нея и ще оказва благоволение към крехката й мечта по-често. Така и я откриха една сряда – заспала, с блажена усмивка на уста. Никой не говореше за нея като за мъртва. Тя беше умилостивила своя ловец и той й беше продал съня за сияйната книга срещу живота, който и без това тя изживя в напрежение.
• Милорад Павич, „Хазарски речник”

2. Незрящият

Незрящият никога не беше виждал светлината, хората или света така, както го виждаме ние, но той беше дарен със съвсем друга дарба, която му помагаше да се ориентира в живота далеч по-добре. Той владееше миризмите до съвършенство. Всяка миризма беше кодирана информация и той можеше да разчита тайните послания.
Един ден се разхождаше в градската градина, когато някой го блъсна достатъчно силно, за да се сепне, но не достатъчно, за да падне. Той долови лекия мирис на пшеница. Ето как разбра, че беше бутнат от момиче с много светло кестенява коса, но не и руса, защото пшеницата не беше узряла. Незрящият вдъхна още веднъж и усети миризмата на морски прилив. „Значи, очите са сини, почти прозрачни. Уф, тази миризма на морски таралежи! Омръзна ми да ме съжаляват. Не разбират ли, че са по-слепи от мен?” – помисли си той.
- Това, че съм сляп, не означава, че съм безчувствен, госпожице – каза той.
- Как разбрахте, че съм госпожица? Та вие сте...
- Нали го казах вече – сляп? Това не ме прави по-малко човек.
- Да, така е, но ...
- Даже мога да ви кажа, че сте облечена в бяло и сте били на вечеря. Бялото е от миризмата на прясно изпечен хляб, а това къде сте били е по-лесно за познаване. Разсипали сте малко вино и то още не е изветряло.
- Вие сте извратен. Още малко и за бельото ми ще кажете.
- Не бих си го и помислил. Зная какво означава „благоприличие”. То е от онези неща, които „не се виждат с очите”.
- Нищо не разбрах.
- Нищо, нищо. Приятна вечер!
„Как ще ме разберете? Та вие не сте чели Екзюпери, а аз се водя за слепец, колкото и да ни ухажват с натрапчивото „незрящ”” – с тези мисли в главата, незрящият пое към дома си. Аромат на смесени канела и ванилия му напомни колко добре се чувства в там.

3. Човекът, който не обичаше котки

Човекът, Който Не Обичаше Котки живееше в своя малък и подреден свят, в който всичко беше на мястото си и не търпеше излишества. Ето как, наличието на котка беше извън обсега на ценната му система защото:
- котките са своенравни;
- като своенравни, котките правят каквото, когато и както си поискат;
- котките прекъсваха любимата му музика със своенравното си мяукане;
- своенравните котки живеят с къщата, а не със стопанина си, което означаваше, че не биха уважили ценностната му система.
Той можеше да продължи този списък с още много тирета, но не обичаше котките до толкова, че дори това му костваше усилия.
Един ден Човекът, Който Не Обичаше Котки беше поканен на откриването на изложба на негов приятел от детските години. Не искаше да губи време в такива мероприятия, но толкова обичаше коктейлите след тях, че отиде, макар и с неудоволствие. Какъв беше ужасът, който изпита, когато пристъпи в галерията и видя, че приятелят му беше рисувал само котки – диви, питомни, големи, малки, едноцветни, шарени, - може да се разбере само от хора, които страдайки от аерофобия се окажат на покрива на горяща сграда. Тъкмо беше решили да се измъкне незабелязано, когато една много нежна жена мина покрай него, извивайки гръб. После се обърна и се вторачи в очите му. Зелените й зеници бяха толкова красиви, че той се закова на място като препариран. Жената запя нежна песен и той разбра, че цялата музика, която беше чувал не струваше нищо в сравнение с тази божествена мелодия. Песента свърши, всички ръкопляскаха, а той очакваше, че вечерта му ще завърши с приятното усамотяване, което обещаваше с очи тази приказно красива жена. Тя обаче само мина покрай него и се загуби в тълпата от почитатели – нейни, не на художника.
От този момент, Човекът, Който Не Обичаше Котки се прекръсти в Човекът, Който Не Обичаше Жените-Котки.

