"Нос", Н.В. Гогол (1836 г.)

И в тази повест, Гогол остава непримиримо саркастичен към пошлите представители на бюрокрацията. Самовлюбеността, жаждата за пари и безразличието към хорските съдби, отново са взети на прицел от писателя.
Чувала съм неведнъж да се говори за фантастичния елемент в тази повест. Нека си напомним, обаче, че в началото на тридесетте години на 19-ти век в царска русия на мода идва и хипнозата, в следствие на което се разказват много „свръхестествени” истории. От друга страна, не е за пренебрегване и царската цензура, която е правила всевъзможни редакции на произведенията, за да не бъде засегната честта на „многоуважаваните” служители.
И така, да се поразходим из психиката на главните действащи лица (пак Новакович ме научи да не използвам думата персонажи – особено неподходяща за хората, описани от Гогол).
Бръснарят Иван Яковлевич е един подтиснат човек. Съпругата му Прасковя Осиповна не му позволява да иска две неща наведнъж, а при вида на изгубения нос заплашва да го предаде в полицията. Клиентите се оплакват от мириса на ръцете му и от това, че прекалено силно дърпа носовете им. Участъковият пристав го държи отговорен за застояването му на моста, за да може по-късно да го арестува. При толкова много носове, наврели се в малкия у и непретенциозен свят – да пийне и да хапне му стига – нищо чудно, че се „почувства така, като че отведнъж се е освободил от сто и осемдесет килограма тежест,” когато изхвърля парцалчето с носа.
Колежкият асесор Ковальов е аналогичен на Пирогово от „Невски проспект”. Той самият се разхожда със същото самочувствие по столичната (тогава) улица, разсъждавайки за собствените си достойнства. Този път, обаче, няма да бъде осмян от чуждоземци, а от собствения си нос, заживял свой живот и с който провежда възможно най-безумния диалог в живота си.
Загубил своята цялост, Ковальов е изправен пред трудността да се бори с бюрокрацията на властта и предразсъдъците на хората. Във вестникарската агенция, в която асесорът се опитва да пусне обявление за изчезналия си нос, можем да добием представа за най-големите проблеми на тогавашна Русия. Гогол рисува една наистина изчерпателна картина на загубените ценности.
Да се върнем на Ковальов, обаче. Защо му липсва напусналият го Нос? Да, с главна буква – това вече е самостоятелен индивид, отдал се на науката.
Преди всичко, Ковальов е високопоставена личност, а не – „продавачка на обелени портокали”, на която нос не й е притрябвал особено.
След това, той не може да ухажва непознати хубавици.
Също така, не може да смърка емфие.
Накрая, но не на последно място, защото е станав жертва на магия, чиято поръчителка е искала да го ожени за дъщеря си. От кратките писма помежду им, обаче, става ясно, че дамата съвсем не е имала намерение да го остави „носом” – чудесна игра на думи, но трудно преводима на българаски. „Носом”, чиято основа е „нос”, всъщност означава „на сухо”. По-интересното в случая е, че Ковальов приема за достатъчна тази кореспонденция, за да търси причината на друго място.
Докато разяреният и отчаян асесор се лута в дебрите на собствената си безизходица, Гогол ни запознава с реакциите на обществото. Обществото на Ковальов. Спекулира и печели на гърба на наивниците. Присмива се. Търси своя „морален” устой. Възмущава се.
Но! Всяко чудо е за три дни и скоро Ковальов отново е с нос. Животът на асесора бавно и в началото, дори неуверено, се връща в релси. Урокът е усвоен от Ковальов – той става още по-безпътен и самовлюбен от времето преди инцидента. Това е повод за радост и постоянно весело настроение.
Повестта завършва с типичните за Гогол сарказъм и самоирония. За всеки случай, обаче, погледнете се в огледалото, след като прочетете творбата му. Там ли е носът Ви?