Интервюта от мен

Интервюта

(1) с художници

Интервю с Димитър Лопарски

 

Димитър Лопарски и Виолета Панайотова (управител на галерия „Класика“; картините на Димитър са двете, горе, а под неговите са тези на Петър Марангозов

В.С.: Тайна ли е твоята възраст?

Д.Л.: Не, не е – роден съм през 1967 г.

В.С.: Кога започна да рисуваш?

Д.Л.: Когато бях на около четири години и половина. Започнах да рисувам предметите вкъщи – гардероба, цветния телевизор на мама – беше един от първите.

В.С.: Какво е твоето образование?

Д.Л.: По професия съм полицай, но упражнявах тази професия три години. Дори и тогава, по време на пост, рисувах.

В.С.: Какво предпочиташ да рисуваш?

Д.Л.: Предпочитам да рисувам предимно живопис – пейзажи и портрети.

В.С.: Колко самостоятелни изложби имаш до момента?

Д.Л.: Участвам предимно в общи изложби, а моите самостоятелни са три или четири. Правя ги само, когато имам какво да покажа.

В.С.: Въпреки че се досещам какъв е отговорът, ще те попитам – човек може ли да живее от изкуство в България?

Д.Л.: Само с изкуство, човек може да не умре от глад. Когато продам картина, първо купувам бои, платна, рамки. Случвало се е да ме питат защо не си ремонтирам колата, но тези неща са с предимство.

Интервю с Валентина Попова

В.С.: Валя, ти си един от обичаните приятели на галерия "Класика".. Ще ни бъде интересно да научим повече за теб - откъде си, кога започна да рисуваш и какво обичаш да рисуваш най-много?

В.П.: Родена съм в София, до шестата ми година живеехме под наем в стара къща с голяма градина в Лозенец и после се преместихме в центъра на града, на тиха и уютна уличка.

Започнах да рисувам, по-точно – да прерисувам красивите декоративни и магични, както ми се струваха тогава, графични плетеници, които илюстраторите поставяха в някогашните детски книги с приказки, за да обозначат края на приказката. Тези плетеници ме омагьосваха, гледах ги и им се любувах с часове. Била съм на 4 – 5 години. По-късно, по време на ученическите ми години, рисувах свои плетеници по тетрадките си, когато ми беше скучно в час, но това бяха повече механични драсканици, отколкото творчески занимания. По-сериозно и всеотдайно започнах да се занимавам с рисуване когато реших да кандидатствам архитектура. Ходих на уроци по рисуване, не ме приеха, рисувах още няколко години като главно прерисувах картини на Пикасо от един руски албум и постепенно тези ми занимания бяха изместени от интересите ми към социологията, психологията и философията.Любителски в рисуването като хоби се втурнах преди пет-шест години, като преди това се упражнявах в декориране на старите мебели вкъщи. У дома всичко е изрисувано – стени, мебели, врати, дори плочките в тоалетната.

Обичам да рисувам както картини, така и мебели – дървени столчета, закачалки, дървени лъжици, стъклени шишета, хаванчета, накратко – рисувам върху всичко и мисля, че са малко моите приятели и близки колеги, които не разполагат поне с една дървена лъжица или някое шише, декорирано от мен.Но най-силно ме привличат абстрактни картини, чрез които може би се обаждат моите несъзнавани копнежи и визии за света, моите емоции и чувства.

В.С.:  Имаш свои самостоятелни изложби. Разкажи ни за тях, моля.

За първата си самостоятелна изложба трябва да благодаря най-напред на моите приятели и на дъщеря ми, които ме подтикнаха към тази крачка.

Но най-голяма е заслугата за осъществяването на изложбата на галерия „Класика“ и по-конкретно на Вили Панайотова, която ми предложи гостоприемството си. Помолих изкуствоведа Борис Данаилов да направи подбора на картините. Молбата ми беше да не се притеснява да отхвърли всичко, което не му харесва. Благодаря му сърдечно за професионалното съдействие и за жеста да открие изложбата ми, която се състоя през март тази година. Благодарна съм също на моите приятели и на колегите от БНР, които присъстваха на откриването на изложбата, окуражиха ме да продължа да рисувам и купиха много картини.

В.С.:  Предстои откриване на твоя изложба в БНР, с която искаш да подкрепиш обичаната от всички нас журналистка Станислава Пирчева-Ава. Сподели малко повече за тази изложба. (изложбата се състоя през месец февруари, 2018 г.)

В.П.: Мечтата ми да направя изложба в Националното радио се осъществи по чудодеен, вълшебен начин малко преди Коледа, когато колегите ми се обадиха, че имам карт бланш да редя картините и да откривам изложбата. И тъй като точно сега тече кампанията по набирането на средства, с които да се подпомогне лечението на обичаната от много слушатели наша колежка от програма „Хоризонт“ Станислава Пирчева, избрах една картина, която предложих за продажба с благотворителна цел за тази кауза.

Много се радвам, че картината беше откупена от БНР!

Интервю с Христо Христов

В.С.:  Откога рисувате?

Х.Х.: Очевидци твърдят, че съм бил на три години, когато съм докопал молив, и то не като предмет, а за да рисувам – аз не го помня. Но, откакто се помня – рисувам.

В.С.:  Какво предпочитате да рисувате?

Х.Х.: Предпочитам да рисувам комикси.

В.С.:  Защо?

Х.Х.: Не знам – има интрига в пресъздаване на ситуации с рисунка. А, и, чета картинката – така се научих да чета – не си спомням да съм се научил в училище. Вероятно, за това завърших илюстрация. Но се заплених от живописта и пресъздавам в цвят емоциите си, пресъздадени най-вече като коне.

В.С.:  Какви самостоятелни зложби и участия в съвместни проекти имате до момента?

Х.Х.: Шест самостоятелни и около двадесет и общи, осем участия в проекти, двадесетина пленера – ако броя има значение за качеството.

В.С.:  Каква е мисията на изкуството от Ваша гледна точка?

