Нова творба

Последното ми (за сега) произведение в сайта "Е-лит.инфо". Ще се радвам, ако го харесате.

Двуезична импресия/Belingual Impression

Бяло утро

Ефирен сняг ненатрапчиво прегръща почернялата голота на дървесните клони. С гъргоренето си, гологлав гарван гневно обявява своя протест срещу белотата и отлита. Устремил се е към чернилката на опушен от саждите комин.
Снегът, като предана любовница, се оттегля тактично. Но не и без да остави след себе си ухание на уютно утро и малко белота, от която гарваните побягват с гъргорещо грачене.

A White Morn

Subtle snow is embracing the blackened bareness of the tree branches. With its gurgling a bareheaded raven is announcing its protest against the whiteness and is flying away. It has dashed at a smoke-black chimney.
The snow like a devoted fancy lady is dropping out. But not without leaving behind it a scent of a cozy morn and a little whiteness which the ravens are running away from with a gurgling caw

Ръце

Ръце
Ръцете
Ръцете ти
Вълшебство
по
тялото
ума
сърцето
(ми)
Ръце-копнеж
Ръце-страст
Ръце
Твоите



снимка: http://comps.fotosearch.com

Почвата

Стъклопис. Скърца. Стене. Свършва. Сърцето спира.

„На нервна почва е!” Най-точната диагноза.

Нервите осмислиха и битието, и края му. Сега можем да умираме спокойно, неспокойни от тази нервна почва.

Ялова е. Какво ли не сяхме по нея? Обич. Страст. Надежда. Че и вяра! Всичко, обаче, беше оплодено от Червея на Съмнението. Единственият, който намира почвата, нервната, за плодородна. Сношава се ежеминутно с нашите непораснали семенца. Генът му е здрав. Силен. А онези, нашите, мутират. Мутират и ни убиват.

А ние? Ние безпомощно свиваме рамене: „На нервна почва е!”


снимка: http://earthquake.usgs.gov

Разпилени (разкрития)

вариант –1-

Когато жълто-червените листа прегръщат земята за сбъдване (и сбогуване), дебели жилетки (споделени) прилепват по телата. Отдалечават ни едни от други. Или пък ни провокират, за да се открием? Под пластовете, които скриват нашето Аз. Онова, което се осмелява да се разкрие само през лятото (голо) (съвършено в несъвършеното) (здраво).
Там някъде, на чаша (топъл) шоколад, сядат мечтите (за да плетат) и клюкарстват ли, клюкарстват (до прегракване) (до пръсване) (до себеотричане).
Лятото (се изплъзва) наконтено. Отива при друга (земя). За да я напусне в мига, в който е повярвала (в принадлежност).
Жълто-червените листа се сливат (в почвата). За да се родят (надежди) за отглеждане (през зимата).
Вятърът пее (на ухо) нещо (без аранжимент).
Разпиляваме се (в гонене) на вятъра.


вариант -2-
и сбогувания
(споделени)
...
голи
съвършени
(в несъвършенство)
здрави
топли
до прегракване
до пръсване
до себеотричане
се изплъзват
...
земя
(с принадлежност)
надежди
(през зимата)
пеят
(на ухо)
без аранжимент

Градът без време

Имаше някога един град, пълен с безброй часовници, от които нито един не работеше. Времето се плъзгаше по покривите на къщите, разместваше леко керемидите на къщите, близваше неусетно камбанарията на старата църква и отлиташе нанякъде. Беше обидено. От мълчанието на часовниците. От нехайството на хората. Те не бяха млади, но не бяха и стари. Не бяха грозни, но не бяха и красиви. Живееха ден за ден, без да чуват часовници, които да отмерват всеки час или да приветстват неговата половинка.
Някогашните часовници стояха по рафтовете на един магазин. Собственикът му не ги продаваше, но колкото повече часовници събираше, толкова по-богат ставаше той. Защо ли? Защото който заключва времето, отключва мъдростта. Тя е по-скъпа от всяко имане, което можете да намерите на земята.
Имаше някога един град. Може и още да го има. Кой знае къде се намират онези, които заключват времето?