4. Разпиляната

Тя беше много разпиляна. Никога не намираше това, което й трябваше, но за сметка на това, докато търсеше нещото, което така или иначе нямаше да намери, попадаше на отдавна ненужни й вещи. Те бяха материализирани спомени за нещо отдавна отминало и потулено в сенките на подсъзнанието.
Един ден, докато търсеше много важен договор, Разпиляната откри музикална кутия. Отвори я и мелодията „О, мили мой Августин” запълни малкото празни пространства в отворения шкаф и мислите й. Тя се върна в своето детство и се видя като малко, пухкаво момиченце, което стоеше зад вратата на стаята, с вдигнати ръце. Сълзи се стичаха по страните й, но беше наказана и трябваше да стои там, без да помръдва, под зоркия поглед на чифт любими очи. Когато си мислеше, че всеки момент ще падне, Разпиляната, когато тогава още нямаше име, чу тази мелодия. Мисълта й полетя след нея и си представи красива зелена поляна с различни по вид цветя, по които бяха накацали много пеперуди. Крилата им бяха разноцветни, а когато някоя пеперуда литваше, тя посипваше нежен прашец върху цветята и те растяха с бързината на гъби след дъжд. Улисана от спомена си, Разпиляната се сепна от добре познатите думи:
Ах, мой мили Августин,
Августин, Августин!
Всичко свърши Августин,
Августин, Августин!
Нещо в ляво я прониза като с нож. Тя разбра, че нейната разпиляност й беше коствала това, животът й да премине през нея, без да я докосне. Отново даде свобода на сълзите си, но този път мелодията не я отнесе в страната на фантазиите. Тази страна беше затворена в музикалната кутия.

5. Отегченият
“Tristi fummo nell’aer dolce che dal sol s’allegra “*
Dante Alighieri, „La Divina Commedia

Какъв глупав свят! Какъв напразен живот! Защо изобщо е трябвало да се раждам? Денят ми е същия, като вчерашния и със сигурност – не по-различен от утрешния. Сутринта, още щом отворих очи, поисках да не го бях правил. Защо ми беше? За да се умия, а след това да се нацапам? За да се нахраня, а след това да огладнея? За да се държа любезно с хората, а после да ги хуля? За да веселя някого, а после да ми се присмива? За да слушам тягостните речи на майка ми и баща ми, че трябва да си намеря момиче, а аз да харесвам момчета? Всъщност, като се замисля, аз и тях не ги харесвам, но не искат толкова грижи. Те не уморяват с непрекъснато мърморене и капризи. За какво са ми всички тези пари и имоти? Само ми създават тревоги – и така, и иначе, ще ги загубя. Или ще влязат крадци, или лъжовните ми приятели ще ме накарат да харча ли харча за тях, удряйки по честолюбието ми, ако откажа. Защо е трябвало да се раждам, след като така или иначе ще умра?
От време на време, по настояване на родителите ми, ходя на църква. Там, един свещеник обяснява за грехове и добродетели. В началото го слушах. Ей така, за разнообразие. Откакто, обаче, една вечер усетих похотливи ръце върху задните си части и установих, че са неговите, напълно загубих интерес към проповедите му. От тогава не намирам смисъл нито в слушането, нито в говоренето.
О-о, какъв е този ужасен тропот? Сякаш хиляди чукове се забиват в главатa ми. Дали старият Пиер, гостилничарят, не е сипал нещо във виното ми снощи? Какво е това? Мари – прислужницата, която не пропуска да ми покаже гърдите си – се е зачервила, като след езда. „Мосю, …” - преди да е казала каквото и да е повече, след нея влизат униформени мъже. Добре ли чух? „Заповед за конфискация на имуществото”… „затвор”… „присъда”…
Има справедливост на този свят! Най-после злочестият ми живот ще се промени. Сега, аз ще ви се смея. Знаете ли защо? Защото аз зная какво ме очаква, а вие – не.