Х.Х.: Изкуството само за себе си не е мисия и не знам, да има мисия. Колкото до това, че Бог е дарил човек с някакъв талант, той носи отговорност към таланта – не случайно му е даден. И, ако успее с таланта си, да направи света по-красив – е, значи е изпълнил божието предопределение. Изкуството трябва да носи радост – изключвам Изкуството на войната, теоретизирано от Сун Дзъ.

Интервю с Мария Атанасова

В.С.:  Откога рисуваш?

М.А.: Рисувам от съвсем малка. Основното ми образование е с профил рисуване. Възпитаничка съм на добрата школа на Дичев и Казанджиев, които все още учат на изкуството децата от СУ„Св.Кл.Охридски”. Мисля, че в трети клас спечелих първата си награда от Малките нашенци, национален конкурс за детска рисунка, картината ми беше на трето място.

След завършване на основното си образование вече не се занимавах усилено с рисуване, но никога не спрях да скицирам на всеки свободен лист.

В.С.: Какво обичаш да рисуваш и защо?

М.А.: Космос. Позволява да развия въображението, да експериментирам. Та той представя невероятна красота, удивителни цветове. Върнах се към цветовете и боите след раждането на дъщеря си. Появата на нов живот е абсолютно чудо. Светът, в който живеем е чудо. Всичко се движи и развива с определен модел – от появата на цвете, на птица, на дете, на галактика. Всички сме свързани.

Та от там... този мой интерес към космоса.

В.С.:  Кои са най-силните ти изяви като художник?

М.А.: Вероятно присъствието ми тук при вас. (галерия „Класика“, б.а.) Вдъхновена съм и рисувам с удоволствие и това сякаш личи в картините. Не мина много време от завършването на първата ми акрилна картина до стъпването в света на изкуството. Радвам се, че картините ми достигат хората. Радвам се, че няма мои картини по стените вкъщи. Смятам това за успех?

В.С.:  Има ли изкуството определена мисия?

М.А.: Изкуството може да докосне всекиго. То е езикът, който всеки разбира, независимо от коя точка на планетата е. То е това, което ни обединява, прави ни по-добри, прави света ни по-красив и ни вдъхновява.

Колко сив би бил светът без музика, без цветове, без въображение...

Интервю със Силви Басева

В.С.: Откога рисувате и кои бяха първите крачки към осъществяване на мечтата Ви да бъдете художник?

Като всички деца, от дете рисувам и обичам рисуването и имам отношение, но след това, с порастването, знаете, повечето от тях изоставят този навик и тази потребност. Аз, обаче, не я изоставих, защото, с помощта на моите родители, казвам веднага, се ориентирах към Художествената гимназия, започнах да се готвя, така че от тогава, от седми клас, когато поех по този път, мога да кажа, че не съм имала никога никакво съмнение и никакво задаване на въпрос - какво ще стане от мен; кой университет да избера; коя професия; с какво ще искам по-нататък да се занимавам. Пред мен не е стоял този въпрос. Просто някак си, съвсем естествено, си се развиха нещата.

В.С.: Важно ли е образованието за реализацията на един художник?

С.Б.:  Важно е, разбира се. Академията дава един наистина професионален поглед, който по някакъв начин си личи в творчеството на един художник. Важно е за творчеството на един художник. Но, за реализацията не знам. Просто, сигурно ще опрем и до този въпрос – какъв е пазарът в България? Според мен такъв изобщо няма, така че нищо не помага: нито образованието, нито липсата му, нито каквото и да е, освен късмет, стечението на обстоятелствата. Нищо не помага на художника да се реализира – никакви институции. Със съжаление го казвам, защото когато има някаква система, дори тя да не е добра; когато има някакъв пазар, дори той да не е редовен и да не е на нивото, което ни се иска, ние можем да се съобразим с него и да работим по посока на неговата реализация, но такъв просто няма. Така че, образованието не помага за реализацията, но то дава много за облика на един автор, професионално.

В.С.: Без съмнение, стигаме и до въпроса за таланта – до каква степен един художник може сам да развие своя талант?    

С.Б.: Ако не е учил, да...

В.С.: Дори и да е учил, всеки талант подлежи на самоусъвършенстване.

С.Б.: Ами аз бих казала, дори, че той е длъжен да го развива сам, защото ако, макар и облегнат на стабилното образование, академично, ако остане само на него, той ще остане все едно на нивото, на което е завършил последния курс. Така че, всеки художник е длъжен да се доизгражда сам и да се доизгражда и по време на образованието си. Хората са различни, темпераментът им е различен, така че талантът има голяма роля в оформянето на физиономията на художника и на индивидуалността му. И, наред с таланта, желанието да се самоусъвършенства,  да си поставя творчески задачи. То, няма друг начин.

В.С.: Разбирам. Още при отговора на първия ми въпрос, нарекохте рисуването „потребност“ и „навик“ – потребност само за самия художник или за връзката „художник-почитател“?

С.Б.:  Първо, за самия художник е потребността. Например, за себе си мога да кажа, че рисувам, защото не мога да не го правя. И това няма нищо общо с външни хора, с външни фактори. Това е първото, което те води, то те подбутва вътрешно да работиш, защото нашата работа не е по поръчка. Да, има и такива случаи, но обикновено, художникът свободна практика работи, без никой да му го е поръчал и след това се опитва да го реализира, да прикани публиката да купи нещо. Така че го правим, според мен, с най-силното желание, най-водещото, е това, което е вътрешно в теб, което те кара да работиш. А вече, заради почитателите и заради публиката, заради това, че предстои изложба, на която така, най-опростенчески казано, не искаш да се изложиш, а искаш да покажеш някаква своя хубава страна, нещо ново, нещо изненадващо, това вече е второто – контактът с публиката, контактът с колегите. Но това, което си го носим вътрешно, това е основната ни движеща сила.

В.С.: Стигнахме до продажбите на картините и, неминуемо, това е въпрос, който задавам на повечето художници – възможно ли е в България да се живее само от рисуване и продажба на картини?

С.Б.: За съжаление, според мен, не. Разбира се, че има изключения; то, всяко правило си има изключения, но повечето художници, като имам предвид 90%, имат и друг доход – най-често преподават. Някои са се захванали и със съвсем различни дейности по принуда, тъй като винаги, винаги, в 100% от случаите те си обичат творческата работа най-много. Но, преподавателската също е едно достойно поприще, защото също е свързана с творчество и с желанието да предадеш на младите това, което ти знаеш.

