Хайбуни

Хаос

Хаос. Градящ. Щадящ. В главата ми. В стаята ми. По пръстите ми.

(В дамска чанта не се гледа – знае се).

Намирам всичко пипнешком. Пипала невидими ме водят в хаоса.

Градя. Щадя. И пускам пипала. За да поведа някого. В хаоса.

стаята ти

под слоеве прах

колието ми

_2012 г.

Градуси

25-40-40-25. Градуса (по Целзий) в четири последователни дни. Останете нормални, ако можете. На нас, прогресивно полудяващите, вече не ни прави впечатление. На ясно сме, че човек знае и две, и двеста.

Затънах в цифри, а това ме подлудява (допълнително). Ве едно ми е малко, че броя стотинки до следващото финансово постъпление, а и това сега – цифри в градуси. Или градуси в цифри?

Като казах градуси, се сетих за по-приятното измерване на такива. Алкохолните в Jack Daniels, например. Защо точно в него ли? Ами защото е класа. И ми харесва. И той ме харесва – никога не ме е замайвал повече от това, което мога да понеса. Неговите градуси ме затоплят или охлаждат, в зависимост от времето, но не зависят от него.

ангелският дан

над два процента

инфлация

_2012 г.

Сутрин

Излизаш в 5 сутринта през зимата. Не защото имаш куче. Не защото имаш работа за вършене. Не защото не можеш да изчакаш още два часа да запалиш цигара (пак забрави да си купиш).

Излизаш за първата глътка въздух. Измамният аромат на пролет те кара да се усмихнеш – на бездомното куче, на скитника, който излиза от контейнера за боклук, на сънения продавач в магазина „Нон-стоп“.

сам бегач

врабчетата излитат

от тротоара

_ Contemporary Haibun Online /юли, 2015 г.

Общи приказки

– Бог е Любов!

– Да, разбира се, но никой не е виждал Бог.

– Е и?

– Значи, никой не е виждал Любовта.

– Любовта не е за гледане, а за чувстване.

– Да, права си. Би ли избутала инвалидната ми количка по-близо до извора, дете?

слънчеви лъчи

гол охлюв бавно пълзи

по алеята

_избор на редактора за септемврийския брой на Cattails, 2016 г.

Отчаяние

Ще започна съвсем отначало – от ченгелчетата за буквите. После, ще изписвам всяка от тях бавно, докато осъзная значението им и как се свързват в думи, а думите – в изречения. Отчаяна съм. Добре, че не съм ничия съпруга, а и външният ми вид не е достатъчно добър за сапунен сериал.

глухарчета

желанието ми отива

на вятъра

_The Other Bunny/2016

Клан-клан-недоклан

Гъбата кланица. Купи я сестра ми. Баба ми си спомни, че в детството и по-младите си години е хапвала чорбица от тази, растяща по дърветата, вкуснотия, приготвена от дядо ѝ. Аз бях „спасителят в гората“ – намерих рецепта в интернет. И потръгна – правенето на чорба. Имитира шкембето, но е по-чиста. И по-свързваща – и във времето (миналото на баба ми), и в пространството (уж, нашето). Къкри на котлона и нарежда онези чудни мигове магия, които някога, без интернет, и свързвали, и разделяли хората. А е клан-клан-недоклан, защото хем колиш от дървото паразита, хем никой не е пострадал (нали, мили вегани – обръщам се само към онези, които ни напомнят с грозните си „хепънинги“ и „инсталации“ каква смърт е месото?). Пострадаха само спомените на баба ми – вече тя трябваше да приготви чорбата, а почти няма кой да я опита. Защото интернет може и да свързва по-бързо от всякога, но не може да изпрати паничка супа. Недоклана.

старо огнище…

само един въглен

догаря

Чистка

Чистя – дома си, тялото си, духа си.

Изхвърлям – ненужни вещи (дано се окажат нечии съкровища), ненужни дрехи (дано да стоплят нечие тяло) и хора от списъка с приятели (дано за някого останат такива).

Подреждам – стаята си, гардероба си, мислите си.

силен вятър

време да отпуша комина

за Дядо Коледа

Зазимяване

Шепотът от крилете на сребристите пеперуди, които летят само по време на буря, бе заглушен от барабаните на дъждовните капки. „Дум-дум-дум!“

„С-с-с“ – изсъска им последният слънчев лъч и се зазими.