С богиня в сърцето

Не помня кога точно приютих Немезида в сърцето си, но до последния момент на пребиваването й там, нейните настроения превръщаха дните ми в лудост, а нощите – в кошмар. Така или иначе, вече бях отворила врата за нея и тя се наслаждаваше на своите игри до насита. Може би всяка мъртва богиня очаква новия си храм, за да се съживи и да поднови заниманията си.
Везните на Немезида бяха повредени и тя искаше от мен да извършвам досадните измервания, без въобще да я е грижа, че аз меря „на око” и творя, а не се използвам „мерки и теглилки”. Освен това, как ли бих могла да меря точно, след като не знаех кое е добро и кое е зло? Бях наясно с това не само от размислите на Вантала, но и опитът ме беше научил.
Когато й споделих тези свои притеснения, тя се изсмя и ми подаде юздичката. Каза, че докато я държа, ще мога да намеквам за необходимостта другите да контролират поведението си и така „ще изляза суха от водата”. Звучеше добре, но би било приложимо, само ако бях богиня. Нали можете да си представите колко нелепо бих изглеждала, размахвайки някаква юздичка и уверявайки хората, че трябва да се контролират? В най-добрия случай, бих се озовала в лудница.
Очевидно Немезида се забавляваше с моята недодяланост и ми подаде меча – наказанието. Ръцете ми се разтрепериха, а пред очите ми притъмня. „О, Богиньо, даваш ли си сметка какво означава оръжието в ръцете на неуравновесен човек? Този меч означава власт и могъщество, а има една приказка, че като дадеш власт в ръцете на простия човек, можеш само да му гледаш сеира.”
Тя само сви кокетно рамене и скочи в колесницата си с впрегнати грифони. След това помаха с ръка. Опустялото ми сърце се сви от ужас. Когато Немезида се качи в колесницата си, това означава само едно – бързо възмездие.
Какво ли възмездие ме чака? Мога само да гадая. Аз, която прогоних една Богиня от сърцето си.

Човекът, чиято душа преля в стих

Сезоните се сменят някак плавно, с лекота,
а брулят душите човешки, натрупват тъга след тъга.
И без да усетим, като в от мигване миг,
росата на пролет, приветствала птичия полет,
превръща се пак във слана и
безжалостно пари нечия човешка душа.
Но има души, които
не се боят да излязат на открито
и някак си, преляли в рими,
да кажат простичко: „Прости ми!”
За такава душа ще ви разкажа,
чистотата нейна ще покажа.

Той, чиято душа прелива в стихове, умее да казва много, с малко думи. Това е Човекът, който всеки път, след като е разкрил частица от своя свят, казва една единствена дума, която е с такъв заряд, че сбъдва мечти. От къде идва тази сила?
Възможно е да извира от онази част от него, останала някъде в един бял свят, към който е протегнал ръце. В тях държи закъснял подарък и се срамува, че не е вече млад. Тогава го боли. Много. Той, обаче не хленчи, не проклина. Той разлива върху гроба вино и мъката от там струи, а душата му прелива в стих. Споделен.
Може пък да черпи сили от полета в бъдещето, където той и тази негова част ще се слеят в едно и ще възстанови своята цялост? При тези свои пътувания той се усмихва и отново налива вино, но този път – за здраве! Очите му искрят, а мислите му в рими се редят. Тогава той се смее - на себе си, на света, на живота. Убеден е, че в края на този пъстър живот, той ще се е превърнал в ден, който скрит зад храстите, чака едно присъствие, за да премине през него.
При едно от тези свои пътувания напред и назад във времето той е научил езика на Слънцето и Луната, от който е създал нови думи. Не му ли тежи да носи товара им? Та на този език се казват само истини, а те тежат. Той носи тежестта им с лекота и колкото по-голям става товарът, толкова по-красиви думи реди. Достатъчно е човек да спре напиращите в главата си мисли и само да чуе колко смисъл има в тези думи, в тези рими, в тези стихове.
Такъв е Той – Човекът, чиято душа преля в стихове. Той казва често:
„Аз се уча да гледам света,
в който вече няма...”
Аз пък, отвърнах спонтанно, че в битието ни нерадно, когато той си тръгне от света, ще се случи това:
„... а светът ще продължи да го има,
но ще помни и пази това,
което ти създаде във рима”

15.11.2009 г.