Разкази и новели

Оловните войници

(награден на конкурса за криминален разказ на списание „Дракус“, 2017 г.)

 

Пелагия седеше вперила поглед в ръцете си. Не, това не бяха ръце на жена. Груби, с изпъкнали вени, а ноктите... Вечно нащърбени, сякаш накълцани с резачка за храсти. И въпреки това, тя ги обичаше. Ръцете, с които сътвори най-изящните произведения на изкуството. Произведения, които нямаше да видят бял свят, защото ако това се случеше, тя щеше да изчезне от лицето на Земята, а имаше още толкова идеи за реализиране. Би било жалко да лиши човечеството от тях.

Всичко започна още в първи курс в Университета по архитектура, където не беше сред най-харесваните момичета или най-ученолюбивите студенти, но предизвикваше интереса и на асистенти, и на професори със своите идеи. Когато за първи път уточни, че ще работи само с бронз, заради онези десет процента арсен в съдържанието му, без да я интересуват останалите деветдесет процента мед, професор Амбърхоук, преселил се в България, заради късно осъзнатата си (хомо)сексуалност, помисли, че тя цитира нещо прочетено. След това провери основно записките си и не намери никъде подобно обяснение, колкото и психопатски да звучеше на първо чуване и да предизвика негодуванието на отличниците в курса. Отговорът на Пелагия беше простичък – „Нима е по-безпоасно да се работи с така модерните напоследък урина или изпражнения?”

Професор Амбърхоук я покани на вечеря и учудващо, дори и за самата нея, тя прие. В онзи момент, седнала на стола, загледана в ръцете си, тя си спомни думите на ексцентричния професор в най-малки подробности:

„А какво ще кажете за оловото, драга Пелагия? Разтваря се в киселини и се окислява при обикновена температура. Имам предвид, че няма да ви бъдат необходими специални условия за добиването му. Образуващата се тънка оксидна корица ще го предпазва от допълнително окисляване. А щом толкова държите на отровата, имайте предвид, че съединенията му са доста отровни. Ненапразно той е в основата на сплав за куршуми и ловджийски сачми. Освен това, оловото може да ви предпазва, тъй като поглъща всички радиоактивни лъчения, от които светът ни не е защитен понастоящем.”

Пелагия остана с безизразно лице, отговоряше с откъслечни фрази, колкото да поддържа разговора, а на следващия ден напусна Университета. Отказа да отговаря на всякакви обаждания и от професора, и от асистентите, а студентите изобщо не забелязаха отсъствието ѝ.

Това беше и първата вечер, когато излезе разкрасена, облечена с новата си черна рокля. Нощта на похот и страст, довела до създавантое на първото от произведенията ѝ.

.

Пелагия тръсна глава. Не искаше повече да си спомня за този момент. Взе огледалото и се усмихна широко. Венците ѝ имаха сивкав цвят, а кожата на лицето ѝ беше бяла като на аристократ. Харесваше се. Би останала така, в съзерцание на отражението си, което отблъскваше обикновените хора, но повишаваше интереса на ексцентрични странници, с които все още се срещаше в клубовете, в които фейс-контролът се осъществяваше още на камерите, преди да се отворят вратата. За нейно съжаление, ръцете ѝ, тези грозни, груби ръце трепереха толкова силно и водеха до изкривяване на образа, който бе създала.

Отде в банята и след като се хигиенизра, облече отново черната рокля. Беше отслабнала и дрехата не ѝ придаваше същия сексапил като в първата вечер, но не бе и толкова зле, че да не привлече внимание. Скри ръцете си в дълги сатенени ръкавици над лакътя и успя да овладее треперенето им, за да нанесе съвсем лек, незабележим грим.

Пелагия ненавиждаше градския транспорт. Още повече – таксиметровите коли. Имаше късмета да живее в идеалния център на София, та дори и в много стара кооперация, която би се срутила, ако някой не намереше пари, с които да възстанови фасадата ѝ. Клубовете от интерес за нея бяха на десет до петнадесет минути ходене пеша и то на високи токове, така че тя закрачи уверено по тротоара. Леката болка от чизмите, опиращи в земята с нещо подобно на пирони, я опияняваше и тя се усмихна едва забележимо. Някакъв скитник се опита да я закачи, но тя оголи венците си и той побягна в друга посока.

„Нещастник! – помисли си тя. – Не прилича на нищо, но моите венци са му грозни. Да им имам претенциите!”

Не позволи подобен инцидент да помрачи настроението ѝ и скоро се озова пред една метална врата без никакви обозначения. Позвъни на звънеца и веднага беше допусната да влезе. Познатият ѝ вече бодигард се усмихна и я покани да слезе по стълбите с галантен жест. Тя само кимна с глава и уверено последва познатата ѝ посока. В момента, в който влезе, двама мъже с изящни тела, голи до кръста, с папионки на вратовете, я поканиха на тяхната маса.

„Да не се усмихвам – повтаряше си Пелагия. – Само да не се усмихвам широко.”

В този момент музиката заглуши всички останали шумове. Нямаше нужда дори да води разговор. На това място познаваха един език – езика на телата. Всичко друго нямаше никакво значение. Двамата компаньони на Пелагия увиваха телата си около два пилона, правейки сложни акробатични фигури. Тя забеляза с периферното си зрение мъж на съседната маса, когото оприличи на Джаба от „Междузвездни войни”, да зяпа с отворена уста момчетата. От крайчеца на малката му уста бе потекла лига, която се стичаше необезпокоявана по многопластовата му брадичка. Жената обърна глава отвратена. Знаеше, че този клуб се посещава от богати хомосексуалисти, но не искаше дори да помисля как такива красиви създания като танцьорите се извиват в ръцете на подобни природни недоразумения, ояли се до пръсване от собствените си излишества.

„Красотата трябва да бъде съхранена завинаги. Не бива да бъде покварявана. Не бива да избледнява, амортизирана от неправилна употреба. Бих приела и двамата в дома си, колкото и да ми струва това. Откакто татко почина, нямам финансови притеснения. Тревожи ме само, че няма да се справя и с двамата едновременно. Е, поне единият ще бъде спасен. Завинаги!”

Мислите ѝ бяха прекъснати от единия танцьор, дошъл до нея, за да отстъпи сцената за „сензационен номер на колегата”, както обяви той. Пелагия разтегли устни съвсем леко, без да открива зъбите си. Наведе се над младия мъж и прошушна нещо в ухото му, подавайки деликатно малък плик за писма. Той кимна с усмивка и се извини за момент.

Докато колегата му правеше мост, провирайки глава между краката си и изправяйки ги на горе, останал с глава върху дланите си, компаньонът на Пелагия уреди подробностите и я покани да тръгват. Изчакаха края на спектакъла и се измъкнаха незабелязани сред шумните аплодисменти на останалите присъстващи. Тя се обърна и видя как Джаба прави знак към току що приключилия номера си танцьор. За нейно облекчение, красавецът не реагира и се отправи към друг клиент, който очевидно беше привлякъл вниманието му.

„Е, поне няма да бъде в ръцете на това чудовище” – въздъхна с облекчение тя, а компаньонът ѝ прие това като жест към него. Подаде свитата си в лакътя ръка и двамата излязоха на улицата като двойка влюбени.

- Къде ще предпочетете да отидем, мадам? – попита момчето.

- Моля те, не ме състарявай излишно – едва помръдвайки устни отговори тя и след като видя изчервеното му лице, смекчи тона. – Наричай ме Поли. Знам, че ти си Крис и това е достатъчно. Ще отидем у дома.

- О, Поли, тогава ще ти върна част от сумата – Крис беше коректен и винаги се радваше, когато беше избиран от жени, особено като тази, в която намираше нещо загадъчно и го привличаше още от първото ѝ появяване в клуба.

- Няма нужда, Крис. Всичко е наред. Ще бъдем заедно цяла нощ. Човек като теб заслужава много повече.

- Благодаря, Поли, ценя мнението ти – Крис се отпусна и всички притеснения изчезнаха.

Скоро стигнаха до дома на Пелагия. За негово учудване, тя го поведе към мазетата, но свикнал на такива места, той само се усмихна. Обзавеждането се изчерпваше с огромен гардероб, над масивните врати на който имаше няколко малки шкафа, голям люлеещ се стол с поставена до него малка масичка и двойно легло с метални рамки. За негово облекчение, от тях не висяха белезници или ремъци, нямаше и намек за така модерните напоследък bdsm-удоволствия. Едва скриваше белега, останал му от подобна „сесия”, както я беше нарекъл един ексцентричен клиент. Имаше късмет и тогава успя да се измъкне. Бодигардовете на шефа на заведението намериха човека, причинил му болка и го увериха, че са се погрижили за него. Не пожела да научи подробности, но се досещаше какво означава това на техния жаргон. В стаята на Поли обаче беше уютно и малките възглавнички на леглото придаваха някакво усещане за ориенталска леност, подсилено от току що запалените от домакинкята свещи.

Пелагия го покани да се отпусне на леглото и извади от едно от горните шкафчета на гардероба бутилка вино и две чаши. Отвори го със сръчността на професионален сервитьор, сякаш бутилката вече беше отваряна.

„Каква мадама! Дали пък няма да усетя най-после онова забравено удоволствие от секса?” – усмихна се на мислите си Крис.

Пелагия му подаде едната чаша, вдигна наздравица с елегантен жест и го изчака да отпие.

- По-смело, Крис, виното е качествено, няма опасност да се напиеш – каза тя нежно.

Окуражен от чутото, младият мъж изпи чашата на екс и впи красивите си сиви очи в дамата. Тя свали роклята и останала по красиво червено бельо, приплъзна тяло до него. Свали сакото му и в този момент главата на Крис клюмна на рамото ѝ. Тя се усмихна и въпреки крехкото си телосложение, с лекота изтегли тялото му до люлеещия се стол. Отвори една от вратите на гардероба и измъкна от там голям варел, който сложи до стола. Също от там извади няколко шишенца с причудливи форми, нареди ги на малката масичка и започна да ги изсипва във варела едно по едно с вещината на свещенодействащ жрец. След това вдигна варела и изсипа сместа върху Крис. Тя се стече по изящните му форми и малко след това се стегна.

Пелагия най-после се усихна широко. Отвори другата врата на гардероба и погали една по една оловните фигури на четирима мъже. Всичките с изваяни тела, леко отпуснали глави настрани.

„Лакомията ми няма граници” – каза на глас Пелагия. – „Къде да те сложа сега, Крис. Местата са запълнени. След Боб си обещах, че няма да има други оловни войници в гардероба ми, но как можех да те оставя в ръцете на Джаба или някой друг като него. Твоята красота се нуждаеше от увековечаване. И ти я получи. Не ми се сърди, момчето ми! Ще останеш тук, на стола. Вече никой друг освен мен няма да влезе в това мазе, кълна се. А един ден, когато ме няма, светът ще научи за вашето съществуване и ще се радва на запазената вечна Красота.”

Пелагия се облече, загаси всички свещи и излезе от мазето. Стъпваше на пръсти, докато се озова пред входната врата на кооперацията. За щастие, никой от съседите не я видя. Едва когато натисна копчето на асансьора, вратата на апартамента срещу него се открехна и рошавата глава на възрастната съседка се показа зад веригата.

-  Много късно се прибирате. Не Ви ли е страх? – попита дамата.

- Не се тревожете, изпратиха ме, госпожо Велева. Благодаря ви за загрижеността и простете, че Ви събудих.

- А, не си ме събудила - това беше лимитът ѝ за любезен разговор. -  Старост-нерадост, не мога да спя много, а и няма за кога. Скоро ще заспя за винаги.

- Недейте така, има още живец у вас – усмихна се едва забележимо Пелагия.

- Бих Ви предложила да изпием по чаша чай, но сигурно Ви се спи.

- Да, права сте. Ще се възползвам от предложението Ви друг път.

- Ще се радвам – отговори съседката и затвори апартамента си, когато асансьорът пристигна.