листопад

няма кой да изплаши

враната

Краят на света

Обявиха го за пореден път. Този, обаче, реших да повярвам. Облякох най-хубавата си рокля. Нахраних се в най-скъпия ресторант и позволих на непознатия от съседната маса не само да плати сметката ми, но и да ме отведе в дома си. Наруших няколко принципа, но какво пък – след час или два щеше да настъпи краят на света. Краят на света, който…

– … пак ни се размина – усмихна се вече будният мъж, довършвайки мислите ми на глас и добави. – Какво ще кажеш да повторим довечера?

мехурчета

в шампанското

годежен пръстен

Няма

Няма да те прибера у дома. Ти си точно като онази ледунка, върху която сплетохме ръце – красива, изящна, но ако я внеса у нас, ще се разплаче от изкуственост: на осветлението, на отоплението, на грижите. Оглушително мълчаливо ще потекат като река скритите в същността ѝ капки вода, които докато е навън, весело свирят изящна мелодия. Мелодия чута, само когато върху им се сплетат ръцете на двама, неподвластни на изкуствеността.

дълбок сняг

следите от ботушите ми

върху твоите

Три пъти (за щастие)

Три почуквания по стената. Спомням си онзи клип с говорещия папагал, който на всяко: „Кой чука?“, отговаряше „Кучиту!“ Да, но кучето спи, котаракът – също, съседът излезе (всичко се чува в тези блокове), а почукванията продължават. Иска ми се да знаех морзовата азбука, за да разчета почукванията, но сега е късно. Късно за научаване. Късно за изгрев или поне кукуригане на петел (не ме развеселява онзи, същият, папагал с неговото: „Петелът – ку-ку-ригуу!“).

Нови три почуквания и някакви сенки, които пробягват пред прозореца. Светлина.

Три почуквания. На прозореца. Сред сенките на дърветата разпознавам твоя силует.

петък 13

забравих къде скрих

снимката ти

Преди 12

_

23:59. Само електронно „разлистване“ на секунди, минути, часове. Но точно в този момент, часовникът с кукувичката се размърда и стрелките сякаш се устремиха една към друга – като „Несбъдната целувка“ в Ягодинската пещера. Всеки момент щеше да настъпи Новата година, но не достатъчно нова, за да сбъдне немислимото. Ку-ку! Дали?

фойерверки

котаракът се скрива

при кучето

Питанки

Чудя се и аз на името си. Нито с Василките – Василка, нито със С(л)авите – С(л)ава. И все пак, татко казваше, че празнувам на 1 януари. А беше авторитет – докато не стана неудобен и ненужен. Умря, без да може да каже и дума. Нима ще го усмъртя отново, ако не отпразнувам празника на 1 януари? И защо да не празнувам? И без това, все по-малко хора си спомнят за празници, а още по-малко – за нестандартни имена.

ранно утро

запазила се е цяла

супер луната

Калейдоскоп(но)

Завъртам малкото глобусче, останало от детството ми. Сега е толкова „фешън”. Освен това, на „уаби-саби” го докарвам – пукнато е точно там, където е някогашен СССР, очертанията са повторени с жълт маркер и залепени с прозрачно тиксо. Чакай малко! Даже пророчески звучи, нали? Освен това, в ръката ми се посипва прах от бивша Югославия. Стряскам котарака и кучето със смеха си – Китай, вече е Кит. Кого ли ще погълне в търбуха си? Ама и аз започнах да философствам! Какво значение имат имената – на държави, градове, че и хора? Тези, последните, дори на глобуса ги няма!А и да ги имаше … „прах при праха” и така нататък. За пепел е рано. Хм…. Кога ли ще спра да пуша? Да, ама тогава, как ще му „туря пепел”? На миналото, което все ме тегли назад. На бъдещето, което ме дърпа напред. Ще се разчекна, бе! Я да следвам принципа „тук и сега”, без да забравям за „уаби-саби”! Всичко е преходно и макар да е било, никога няма да се повтори точно по този начин.

шарени бонбонки

изпускам опаковката

на измития под

Зе-леее!