В.С.: Да, разбирам и напълно съм съгласна. Само да попитам – държавата ли е виновна за това положение на изкуството или и самото общество не откликва достатъчно добре?

С.Б.: Държавата носи своята вина, но тя като че ли е най-малка, в сравнение с отговорността, която пада върху обществото. Ако то истински поиска да се направи нещо в посока на българската култура, като визирам не само нашите визуални изкуства, а – всички изкуства. Ако то го изисква от държавата и институциите, те ще бъдат принудени да предприемат някакви мерки. Но, според мен, нашето общество не изисква такива неща; няма тази потребност. Сега, тук стигаме до причините, какви са те. Те са страшно много, не една, но може би основно е това, че такава една потребност се изгражда. С поколения. Това е въпрос на образование – целенасочено, ежедневно образование в тази посока. У нас то напълно липсва. Защо? Може би, защото на няколко пъти се сменят елитите: 9 септември, 10 ноември и всякакви други по-малки пикове на смяна на елити и при идването на нови хора отгоре, така грубо казано, те нямат потребностите на вече изградените поне от едно поколение хора, които са стъпили на някакво образование и на някакво възпитание в семейството, което на нас изначално ни липсва, за огромно съжаление, и избиват проблемите много повече, отколкото в изкуството, в други области, които всички ги знаят, но това не е предмет на нашия разговор.

В.С.: И да се върнем конкретно към Вас - любима техника за работа?

С.Б.: Маслените бои, като че ли се оказаха техниката, която ми дава най-много възможности. Работила съм и акварел преди, в миналото, но някак си го изоставих. Малко се чувствам виновна, че е така, защото вече имам някаква бариера. Работила съм и с акрил. За акрила - донякъде, пак се работи на платно, както маслените бои, така че нямам такава бариера, но маслените бои, като че ли, разкриват пред мен най-богати възможности за себеизразяване. Сега, при всеки е различно. Температа също ми е много любим материал, на който, по повод на Вашия въпрос, ще кажа, че се каня доста отдавна да отдам дължимото, дай Боже, да ми остане малко време.

В.С.: Пожелавам Ви го, разбира се. Участвате при нас (в галерия „Класика“, б.а.) с две картини „Източни мотиви“. Това ли е любимата Ви тема?

С.Б.: Една от любимите. Една от няколкото ми любими. Имах цяла самостоятелна изложба – „Магията на арките“ се казваше, защото ... Като се замислиш, и при нас арката е носител на духовното, на религиозното в тази презентабилна архитектура; в архитектурата на храма, но и на Изток. На Изток, пък, особено като че ли и там арките са малко по-особени като форма и в тази форма аз намирам нещо мистично. Така че, бях кръстила изложбата си „Магията на арките“ и тези картини, с които участвам тук, в общата експозиция, са част от тази серия, която може би преди три-четири години съм правила и е тема, към която се надявам, живот и здраве, да се връщам и за в бъдеще, защото аз съм много отворена за мистиката и за символиката.

В.С.: И накрая, изкуството има ли мисия? Може ли да бъде носител на послание?

С.Б.: Разбира се, изкуството е и носител на послание, и има и мисия, която може да бъде различна, разбира се, в различните исторически периоди, във фокуса на вниманието на цивилизациите влизат различни неща. Нали, религията, отношението към Бога, човек-Бог, добротата, любовта. Най-вече – любовта. Това, което е на сърцето. Но сега, в съвременния свят, ако трябва да помислим за някаква мисия, аз съм далеч от самочувствието, че мога аз да обобщя и аз да кажа каква е мисията на изкуството, но при всички случаи, се чувствам като носител на нещо. Натоварена съм с някаква мисия, както и всичките ми колеги и това е да си вършим работата по най-добрия начин, възможен. А пък другото – има кой да го мисли.       

(2) с писатели

Интервю с Петър Чухов

Дори и да чувате името Петър Чухов за първи път, Google и Wikipedia много бързо ще попълнят липсващата ви информация – какви са музикалните му проекти, колко издадени книги (от престижни издателства при това) има, какви награди е спечелил и на колко езика е превеждано творчеството му. Поводът за днешното интервю обаче е предстоящата да излезе от печат стихосбирка „Сбогуване с нарцисизма”. Издателството е „Жанет-45”, редактор - Екатерина Йосифова, художник - Капка Кънева, коректор - Мая Любенова. Силен екип, без съмнение. Разговаряйки с Пешо (познаваме се, не фамилиарнича), ще се опитам да се качим в машината на времето и да попътешестваме между миналото и бъдещето, без да изпускаме настоящия момент, толкова важен за хайку, чийто всепризнат майстор е авторът.

В.С.: Пешо, защо се сбогуваш с нарцисизма? Какво толкова ти причини?

П.Ч.: Първо, сбогувам се, но „на книга” (буквално), така че трябва да се има едно наум. Второ, това сбогуване е процес, а не мигновение, който може да продължи дълго – знаем, че често временните неща са най-трайни. Нарцисизмът по принцип причинява удоволствие и то екстатично на моменти, но е много опасен. Това е пристрастеност, по-силна и застрашителна от пушенето, алкохолизма и наркоманията. Но ако един човек на изкуството успее да го държи под контрол, той отключва и огромен ресурс от творческа енергия. Както се казва – в малки количества лекува, в големи – убива. Сбогуваш се с нарцисизма, а с поезията? Не мисля, че бих могъл да се сбогувам с поезията, тъй като поетическото световъзприятие е начин на живот, който ми е вътрешно присъщ. Смятам дори и след смъртта си да я взема със себе си отвъд.

В.С.: Миналата година ни зарадва с проза, събрана в „Камуфлаж”, за която сайтът ни разказа, сега пък – с поезия, която не е включвана в книги и то от последните няколко години. Как балансираш между поезия и проза? Обикновено наблюдаваме нескрита „война” между поети и белетристи.