„Дърта кукумявка, но пък се показа точно навреме, ако някой разпитва, да се знае кога съм се прибрала и че съм го направила сама” – мислеше си Пелагия, докато отключваше вратата на апартамента си.

Вече в свои владения, тя се освободи от дрехите си, изкъпа се внимателно, изтривайки спомените си от преживяването и след това се отпусна в леглото си. Сънуваше голяма зелена поляна, по която тичаха петимата мъже, чиято красота тя успя да запази. Тичаха с протегнати към нея ръце. Тя ги викаше по име: „Фред! Джими! Удо! Боб! Крис!” Те се смееха, но така и не достигаха до нея.

Пелагия се събуди от алармата на часовника. Въпреки че не работеше, имаше стриктен режим и не позволяваше на мързела да стане част от ежедневието ѝ. Докато пиеше топлата вода с лимон, тя гледаше от терасата си изгрева на слънцето. Пурпурните отблясъци подразниха очите ѝ, но тя остана загледана в тях. После, се качи на кростренажора и монотонното му скърцане я откъсна от всички мисли, вълнували съня ѝ.

Отново беше под живителната за нея струя на душа. Прочистваше и тялото, и ума ѝ, който я притеснпваше от време на време с някакви проблясъци на гузна съвест. Мисли като: „Какво ли преживяват сега близките им?” „Какви ли действия са предприели полицаите?” често разваляха комфорта на иначе спокойното ѝ съществуване.

Облече новото си кимоно и взе чашата току що сварено кафе, което беше решила да изпие на балкона си, когато звънецът на вратата я сепна. Хвърли един поглед на огледалото и след като се увери, че изглежда прилично, отвори.

- Госпожо Траянова, на какво прилича това? – попита я касиерът на входа – малък мъж с мазно лице и очила, спрени да се плъзнат по носа му от огромна брадавица.

- С какво мога да Ви бъда полезна? – запита тя делово.

- Три месеца не сте плащали такси. Аз от джоба-си-ли-да-извадя-тези-пари? – изстреля на един дъх човечето.

- Успокойте се – усмихна се тя само с крайчеца на устните си. – Кажете колко Ви дължа до края на годината и ще уредим неудобството, което съм Ви причинила.

- Сто-двадесет-и-седем-лева-имате-ли?- отново изстреля старчето, а брадавицата му заподскача, застрашила сигурността на очилата му.

- Секунда – каза Пелагия, пресегна се към кутия върху тоалетката пред огледалото и му подаде 130 лева. – Сега всичко е наред, нали?

- О, госпожо Траяноваааа – пропя касиерът. – Изчакайте да Ви върна и да Ви дам квитанция. Знаех си аз, че не сте лош човек.

- Няма нужда от ресто – изсъска тя. – Дайте ми квитанцията и си вървете. Достатъчно време Ви отделих.

- Ама защо с лошо? – попита той, докато пишеше квитанцията.

Пелагия не му отговори. Грабна готовата бележка от ръцете му и затвори вратата, след което я заключи внимателно. Така ѝ се искаше да я затръшне под носа му, но предпочиташе да не си създава врагове. Успокои тремора на ръцете си, облече дънки и суитчър, обу маратонки и се отправи на разходка в градинката, от която я делеше само една улица. Единствено там можеше да успокои нервите си. Не обичаше да се ядосва, а ето, че този мазен дребен нещастник беше успял да я извади от равновесие.

Когато се върна от разходка, видя пред входа двамата бодигардове от клуба, а до тях стояха съседката от първия етаж и касиерът.

- Аз я видях да се прибира снощи сама към 3 часа сутринта – тъкмо казваше госпожа Велева.

- Добър ден – поздрави тя, успяла да овладее притеснението си.

- Госпожо Траянова – каза единият бодигард, - ще можем ли да поговорим някъде насаме?

- Разбира се, последвайте ме – отговори тя с равен тон и ги покани в апартамента си.

Оставиха съседите да клюкарстват на спокойствие и влязоха в асансьора, в чието малко пространство двете горили стояха обърнати настрани, застрашавайки да я задушат с огромните си тела.

Когато влязоха, тя ги покани в кухнята и се зае да направи кафе.

- Надявам се, че нямате нищо против да поогледаме – каза единият бодигард.

- Моля, бъдете мои гости – иронизира тя, но не ѝ обърнаха внимание, влизайки подред в хола, спалнята ѝ и банята.

Когато се върнаха в кухнята, на масата бяха поставени три чаши кафе и те се настаниха на удобните претапицирани столове.

- Госпожо Траянова, Крис не се прибра тази сутрин – мина направо по въпроса, който ги интересуваше, по-дребният бодигард с лице като на лисица.

- Не знам защо. Вечерта беше много хубава и се разделихме като приятели – отговори тя.

- Къде бяхте? – попита другият, който много наподобяваше булдог, но очите му бяха малки и леко притворени.

- В хотел... – Пелагия каза името на хотел в Драгалевци, известен с това, че гостите му наемаха стая по телефона, намираха ключа под изтривалката и оставяха пари на шкафчето – нещо, за което тя се беше погрижила преди да отида в клуба, знаейки, че никой няма да влезе в наетата стая преди седем часа сутринта.

- Хитро, там няма как да проверим – каза Лисицата.

- Има, но няма да научим нищо конкретно – отговори Булдога.

- Не мога да ви помогна с нищо повече – вмъкна Пелагия. – Моля, ако научите нещо да ме информирате. Аз харесвам Крис.

- Всички харесваме Крис – Булдога се отпусна и съмненията му, насочени към Пелагия, постепенно намаляха. – Добре, до скоро, госпожо!

- Ако Крис се свърже с Вас, моля да ни уведомите незабавно – допълни Лисицата. – Шефът е бесен, защото златната му мина изчезна.

- Може просто да има нужда от малка почивка – престори се на наивна Пелагия.

- Редът е друг, но няма да Ви занимаваме повече – каза Лисицата.

- Благодаря за кафето! – каза Булдогът и двамата излязоха апартамента, слизайки по стълбите.

Пелагия си отдъхна и след като взе втория за деня душ, се отпусна на канапето в хола с книга в ръка. Четеше „1Q84” на Мураками и все повече се идентифицираше с малката Фука Ери. Тя самата беше изнасилена като дете, но не от баща си. Тайната, която носеше в себе си, не бе известна никому. Ужасяващото изживяване обаче я беше отказало от секса и така никога повече не стигна по-далеч от събличането си по бельо пред Фред, Джими, Удо, Боб и снощи, пред Крис. Това беше всичко. И то само в името на Красотата.

Часовникът в кухнята – голям, стар с две махала, отброи 12 удара. Тогава Пелагия си спомни, че притеснена от срещата с бодигардовете, не беше закусвала.

„Какво пък – помисли си тя, -  мога днес да гладувам. Само да пия много вода. Книгата е хубава и по-добре да я дочета.”

Тя отиде в кухнята, извади бутилка минерална вода и ненаситно пи направо от пласмасовото ѝ гърло, оставяйки струйка от течността да се стече по брадичката ѝ. Точно тогава звънецът на апартамента я стресна. Не очакваше повече посетители за деня и смътно чувство за тревога обсеби съзнанието ѝ. Първоначално реши да не отваря, но когато чу и почукване на вратата, реши, че няма смисъл да се крие. Дори се усъмни, че те могат да бъдат последвани от разбиване и нахлуване в личната ѝ територия. За всеки случай погледна през шпионката и когато видя отново касиера, изпита желание да го разкъса. Въпреки това, пое дълбоко въздух и отвори вратата, придавайки си сънен вид.

- Госпожо Траянова – усмихна се угоднически малкото човече, - простете, че Ви безпокоя отново...

- Някаква нова такса ли измислихте? – студено попита Пелагия.

- Ха-ха-ха! – засмя се насила касиерът. – Какво хубаво чувство за хумор! Как не се познаваме по-добре? Както и да е. Исках да Ви информирам, че спешно извикахме комисия от ХЕИ, тъй като в мазетата (Пелагия тутакси пребледня, но това не направи впечатление на касиера, тъй като кожата ѝ и без това беше твърде бяла) са открити гризачи...ъъъ... Така де, не се плашете, има плъхове. Налага се спешно да почистим помещенията и утре сутринта да отворим врати на хората...

- Ще почистя през нощта – отговори Пелагия, - тъй като, както разбрахте, тази вечер се прибрах много късно.

- Не знам, госпожо Траянова..., да не вдигате много шум... нали знаете, Велева, от партера, все се оплаква от нещо и...

- Аз нямам почти нищо в мазето – думите ѝ костваха неимоверни усилия, но се радваше, че може да запази самообладание. – Няма да притесня никого.

- Благодаря Ви... и ... извинете – нещо в изражението на касиера я притесни, но тя бързо прогони всякакви мисли.

Когато затвори вратата, Пелагия се отпусна на пода, хвана коленете си с ръце и така, подпряла главата си на тях, се заклати напред и назад. Страхът заплашваше да я парализира. Не знаеше как трябва да постъпи. Нито „войниците”, нито мебелите бяха по силите ѝ. Можеше да разтопи оловото, но труповете щяха да останат.

„Да предположим, че успея да натикам и Крис в гардероба – мислеше си тя. – Ще заключа, а после ще вдигна леглото към стената и пренеса люлеещия се стол и масичката у нас. Така ще им осигуря нужното пространство. Надявам се никой да не иска да отваря гардероба. За какво им е?”

Вече поуспокоена от подредените си мисли, Пелагия стана и отиде в хола. Отпусна се на дивана и опита да почете още от книгата, но не успя да се съсредоточи. Усети как стомахът ѝ се свива и бързо изтича в тоалетната. Повърна и конвулсиите разтресоха не само ръцете ѝ, а цялото тяло. Взе душ и с последни сили се добра до леглото си. Унесе се, а когато отново отвори очи, пурпурните отблясъци на залеза вече играеха зад прозореца своята странна игра на светлосенки.

Пелагия стана и с удоволствие отбеляза, че се чувства по-добре. Взе  душ, облече стар анцуг и отиде в кухнята, където изпи още една бутилка вода на малки глътки. После взе кофа и гумени ръкавици („За заблуда на противника” мина през ума ѝ) и усмихната слезе към мазето. За неин късмет, не срещна никого по стълбите и дори съседката от партера не подаде глава, както обикновено.

Когато стигна до вратата на своето мазе се спря на място. През вратата се процеждаше бледа светлина. „Да бягам” – мина първоначално през ума ѝ, но после осъзна колко нелепо беше това решение. Овладя тремора на ръцете си и смело натисна дръжката на вратата. Гледката я порази – на леглото бяха поставени труповете на нейните войници, а навсякъде около тях горяха запалени свещи. Тръсна глава, убедена, че това е видение, което може да прогони, но тогава чу глас:

- Пелагия Иванова Траянова. Що за колекция сте си направили, уважаема?

Тогава на бледата светлина на свещите различи фигурата на мъж. Висок, с атлетично тяло, облечен в костюм. Приближи до него и видя чертите на лицето му – прав, римски нос, големи очи със странен блясък на тази светлина и усмивка, разкриваща перфектни бели зъби. Обърна се рязко към вратата, готова да побегне, но на пътя ѝ се изпречиха двама полицаи. Същият глас продължи:

- Арестувана сте в обвинение за пет предумишлени убийства. Имате право да мълчите. Ако не можете да си позволите адвокат, ще Ви бъде назначен служебен. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу Вас в съда.

Единият полицай сложи белезници на ръцете ѝ и двамата, застанали от двете ѝ страни, я изведоха пред кооперацията, където вече бяха излезли съседите им. Пелагия видя в очите им искрите на задоволство – имаха достатъчно материал за клюкарстване и никой нямаше да им отнеме това удоволствие.

...