„Зеляроо, зеляро-ооо!” – така викаха едни мургави чичковци в детството ми и това, очевидно, бяха вълшебните думи за бабите, които грабваха чувалите и хукваха към тях. Известно време след това, в блоковете замирисваше на пръдня, но пък това караше другите чичковци, белите, да забърсват мустаци с ръкав, след като са отпили от едни много красиви шишенца, които тогава не разбирахме защо не ни ги даваха, да бодат в чиниите с кисело зеле, поръсено с олио и червен пипер и да подвикват: „Ох-х!”

По-късно, батковци (Ох-х!) извикваха: „Зеле-е!”, преди да ни снимат, за да ни накарат да се усмихваме. Да де, ама като чуехме „зеле” и все за онази миризма и чичковците – и бели, и мургави, – си спомняхме. Ето защо снимките от детството рядко са украсени с усмивки. Сигурно и затова са черно-бели. Знам ли?

българска роза

подлезите вече пълни

с магазини

Кръговратно

Тънките крилца на пеперудата. И не защото са настъпени, а защото твърдят, че никой вече не чете. Само защото младите не размахват героично превъплъщението на дървото, което някога е вдъхновило някого да напише книгата, която някой ще размахва… А електронните четци не са толкова скъпи.

още една приказка

детето се смее

на остарелите думи

Pasa

Раменете на индианеца в подлеза потреперват. Окарината, която стискаше дори в съня си, заразказва как El Condor Pasa. Полетях…

скалист бряг

някъде отдалеч крясък

на гларус

Вихър

Връзвам косата си на две плитки, от които хаотично щръкват кичурчета, боядисани в медено-червено. Лъщят на слънцето и привличат вниманието на свраките, но все още не са се спуснали хаотично, за да ми оскубят перушината. Внимавам от случая с онзи гларус. Сигурно, ако не си е намерил жена-домакиня, която да изхвърли целия боклук от прелетели покрай гнездото му райски птици, моите кичури още са там, в квартирата му, близо до нудисткия плаж.

Напоследък и пиша хаотично, но това е толкова тренди, че се чудя как още някой самообявил се за поет шлосер не се е спуснал хаотично към леглото ми, за да отнесе със себе си част от сатенените ми чаршафи, които вече се превръщат в клише.

електрожен

съседът ми не може да чуе

„Малка нощна музика“

(без)страсти

Построих къща (за птици). Засадих дърво (бонсай). Поне отгледах дъщеря. Наживях ли се? Животът започвал на 40. Е, значи съм дете. По детски се радвам, но вече не питам.

полунощ

колко много хора

по улиците

Букви

Някога рибите нямали хриле, а криле. Една буква, и всичко се променило: от въздуха – във водата, от видими с невъоръжено око – до почти неразпознаваеми в пречупените светлосенки.

Казвам се Весислава, а не Вели- или Деси- слава. Не ми режете крилете – знаем какво се случи с гарваните от Кулата на Лондон. Недейте! Дори Вие, утвърдени издателю, който попитахте що за редактор съм, след като греша собственото си име.

паднало зъбче

детето още вярва

във феи

Затвори очи

Имало едно време една къща. От онези, гредоредните, а между гредите -смес от пясъчна глина и смляна слама. Къщата била грижливо варосвана всяко лято. Сега никой не може да каже колко са пластовете, защото така и никой вече не ходи там. Не, не си помисляйте за призраци и привидения. Това са бабини деветини, но дори и бабите знаят – не на безплътни небивалици се дължат стоновете от мазето и разместените картини по стените. Вдън земя ѝ се иска да потъне на къщата, че потомците на стопаните ѝ се срамуват от нея. И къщата потъва, без никой да забележи. Ще полеят съкровищата ѝ с бетон, ще заглушат приказките, които е запазила. За да не се намери някой, който да заплаче за нея.

пълнолуние

момиченце моли

за още телевизия

Цъфнаха…

Дивите кестени цъфнаха. Гледам малките, нежни бели цветчета сред зелените листа и не мога да повярвам, че след по-малко от половин година сред същите тези зелени листа ще се скрият „таралежчетата“, от които, като бомби, ще започнат да падат твърдите, узрели конски лакомства. Немалка част от хората ще ги събират, потънали в суеверие, за да ги сложат в чантите или под възглавниците, отказвайки да мислят. Други ще забравят за този най-естествен процес, сумтейки, че кестен ги е ударил по главата. Колко лесни оправдания за фронемофобията! Това, обаче, ще се случи през есента. Пролетта обещава само нежност.