* „Смутихме на живота светлий зрак,
Движеше гняв душата и езикът.”
Данте Алигиери, „Божествена комедия”
/превод Константин Величков/

вторник, 7 септември 2010 г.

Абсурдизми


(по Хармс)
1. Ритнах камъче. Отмъсти си – влезе в обувката ми.
2. „Аман от боклуци!” – каза Старият Господин и се изплю на тротоара.
3. Нарисува си щастие със симпатично мастило.
4. Раздроби си надеждата, а после кле птиците, изкълвали трохите й.
5. Най-после им поникнаха крила. Отпразнуваха го с танц върху пламъка на свещта.

Камъчето излезе от обувката ми и спъна Стария Господин. Той заплака за изветрялото щастие и прогони тварите, които кълвяха надеждата. Помисли ги за птици, а те бяха пеперуди с изгорели криле.
...

(по Сервантес)
Днес ще тръгна по задънена улица. Питаш ме: „Защо избра да тръгнеш по улица, а не по пътека?” Израснах в града и не познавам пътеките. Защо задънена ли? За да разбия стената, която някога я е задънила. С глава ли? Не, разбира се, че не – моята не е празна. Ще я разбия с мисли. Някои от тях са меки, като глинени топчици и чакат да им придам форма. За други вече съм се погрижила – не само съм ги оформила, но и съм ги изпекла, гланцирала. Здрави са и пробиват стени – изпробвано е.
Какво ще правя, когато разбия стената ли? Ще тръгна по пътя, в който тя ще се превърне. Път, който не е нито селски, нито горски, а – вълшебен. От двете му страни ще се стели приказна морава в ярко зелен цвят, осеяна с овчарски торбички и жълти минзухари. Докато вървя и се усмихвам на цветята, които растат само от усмивки, ще чувам ромона на потока, към който ще ме води пътят. В него ще тече жива вода. Не за да се подмладя, не за да се разкрася, а за да влее сила в ръцете ми. Защо ли? Защото на другия бряг ще ме чака джудже. Наистина ли те учудва, че ще имам нужда от сили, за да се изправя пред едно джудже? Повярвай ми, победих много великани. При цялата им величественост, те са такива, каквито са – могъщи, готови за битка, уверени в своята сила. Тяхната откритост ги прави уязвими. Джуджето, обаче, е мъничко и беззащитно, едва диша заради вековете, прекарани под земята – подлъгва със своя ръст и първоначално впечатление за безпомощност. То, обаче, само чака някой да го погледне в очите, за да го прокълне с най-страшното проклятие – безсмъртието. Какво по-страшно от вечността? Година след година ще гледам как нещата, които вече са се случвали, но са били забравени, изплуват на повърхността на времето с цялата си претенциозност за неповторимост и грандиозност. Когато победя джуджето, обаче, ще дам шанс на онези неща, които никога не са се случвали, да заемат полагащото им се място и светът ще стане, ако не по-добър, то поне малко по-различен.
Защо ще тръгна по задънената улица, след като зная какво ме чака ли? Защото паветата на булеварда са изтъркани от хиляди стъпки, които дори не са го забелязали.