П.Ч.: Не знам дали има такава война. Много поети са и белетристи, и драматурзи. По-скоро авторите, които пишат само поезия сякаш са малцинство. Ти самата също пишеш в различни жанрове. За мен е характерно, че съм преди всичко поет, дори и когато пиша проза. Отделям особено внимание на езика, не толкова на сюжета. В прозата предпочитам кратките разкази, дори романът, който съм публикувал, е изпълнен с тристишия, фрагменти, лирични миниатюри.

В.С.: Преди да ни разкажеш за първите си литературни опити, бих се осмелила да попитам откога четеш художествена литература и какво обичаш да четеш понастоящем (ясно е, че за в бъдеще никой не може да отговори)?

П.Ч. Тъй като съм израсъл в апартамент с три големи библиотеки, пълни изцяло с художествена литература, предполагам, че съм започнал да я чета от момента, в който съм се научил да го правя. В моите представи няма по-голямо удоволствие за едно дете (а и за един възрастен, когато може да си го позволи) от това да измъква предните редове от книги в библиотеката, за да види какво има отзад. И да седи и чете часове наред до камарите извадени томове. Обичам да чета всичко – от поезия и есеистика до криминалета и фантастика. През сериозната белетристика и драматургия. В момента съм потънал в последните броеве на няколко литературни списания, камара стихосбирки, а на киндъла препрочитам на английски романите и разказите за Шерлок Холмс на сър Артър Конан Дойл.

В.С.: Освен, че пишеш текстове, ти твориш музика, превеждаш, редактираш, пътуваш из цял свят. Кога спиш, човек?

П.Ч.: Спя сравнително малко – обикновено по 5-6 часа и като много хора чета във всеки удобен момент. Освен това заниманията ми повече или по-малко са свързани с четене. А и, както е казано, „който пише – чете двойно”.

В.С.: Без съмнение е имало периоди, в които не ти се занимава с нищо. Би ли ги нарекъл „криза” и защо?

П.Ч.: Точно такива като че ли не съм имал. Имало е периоди, макар и рядко, в които почти изцяло съм бил отдаден на музиката, свирел съм по 12 часа и повече на ден. Тогава не съм поглеждал книга и не съм написвал и ред. Но за щастие те не са били дълги. Обикновено успявам да съчетавам различните си занимания – кога по-добре, кога не чак толкова. Моят проблем не е, че нищо не ми се прави, а че ми се правят твърде много неща.

Интервю с Николай Николов за вече несъществуващите „Истории от някога“

"Истории от някога" е нестандартен литературен формат, който веднъж месечно (винаги в понеделник) организира четене по предварително зададена тема в жанровете фантастика, фентъзи и хорър. Разказите трябва да отговарят на две важни условия – ограничение в обема (до 8 хиляди знака с разстоянията) и да отговарят на зададената тема. Десетина от тях биват допуснати за участие, а в края на всяко четене всеки човек от публиката гласува за разказа, харесал му се най-много. Така се определят тримата победители, които задължително четат на следващто събитие (е, за тях не можете да гласувате, но си заслужава да ги п/р/очетете) Разговарям с организатора Николай Николов, за началото и детайлите, които може би дори на нас, участниците, ни убягват

 - Ники, въпреки че с теб се познаваме от сравнително дълго време, моля да се представиш накратко.

- Николай Николов-Козия. Пиша някакви работи и се занимавам с други работи. Родом от Стара Загора. Стар съм вече – цели тридесет и четири лазарника. Женен ;) (Съпругата му се грижи за снимковия и видео материал от събитията - бел. авт. В.С.)

- Защо „Истории от някога”?

 - Защото, макар и фантастични, историите от разказите на авторите със сигурност са се случили на друго място, в друго време и вселена. А ако още не са, ще се случат все някога. - Както всяко добро начинание, и това има своя история. Каква е предисторията на „Истории”-те?

- Първоначално се роди Facebook-страничката „Истории от всякога“, където публикувам мои авторски разкази и стихове. В края на миналата година в един разговор с приятели ми хрумна, че вече е време и почитателите на фантастичните жанрове да имат свой реален форум, а не да се събират на групи само в интернет. И ето, че от февруари месец тази година досега вече са налице девет събития на Историите, много разкази и все повече автори. Читателите могат да видят творбите, както и снимки от събитията тук: - Всеки месец събираш творци от тези деликатни, наричани от някои читатели „ъндърграунд”, жанрове. Не те ли е страх ;)? 

- Да, все пак може да изпълзи нещо гадно от страничките под микрофона (смее се). Няма от какво да ме е страх, напротив, радвам се, че се виждаме и се четем. Разбира се, не на всеки можеш да угодиш и съм сигурен, че някъде някой ни анатемосва здраво ;)

 - И все пак, всеки месец усилена подготовка, броене на гласове, излъчване на победители. Не ти ли се е искало да се откажеш?

- Да се откажа?! Аз едва започвам! Докато хората пращат разкази, четат си ги и идват тук дори и да не са написали история, никакво отказване! Приятно е да споделяме понеделник вечер заедно.

- Планираш ли развитие или разнообразяване на този формат, въпреки че като участвала в няколко четения, смея да твърдя - разнообразие не липсва?

- Планирам. С домакините от Bar Dak обмисляме допълнителни стимули за участниците, както и някои неща, които ще променят леко формата. Но всичко ще се прави, за да е по-интересно и весело на всички.

 - Какво ти се иска да се промени на българския пазар по отношение на тези жанрове?