- Поздравления, колега Петров – каза току що влезлият инспектор Свилев. – Разрешихте един от най-мъглявите случаи. Наистина, ако бодигардовете от клуба не бяха докладвали за изчезването на стриптизьора и не бяха съдействали максимално, може би тази жена още щеше да вилнее на воля, но Вие постигнахте голям напредък след толкова години безплодно търсене. Наблюдавахме я достатъчно време, за да забележим, че често влиза в мазето, съвсем не облечена за подобно място. Това беше първото, което ни направи впечатление, но ако не беше Вашата настоятелност, може би щяхме да се откажем. Знаете, че повечето колеги биха приключили делото поради липса на доказателства. А вчера се измъкна толкова ловко. От мазето, инсценира прибиране и дори беше убедена, че късметът е на нейна страна, когато съседката се показа на вратата.

- Е, стечение на обстоятелствата – отговори Петров, въпреки че въобще не му се говореше в този момент.

- Не се подценявайте, колега! Без Вашия усет към детайла и търпеливост на слон... – следователят се усмихна смутено.

- Не заслужавам похвали, Свилев. Всяко приключено поради липса на доказателства дело ражда по един психопат, помислил сеза недосегаем. Никога не е ясно до къде може да стигне.

- Мислите ли, че тази жена е преживяла нещо трудно, което я е довело до тук?

- Не мисля нищо – тежката работа тепърва предстои.

Инспектор Петров потъна в мислите си. Спомни си как като тийнейджър тайно беше наблюдавал, скрит в храстите, изнасилването на едно момиче. Тогава не предприе никакви действия. Изплаши се. Но този случай оформи трайно решението му да стане инспектор и да разплита такива случаи. До ареста на Пелагия дори не се беше замислял в какво се е превърнала жертвата на онова изнасилване, при което той се показа като пълен слабак. Като едно нищожество, което косвено взе участие в това деяние.

 Събуждането на Аззи

(отличен на конкурса на „Дракус“  - „Докоснат от Шекли“)

 Аззи се протегна и тъкмо да се усмихне, си спомни, че няма начин да бъде събуден току-така след Голямото заспиване. Отдавна работата му в „Северен дискомфорт 405“ беше потулена, тъй като някакво писателче, в тандем с друго драскащо нищожество, се правили на интересни, издавайки дори книга за живота на дявола - уж, че всичко това било плод на въображението им. Единственото, което поддържаше полуусмивката на лицето на Аззи, беше мисълта, че Зелазни и Шекли – това бяха имената на фантастчетата – със сигурност са или поне ще бъдат подложени на истински адски дискомфорт в някоя от дупките.

И все пак, защо го бяха събудили по дяволите?! Или по-точно казано – защо го бяха събудили дяволите? Последната мисъл го накара да се засмее, прочиствайки си гърлото с подобно на пусната след дълго спиране вода в казанче бълбукане, което излезе от полуотворената му уста.

С удоволствие установи, че на нощното шкафче стояха черните очила, от които не го бяха лишили. „Баси мамата, спал съм в истинска спалня, на истинско легло, до мен има нощно шкафче!“ – всичко това мина и замина през главата му .

Вече не си падаше толкова да се връща на планетата Земя, но кой ли би го винил за това след фиаското с Томас Писаря. Но вие това го знаете – нали четете фентъзита, за да избягате от реалността, която Аззи толкова харесваше. Щурайки се в мислите си като в лабиринт – място, в което също имаше опит, - някогашният владетел на една от дупките, вписани в „Адския регистър на местата с историческо значение“, се сепна от настойчиво позвъняване. Известен с изключително финия си и прецизен слух, Аззи безпогрешно обърна глава към тавана, където на голям екран се показа лице, много напомнящо онова на чиновника от Ада, позволил на Аззи да се спусне по тъмния и гаден тунел, където уж щял да събира нови сили. Или пък наистина ги беше събрал? Или пък наистина лицата на всички чиновници бяха еднакви?

...

- Аззи, нямаме време за губене, защото проспа почти половината от хилядолетието. Нещата много се промениха и сега е моментът да поемеш отново контрол, защото се случват чудовищни дори за размаха на Ада събития на земята – чиновникът изстреля всичко това без никакъв израз на гладко избръснатото си лице, сякаш беше говорител на новините от времето преди Аззи да заспи след онова спускане в тунела.

- Половината от хилядолетието, а не цялото. Съответно, още не е време за нова война с „Доброто“. Дори и да беше това, защо трябва да ми пука? – надменно попита дяволът, но самият той надушваше нова възможност да отмъсти, та макар и не на Принца и Принцесата.

- Защото имаш и задължения, освен права.

- Айде по същество, ако обичаш! – Аззи знаеше, че няма да спечели нищо, дори собствено удовлетворение, ако продължава да се заяжда с чиновника, а и наистина му стана любопитно какво толкова са измислили жалките човечета, чийто праг на болката беше толкова нисък, че се пречупваха като съчки в огън от най-дълбоките адови дупки, та да се стигне до неговото събуждане.

- Хипоталамусът у хората произвежда пептиди или още така наречените „молекули на информация“. Тези молекули се обновяват и за час могат да станат 18 милиарда.

- И кое е новото на въпросната информация? – Аззи си спомни, че точно тези познания им помагаха да внушават у хората чувство за тревога, самота, неудовлетвореност, които се умножаваха до 18 милиарда на час и ги превръщаха в перфектни претенденти за адовите дупки. Колкото и да се стараеха воините на светлината, все се намираха екземпляри, които поддаваха на мрачните мисли, а дяволите само това чакаха. Особено майстори от ранга на Аззи.

- Новото е, че хората са го разбрали и сега ни разиграват – и нас, и онези, светлите. Дори обмисляме временен съюз с ангелите, за да спрем самоконтрола на маймуните-човеци.

- Глупости! – не се стърпя наскоро пробуденият дявол. – Вашият съюз ще доведе до поредната битка, до поредната конкуренция, а през това време хората ще се доусамосъвършенстват и не бих се учудил ако стигнат до там, че да контролират и небесата им мъгливи, и дупките ни почтени.

- Ти да не би да си убил всичките си мозъчни клетки през този дълъг сън? Мислиш ли въобще като говориш?! Всъщност, от теб се иска да спазиш заповедите, които аз ще ти предавам една по една на интервал, на който ми заповядат. Първата ти задача е да намериш някой от светлите, с когото да преговаряш.

- Ще пукна от смях! – Аззи се беше хванал за корема с две ръце и сълзи от се стичаха по лицето му. – Събудихте ме, защото още не сте намерили някой друг на моето ниво, който да може да постигне някакъв, що годе нормален, разговор с ангел. Страшни дяволета сте, няма що!

- Първа заповед предадена. Очаквам да ми се докладва. Тук... – Аззи разбра, че чиновникът вече не говори на него и стана. Хвърли един поглед на тавана-екран, но той вече беше изключен и дори му се стори смешен с орнаментите си отстрани.

...

Аззи взе дълга вана, поразходи се из къщата и въпреки че някои от технологиите не му бяха познати, достатъчно беше да сложи ръка върху уреда и да се съсредоточи, за да разбере как действа и за какво се използва. Мислеше си, че би било добре, ако старият Фрике или чаровната вещица Илит бяха там, но и без тях щеше да се справи. Даже му стана весело и започна да си тананика позабравена мелодия, когато на вратата се почука толкова силно, че за малко да се стресне. Беше му безразлично, обаче. Този път не участваше в надпревара за власт през следващото хилядолетие.

Погледна на контролния екран и чак възкликна от изненада – пред вратата стоеше фигура, облечена в бяло. Златният шлем, гълъбовите крила и най-вече големите сини очи не оставиха никакво съмнение – Бабриел се беше появил като по проъчка, въпреки че от опит знаеше, че е бил изпратен от неговите началници, а съвпаденията не го изненадваха отдавна.

- А, стари ми приятелю – иронично каза Аззи, докато отваряше вратата. – Пак ли Висшият ви съвет те е изпратил точно навреме, когато моите ми дадоха първата задача след дългия сън?

- Здравей, Аззи – тихо прошепна ангелът. – Нещата не са толкова прости, колкото бяха.

- Да не би ангелчетата да са станали лошички?! – Бабриел знаеше, че заговори ли с умалителни, Аззи е готов да избухне и затова не реагира. – Или не можете да се справите сами с гениалните си творенийца и дойдохте да търсите помощ?

- Знаеш чии творения са хората – прошепна ангелът. – Не смея дори да помисля какво ще стане, ако Той се намеси в тяхна полза. Засега, обаче, няма такива признаци и е редно ние да се справим.

- Кои „ние“? – Аззи, по навик, се опитваше да подразни Бабриел, но дори това не му достави удоволствие.

- Там е работата – и тъмните, и светлите сили са еднакво заплашени от това до къде стигна човечеството. Ето защо, е добре да постигнем някакво примирие за известно време и да си помогнем взаимно. За нас това не е трудно постижимо, тъй като ние...

- Да, да, помня – вие помагате дори на Злото, защото бла-бла... нямало зло. А как ще наречеш това, което направиха хората?! – Аззи вече крещеше.

- Неподчинение, бунт, а може и развитие, но не нам е дадено да съдим дали е добро или зло – успя да каже Бабриел, без да бъде прекъснат от дявола.

- Да ти напомня и един друг бунт, който завърши с наказание. За разлика от хората, обаче, Лъчистият знае как да превърне дефекта в ефект. И факт – ето ни и нас, лошите дяволи – изкриви лицето си в гримаса Аззи.

- Никой не ви нарича лоши – набра смелост Бабриел. – Такива сте, каквито Всевишният е решил да бъдете, а колкото по-често се идентифицирате със злото, толкова по-близо до него сте. Сега, да минем по същество, искаш ли? Или ти трябва време да се разсъниш и да си починеш?

- Не съм човек, Баб! – изсумтя дяволът. – Предполагам, пак ще съжителстваме заедно, а?

- Няма нужда, можем да общуваме с видео чат.

- С какво?

- Ти как получи инструкции от ада?

- На тавана в спалнята се появи лицето на чиновник...

- Да, това е. Аз имам връзка с теб и ще ти се обаждам.

- За чий дойде до тук тогава – самият Аззи се изненада от цинизма си, но реши да не му отделия толкова внимание.

- За да съм сигурен, че всичко е наред и че си съгласен да работим заедно.

- Едва ли моето съгласие е от значение – Аззи премълча, че първата му задача беше да се свърже с някой от Светлите. – Хубаво, но това не означава, че няма непрекъснато да чуваш „Да ви пикая на добродетелите!“ Не обещавам и че няма наистина да го направя.

- Успокой топката, бр... Аззи.

- Брат ли щеше да ме наречеш? Хахаха, луда работа. Ай, махай се, че ми писна. Като има за какво, ще се видим и чуем.

...

Благоуханията, останали след тръгването на Бабриел не подразниха Аззи. Мина му през ума, че остарява, но нямаше време за философски размисли точно в този момент. Претупа надве-натри разговора с чиновника от ада, съобщавайки, че отново ще работи със стария си познат, без да навлиза в подробности за това кой кого е потърсил. И без тях, му беше тъпо, че трябва да информира нископоставен в йерархията човекоподобен за това какво върши. Втората задача щяла да дойде на следващия ден.

За да се разтуши, но без някогашната страст, Аззи тутакси се озова на Земята, бързо преобличайки се по време на телепортация, задавайки функция „да не се откроява“. 21-ви век не беше сред любимите му при изучаване на Бъдеща история, но все пак имаше някаква теоритична подготовка. Това, което видя, наистина го изуми. Хора вървяха един срещу друг като роботи или зомбита. Всеки момент можеха да се блъснат един в друг, но това не ги караше да се отместят настрани и да направят път на другия. Всеки беше готов да мине и през трупове, буквално, само и само да докаже себе си, да се съхрани. Аззи блъсна нарочно един такъв арогантен тип, който на всичкото отгоре беше облечен със същия костюм като него. Представителят на Ада се озъби на човека, но последният само махна с ръка и се изплю на тротоара. Аззи беше готов да се нахвърли върху му и да го разкъса, когато някой го дръпна леко за ръкава. „Е, добре, и теб мога“ – помисли си дяволът и се обърна, готов да се бие. В този момент се почувства като закован на място от крехката фигура и нежни зелени очи на жената, дръпнала ръкава му. Някак смътно му напомни за Илит, но със сигурност не беше тя. А колко му се искаше!