(по Кант)
- Спиш ли?
- Да, спя и ми се струва, че те сънувам. Какво си ти? Видение? Сянка? Човек?
- Аз съм ти и ти съм аз.
- Ти си аз? Аз съм ти? Объркваш ме... Препъвам се. Това са връзки на обувки – твоите или моите?
- Това са мечтите, които денем пропъждаш, за да не звучиш или изглеждаш нелепо. Аз ги събирам в тази кутия. Исках да ти ги покажа, но те паднаха в краката ти – ти си техният Създател.
- Колко са тънички! И прозрачни! Приличат ми на водни змийчета.
- Да, тънички са. И без цвят. Но ти не ги подхранваш и те линеят.
- А ти защо не се грижиш за тях? Не съм те виждал през деня. Значи, ти не си толкова натоварен, колкото съм аз.
- Ти не ме беше виждал и през нощта, но редовно ме заливаш със страхове, тревоги и несигурност – тъжни, грозни сенки. Тъкмо хвана някоя от тези крехки мечти и реша да се погрижа за нея, и ти ми изпращаш сянка, от което мечтата се свива в кутията. Аз трябва да се погрижа първо за сянката – да я преобразя. Пея й песен и тя изправя тънката си снага. Гърчовете й намаляват и се превръщат в изящен танц. Тогава отварям палитрата на спомените и наслагвам цветове върху сивото. Сянката добива плътност и ти най-после се усмихваш.
- Значи, ти също се усмихваш.
- Усмихвам се, но ти бързо връхлиташ върху ми с някоя от любимите ти мисли, като: „Много хубаво, не е на хубаво”. Тогава сянката пропищява в ръцете ми и аз я люлея нежно, както майка, която приспива детето си. Тя проплаква тихичко и се успокоява. Едва в този момент мога да си отдъхна малко.
- Без теб, аз съм загубен! Не ме напускай!
- Аз съм винаги с теб, в теб... Искало ми се е да те напусна, но тогава ти не би съществувал.
...
(по Кафка)
Напредваха в колона по един. Стегнат строй. Петимата вървяха в крак и стъпките, които оставяха бяха като на един човек. Изведнъж, нещо се обърка. Усетиха, че следата им вече криволичеше. Спряха и се обърнаха. Един пиян льохман се беше наредил зад петия и танцуваше. Той не спря. Продължи и поведе строя.


(по Фройд)
Плувам в свои води. Набъбвам, разширявам се. Колко съм хубава! Вижте всички тези червеи около мен. Жалки са – пълзят, а въртят опашки. Аз съм оформена, завършена. Не, не! Махай се, гаден червей! Как смееш да ме докосваш? О-ох, не, не ме пробивай!
(тишина)
Какво направи с мен? Деля се ето – две, четири... Разпадам се. Прощавай, блестяща красота, единствена по рода си! Този влажен канал ще си остане тъмен и пуст и някакви жалки червеи ще бъдат единствените му обитатели.
/пет седмици по-късно/
(туп-туп, туп-туп)
Събрахме се. Чуваш ли ритъма, в който израстваме? Тук е по-просторно, отколкото в канала. Ние сме едно.

...
(по Ницше)
- Какъв е произходът ти, моя малка госпожице?
- Прощавайте, но не Ви разбирам.
- Какви са корените ти момиче?
- Как корени, господине? Аз да не съм дърво?
- О-о, каква свещена семплост! Питам те от къде произлизаш.
- Ми от там, от където и Вие. Всички все от там идваме.
- Как? Нима и вие сте от околията Х?
- Не, не. Казвам, че всички излизаме от едно и също място.
- Имаш предвид място, което аз сега ще ъ-ъ посетя?
- Но, господине! Ах... аз съм почтено мо-о...жена-а-а!