еуфория

цъфнаха дори

налъмите

Вълшебни дни

Има и такива дни. Дни, в които дами, тихичко шепнещи на внучетата си, са облечени с бермуди и потничета, а телата им съперничат на тези на двадесетгодишни  момичета. Дни, в които господа на достолепна възраст носят тениски с надписи: „Рокфест…“ и намигат закачливо на всеки, който им се усмихне. Дни, в които млади момичета държат балони в ръце и с удоволствие позират за снимка. В един такъв ден, в софийска градинка, млад мъж с каскет седи на пейка, спасил се от „шумовото замърсяване“ със слушалки в ушите, и храни гълъби с хляб, който вади от раницата си. Едва когато се навежда, виждам, че зад раницата са подредени бутилка минерална вода, бутилка вино и … стъклена чаша със столче. Мъжът отпива с удоволствие от чашата и притваря очи, а гълъбите нетърпеливо очакват да се върне към заниманието си с хляба. Не знам какво звучи в ушите на този човек, но в главата ми се прокрадва фрагмент от „Ода на радостта“.

слънчеви лъчи

от дървото се изсипват

капки от снощния дъжд

Дъжд

Слънцето така прежуря, а е само май. Незабелязано, към него се спускат няколко облака. В този момент едри капки се спускат върху чакащите на спирката хора. Всеки се опитва да изчисти „ужасното петно“ от дрехата си и мърмори недоволно, без да се усети, че няма как някой да ги е на- или о-плюл. Само малко момченце вдига ръчички и главица към небето и вика през смях: „Дъзд! Дъзд!“ Майката го дърпа припряно, но то продължава да се смее, без да зарази останалите с гласчето си. А истината е в детските ръчички. Може би, един ден точно те ще затворят нашите очи, които сме вперили в тавана, вероятно съжалявайки за всеки пропуснат шанс да вдигнем глава към небето.

игра на дама

все още ме е страх

да настъпя очертанията

Път

Всеки пътува с определена цел – за деня, за почивката, за да живее. Животът е път… „Пътят е целта“ (Шърли Маклейн, „Камино“, пр. Лидия Шведова). И както в Деня, така и в Живота, често се разминаваме с един човек, за да се срещнем с някого друг. Дори на Кръстопът.

тутуу-уу

децата пред входа

все още играят

Случвания

В „западната част, бейби,“ нещата се случват бавно. По-бързи са само

клюките, изпреварили дори желанието ми да бъда с мъж, който се връща в

дома си по-рядко от космонавт в полет. Този мъж няма очертания, защото е

цяла вселена. Докато го измисля, обаче, съседката придърпва нейния и

демонстративно затваря входната врата пред носа ми, подушил аромата на

онзи мъж, който не е моя. Трудно намирам ключа, защото ръцете ми са пълни

с очаквания, които се търкулват към мазето, в което, казват, живеели плъхове.

Тръгвам по стълбите, за да не срещна сина на другата съседка. Той има добри

контури, но присъствието му е точно толкова под въпрос, колкото и на онзи,

без очертанията. Краката ми треперят. Някак си отключвам вратата на

апартамента ми, пълен с любов от домашните любимци и опиянена от

разговора им, който не разбирам, без да се усетя, вече съм под душа. После –

книга, полудрямка и сън. Пак за него. А клюката в „западната част, бейби“ не

дреме. Превърнала ме е в изкусителка. Колко е хубаво да имам очертания –

понякога остри, друг път позакръглили се, за радост на съседките.

ситен дъжд

пиян мъж е забравил

зъбната си протеза

Ревматизъм

Не спря да вали (мамка му!). За капак, че да стане още по-драматично, в стил „сапунка“, имаше пълно лунно затъмнение. И нещо ретроградно, но все не го запомням, допълнено от облещил се на небето Марс. Лелки (може би, по-млади от мен) се оплакваха, че са хванали (все едно някой ги е карал да го гонят) ревматизъм, а едната е хванала направо „бика за рогата“ и го нарече – „душевен ревматизъм“. Прииска ми се да можех да сграбча тази душа и да стрия малките ѝ костици на прах, който после да продавам като панацея срещу всякакви измислени болежки на скучаещите, та макар и по-млади от мен, лелки. А летният дъжд не само не е опасен, но е и полезен. Изкачих стъпалата от подлеза и тръгнах пеша пред учудените погледи на лелките (май някоя се помоли за мен) и не ми пукаше за душата ми – стара кучка е тя. Счупи ми се токчето и продължих боса. Никой не забеляза това. Когато се прибрах, имаше кой да ме масажира и да не позволи на ревматизма да се просмуче – нито в костите, нито в душата ми.