- Дяволе, белята ли си търсиш? Не знаещ ли, човечеството навлезе в нова ера и вече нито светли, нито тъмни сили могат да го изплашат?! То кове собствената си съдба, а от известно време го правим в синхрон, независимо в кой край на Земята се намираме.

- Защото не сте си намерили майстора, пардон – дявола! – изсмя се Аззи, въпреки че вътрешно негодуваше срещу дързостта на малката мръсница, която го беше разпознала.

- Чудиш се откъде знам какъв си. Чета мислите ти. И повечето хора го могат. Не сме вече онези безволеви създания, които трепереха от страх пред дяволи и лижеха задници на ангели. Бог е оставил в нас своята искра и ние се научихме да я поддържаме жива.

- Единственото, на което се чудя, е защо не съм ти отврътял главата, вещице! Искам... – Аззи вече се беше ядосал.

- Искаш да ме видиш как изчезвам във вихрушка от виолетов дим – довърши мисълта му жената пред него. – Е, аз не съм Илит и не можеш да ме контролираш или да ми заповядваш. Дойде в съвсем нова ера и тук нито ти, нито светлият Бабриел имате думата. Бог ни даде...

- Започна да се повтаряш, нещастнице. Какво, научихте няколко реплики и решихте, че ще сбъдвате желания и това е угодно Богу? И как така ние, дяволите, бяхме дарени с тези способности много преди вас, след като това е „Божие дело“, както наивно вярвате?

- С какво сте били дарени? – Аззи имаше вещица срещу себе си и се убеди точно в този момент, в който подобно на онова на Илит, лицето ѝ от красиво рязко се променяше в зловещо и обратно. Объркването ѝ също беше факт и дяволът се поздрави наум за хитрия ход. Вещица или не, тя си оставаше човек, една от нищожните маймуни, дарени с привилегията да бъат „угодни Богу“.– Не, не беше много умно от твоя страна. Вие не можете да променяте реалността, в която живеете, с мисълта си, знам го. А и изпълнявате доста заповеди, докато ние сме дарени със свободната воля.

- Ако не разпознавах сянката, която минава през иначе не толкова лошото ти лице, бих помислил, че си същинско ангелче, което нямаше да намали желанието ми да добия естествените си размери и да те хвана между палецаи и показалеца, без да внимавам. Щеше да изпукаш като гнида...

- Престани, ще се напикая от смях – малката вешица се гърчеше от неопределени конвулсии, които явно показваха колко ѝ е забавно. – За какво си дошъл? За да ни спреш? Късно е. Добре си поспал през последните няколко години. Ако не беше, би знаел защо никой, дори чиновниците на Ада, не смеят да се появят между нас.

- Страх ги е от вас, така ли?

- И има защо. Все още не съм загубила интерес към теб, иначе вече да съм те върнала надолу по коридора и отново да заспиш за неопределено време. После, с Барб е лесно – малко е нужно и ще му завъртя главата точно така, както са се завъртели къдричките по иначе нелошата му главица.

- Благодаря, благодаря за комплимента – гласът на ангела прозвуча, този път съвсем не много тихо, зад гърба на Аззи.

- Ти пък откъде се взе?! По дяволите, вие...

- Take it easy, boy – апострофира го ангелът, който пред очите му се преобрази в чернокож рапър.

- Не знам какво да кажа... – Аззи не успя да довърши мисълта си, а само тропна с крак. Усети как земята се разтваря и познатото му вече усещане, че се спуска все по-надолу и по-надолу му напомни какво следва. Като в просъница чу как ангелът и непознатата вещица флиртуват помежду си, а после силна светлина, процедила се през все по-смаляващия се отвор над него, потвърди какво се беше случило: нов дълъг сън.

...

Няколко часа по-късно от компютрите, независимо от браузъра и програмата, в която бяха потребителите от всички краища на света, се чу напевният, добре познат им глас:

„Давам свобода на мислите си. С миналото вече е свършено. Аз съм спокоен.“

На фона на мелодия от 963 Hz, човечеството твореше своето настояще, без да позволява на миналото или бъдещето да го разсейва.

...

Това, което Аззи не чу, беше как Барбиел казва, че хората вече са се поставили в капан, изработен от самите тях – бяха се изолирали, всеки пред своя собствен екран, и бяха забравили, че всеки от тях е отворена енергийна система и изолацията ги отслабва, правейки ги по-уязвими от всякога. А би му било толкова полезно при следващото събуждане...

Призраци

Отличие на конкурса на името на Агоп Мелконян от 2014 г.

 

– Ти не чуваш ли?

Тя се сепва. Що за глас е това? Нали от години вече е сама в тази къща накрай града. Познава всеки неин ъгъл, като се старае да я поддържа достатъчно чиста. В началото не убиваше паяците и ги чакаше да умрат, като им устройваше погребения. Слагаше всяко паяче в черупка от орех, разковаваше някоя от дъските на стените, прибираше черупката вътре, а после връщаше дъската на място, като отбелязваше върху нея номера на поредния майстор на дантели с тебешир. Когато едната стая заприлича на паякова гробница, спря. Знае, че труповете им няма да се вмиришат, а изящните паяжини, останали след тях, придават такава красота на опустялата къща, че дори не иска да помисля за тапети на стените или пердета на прозорците. На кого ли биха му потрябвали пердета? В целия град няма жива душа. То, май, и мъртвите си отидоха.

Преди да свикне със самотата, някой призрак я навестяваше от време на време, но не за да я изплаши, а само защото още не беше осъзнал, че вече няма тяло. Постепенно обаче умрелите поотдавна се погрижиха за тях – да намерят пътя си – и тя остана сама с паяците. С паяците и невъзможността да се справи с липсата на спомени от времето преди призраците. И все пак – животът продължава. И тя трябва да го живее. Не знае защо, но знае, че така трябва. Храни се със зеленчуци от градината. Годината беше добра и един картоф й стига да си направи яхния за цяла седмица, а и доматът, който ползва за салата, беше също толкова голям, че с удоволствие би го споделила с кокошките. Обаче и те се превърнаха в призраци, а после последваха стопаните си към онази светлина, която макар и едва да прозира между вечно сивите облаци, със сигурност няма нищо общо със слънцето. Един ден й хрумна да се опита да тръгне към нея, но тъкмо направи седем крачки и се блъсна в невидима преграда. Продълговатото й лице, със сенки под очите и удължено от обрамчилата го руса коса, остана белязано.

А сега този глас. Дали найпосле светлината не е готова да я приеме?

– Ти не чуваш ли?

– Чувам, как да не чувам – скърцат стари доспехи, дрънчат ръждясали мечове. Чувам, как да не чувам?

Вторият глас я сепна още повече. С един някак си може да се справи, но два вече са в повече. Те разговарят помежду си някъде в мъртвия град, а дори не я забелязват. Някъде, кой знае къде, но със сигурност тя не вижда това място. Там, откъдето идват гласовете, започва битка между забравени рицари. Или рицари, забравили кои са. Всяка битка предполага готовност да се простиш с живота си. А когато този живот е забравен, той няма как да не бъде пожертван.

– А усещаш ли?

Никакъв отговор. Тя обаче усеща и челото й се покрива с едва забележими бръчици, а неестествено щръкналите й уши, които се опитва да скрие дори сега, когато няма кой да я види, се изхитряват и пробиват пелената от копринена коса, спуснала се над тях. Чипият й нос се удължава и надушва... Преди да определи какво надушва, първият глас повтаря въпроса си:

– А усещаш ли?

– Усещам, как да не усещам – миризмата на кръв, която ме задушава и иска да ме повлече със себе си. Усещам, как да не усещам?

Тя притваря големите си очи, а сенките под тях се спускат чак до изпъкналите скули, потъмнявайки бялата й кожа. Картината също се изхитрява и се вмъква под клепачите й.

Ширнала се току до хоризонта угар бавно се оцветява в червено. Кръвта намира своето място и се плъзга по някогашните оризови лехи както по артериите, които бе снабдявала с живот.

Артериите на онези скупчени един върху друг рицари, които образуват Железния хълм ... Тогава първият глас прекъсва видението:

– А искаш ли?

– Искам, как да не искам – разходка в светлината. Искам, как да не искам?

Разходка във, а не – под светлината? Защо пък не? Но нали онази преграда я беше спряла и тя не можа да продължи. Оттогава трябваше да крие и белега.

– А виждаш ли?

– Виждам, как да не виждам – мъртъв елф, препречил вратата към светлината. Виждам, как да не виждам?

Елф? Защо тази дума й се стори така позната? В този момент чифт огромни криле покриха небето и тя усети полъха им. Но не почувства болка, а поскоро ласка по белязаното си лице.

– А помниш ли?

– Помня, как да не помня – някои се превърнаха в кристали, други се скриха в гората и само тя остана на земята да чака, но не издържа. Помня, как да не помня?

В този момент нещо изсвистява във въздуха и остра болка пронизва цялото й тяло.

Чифтът криле пада пред нея, а тя покрива лице с ръце. Миг преди...

– Не прощаваш ли?

– Прощавам, как да не прощавам – тя е толкова красива и не е виновна, не е виновна. Прощавам, как да не прощавам?

Тогава усеща как топлина залива тялото й. Отваря леко очи и през гъстите мигли вижда светлината – онази, която преди време й беше отказана. Тогава чува трети глас. Той обаче й е познат:

– Ела, малка Елди, време е за закуска-аа...

Гласът на баба й, която беше първият мъртвец, видян от нея. Тъкмо бяха подготвили погребението, а на небето вече имаше отпечатък от гигантска гъба. Тогава не трябваше да крие ушите си, защото другите имаха същите. И косите им бяха като от коприна и удължаваха бледите им, почти прозрачни лица. В онзи ден всички бяха дошли да изпратят старата Елди и стояха, навели глави, пред онази дупка в земята, готова да погълне дървената кутия. В нея лежеше кукла, подобна на любимата й баба. Един мъж пееше някаква песен, от която в стомаха на малката Елди танцуваха пеперуди. Тя дори не видя гъбата. Само се стресна от виковете.

После започна да се храни с огромните зеленчуци от градината и да устройва паешки погребения. Постепенно беше започнала да забравя, а ето че сега чува любимия глас, готов да я приласкае. И си спомня.

Синева

 

Тъмносините кръгове под очите на бледото ѝ лице я задържаха пред огледалото по-дълго от обичайното. Реши да боядиса косата си в синьо и дълго пустосваше (наум, защото „добрите момичета не ругаят, Съни“ – баба ѝ), докато най-после я разреши. Кичурите в ръката ѝ – не обърна внимание на онези върху гребена, който обикновено не изваждаше от кутията с форма на банан, подарен от Самюел, преди да замине да работи в Канада – боядисаха дланта ѝ. Скриха линията на любовата и дори покриха част от тази на живота. Когато беше ученичка, влезе в шатрата на гадателката – част от гостуващия в градчето им цирк. Тогава и научи как се наричат тези линии.  Слушаше думите, които редеше старата циганка, стиснала дланта на баба ѝ, а тя, все още приличаща повече на момче, бавно предъвкваше малките хапки от банана, подарен от циганката - толкова вкусен, че не искаше да свършва. После намрази бананите, а Самюел, винаги загрижен за израстването ѝ („Не можеш цял живот да се държиш така детински!“), ѝ подари този гребен – гребенът, който скоро щеше да отиде в контейнера с надпис „Пластмаса“ и никой нямаше да ползва.

„Дано го преработят по-бързо!“

...

- Съни, що за тъпо хоби си избрала? Да дялкаш някакви тъпи фигури от камък! Нали уж много държеше на хигиената?! – тогава Самюел беше още неоценен поет, а всъщност никога не бе написал и една пророческа дума. Интересуваше го само кой литературен сайт ще плати повече за поемите му и кой литературен кръг ще го приеме, та било то и само в периферията си.