- Както всяко нещо, що е пазар, така и книжният се променя от фактори, независещи от самите автори. Погледнем ли преводната литература, ще забележим че фентъзито е наводнило книжарниците ни и като че ли хората го купуват, въпреки високите цени. Ако говорим за български автори в тези жанрове – хорър, фантастика, фентъзи – тук опираме до едно и също нещо: издателите ги е страх да рискуват с бг писатели. Залагат си на световните бестселъри и толкоз. Обаче в последните години хора като Явор Цанев от изд. „Гаяна“ показаха, че нещата могат да се случват. Явор подаде ръка на българските писатели, те на него – също. Колаборацията е налице, книгите се печатат. Пожелавам им и бързо тиражно изчерпване, защото виждам интереса на публиката към тях. Така че не смятам, че е възможна някаква драстична промяна на пазара, ала нещата лека полека вървят на добре. Както се казва, не винаги светлината в гората е от фенера на вещицата ;)

Походът на българското фентъзи – интервю със Силвия Петрова и Делиян Маринов

Походът на българското епично фентъзи започна на 25.10.2015 г. в София. Делиян Маринов и Силвия Петрова пристигнаха в София още по обяд и събраха приятели на предварително парти, за да получат подкрепата, която им беше нужна. Оказа се, че тази дума ще се повтори много пъти и в неофициални разговори, и по време на самото представяне – подкрепа, която те не само очакват да получат, но и винаги са готови да дадат. В това интервю, което дадоха за actualno.com буквално часове преди началото на техния поход, те отговарят не само на мои, но и на някои провокативни въпроси на хора, предпочели анонимност. Откровени дори до болка, двамата автори не спестяват емоциите си – както вълнението от това, което предстои, така и някои разочарования, които е трябвало да преживеят.

Защо „походът”?

Силвия: Защото в България има една грешна представа, че българските автори на фентъзи не съществуват. Ние решихме да направим именно този поход на българското епично фентъзи и чрез този поход да покажем, че нас ни има. Ние с Делиян Маринов сме две лица на епичното фентъзи. Искаме да обиколим, да покажем, че българското фентъзи съществува, за да разбием грешната представа на невиждащите ни хора.

Делиян: Походът е символичен път на литературата. Ние се събираме. Ние тръгваме. Ние завоюваме. Да спечелиш читатели, това е едно символично завоюване на читателска маса. Затова, ние правим поход, за да можем да се покажем, да се изтупаме от прахта. Ние се събираме заедно, защото заедно сме по-силни. Защото тя има своите читатели, аз – моите. Това са като две армии, които се събират.

Добре, но аз като чуя „поход” и си представям поне десетина души. Защо не поканихте други фентъзи автори от страната? Или поне от София, където започвате и така – във всеки град, който ще посетите.

Силвия: Нека да започнем във възходящ ред. Първо двама, след това нека се присъединят други.

 Поканихте ли други хора?

Силвия: Всички, които искат да се присъединят и са готови да дойдат, са добре дошли при нас. Да, да, но имам предвид – поканихте ли предварително други писатели? Делиян: Всъщност, не сме, но ние започваме двамата, поради простата причина, че ние не знаем дали другите автори са готови, дали ще бъдат заинтересовани. Тоест, вие двамата правите демо версия в началото, а след това се очаква и други хора, които пишат фентъзи, да се присъединят към вас.

Делиян: Да.

Силвия: Повеждаме крак.

Делиян: Всъщност, преди това да се случи, преди да говоря със Силвия, разговарях и с много други автори от различни краища на България. Примерно, Десислава Дюлгерян, която е фентъзи автор. Уточнихме с нея, че можем в Бургас да направим представяне, както и във всяка една част на България, където има автори на фентъзи. Имаме предвид, че ние там, където и да се озовем, можем да поканим местни автори.

А тук, от София, поканихте ли вече?

Силвия: Лично като гости, да. Нека започнем с това, че ние сме встъпителната част, а те нека да дойдат и да видят.

Делиян: Самата идея е, че ние сме под едно издателско тяло и затова започваме заедно. Един въпрос, на който можем да се посмеем, тъй като всички почитатели на жанра знаят какво означава „епично фентъзи”, но и такива заслужават отговор – какво победи българското фентъзи, та да го наречем „епично” (въпрос на автор, предпочел да запази анонимност, но го задавам, за да спестим последващи неясноти – б.а.)

Силвия и Делиян (почти едновременно): Не, не – това е самият жанр „Епично фентъзи”. Силвия: Всъщност, това съм мислела – това е нашият жанр. Епично е откъм битки, откъм сюжет, изцяло да се каже едни Толкинови и Мартинови щрихи, които следваме ние. Делиян: Епичното фентъзи, хай-фентъзито, е фентъзи, което се отнася до създаване на свят. Когато аз започнах да пиша в този жанр, нямаше такава публичност, дори не знаех, че има автори на фентъзи в България. Искаше ми се, като отида в една книжарница, да видя на рафта книга от български автор. Впоследствие установих, че има достатъчно български автори, които пишат фентъзи, но под формата на разкази, но идеята е, че епичното фентъзи опира до създаването на свят. До това, човек да отдаде ума си, за да създаде нещо мащабно – с мащабите на Толкин, Пратчет. Създаването на свят е много отговорно нещо. Един разказ може да е много добър, но когато ти създаваш свят, ти го обвързваш с поредици от книги. България има нужда от такива лица.

И двамата споменавате Мартин и Толкин. Не е ли малко дръзко от ваша страна?

Силвия: Те са едни титани, така да се каже или символи на епичното фентъзи в света. Не се сравнявам с тях. Далече съм от там.

Но се целите към достигане на техните мащаби?

Силвия: Ни най-малко, дори не бих могла да си помисля за това нещо. Техните върхове са прекалено високи за човек като мен, който се бои от такива големи височини.

Делиян: Аз се стремя към това, когато се каже Делиян Маринов, да се говори за „Последното измерение”, т.е. - винаги може да се създаде една история, може да се създаде цял един свят. Аз гоня тези мащаби и не смятам, че е нагло. Смятам, че българската действителност може да предложи толкова под формата на литература, че да бъде еквивалент на световните мащаби.

Защо до сега не се е случвало?

Делиян: Защото, струва ми се у нас е по-удобно да се пише кратка форма. Затова и повечето автори на фантастика, фентъзи и хорър се ориентират към сборници разкази. Идеята ми е, че когато ти създаваш епичен свят, поемаш отговорност. Когато издадеш книга и спечелиш читатели, ти трябва да издадеш още книги. Ти се подписваш, че ще създадеш още книги от този свят. Когато напишеш един разказ, спираш до там, а когато създадеш един свят, се очаква да има продължение. Това е и причината българските автори да не бъдат достатъчно смели. Аз съм смел. И колежката е смела. Да създадем свят, който ние ще продължим да изграждаме, защото аз съм решен и имам идеи да направя този свят огромен, мащабен.