полунощ

кварталните песове

мълчат

Рисунки

Теун Хокс нарисува огнище и мъж, сгрял се на него. Чудя се дали да не напиша нещо за града, в който живея – как, например, въздухът, който дишаме, не се вижда и онези, в общината, се чудят как да рециклират „зелените“ билети.

ом-м-м…

гарга ме прекъсва

на третото „м“

Сега имам…

Ослепявам. Толкова ослепявам, че вече не мога да вдена конец в игла. Сега имам основателна причина да отказвам да закърпя чорапите ти.

Оглушавам. Толкова оглушавам, че не мога да чуя кога подвикваш „Курво, курвичке“. Сега имам основателна причина да откажа да се произнеса за актьорския ти талант.

Оглупявам. Толкова оглупявам, че забравям – отдавна сме разведени.

Сега имам причина да преспя с най-добрия ти приятел. За да заслужа подвикванията ти и за да откажа да кърпя чорапи, които ще ти струват по-малко от хонорара на адвоката – най-добрия ти приятел.

скъсано колие

непознат мъж събира

мидички

Какво?

Колко много въпроси! Този как се бил обличал; онзи, не е ли убиец щом кара колело или шофира (да не говорим за пешеходците!); трети, да не си е забравил ЕГН-то, че се е качил на тротинетк; а, тази, щом поздравява с усмивка, не значи ли, че е готова да се съблече… Всички тези въпроси, които прочетох в чужди постове, повдигат само този – защо бързате да се самоубивате? Да, от опит го знам, критикуването на нечий начин на живот води до убийство на невроните, а те не се самовъзстановяват. И изведнъж, на 40-50 години, вече нямате лични цели. Единствената смислена цел за мен е да го живеем този живот, по възможност, без да пречим на другите да правят същото. Оказа се, че е много кратък – изпратих приятели в отвъдното, други мои приятели изпратиха половинките си пак натам… Да поживеем, а? Днес ще бъда убийца на колело, облечена в пъстри тонове. На всичкото отгоре, ще си вържа плитки, въпреки ЕГН-то ми. Пазете се!

песнопения

в полунощ

студен вятър

Хули(тели)

Мога да си представя хулителите от интернет пространството в реалността. Например, имам съсед, който никога не си плаща таксите, агресивен е, когато се разминава с останалите живеещи във входа и една вечер показа „превъзходството“ си – беше натиснал всички копчета на асансьора и машинката спираше етаж по етаж с протяжни, сркибуцащи звуци. Това е смисълът на живота на такива хора – етаж по етаж, с протяжни, скрибуцащи звуци, стигат до таванските помещения, покрити с прах и паяжини. Техният малък връх. Кои сме ние, че да оспорим извисяването им?

буря

навсякъде парчета

от счупен прозорец

Очи

(по Труман Капоти)

Не си спомням дали ти казах, но от три години не пия никакъв алкохол. Когато си помисля за теб, обаче, ми се иска заедно да отпием по глътка вервен – Капоти казва, че има очи в този цвят. Не, че молитвите му са наистина сбъднати, но има случаи, в които му вярвам. Защото съм виждала. Очите ти.

пламнал блясък

смехът ни отеква

напразно

Часовникът

Събота сутрин. Сякаш времето е спряло. Само по навик изчаквам светофара да светне зелено. И в този момент, вдигнала глава към небето, го виждам с периферното си зрение – часовникът, под който се чакахме преди толкова много години. Сградата е ремонтирана и изглежда като нова, а той си е все същият. Само дето е закъснял с 14 минути за обичайната ни среща – сочи 10:14. Няма те от другата страна, за да вдигнеш пръст към него, а после да ми се заканиш шеговито, че трябва да си платя за съкращаването на живота ти („с цели 14 минути!“)

силен вятър

косата ми по-червена

от първото паднало листо

Помияри

“Мани се с то‘а помиАр, ма!“ – почти отскачам настрани, защото нощта е тиха, хората празнуват (кой както може и го разбира) и от двадесет минути насам не срещнах нито един човек. Поглеждам надясно, откъдето идва гласът. Мъж: висок, върлинест (харесвам тази дума, за разлика от „върлина“), „отдавна небръснат и до синьо пиян“. Спомням си вица, в който се казва, че английският джентълмен е леко пийнал и до синьо обръснат, а българският е … точно като мъжът, който току-що ми подвикна. Той гледа небето, докато прегръща дърво. Ако не бяха думите му, бих помислила, че е някакъв природозащитник или просто мечтател. Кучето ми започва да ръмжи тихо.