- Защото, след 10 000 години, единственото, което ще остане от нас, хората, ще бъде издяланото от камък. Например, след 300 години, металът ще започне да се руши, разяден от корозията, а...

- Чакай-чакай! Какви мъдри думи! – той извади бележника си, преструвайки се, че записва. – Искаш да кажеш, че след 10 000, не, дори след 300 години, човечеството няма да го има?!

- Така мисля.

- „Така мисля“ – имитира я той, навеждайки глава. – Хуб‘у, де, като няма да ни има, на кого ще са му притрябвали шибаните ти камени фигурки?

- Моля те, недей да ругаеш!

- Аз съм мъж. Поет! Дали някоя от курвите на Буковски му е забранявала да псува? Как мислиш, а?!

- Ти не си Буковски!

- Да, аз съм Самюел Ч.! Както и да е, не ми отговори – на кого ще му пука какво си издялала ти от камък?! Няма да има мислещи същества, които да ги е грижа нито за твоите камъни, нито дори за моите поеми. Всъщност, и да има, може да прочетат поемите ми, но после да пукнат от смях, докато гледат така наречените ти „творения“. Тогава вече няма да има разум на тази Земя! Да!

- Мисля, че подценяваме разума както на Земята, така и във Вселената...

- „Мисля“ ли каза? Ти изобщо не мислиш! Ти си една разглезена богаташка, която се чуди какво да прави със свободното си време. Единствената трагедия в смъртта на родителите ти е, че не са случили на наследница.

След това не ѝ се обади три дни. Три дни, през които тя направи миниатюрна фигура досущ като Самюел. Едва по-късно разбра, че тази фигура...

...

Отново се погледна в огледалото – бяло-синьо-синьо-бяло. Стори ѝ се, че дори жълтеникавата ѝ кожа придобива сини нюанси, а малките, дръпнати в краищата очи („На татко принцесата!“) вече бяха синьо-черни.

- Толкова много похот! – сякаш чу отново гласа на циганката от шатрата. – Време е някой да плати за нея.

Тогава гадателката кимна към Съни, без да очаква да срещне погледа й. Намигна ѝ. Само ѝ намигна, но оттогава (или пък тогава забеляза), едното око на „принцесата на татко“ (о)стана по-малко. Само за абитуриентския бал успя да се гримира така, че да заличи разликата. Разлика, която само Самюел забеляза, но по това време все още ѝ посвещаваше поеми. После спря да я забелязва. Не разликата – нея.

...

- Заминавам за Канада! – каза Самюел, малко след като се беше изтърколил потен от нея след онзи акт, който така и не разбра защо предизвиква толкова ентусиазъм, че чак и хора на изкуството творяха по темата. – Не мога повече да разчитам на тези мижави суми от литературните сайтове, с които не съм в състояние да си платя дори рома!

- Но, скъпи, ние имаме достатъчно пари, за да живеем без грижи за тях – актът може и да не ѝ доставяше удоволствие, но пък отключваше у нея желание да говори за неща, които обикновено премълчаваше.

- Тури му пепел! – засмя се Самюел, докато издухваше тази, паднала от цигарата му върху чаршафа. – Ти да не искаш да ме купиш, кукло? Не на мен тези – на мен ми трябват простор, комфорт и жени! Да остана само с теб за цял живот ли, а?! Това ли го виждаш, а?!

- Не, Самюел, аз... – инстинктивно закри лицето си с ръка, спомняйки си шамара, който получи преди два дни, когато отново предразположена към желание да не спестява истини, го попита с колко жени още прави същото.

- Няма да те ударя. Ако не беше това напрежение, нямаше и да те чукам. Слушай, ето ти този гребен – да ти напомня за мен. Не се разнежвай! Знам колко мразиш банани, но е крайно време да погледнеш истината в очите. Истината съм аз, но няма да ме видиш повече!

...

Изхвърли кутията и флакона от боята за коса върху гребена. Оставаше ѝ само да изсуши косата си и да слезе до контейнера, за да се отърве веднъж завинаги. От бананите. От фалшивите предсказания. От...

Фигурата! Тогава си спомни за фигурата. Извади я от шкафа с други нейни творения и бавно, в ритъма на мелодията, измислена от нея, която си тананикаше само в краен случай и то когато беше сама, я заудря с чука.

Погледна към купчината от прах, в който се бе превърнала. Помете старателно с метличката и го събра в лопатката – посребрени и предназначени за почистване на масата, но така или иначе, не планираше големи угощения. Всъщност, не искаше да гощава вече никого.

Изсуши косата си, взе найлоновата („За последен път купувам такава!“ – обеща си на глас, понеже и така, и иначе, нямаше кой да я чуе) торба с боклука и излезе. Някакво малко момиченце, разчертало си „Дама“ пред вратата на къщата ѝ, плясна с пухкавите си ръчички и прошепна: „Фея!“

Минута-две по-късно, гребенът и всичко, останало от фигурката Самюел, потънаха в контейнера. Реши да се поразходи безцелно, със слушалки на ушите, но тананикайки си наум своята мелодия.

...

Когато се върна, момиченцето вече го нямаше. Очертанията на „Дамата“ се бяха поразмазали. Скочи в първото квадратче, огледа се и с удоволствие установи, че никой не я гледа. После влезе в къщата и заключи вратата. Включи и алармата, въпреки че беше убедена – няма кой да помисли дори да влезе, освен погрешка. Пусна радиото („Кой слуша радио в 22-ри век, ма?!“ – Самюел), надявайки се да чуе друга мелодия, освен своята, и да потанцува. Тогава обаче, започваше новинарската емисия.

„И ще остане само издяланото от камък, но кой ще му се наслади?!“ Така завършва последната, незавършена, поема на поета Самюел Ч., загинал във верижна катастрофа в Канада, вчера следобед. Подробности – в следващата ни емисия.“

Тя изключи радиото и започна да танцува в кръг – като дервиш. „Май отсега нататък ще танцувам само по собствената си свирка!“ – извика тя и се засмя, въпреки сълзата, стекла се от по-малкото ѝ око.

...

„Тя ще плати за тази похот – спомни си отново за циганката, на която обърна гръб след онова намигване, без още да знае защо. – Но заради почитта ти към Дамата, ще ѝ се размине. По човешките закони. По вселенските, ще остане сама.“

Спря да се върти. Отиде в банята и извади червилото, което беше купила, но така и не използва, от шкафчето с парфюми. Намигна си – така разликата в очите изчезваше. Най-после използва червилото. Погледна отново огледалото, където имаше надпис, скриващ разликата в тези синьо-черни очи. Повтори написаното на глас:

„Сбогом, Сам!“

А той толкова мразеше това обръщение!

 

Всички нюанси на синьото

3-то място на „Истории от някога“/ноември, 2016 г.

 

В онази мразовита сутрин старата къща в края на селото, която местните не забелязваха, бе озарена от сияние, преливащо във всички нюанси на синьото, чак до виолетово.

„Нямаме достатъчно думи за синьо“ – помисли си госпожа Ху. На шега, бяха започнали да се наричат с мъжа ѝ „госпожо“ и „господине“, докато още скитаха от град на град да просят. Така и остана, след като се установиха в тази изоставена постройка, която превърнаха в свой дом. – „Или може би някой ги е написал, но нали нито мога да чета, нито има кой да ми ги прочете, ще знам само тъмносиньо и светлосиньо. А това, което се случва сега, няма да мога да го разкажа на никого, защото не знам думите за него.“

Господин Ху бе излязъл по тъмно. Преди да започне да проси до бензиностанцията на магистралата над къщата им, той бързаше да прерови контейнерите за боклук. Имаше на разположение един час до идването на камионите, които извозваха цял куп съкровища на сметището. Чистачите бяха доволни от заплатите, които получаваха и дори не си правеха труда да поглеждат какво тъпчат в търбуха на машината. Да не говорим за шофьорите. Те пък толкова харесваха работата си, че не допускаха „мизерни използвачи“ като господин Ху на сметището. Жилав мъж беше той и никой не можеше да го надхитри, при това не само защото говореше малко и единствено с жена си.

Ако трябва да бъдем честни, госпожа Ху бе разкрила тази възможност за по-добър живот на мъжа си. Но кое ли в този живот е честно? Ето защо, тя се задоволяваше да гледа как пръстите на дясната му ръка посиняваха от стискане да не я удари, когато го упрекваше, че е прахосник, защото е купил бутилка ракия с част от изпросените пари. Посиняваха бавно и преливаха през всички нюанси на синьото, чак до виолетово – като тези, озарили къщата им в този момент.

„Дали душата на някой бедняк не напуска тялото му и не се е вкопчила в него до посиняване?“ – промърмори госпожа Ху. – „Бедните никога не знаем къде да отидем!“

Тя продължи да говори сама, обещавайки си да наблюдава внимателно кого ще заровят в старото гробище, отделено от къщата им с тръстивкова ограда. И без това, нейната основна задача за деня бе да донесе у дома от храната, която хората оставяха на гробовете. Отдавна ѝ беше все едно кое име е написано на плочата, защото никой от живите наоколо не ги забелязваше. Защо тя да им оказва тази чест, след като си заминат? Но ето, че това сияние в преливащи нюанси на синьото, чак до виолетово, я накараха да промени навиците си.

Камбаната удари и дребничката госпожа Ху, скрила мършавото си тяло в сив гащеризон, намерен от мъжа ѝ на бензиностанцията („Дрехи от боклука не са за моята госпожа!“ – се беше пошегувал, когато ѝ го даде), и бялата си оредяла коса – с кърпа в същия цвят, която се чудеше дали да не използва за парцал за бърсане на масата, се промъкна през дупката, изрязана от господин Ху на едно място в оградата. Когато се прибереше, госпожа Ху отново покриваше дупката с отрязаното парче.

Тя се скри, усетила раздвижването близо до нея. Стори ѝ се, че нещо не е наред, когато видя само двамата гробари, двама човека, които носеха ковчега и една жена, пристъпваща бавно след тях. В тънките си, посинели от студа, пръсти стискаше вързоп от покривка с цвят на небе през август.

„Синя сутрин“ – госпожа Ху прикри устата си с ръка, усетила се, че е прошепнала тези думи и продължи наум. – „Ама колко ли храна може да има в това вързопче? Добър ми е мъжът! Всеки друг на негово място щеше да ме пребие, ако го посрещна с толкова малко ядене. А аз все му мрънкам за ракията. У-у!“

Внезапно госпожа Ху застина на място, все още с ръка на устата. Синьото сияние прозираше през петте фигури и ковчега така, сякаш бяха от стъкло. Госпожа Ху се опита да извика, но нито звук не излезе от пресъхналото ѝ гърло.

„Все едно са ми прерязали гласните струни. Така постъпвали с осъдените нс смърт, за да не изиграят палачите си с последно желание. Или поне така каза мъжът ми след церемонията по ликвидирането на онази жена, която така и не разбрах защо е била осъдена, но на което ме помоли да не ходя, за да не се разстройвам. Може да останем гладни, но той се грижи да не хабя нервите си напразно.“

Една сива фигура с коса в ръката, съвсем плътна, за разлика от придружителите си, се надигна от ковчега. Лицето беше без кожа и костите стърчаха някак заплашително. На госпожа Ху ѝ се стори, че косата леко потрепери и се наклони към нея.

„Значи за мен все пак си дошла?!“ – ехото повтрои мислите на госпожа Ху. Или може би ги беше изрекла?

...

Когато господин Ху се прибра вечерта, видя, че дупката на оградата не е покрита. Пред нея, от другата страна, лежеше жена му – със синьо лице и добили виолетов оттенък кокалчета на свитите ѝ в юмрук пръсти. Нещо просветна в синьо-виолетово откъм гробищата, но той не му обърна внимание.