Силвия: Мога да кажа, че на нас ни липсват и възможностите. Ние, като хора, минали през ада на издаването, знаем с какво се сблъскваме.

 Трудно е да издадеш книга в България, а още по-трудно е да те признаят. Още колко книги да очакваме от вас?

Делиян: Аз съм определил, че ще имам над 50 книги. Когато един автор пише поредица, той си дава сметка, че това е опасно и е „нож с две остриета”, защото ако едната книга се хареса, другата веднага ще се купи, но и - обратното. И авторът „си слага галaвата в торбата”, както се казва. Затова, когато човек пише в един свят, той може да издава паралелно две поредици. Затова, когато пиша „Последното измерение”, пиша различни истории. Различни поредици. Мой роман е финалист на конкурса на издателство “MBG-Books”. Роман, който e част от предстояща поредица.

Силвия: За мен е трудно да кажа. Изчаквам в момента да напиша последната книга от „Зеницата на смъртта”, която евентуално може да бъде разделена на две части (трета и четвърта – б.а.). Да спомена, че първата книга – „Тотемът на Мистика” и „Проклятието на мъдреца” - също беше писана за една. Имам свят, по който имам написани пет книги, но те са като нахвърлян конспект, който е в ужасно състояние и трябва да бъдат пренаписани. И съм захванала трета поредица – „Под сянката на веригата”. Първата книга е готова и от мен се очакват поне още две-три. Имам още и един разказ, който е създаден по един доста по-мащабен свят, от който да бъде написан роман.

Участвате ли активно в разпространението на вашите книги? Рекламирате ли ги усилено или смятате, че това е работа на издателя?

Силвия: Това би трябвало да е работа на издателя, но у нас издателствата също нямат прекалено големи възможности. Аз съм направила каквото съм могла, но на мен ми липсваха определени връзки. Писала съм на места, от които дори не ми отговориха, за да публикуват една простичка реклама. Имах и две интервюта в радиото, които Весела Люцканова уреди и затова мога да й благодаря. Опита се и в телевизията да ме вкара, но не успя, но аз съм доста притеснителна и дори се зарадвах, че не се получи. Делиян: Българският автор е мъченик. Той трябва да пише, да работи, за да събира пари, за да може да издава. След това, след като издаде, трябва да се занимава с реклама и с всичко друго, а това е изключително трудно, поради простата причина, че докато българският автор е ангажиран с осем часов работен ден, за да може да се финансира, той няма време да се занимава и с реклама. Значи, аз каквото мога, го правя, но за мен е абсолютно жестоко, авторът да трябва да прави всичко. Според мен работата трябва да бъде разпределена по равно – автор, издателство и медии.

Изпускаме една много важна част от веригата между автора и издателя. Няма ли други хора в този екип, който довежда книгата до издаването й?

Силвия: Съпругът ми е част от този екип. Той спомогна за издаването ми. Без него, не бих могла (нещо, което и двамата премълчават от скромност – съпругът на Силвия, Дамян Петров, работи върху създаването на език в „Зеницата на смъртта” и очакваме този речник да излезе като притурка към поредицата, б.а.). След това, мога да кажа, че искрено благодаря на Вихра Манова, която се застъпи за текста от „Зеницата на смъртта” и убеди Весела Люцканова да се заеме с него. Самата Весела призна, че не би се заела с подобен проект.

Делиян: При мен се случи така, че първоначално щях да работя с „Буквите”. Те ми предложиха цена за редакция и корекция, а в последствие, в договора беше упомената само „редакция”. Въпреки това, когато разговаряхме по телефона, те ме убедиха, че ще получа и корекции. В крайна сметка, получил редакциите, аз избрах друго издателство, тъй като за разлика от издателство „Весела Люцканова” предложиха разпространителска мрежа, а от „Буквите” – само кашони с книги. Весела ме попита дали съм сигурен, че държа веднага книгата да бъде издадена, но аз бързах за Зимния панаир на книгата и така се получи, че първата ми книга е на пазара с много грешки, за чието отстраняване бях платил посочената от тях сума. Благодаря обаче на читателите, които въпреки това ме подкрепиха и първата част е разпродадена. Дори не много претенциозните създатели на „Читанка” отхвърлиха книгата заради тези грешки и трябваше в рамките на една седмица да поправим недоразумения, които на „Буквите” им отне два месеца.

И двамата продължавате да пишете. Научихте ли се на нещо от тези грешки, които допуснахте?

Силвия: Аз не мога да кажа, че съм допуснала каквато и да е грешка. Не съм минала през трудностите, през които е минал Делиян. Мога да кажа, че Вихра Манова много коректно се зае с редакцията на книгата и тя е герой да направи всичко това. След това книгата мина и през коректор – Галина Андреева.

Делиян: Когато един автор, който си плаща и не е голямо име, той очаква нещо и от издателя. Избрах издателство „Весела Люцканова”, защото те ми предложиха разпространителна мрежа. Всяко друго издателство ми каза – даваме ти кашоните и ти се оправяш.

Сега, да се върнем назад. Кога започнахте да четете художествена литература?

Силвия: Да започнем от четвърти клас, когато майка ми ме нагърби да чета „Под игото”. За мен това беше едно пропадане. За мен тогава бяха по-важни игрите, отколкото „Под игото”. Мога да кажа, че изпитах удоволствието от четенето в десети клас, когато зачетох „Граф Монте Кристо”.

Делиян: Всичко започна в осми клас. Благодарение на българското образование, аз мразех литературата. Не може да отидеш на даскало и да те питат – ако Вапцаров беше жив, от коя партия щеше да бъде и ти казваш някаква партия и ти пишат „Слаб”, защото те ти казват друга партия. Ето защо, до осми клас аз играех компютърни игри, но си казах – не ми стига. Тогава баба ми и дядо ми ме финансираха от пенсията си. Играл бях игри с чудовища, отивам в книжарницата и виждам книга със заглавие „Орки” (Стен Никълс, б.а.) и си казвам - това е, което искам да прочета.

Кога за първи път написахте нещо, различно от домашна работа по литература?