фойерверки

кой да повярва

в чудесата?

Снежно

Втори ден вали сняг на парцали и няма кой да изчисти тротоара пред детската градина, защото е ваканция. Или поне се надявам само това да е причината. Със ситни стъпки, без да се опитвам да докарам „пингвинска походка“ – колкото и да я препоръчват, знам, че никога няма да достигнем съвършенството на животните, – минавам покрай двора, където през лятото, подобно на пчели около кошер, жужат мъничета. В последния момент вкопчвам пръсти в мрежата на оградата и наум благодаря на онези, забранили пускането на ток по тях.

счупен маникюр

добре че не показвам

среден пръст

Freestyle Dance

Понесли найлонови торбички, пълни, препълни с какви ли не провизии, пешеходци го докарват на Freestyle Dance, а аз сякаш чувам онези думи: „we bring them music to rock their bones“ или направо да ги BREAK, обаче, няма да изпуснат пълното и не са луди да го сменят за празно – за празни мечти, за празни надежди, за празни обещания. Както казват, „всичко е в главите ни.“

отменена тренировка –

треньорът препил

с шейкове

подреждам

подреждам думите си в картини, в случай, че не са достатъчно картинни и не дават ясна представа…

всъщност, кого заблуждавам?

рисунките са точно толкова абстрактни, колкото и думите

не за да заблуждават, а за да водят в лабиринт от неясности и неточности, който създадох сама и от който трябва да се измъкна сама

колко наивно!

много не е повече в такива случаи

малък град

на всяка улица

еднакви къщи

врява

автобус до софийско селце, но със статут на град, защото някой си се бил родил там

чака се на определени спирки и минава на определен интервал от време – автобусът, не там роденият

докато чакам, се събираме разнолика тълпа:

млада, но ранена дама с патерица и придружителят ѝ, които разговарят повече с усмивки

ромка с трите ѝ дечица, които седят на тревата зад спирката и единственият начин, по който напомнят за присъствието си там, е хрупането на царевични пръчици

към спирката, с накуцване единият и на подскоци другият, приближават дядо и около двегодишното му внуче

старият разказва за еничари, малкият бъбри за емоджита

и за двамaта езикът на другия е „кат‘ на извънземно“ както казва дядото

пролетен дъжд

ах каква врява

в щъркеловото гнездо

рапсодия

съвсем не бохемска, защото бохемът е там, откъдето не се връщат

съвсем не и в синьо, защото дега вече го използва неповторимо

а и романтизмът отмина, въпреки трайната следа, която остави

рапсодията е в ушите ми, но не, не се побърквам – слушалки си купих, а телефонът ми още

работи като всичко друго, но не и като телефон

рапсодия … импровизация в една част

без разточителство и без испанеца, който някога ми каза поредното „Te quiero mucho, te digo que te quiero mucho“, без да може да произнесе името ми

пролетен дъжд

а, нима това беше

гръмотевица?

еднорози

вярвате ли, че има еднорози, ама честно

аз ли, аз вярвам… е, как ще вярвам ако съм ги виждала … вярва се в нещо, което не се вижда… за другото се разказва

защо вярвам?

защото са цветни

защото носят живот

защото са весели

защото…

просто защото

лека нощ деца

кой знае дали някой

гледа телевизия

(без) проверка

не проверих в НАП дали данните ми са хакнати

не проверих здравето си при ирисолог-самозванец

не проверих банковата си сметка

не проверих защото от дете се научих да не се подчинявам на: „Кажи отвер(т)ка!“

кап-кап-кап

съседът се преструва

че не си е у дома

_ от „клан-клан-недоклан“ до „(без) проверка“ с кредит от „Нова асоциална поезия“, 2017 г. – 2019 г.