Сирената

(второ място на конкурса „По пътя на Итака“, 2018 г., на КДК „Нов живец“, Атина)

 

- И тогава се разнесъл аромат на зюмбюл, последван от песнопение, на което сигурно и англеите биха завидели. Секунда след това красивата му жена изчезнала. Край!

- Хахаха! – Давид се беше хванал за корема с кръстосани ръце и не можеше да овладее смеха си, докато санитарката Амелия, добровлно наела се да чете на пациентите си приказки, по време на рутинното претърсване на стаите им преди лягане от персонала, го гледаше над очилата си с дебели рамки. Сините ѝ очи изглеждаха по-малки, отколкото през стъклата, но в никакъв случай не и по-малко привлекателни за Давид, който не пропускаше случай да ѝ направи комплимент за дългата руса коса, за тънката ѝ фигурка, дори за ръста ѝ, който самата тя ненавиждаше: „Джобно гадже, а не някоя яка кака, дето да ме носи под мишница.“

Диагнозата на Давид все още не можеше да бъде уточнена. Твърдеше, че е правнук на Одисей и е пребродил земното кълбо, докато най-после се завърнал у дома си, където неговата мила Амелия – „далеч по-красиво име от Пенелопа“ – го чакала с „обич и плам“. Лекарите спореха и се колебаеха между параноидна шизофрения и шизофреничен егоцентризъм. Само за едно бяха категорични – не можеше да става и дума за изписването му.

- Коя част от прочетенето беше толкова смешна, Давид? – попита тихо Амелия, която изпитваше симпатии към прекалено високия, слаб и винаги рошав пациент, чиито дълбоки кафяви очи сякаш разчитаха всички тайни, които тя грижливо се стараеше да не издаде.

- Моля ти се, скъпа – Давид се засмя още веднъж, срещнал укорителния ѝ поглед. – Добре, няма да интимнича пред другите, само на саме. Ха-ха! Та, питаш кое е смешното. А, бе, хора, с гъзовете си ли четете? Не разбрахте ли, че сирените не пеят наистина. Това е евфемизъм за сексуалната им мощ. Привличат с ухание, да, но не е точно зюмбюл. Твърде банално в наши дни, когато дори в парфюмерията се ползват трикове, уж, за запазване на по-дълготраен аромат, но когато прадядо ги е срещнал, това си е граничело с чудо. Добре, че тогава симптомите за лудост са били съвсем други, защото сигурно нямаше да се стигнеше до моето създаване.

- Ах, каква загуба – иронизира го млада пациентка с дълга черна коса и точно толкова черни очи.

- Трай, бе, скапан демон – сряза я Давид и се изсмя точно в лицето ѝ. – И какво, тати Сатаната ти отне силата и сега не можеш да напълниш тези очички с кръвчица, а? Ай, сиктир! Друг път ще се разправям с теб, въпреки че едва ли има особен смисъл. Бита карта си, дет‘ се вика.

- Давид, моля те да бъдеш по-внимателен – прекъсна го Амелия. – Дилайла е дама и не можеш да ѝ говориш така.

- Дама си ти, Амелия. Както и да е. Та за прадядо ми идеше реч. Само Орфей бил по-потентен от него. Нали не мислиш, че свирачът наистина е засрамил сирените с песен? Изтощил ги е от е... Така де, ти си дама и няма да го кажа.

- Добре, мисля, че след малко ще трябва да вървите по леглата – каза Амелия.

- Само с теб, душко – не се стърпя Давид.

- Давид, предупредих те. И моля те, колкото и да е приятно за една жена да получава комплименти, мисля, че понякога минаваш всякакви граници.

- Да, преминах много граници. Обиколих почти цялото земно кълбо, което...

- Давид, знам, че това е работа на лекарите, но тъй като си добър и умен, ще ти го кажа аз – не си излизал никога извън България. Всичко се е случило в главата ти, поради което си много объркан...

- Ама ти за какви граници и какво земно кълбо мислиш, Амелия? Пътят, скъпа моя, пътят е вътре в нас. Завръщането в Итака е завъртането на начина на мислене - към теб самия, към божествената, безсмъртна искра. Иска се смелост. Е, малко хубава храна, питиета и изискани жени само облекчават усилията, но те, прости, Амелия, но е така, не са никак важни.

- По леглата! – другите санитари влязоха в стаята и всеки поведе по двама пациенти.

...

Три дни по-късно, доктор Аврамов остана до гроба на Давид малко след като двама от колегите му си тръгнаха. Това бяха всички, отишли да го изпратят, след като се беше самоубил. Да, много неприятно – избодени очи, натъпкани с восък уши и прерязани китки, кръстосани върху корема му. Доктор Аврамов чу двама от пациентите да говорят, че санитарката Амелия била в стаята му, когато това се случило, но нима можеше да повярва на брътвежите им? Тогава трябваше да повярва, че единият е демон; другият – паднал ангел, но не Луцифер, не, имало цяла плеяда, опълчили се на Рая; трета пък била тристагодишна вещица и какво ли още не. А и Амелия имаше алиби – беше си тръгнала, след като другите санитари изпратили пациентите по стаите им.

Силен аромат на зюмбюл прекъсна мислите му. Обърна се и беше готов да поздрави санитарката, когато жената запя. Песента ѝ го върна някъде далече в детството, когато се люлееше на дървеното конче, размахал дървения меч и обещаващ на майка си, че сега, когато таткото го нямаше, той щеше да я пази от всички чудовища. Силна болка стисна гърдите на доктора, а след това лявата му ръка се обездвижи постепенно от рамото надолу. Усети как губи съзнание и се свлече на колене. После падна по лице в тревата.

Гробарят, решил да прибере останалите свежи цветя и храна от гробовете, го намери така. Колегите на доктор Аврамов бяха категорични – инфаркт. В суматохата около самоубийството на пациента Давид и инцидента с колегата им, никой не обърна внимание, че всеотдайната санитарка Амелия не дойде повече на работа.

 Супата

(отличие в „Lost Paper“, 2014 г. и част от проекта за колективно писане с автори от цял свят - написано на английски)

 

Докато супата изстива, парата ме връща към детството ми и мога да видя баба, седнала на масата в кухнята, до мен.

Тенджерката на печката свирука, разказвайки истории на език, който мога само да почувствам. Имам усещането за уют и сигурност. Баба пък държи книга във възлестите си ръце. Аз точно съм започнала да чета и надничам към корицата на тази книга. Най-после, разчитам заглавието – „Пилешка супа за душата“.

- А какво е душа, бабо?

Баба се усмихва и аз разбирам отговора, който е на оня, същия език, на който тенджерката разказва истории.

...

Време е да повикам дъщеря ми за обяд.

 Смразяваща жега

(отличие на конкурса на Heart-Bytes, the Sacred Heart College, 2012 г., и включен в сборника “Lakeview”, на английски език)

 

Боси крачета по студените плочки на верандата. Студът бавно пълзеше по крехкото ѝ детско телце. Късата бяла нощница не можеше да затопли кръвта ѝ. Когато всеки момент ще навършиш четири и останеш съвсем сама през нощта, не съществуват мисли, които могат да те затоплят.

Къщата гореше, но огнените езици я караха да потръпва. Ръцете ѝ бяха готови за прегръдка, но увиснаха в студения въздух.

- Силвия, Силвия-я-я! – момичето чу някой да я вика по име.

В този момент тя разпозна гласа.

- Да багам.. тряба да багам – помисли си Силвия.

Но къде? Огънят беше пред нея, а непознатият, скрит в студените прегръдки на нощта, град – зад нея. Силвия започна да усеща как страхът наводнява големите ѝ сини очи. Те приличаха на две планински езера – спокойни на повърхността, но никой не знаеше какво беше скрито на дъното. Момичето падна на колене и позволи на спомените да превземат крехкото ѝ съзнание.

…

Силвия все още не можеше да разбере защо татко ѝ – милионерът Джо Фил – я беше излъгал. Защо бяха сложили онази грозна восъчна кукла в ковчег и я караха да каже сбогом на мама? После... после той започна да закъснява  да не мирише като баща ѝ. Беше непозната, но плашеща миризма.

Една вечер баща ѝ, придружен от много млада жена, се прибра много по-рано. Той каза: „Запознайте се, момичета!“ и заповяд на Силвия да бъде добро момиче.

...

Оттогава постоянно ѝ беше студено. Заради претенциите на младата жена. Заради оплакванията на младата жена. Заради страха да не бъде наказана за нещо, което не заслъжаваше. Заради самотата – да бъде с хора, които не я харесват.

...

- Силвия, къде си, плъхче такова?! – смразяващият глас се чуваше все по-отблизо и по-отблизо.

Колкото по-близо идваше, толкова повече тя усещаше блаженството на пламъците. Те не я нараняваха, а напротив – започнаха да пеят нежната си песен. Нещо, напомнящо гласа на майка ѝ, беше последното, което чу. Последното нещо, което видя, беше фигура, която много приличаше на баща ѝ, но цялата в пламъци.

…

Година по-късно, богатата вдовица на Джо Фил нае работници, които започнаха възстановяването на изгорялата къща. Единственото, което тя не можеше да преодолее, беше кошмарът с ръчичките на доведената ѝ дъщеря, протегнати за прегръдка.

 

 

 

 

Замрази-забрави

 

 

 

новела – публикувана за първи път в „Актуално“ (на части)

 

 

 

 

 

Част 1

Монологични етюди

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Какво съм аз? Какво е Аз-ът? Една глава в контейнер с течен азот, набързо замразена, за да няма време за образуване на кристална решетка. Една глава, поставена на рафт. А контейнерът често се долива с гликол – така невроните ми са предпазени от разкъсване. Невроните! Точно връзките между тях са моето Аз.

В някакви хартийки прочетох набързо нелепия термин „правно мъртъв”. Защото сърцето е спряло да работи. Хора, вие не сте един грозен мускул, който помпа кръв. Вашите мисли, вашите спомени, начинът ви на живот са в главите. Нали ви казах? Невроните и връзките между тях сте вие самите. Как иначе ще си обясните факта, че един „правно мъртъв” може да ви разкаже своята история? Единственото, което трябваше да свършат с мен бе да не просрочат двата часа преднина, които мозъкът има спрямо сърцето в борбата със смъртта.

За да стигна до тук, извървях своя си път с всички нужни на едно човешко тяло части. Те са толкова малки в началото, че единственото, което може да ви успокои е – невроните не са направили още нужните връзки, за да изпитате ужаса от предстоящото.

Ето през какво минах, преди да се окажа една глава в контейнер с течен азот, набързо замразена, за да няма време за образуване на кристална решетка.

 

 

 

 

1.      Договорът

 

-           Заповядайте, господин Х – собственикът на фирма „Корал” ме покани да седна с непринуден жест.

Тогава главата ми още бе „на раменете си”, както се казва. Виден градски коафьор се беше погрижил да се разхождам с най-модерната прическа, а по реверите на скъпия ми костюм нямаше никакъв пърхут. Сложих гладките си ръце, за чиято визия се грижеше празноглава, но надарена красавица, върху бюрото от лакиран дъб и фиксирах собственика с виолетовите си – по повелята на лещите, - очи. Той леко се смути, но като всеки професионалист, премина към нежна атака:

-           Господин Х, разбирате ли какво искате от нас?

-           Напълно – уверено, без да отделям очи от една бенка над лявата му вежда, отговорих аз. – Искам след моята смърт, разбира се, главата ми да бъде замразена. Знам как да се справя с всяко тяло, защото в главата ми е информацията за това как се прави.

-           Радвам се, че сте наясно – опитът му за усмивка не бе много успешен, но разкри перфектна керамика, по всяка вероятност, върху цирконий.

-           А вие наясно ли сте? – показах далеч по-добре изглеждащите си от неговите естествени зъби, което неминуемо жегна самочувствието му.