Силвия: В седми клас написах първото си стихотворение. Вдъхнови ме дядо ми – ветеран от Втората световна война.

Делиян: В девети клас. Като прочетох „Орки” – за 24 часа, пропускайки училище – и сядам да пиша. Виждам, че това си е чисто „копи-пейст” на книгата, но важното е, че си седнал да пишеш.

Интервю с Бранимир Събев

Бранимир Събев успешно съчетава няколко ангажимента. Нещо повече – съчетава ги с удоволствие и показва завиден професионализъм, въпреки че никога не парадира с това. Освен, че изпълнява служебните си задължения и балансира в личния си живот – неща, за които няма да говорим, – Бранко (така предпочита да се обръщаме към него ние, приятелите му) е може би най-ревностният поддръжник на съвременните български писатели, книжен блогър и автор на фантастика, фентъзи и хорър. Вече, освен участията си в антологии, има издадени три самостоятелни книги – „Хоро от гарвани”, „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” и „Пустинния скорпион”, – а в деня на откриването на Коледния панаир на книгата за 2015 г., той ще зарадва почитателите си с ново заглавие – „Априлска жътва”. За него, а и за българското присъствие на литературната сцена в тези жанрове, си говорим днес.

В.С.: Честита да ти бъде новата книга, Бранко! Разкрий ни съвсем малко от нея – жанрово и стилово.

Б.С.: Благодаря и здравейте! „Априлска жътва” е четвъртият ми сборник разкази, трети пореден от издателство „Ибис”. Съдържа 14 разказа и за разлика от предишния, „Пустинния Скорпион”, който бе фантастика и фентъзи, този е завръщане към изначалните корени на творчеството ми. Сиреч, повечето творби са в жанра ужаси, каквито бяха и първите ми два сборника. Ще ви сблъскам със злокобни хотели, тайни общества, зомбита, зли магове, серийни убийци, чудовища, психопати и други изненади. Колко дълъг бе пътят от „Хоро от гарвани” до „Априлска жътва” съвсем метафорично? От излизането на „Хорото” на бял свят до „Жътвата” минаха 7 години, от написването на първото досега – двойно повече. Метафорично погледнато, пътят беше дълъг, труден, трънлив, изпълнен с перипетии и кривoлици. Но не се оплаквам – важни са крайните резултати, а аз съм доволен от тях.

В.С.: Защо избра тези жанрове? Те няма да те направят богат.

Б.С.: Така е, но тук и другите няма да ме направят богат. Те направиха немалко хора на Запад богати, но все пак, живеем в България. А и когато започнах да пиша в тези жанрове, изобщо не мислех за издаване на книга дори. Всичко беше страст, удоволствие и наслада. Това ми харесваше, и все още ми харесва да го правя. Все пак, колко от нас избират да правят куп неща, които им харесват, но пък няма да забогатеят от тях? Не е нормално да вършим само и единствено това, което ни носи пари.

В.С.:  „Комерс” мръсна дума ли е?

Б.С.: Защо да е мръсна? Повечето хора искат да получат заплащане за труда си, независимо какъв е той, и това е правилният начин. Ние ежедневно консумираме различни продукти – било физически, било ментално - и болшинството от тези продукти, да не кажа всичките, са създадени с цел финансова изгода. Може парите да не са били на предни позиции при създаването им, но без продажба те рано или късно са обречени. Дори некомерсиалните проекти имат нужда от финансиране, а когато се продават и носят пари на притежателя си е приятно, нали? Най-малкото, за да е възможно създаването на още такива проекти.

В.С.: Възможно ли е у нас някой да се издържа само от писане на книги? Ако да, каква е цената, която трябва да плати?

Б.С.: Възможно е, но е адски трудно. Ако всичко ни беше наред, щях да отговоря, че цената която трябва да платиш е много голям и всеотдаен труд, писане по нощите, жертване на лично време за представяне и промотиране на книгите ти, писателски и разказвачески талант, създаване на чудесни произведения, гонене на срокове и т.н. Но, понеже нищо не ни е наред (има една приказка за кучето по този повод, но е нецензурна и ще я спестя), цената у нас е следната. Няма значение колко си добър и талантлив, всеотдаен и прочее – важно е кои са ти приятелите и в кои кръгове движиш. Важно е кой ще лобира за теб, важно е да познаваш „правилните хора” – богати бизнесмени, партийни функционери и най-обикновени престъпници. Накратко, важното е да принадлежиш към определена мафиотска клика – тоест, цената която трябва да платиш, е собствената ти чест и достойнство.

В.С.: „Априлска жътва” е третата книга, която излиза от издателство „Ибис”. Преди теб, те не бяха издавали български автори. С какво спечели доверието им?

Б.С.: Истината е, че „Ибис” решиха да рискуват с мен. Искаха да опитат с български автор и заложиха хазартно на моя милост. Спечелването на доверието се случи след излизането на „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” – втората ми книга и първа през тях. Тя се продаде добре, към сегашен момент от тиража са останали едва двуцифрено число бройки. Така се стигна и до третия ми сборник, „Пустинния Скорпион”, така се стигна и до „Априлска жътва”, която излиза на 8 декември, първия ден от Панаира на книгата. Ако някой прояви интерес към „Жътвата”, другите ми книги или мен самия, нека се чувства поканен да заповяда на щанда на издателство „Ибис” – всички ние, включително и аз, ще бъдем там през целия панаир.

В.С.: Твои произведения са били отличавани не веднъж. Ако искаш, може да изброиш наградите си, разбира се, но ми се иска да те попитам – коя е най-значимата за теб?

Б.С.: Наскоро направих рекапитулация и се оказа, че литературните ми награди към момента са точно 16 на брой. От тях, без съмнение, най-много ценч четири – двете награди за първо място в Националния литературен конкурс на СУ и Фондация „Св. Климент Охридски” (2007, разказът „Арлекин” и 2010, разказът „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”) и двете, присъдени ми от Националния Клуб за Фентъзи и Хорър – Български автор на 2012-а и Награда Златна Руна 2013 за принос в развитието на жанровете фентъзи и хорър в България.