Белеят се

... двойка млади лъвове. Лежат неподвижно и излагат белите си козини на последните топли лъчи (все така ни заплашват "експертите" - последни, вярвам, за годината, били). Присвиват очи и дишат тежко, но те знаят как да се разхладят. Не могат да се справят само с едно. Ще познаете ли кое е то? Малки мушици, накацали около тези красиви жълто-зелени очи. Дори прочетох, че през 1962 година лъвовете от кратера на Нгоронгоро са били нападнати от (други) мухи, които довели до измирането на много от тези величествени представители на семейство Котки.

Гледам всичко това в YouTube и чета някакво електронно списание. Трябва да потърся капките за очи. Не срещу мухи - срещу изсушаване на лигавицата, защото вече ми се белее пред погледа. А лъвовете?

йога клас

все забравям мантрата

за вечност

Зеленеят се

...боровете, останали все така свежи, въпреки липсата на дъжд, въпреки горещото, та макар и позакъсняло, слънце, въпреки листопада на съседите им. Зеленеят се и очите ти. Все така млади, все така с искра и желание за живот. Особено когато ме гледаш укорително. Позеленявам от невъзможност да ги докосна с устни, но нали съм инат - все за зелено се хващам. Поне до вечеря. Тогава в зеленото проблясва жълто, но кой вижда в тъмното?

синоптична прогноза

междуцарствието на сезоните

пак наречено "циганско"

Червенеят се

... първите шипки, първите плодчета глог, а скоро - и първите листа. Червенеят се и бузките на момиченцето, за първи път целунато от онова момченце, което ѝ дърпаше плитките. И ръцете на бабата са червени от печените чушки и няма опасност да го плесне по дупето, защото още не е изяло червената ябълка, а протяга ръчички за шоколада в червена опаковка.

отлитащи птици...

в старото им гнездо

пух от малките

_ „Белеят се“, „Зеленеят се“ и „Червенеят се“ – в „Литернет“/брой 10 (227), 03.10.2018 г.

Улица „Розова“

Градът обикновено е хулен като мръсен, шумен и дори отблъскващ. Ако този град е столица, обвиненията са (поне) на квадрат. Обаче, ако този град, та дори и столица, е родният, обвиненията се превръщат в тревога, а изследователският дух на прилежащите му хора им помага да открият малките островчета на спокойствието, от които да извикат: „Градът ми го има и е хубав!“ Разбира се, повечето са тези, които ги поглеждат със съжаление или някое друго, нежелано от възторжените откриватели отношение. Авантюристите, обаче, не засичат тези погледи, защото вече са открили това, което търсят.

Като онази уличка в краен квартал, за който дори се шегуват, че е „на туба бензин от столицата“. И сигурно са прави, но нали по адресна регистрация жителите му са столичани и сред тях също има такива откриватели. Та за уличката. Нарекох я „Розова“, не само защото бях „сложила розовите очила“ – дори и клише, точно определя свръхоптимизма ми понякога. Уличката наистина е оградена от розови рози (хммм....) и малките им листенца се сипят по асфалта, паркираните коли и шикозните прически или рошави коси на преминаващите по нея. Дори кучето ми се труфи с тези украшения и макар и рядко, киха и се смее. Така, както само кучетата се смеят.

Усмихнете се на всеки розов храст и предизвикваща розови усмивки уличка, защото са цяло чудо в 21-ви век, когато дървета се отсичат, поляни се мачкат, цветя се тъпчат. И защото още ни има.

пролетен дъжд

още няколко чадъра

до кофите за боклук

_Литературен трапец“/тема „Улица“, 28 май 2019 г.

Изгрев(но)

напоследък са на мода нюансите – сиви, сини и (серо)синкави

прехласнати каки (по рождение) ги четат групово в офиси и току попипват шалчетата си когато покрай тях мине някой по-засукан батко (батка)

а нюансите на утро са проспани защото не е лесно човек да поглежда към изгрева след цяла нощ на будуване или бълнуване тези нюанси преливащи от наситено лилаво до ефирно розово все повече избледняващи докато слънцето не обере всички цветове на небето на сигурно място до вечерта когато отново ще започне да му ги връща с все лихвите които са се натрупали миг преди да заплющят камшиците и да се чуе щракане от белезници в панелките

сапунка

не мога да взема отношение

по темата

_Литературен трапец“/тема „Изгрев“, 26 октомври 2019 г.