(по Б. Виан)
Медиите се погрижиха новината да стигне до всяко място на земята, а добрите стари клюкарки им помагаха с усърдието на нов член на благотворителна организация. Колкото по-напред отиваше новината, толкова по-обемиста ставаше тя, докато накрая от „Озоновият слой изтънява и излагането на слънце е опасно”, се превърна ето в това:
„Слънцето почерня. Само-изгори се. Не му се доверявайте и не излизайте навън, без да покриете нито една част от тялото си със защитни материи. В противен случай, може да получите:
- лунички и брадавици;
- старчески петна;
- рак на кожата;
- всякакъв рак;
- СПИН.
Най-добре е да стоите в красивите си или не до там красиви домове и да не излизате навън.”
Настана ужасна паника и скоро улиците останаха празни. Слънцето клонеше към пладне и нямаше какво друго да огрява, освен пустите асфалтови улици и случайно оцелели сред безумните строежи дървета или цветя. То нехаеше за това какво се говори за него, защото беше светло и високо.
Хората надничаха през прозорците и много им се искаше да сгреят телата си навън, но новината беше факт, а телевизорите и радиоприемниците – единственото им останало забавление – не спираха да я повтарят. Тогава, една госпожа видя, че някакво малко дете беше излязло на улицата – голичко и с боси крачета. То танцуваше под слънцето и от време на време нагазваше в градския фонтан. Смееше се искрено и протягаше ръчички към самоизгорилото се слънце.
Госпожата веднага хвана телефона и се обади на Първата си Най-Добра Приятелка, казвайки, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под само-изгорилото се слънце. Тя пък се обади на Втората си Най-Добра Приятелка и й каза, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под само-изгорилото се слънце и в момента кожата му е започнала да пада. Втората се обади на Любимата си Племенница и й каза, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под само-изгорилото се слънце и в момента кожата му е започнала да пада, а също така, огромни мехури се пукат по лицето му. Четирите си направиха конферентна връзка и понеже не можеха да излязат навън, организираха бдение в памет на захвърленото дете. Вече повече от час обсъждаха мерките, които трябва да вземат, за да попречат на родителите да зачеват деца, които не искат.
Детето се умори от играта и се прибра у дома. Тъкмо на време, за да види, че майка му, която цяла нощ беше шила чужди дрехи на шевната машина, привършваше готвенето. Те се прегърнаха, майката изми детето си и седнаха да обядват.

понеделник, 6 септември 2010 г.

С богиня в сърцето




Не помня кога точно приютих Немезида в сърцето си, но до последния момент на пребиваването й там, нейните настроения превръщаха дните ми в лудост, а нощите – в кошмар. Така или иначе, вече бях отворила врата за нея и тя се наслаждаваше на своите игри до насита. Може би всяка мъртва богиня очаква новия си храм, за да се съживи и да поднови заниманията си.
Везните на Немезида бяха повредени и тя искаше от мен да извършвам досадните измервания, без въобще да я е грижа, че аз меря „на око” и творя, а не се използвам „мерки и теглилки”. Освен това, как ли бих могла да меря точно, след като не знаех кое е добро и кое е зло? Бях наясно с това не само от размислите на Вантала, но и опитът ме беше научил.
Когато й споделих тези свои притеснения, тя се изсмя и ми подаде юздичката. Каза, че докато я държа, ще мога да намеквам за необходимостта другите да контролират поведението си и така „ще изляза суха от водата”. Звучеше добре, но би било приложимо, само ако бях богиня. Нали можете да си представите колко нелепо бих изглеждала, размахвайки някаква юздичка и уверявайки хората, че трябва да се контролират? В най-добрия случай, бих се озовала в лудница.
Очевидно Немезида се забавляваше с моята недодяланост и ми подаде меча – наказанието. Ръцете ми се разтрепериха, а пред очите ми притъмня. „О, Богиньо, даваш ли си сметка какво означава оръжието в ръцете на неуравновесен човек? Този меч означава власт и могъщество, а има една приказка, че като дадеш власт в ръцете на простия човек, можеш само да му гледаш сеира.”
Тя само сви кокетно рамене и скочи в колесницата си с впрегнати грифони. След това помаха с ръка. Опустялото ми сърце се сви от ужас. Когато Немезида се качи в колесницата си, това означава само едно – бързо възмездие.
Какво ли възмездие ме чака? Мога само да гадая. Аз, която прогоних една Богиня от сърцето си.

неделя, 5 септември 2010 г.

Цена


Днес гледах скулптури
на Дега.
Неизменно останали
в своето време.
Неизменно живи –
в своето движение.
„Малката танцьорка”,
оценена на чудовищна сума.
Сякаш има цена
живецът на Твореца!