В.С.: Ти участваш активно в разпространението и рекламирането на книгите си, въпреки че издателството има сериозна дистрибуторска мрежа. Откъде намираш толкова време, след като дори по-млади от теб хора се оплакват от липсата му? Това коства ли ти някакви лишения?

Б.С.: Коства ми, и то немалки. От 20-дневен платен годишен отпуск, половината ми отива да съм на всеки Панаир на книгата на щанда на „Ибис”, където да предлагам книгите си. Отделно времето, което се жертва за представяния, премиери, промоции, реклами, търчане по пощи и куриери и т.н. Писането е приятната, интимна част по създаването на една книга – оттам нататък следва яко бачкане. Не можете да се осланяте само на книжарници и дистрибутори, там книгата ви се дави в море от хиляди други заглавия.

В.С.: И теб не те подминаха така наречените „интернет тролове” – анонимните всичкомразещи, които живеят, за да пишат жлъчни коментари за всеки и всичко. Как се справяш с тях?

Б.С.: Никак. На практика, авторът няма как да се справи с тях. В редките случаи, когато той узнава кои са и ги среща на живо е благословия, понеже те всичките, без изключение, са мишки. Ако имаха поне капка смелост, щяха да се подписват със собствените си имена. А и не е работа на писателя да се справя с тях. Това е задължение на администратора и модератора, които поддържат въпросната платформа, където се намира въпросната жлъч. Фактът, че немалко админи и модове не вършат тази работа, криейки зад оправданията, че „всеки има право на лично мнение”, „то всъщност не е обида, а градивна критика”, „защо просто не обръщаш внимание”, „лошата реклама пак е реклама” и прочее либерастии, е вече друг въпрос.

В.С.: Като познавач на творчеството ти, смея да твърдя, че ти четеш много и четеш качествено, а не „по диагонал” – приблизително, по една книга седмично. Коя беше първата творба, която прочете?

Б.С.: Ох, да си призная, връщайки се толкова назад, не мога да отговоря еднозначно – чета отпреди да тръгна на училище. Но, може да приемем условно, че от първите автори, които са ми попаднали са Астрид Линдгрен, Марк Твен и Братя Грим. Безспорно, любимият ти автор е Стивън Кинг – втората ти книга е със заглавие „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”. Споделял си неведнъж и предпочитанията си към Х. Ф. Лъвкрафт.

В.С.: С какво хорърът привлече вниманието ти?

Б.С.: Връщайки се в спомените си назад, сякаш не аз избрах хоръра... Сякаш той мен ме избра. Като се замисля, без съмнение най-успешните литературни произведения са тези, които провокират в теб някаква емоция: литература, която може да те разсмее, разплаче, да те накефи и т.н. Хорърът се старае да провокира в теб страх, да те уплаши и стресне, а това е може би най-трудното за провокиране нещо. Лъвкрафт неслучайно е казал, че най-древната човешка емоция е страхът, а най-големият страх е страхът от неизвестното.

В.С.: Кои са предпочитаните от теб български автори – и класици, и наши съвременници? Защо?

Б.С.: От класиците ни като писател харесвам най-много Йовков, заради сладкодумния му разказвачески стил, а от поетите – Дебелянов, заради майсторството. Колкото до съвременните, без съмнение бих изброил имена като Сибин Майналовски, Явор Цанев, Любомир Николов – Нарви, Николай Светлев и Андрея Илиев.

В.С.: Спомняш ли си първата си писмена творба? Разкажи ни малко повече за първите си литературни опити.

Б.С.: За пръв път се опитах да пиша на 14 години, започвайки с книга-игра. Книгите-игри ми бяха основно четиво между 4-и и 9-и клас, така че това бе логичен избор. Беше класическа фентъзи история за благороден принц, тръгнал на поход да срази зъл магьосник. Писах я на тетрадка, на ръка, стигнах донякъде и я зарязах – беше много зле. Минаха няколко години и вече като млад студент написах първата си завършена творба – това е разказът „Моторът на Смъртта”, първият разказ в първия ми сборник „Хоро от гарвани”.

В.С.: Отърси ли се лесно от влиянието на любимите си автори, за да създадеш своя стил и ако не е тайна, как се случва това „сваляне на помощните колелета”?

Б.С.: Свалянето на колелетата се случи от само себе си, по естествен път. Начините за целта са два: четене, и писане, това е. Нужни са в достатъчно количество, за да се стигне до качествените изменения, сиреч – изграждането на собствен стил.

В.С.: Какво може да те вдъхнови?

Б.С.: Всичко. Книги, филми, музика, компютърни игри, сънища, случайно дочути или съзрени неща... Светът е моето вдъхновение, във всичките му измерения и разновидности.

В.С.: Има ли сила, която може да те накара да спреш да пишеш?

Б.С.: Хм, това е много добър въпрос. Не знам дали има такава сила, но ако съществува, не бих искал да я срещам. Ти подкрепяш много българските автори, предимно тези, дръзнали да пишат в жанровете „Фантастика, фентъзи и хорър”.

В.С.: Не се ли боиш, че това може да бъде нож с две остриета и твоята подкрепа да се обърне срещу теб?

Б.С.: Има един чудесен цитат на Казандзакис, автор, когото уважавам изключително много. "Идеалният учител е онзи, който се превръща в мост, за да премине ученикът на отсрещния бряг. И когато вече преминаването стане лесно, учителят с радост оставя моста да се срути, като насърчава ученика си да построи собствени мостове." За мен лично един автор, който е обръгнал, вече пише с години, издал е няколко книги, печелил е награди и прочее е врял и кипял в литературния живот, просто ТРЯБВА да помага на по-младите и неопитни. Естествено, както и с каквото може, според възможностите си. Това е негов свещен дълг като писател – не бива само да взимаш и да получаваш, трябва и да даваш. И след години тези след теб да следват примера ти и да правят същото с новите младоци. Така се върти колелото, така се вие пътят.

В.С.: Съжаляваш ли за нещо, написано от теб?

Б.С.: Не съжалявам за абсолютно нищо, излязло изпод перото ми. Единствено съжалявам, че (колкото и странно да звучи!) за цялото това време досега можех да съм написал още истории. Но, от мързел никой не е застрахован.