Сигурно се питате кому бе нужно това съперничество. Ние, мъжете, сме хищници. Винаги оголваме зъби, за да покажем превъзходство. По-здравите разкъсват плътта на противника и освобождават територия за себе си. За по-сигурно, препикаваме тази територия, което кара женските да побеснеят. Следват скандали, обвинения, заплахи. Знаете ли защо? Защото са така неудържимо привлечени от тази маркировка, че губят контрол. А борбата между всички воювали до момента индивиди е целяла само едно – този контрол.

И ние със Собственика на фирма „Корал” – така се представяше, забравил за име и фамилия, - се стремяхме да установим контрол един над друг. Той рискуваше повече. Не заради зъбите ми, а заради парите, които всеки момент щяха да изтекат от моята банкова сметка в неговата.

- Разбира се, господин Х. Нали договорът, който ще подпишем, първо се съгласува с мен от юристите и едва тогава се предлага на клиентите – очите му избягваха моите.

- Нямах предвид правните принципи – засмях се на тази алитерация, която гениалният ми мозък сътвори. – Давате ли си сметка, че Вас няма да Ви има, когато главата ми ще бъде размразена?

- Нищо не се знае, господин Х – отново оголи керамиката си той. – Може да бъдем размразени по едно и също време.

- За съжаление – никак не ми бе по вкуса да призная, - сте прав, Собственико на фирма „Корал”. Бих изискал анекс с изричното условие това да не се случва, но договорът е категоричен – размразяването може да се извърши само по преценка на комисия.

- Е, може, всичко е възможно, господин Х – произнасяше единствената буква от името ми с някаква мазохистична наслада. – Не е нужно да ме харесвате, за да работим заедно. Освен това, никой от нас не знае дните на замразяване или размразяване.

„Грешиш, самодоволно копеле!” – помислих си аз, но не казах нищо. По-умният винаги пасува и затова, само подписахме договора. Стиснах грубата му ръка и се усмихнах с изражението на победител.

До офиса на фирма „Корал” имаше – може и още да го има, - клон на единствената банка, на която позволих да управлява парите ми. Не исках да губя време и отидох да платя сумата, с която и до днес поддържат моето Аз живо.

Докато минавах краткия път между банката и офиса, имах чувството, че това разстояние се пази от невидим щит, за да няма загуба на клиенти. Въображението ми продължи да работи, създавайки един ултрасъвременен вариант на Дантевия „Ад” - .на излизане от банката, по всяка вероятност, има също така невидим, касапин, който чака да ни отреже главите – и буквално, и преносно.

Засмях се на тази картина. Не ми пукаше! След като бях намерил начин да запазя тази глава, абсолютно безразлично ми бе кой ме дебнеше. Нещо повече – аз бях този, който можеше да дебне. Господин Собственика на фирма „Корал” бе под мой контрол. Няма да бъдем размразени заедно, но за това, по-натам.

 

 

 

 

 

2.      Господин Х

 

„Кой е този Х?” – запитах се, докато вече четях от немай къде договора в модерния си дом.

Със сигурност, не бях момчето на родителите ми. Откъснал се от тяхната натрапчивост, аз изградих образа, който живееше в мечтите ми от години. Не приех тяхното становище: „Бедни сме, свиквай!”

Сега, когато получават солидна издръжка, която наричам „Сънят на пенсионера”, те все още не са богати. Бедността е състояние на мозъка – повредени връзки между невроните. Сигурно вече ви гложди мисълта как така синът на такива хора стана неприлично богат. Простият отговор е – с няколко измами. А по-точно, ето как.

Първата измама дойде, когато кандидатствах за прием в една гимназия по мениджмънт. Още тогава осъзнах простичката истина – невроните стареят както от бездействие, така и от прекалено натоварване. Ето защо, измислих перфектния план. Вместо да уча никому ненужни формули и определения, сключих първата си сделка.

Партньорът ми бе един мърльо от класа. Не се къпеше, беше пъпчив, космат, с разядени зъби, винаги с черно под ноктите, но – любимец на учителите. Със сигурност, и те бяха доста посредствени, след като наричаха това природно недоразумение „гений”. Геният никога не би изоставил тялото си по този начин. Предложих на нещастника да си подадем документите заедно. Пощуря от радост – след седем години самота, някой искаше да прави нещо с него. Излязохме от училището след досадната процедура и аз го поканих да седнем на една пейка.

-           Слушай, Павлине – така се казваше „геният”. – Внимавай какво точно ще кажа. На изпита аз ще седя зад теб. Попълваш теста. Ставаш, за да отидеш до тоалетна, докато аз занимавам квесторите със същото желание. Разменяш листовете. Изчакваш да се върна. Отиваш и ти. Малко след това, се заемаш с повторно попълване на теста. Времето трябва да ти стигне. Нали си гений?

-           Но това е измама! И двамата ще бъдем дисквалифицирани.

Заковах погледа си върху него. Всъщност, тогава за първи път си пожелах да имам нетипични очи – виолетови, например. Знаех, че синьо-зеленото на моите е достатъчно въздействащо, а какво останало, ако беше нещо нетипично? Лицето на Павлин се беше опънало до толкова, че се страхувах някоя от пъпките му да не се спука и изригне в лицето ми. Тогава за първи и последен път допуснах грешката да отклоня поглед от плячката си. Павлин, сякаш бе очаквал точно това, премина в атака.

-           И какво, ако откажа? – тънка струйка слюнка потече по наболата му брада. – Нещо повече. Мога да подам оплакване за изнудване и да поискам да ме преместят в друга стая. Ти какво ще направиш? Имаш ли резервен план.

Не можеше да му се отрече, че владее словото, но очите му рискуваха да изтекат всеки момент. Знаех, че няма да приложи в действие нищо от брътвежите си и се усмихнах самодоволно, оставяйки го да се разгорещи още малко. Когато започна да потропва нервно с крак, съвсем спокойно извадих от вътрешния джоб на коженото си яке един плик и му го подадох. Как се разтрепериха ръцете му с мръсни нокти и наболи косъмчета по тях! Сигурен съм, че очакваше да види банкноти с висок номинал. Не успя да сдържи разочарованието си, когато видя няколко снимки. В момента, в който ги извади, сълзите му потекоха. Издърпах ги от противните му ръце и заговорих спокойно:

-           Все още ли искаш да подадеш своята жалка молба? Давай, кретен такъв! Имай предвид, обаче, че докато получаваш регистрационния номер на същата, снимките ще бъдат както в ръцете на директорите на всички престижни училища в страната, така и в тези на родителите ти.

Горкото копеле се тресеше от конвулсии. За човек със сгъстен светоглед, като неговия, снимки, изобличаващи го в содомия, означаваха края на живота му. Досещате се, че никой не би се поинтересувал дали са колажи – бях достигнал съвършенство в изработката им, - а би го отписал като жив човек.

-           Добре, ще направя каквото искаш ... – отрони се от напуканите му устни и струйка кръв се стече по брадичката му.

-           Знам – отговорих, без да свалям очи от него, въпреки погнусата. – Нещо повече. Ще повторим процедурата при кандидатстване в Университета. Освен това, при навършване на пълнолетие, започваш да ми плащаш ежемесечно тази сума.

Подадох му един лист. Когато прочете написаното там, само сведе поглед към земята и прошепна: „Слушам!” И наистина слушаше.

Така завърших добро образование, промених визията и фамилията си, намерих си идеална работа – шефовете ми бяха същите пионки като Павлин.

Сигурно се чудите откъде ми е хрумнал този план. Да, знам, че в началото на двадесет и първи век гаменчета на възрастта, в която сключих перфектната си първа сделка, са стигали максимум до подсказване през Bluetooth, но за сто години мозъците ни се развиха до завидните петнадесет процента използване на потенциала си. А и аз не бях глупав. Само създавах полезни за мен връзки между собствените ми неврони. Разбира се, допусках и слабости, но те само ме амбицираха повече.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

3.      Слабостите на сърцето

 

Съвсем естествен природен закон е един тийнейджър да се влюби. Днес, когато главата ми няма нищо общо с някакво си тяло и най вече, с онзи орган, чието спиране ме прави „правно мъртъв”, знам, че това не е никакво влюбване, а нелепа игра на хормоните. Тогава, обаче бях само на шестнадесет.

Представете си как се почувствах, когато малко след започване на първи курс в университета, видях една висока, фина девойка, с червена, дълга до раменете коса, да разговаря с Павлин. Не само това, ами малко преди да си тръгне, постави бялата си ръка с перфектни пръсти на виолончелист на рамото му. Тръгнах уверено към тях, но погледът на момичето, който се плъзна по мен, ме накара да се закова на мястото си. Едното й око бе синьо, а другото – кафяво. Полудявам от възторг, когато срещна хармонията на самоотричащите се крайности. Бях като под въздействието на месмеричен сеанс. Само тя можеше да ме извади от него. Само тя или някакъв удар под пояса, като този, когато Павлин дойде при мен и ми прошепна:

„Това е първата ми приятелка. Казва се Цветелина.”

В интерес на истината, бих запазил визията на това момиче като нежен спомен, като полъх от сън, ако не бяха думите на Павлин. Тогава за първи път бях завладян от инстинкта на хищника, за който вече споменах. Абсурдно бе да отстъпя плячката си на толкова слаб противник. Дадох му срок от двадесет и четири часа, през които трябваше да намери начин да ме запознае с нея и ни остави насаме.

„В противен случай...” – казах, без да има нужда да довършвам. Снимките, към които бях добавил и такива, уличаващи го в педофилия, бяха достатъчно мотивиращи.

На другия ден Цветелина и аз седяхме на една пейка в парка. Тя заравяше красивото си лице с някаква странна смес от съблазън и срам, в рамото ми. Сподели, че обърнала внимание на Павлин, защото се срамувала от външния си вид. Намирала разликата в очите си за уродливост и не можела дори да мечтае за красавец като мен.

-           И сега можеш да мечтаеш – казах, като взех лицето й в ръцете си, - а просто да се наслаждаваш.

Не намерих за нужно да й обяснявам колко силно въздействие е оказала върху мен. Дори и толкова млад, осъзнавах нуждата да контролирам. Ако тази жена проумееше силата на въздействието си, губех контрол, а оттам – и себе си.

Дните в университета бяха сухи като есенни листа, а състудентите ми – кухи като последното отверстие на кавал. Дори учителите ми не оказваха особена съпротива на желанието ми да контролирам. Ако не откривах постепенно плътските удоволствия и не измислях невероятни начини да ги удължавам възможно най-много, щях да попадна в клопката на еднообразието и скуката. Не би било толкова страшно, ако те нямаха една опасна спътница – летаргията. А какво е тя, ако не огледалният образ на смъртта? Мисълта, че ще надхитря тази мизерница се загнезди в главата ми – единствената, която ви разказва тази история. А щом го прави, значи съм успял, нали?

Колкото до Цветелина, тя доведе Ана – стандартна, леко пухкава тийнейджърка, но с много подвижен език. С двете нямаше опасност да остана в плен на летаргията. Ураганът от хормони, който ме завихряше, ме правеше все по-изобретателен, а от там – и манипулативен. В главата ми се раждаха гениални планове. Не убих нито един от тях, за разлика от зародиша, който бях посял у Ана. Успокоих я, че това е само едно бобено зърно и ако не иска допълнителни усложнения, е по-добре да замине. Цветелина предпочете да я последва, но това отвори пътя на Мария (всеки мъж трябвало да има поне една такава), Петя, Венета и още няколко, чиито имена предпочетох да забравя. Тези невронни връзки не ми бяха полезни. За да няма повече бобени зърна, си направих вазектомия. Аз вече знаех как да съхраня себе си за бъдещето. Не, че отговорих на въпроса на една красавица с три гърди – едната много малка, атрофирала върху дясната, но доста функционална:

„Как ще запазиш тези прекрасни гени?”

Отговорих й, че като не ги развалям с чужди.

„Педераст!” – изкрещя тя, но смехът ми сигурно я е преследвал до края на мизерния й живот.

Истината е, че дори след като размразят главата ми, ще продължа да търся красавица като Цветелина – единствената слабост, която сърцето ми проектира върху съвършените ми невронни връзки.

 

 

4.      Проектът

 

Завърших „Микробиология” с отличен успех. Някои от вас – тези, с по-слабите невронни връзки, - ще си кажат, че го направих благодарение на Павлин. Нищо подобно! Направих го само защото знаех как да не повредя тези връзки, които осъществиха моите най-велики планове. А всички те имаха един първоизточник – да надхитря смъртта, без да губя контрол.

Когато започнах работа в една експериментална лаборатория, аз бях поставен отново пред опасността да се озова в плен на летаргията. Нелепите научни опити, които бяха проваляни, поради безотговорността на колегите ми, изобщо не ме впечатляваха. Те целяха удължаване на човешкия живот, посредством подмяна на органи, но не и запазването им за по-съвършено тяло. Това, последното, бе моят голям проект. Тъй като бях направил нужните подобрения на всичките си органи, вече скучаех. Независимо, че заемах поста заместник-управител на лабораторията – най-добрият баланс между максимум права и минимум отговорности, - аз нямах много за правене.

Тогава се зарових в литературата. Бях последователен. Постепенно стигнах до експеримента на Лидий, който след като разбрал, че може да внушава мисли на животните, решил да опита същото и със слугата си Ябер. Накрая стигнали до решение, че ако намерят трети човек, ще могат да управляват хора, с които нямат физически контакт. Чудесен експеримент, периодично съсипван от илюминатите с връх на провала им – програмата Х.А.А.Р.П. в началото на двадесет и първи век. Е, простено е да си живял през това време и да не си го разбрал. През 22 век, обаче, техниката им бе повече от ясна и, за щастие, забравена. Благодарение на нея, аз внуших на когото трябва идеята за криониката, по ирония на съдбата, също провалена през този период, поради две причини – алчността и непоследователността. Аз продължавам и до днес да се отнасям със снизхождение към тези ограничени, по отношение на мозъчния си потенциал, създания и да изпитвам радост от недостатъчната далновидност на съвременниците ми. Винаги съм цитирал с удоволствие „Еклисиаст”: „... всичко, което е било, то и ще бъде.” От себе си добавям – важното е как!

Думата ми бе, че овладях телепатията на ниво „Манипулация”. Внушавах на много хора моите мисли, убеждавайки ги, че са техни. Това беше начинът, по който Павлин постепенно започна да поддържа приличен външен вид за сметка на право пропорционалното забравяне на и без това идиотското си име. Следваше създаването на съвършена фирма за крионика – нещо абсолютно недопустимо в нашата лаборатория, подела старата тема за криобиологията срещу криониката. Заедно с Безличния, както временно нарекох някогашния си съученик, установихме грешките в криопротекторите. Така и постигнахме идеалната витрификация на първото тяло – тялото на неговата майка, което по ирония на внушението, той не разпозна. 

Последва бързо юридическо узаконяване на фирмата. Въпреки че в документите бе вписано измисленото от мен ново име на нещастника, ми се стори забавно забравилият миналото си – най-вече връзката си с мен, - безличен, да се представя като:

„Собственикът на фирма „Корал”, приятно ми е!”

Разбира се, за да поддържам така нужният ми контрол, дори от тук, в контейнера с течен азот, манипулирам невронните връзки на екипа на нужното за мен ниво. Скоро ще ме размразят, без да има възражения.

А Господин Собственика на Фирма „Корал” разбра, че тялото му е до 90% проядено от разсейките на скоротечен рак. В началото се надяваше да ги преодолее с клетки от криобиологичната лаборатория, но заместник-управителят – ха-ха! – бе категоричен, че операцията е твърде рискована. При получения отказ, господин Собственик се гръмна в главата. Как мислите – дали му е било внушено?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Част 2

Размразяване

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1.      Селена и Бран

 

-           Остана ни само една глава за размразяване, но дали ще намерим подходящото тяло за нея?

Младата лаборантка Селена Б. изрече тези думи съвсем делово и преметна част от дългата си червена коса през дясното рамо. Придърпа бретона над лявото си око с притеснение. Въпреки че цветовата разлика между тях бе коригирана с лещи, тя не можеше да преодолее този тик, останал от детството й. Заета с него, не забеляза как колегата й Бранислав В. Попи с очи извивката, която крехкото й тяло очерта. Бранислав бе скромен, свит в черупката си учен, но трепетите, които Селена предизвикваха у него придобиваха особен блясък на теменужените му очи. Ядосваше се от това, че не можеше да се контролира, но пеперуденото усещане зачестяваше пулса му и го правеше толкова щастлив. За разлика от своята вдъхновителка, той изпитваше ужас от главата, подлежаща на размразяване. Беше едва петгодишен, когато разбра, че може да чете мисли. Завинаги запечата разговора между него и майка му.

„Бедното ми момченце! Защо те родих? Ти не си виновен. Баща ти се оказа негодник. Трябваше да проуча гените, с които те обричам. От теб може да излезе перфектен убиец. Ще имам ли сили да го овладея? Баща ти гние в затвора...”

-           Мамо, но нали каза, че тати работи на станция на Марс? – попита малкият Бранимир.

-           Да, миличко – стресната, майка му едва успя да избърше сълзите си.

-           Защо не ми каза, че е в затвора?

-           Това откъде дойде? Баба ти, нали? – поставена в неудобна ситуация, крехката жена премина в атака.

-           Не, мамо. Ти сега каза: „Баща ти гние в затвора...” – проплака момченцето. – Аз не съм убиец. Не съ-ъм!

Оттогава майката потискаше мисли и емоции в присъствието на сина си. Подкрепяше го навсякъде, но никога повече не го прегърна. Той, от своя страна, не я попита какво е направил баща му. Само дълбоко в съзнанието му остана загнездена мисълта, че е потенциален убиец. Бранимир копнееше за ласка и обич. Знаеше за страховете на Слена за очите й, за самотата и се опитваше ненатрапчиво да й помага. Съгласяваше се на всички нейни хрумвания в работата. Само да я нямаше тази глава!

-           Когато за първи път остана насаме с нея, разчете мислите  разбра какво чудовище очаква своето размразяване. Бранислав вече виждаше себе си като новия Павлин. Дори се замисляше дали това, да се съгласява със Селена не му беше внушено от главата така, както и дали мислите на любимата му не бяха проекции на манипулациите, идващи от контейнера на рафта.

-           Бран, слушаш ли ме? – нежният глас на момичето го извади от вцепенението.

-           Да, мила – неволно се изплъзна от устните му, но насърчителната й усмивка го окуражи. – просто  се замислих, извини ме.

-           За какво се замисли, генийче? – шеговито му намигна Селена.

При думата „генийче”, Бран погледна към контейнера с ужас и му се стори, че вижда иронична усмивка върху зловещото лице. Тръсна глава и продължи, макар и не толкова уверено:

-           Замислих се за това, че тази глава заслужава перфектното тяло. Чела си документацията, нали?

„Крентен!” – изплъзна се от главата, което накара Бран да замълчи отново.

-           Мисля, че ти не си дочел, скъпи – подобният на вятър сред окапали есенни листа глас на любимата, успокои малко младия учен. – Тази глава може да се справи с всяко тяло.

„Внушава й мисли,” – помисли си Бран, спомняйки си, че това бе сентенция на главата.

-           Да вървим на обяд, богиньо – усмихна й се той, знаейки, че по този начин ще се изплъзнат от контрола на главата. – После можем да продължим на терасата. Времето е прелестно. Може би само за да усети тази прелест, главата трябва да бъде размразена.

„Жалко, нещастно копеле! Дори собствения си нагон не можеш да контролираш!” – изсъска главата, докато Бран, със самодоволна усмивка доля контейнера.

„Това не е гликол! Нещастнико! Спри-и!”

Бран прегърна Селена през кръста и двамата излязоха от стаята.

 

 

 

 

2.      Работна среща

 

Селена и Бран приключваха обяда си, когато шефът им – винаги усмихнатият и позитивен професор Пенлиев, - им се обади, че ги очаква на терасата.

„Остава и старчето с пъстрите очи да чете мисли,” – мина през ума на Бран, но подобна идея по-скоро му се стори забавна, отколкото да го ужаси.

Професор Пенлиев беше на седемдесет, но запазил младежкото си очарование и във външността, и в поведението си. За разлика от предшествениците си и най-вече – от основателя на клиниката, -  той не се притесняваше от провал. Напротив, винаги започваше с рисковете, които клиентите поемат. Това увеличи интереса, както и приходите, с което осигури спокойствието на служителите си. За първи път от създаването на клиниката, те бяха един перфектен организъм. Пенлиев не само не забраняваше, но дори поощряваше интимните връзки на работното място. Често се закачаше със Селена и Бран, напомняйки им, че нямат нужда от замразяване и размразяване, за да се решат на по-сериозна крачка във взаимоотношенията им. Със същата зкачка ги посрещна и на терасата.

-           Господин Пенлиев, - започна със сияйна усмивка Селена. – За нас е удоволствие и чест да имаме подкрепата Ви, но едва ли сте ни повикали, за да обсъдим личния си живот.

-           Умница – засмя се професорът и ги прегърна през раменете. – Сядайте, настанявайте се. Приятели, време е да вземем решение за главата на господин Х. Обръщам се към вас, защото вие се грижите за поддръжката й.

Бран потръпна конвулсивно. Спомни си старата поговорка, че гузният бягал, когато не го гонели. Искаше му се да избяга, но мисълта, че ужасяващата глава може да поеме контрол над този прекрасен мъж, над фирмата и не на последно място – над Селена, го задържа на мястото му.

-           Мисли ли четете, шефе? – засмя се отново тя, с което още повече опъна нервите на Бран. – Точно тази тема започнахме, преди да отидем на обяд.

-           Не звучи много храносмилащо – усмихна се Пенлиев, а после се обърна към младия си служител. – Виждаш ми се угрижен, приятелю. Сподели какво те тревожи! Нали затова сме екип – да споделяме и да взимаме решения заедно.

-           Притеснява ме последствията – събра смелост Бран. – По всичко личи, е това е една силна, влиятелна личност. Това не би било толкова лошо, ако не забравяме сериозния проблем. Тази личност не би се адаптирала към новостите, а по-скоро ще се опита да ги приспособи към себе си. Та господин Х е виждал само нас и лабораторията през тези два века!

-           Е, освен да започнем да извеждаме контейнера на разходка – закачи го нежно Селена.

-           Безпокойствата ти не са лишени от смисъл, Браниславе! – сериозно констатира Пенлиев. – Но нали не си забравил, че цял екип от лекари, психолози и социални работници ще се заемат с процеса на адаптация.

„Цял екип, който за г-н Х е само шепа малоумници, с които ще се справи толкова добре, колкото с всички други досадници в живота си.” – помисли си Бран, но предпочиташе да не издава способностите си и само кимна с глава.

-           Ще ви помоля в рамките на следващите четиридесет и осем часа, през които трябва да осъществя едно кратко пътуване, да вземете решение и да повторим този разговор – с усмивка каза шефът им.

Когато той излезе, Бран и Селена решиха да останат на терасата до края на работния ден и да не разговарят за главата. Имаха време и за това. Достатъчно им беше, че провалиха обеда си, нямаше да провалят и нощта за страсти, в която един влюбен и покорен мъж се отдаде на господарката на сърцето си.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

3. Проблеми от техническо естество

 

-           Скъпи, къде толкова рано? – прошепна с глас, все още преливащ от страст, Селена.

Тя бързо придърпа косата си над лявото око и се повдигна на лакти. До нея бяха сервирани кафе и топли кроасани в кошничка, покрита с ленена салфетка върху подвижна масичка. Бран, готов за работа, се наведе и целуна очите, устните и врата на любимата си.

„Не спирай!” – прошепна тя. И Бран не спря. Поне не, докато викът й не разцепи увисналата тишина на малки, паякообразни нишки.

-           Миличка, остани днес у дома – той целуна върха на ухото й. – Пенлиев е в командировка, така че няма да говорим за Х. С останалото, както знаеш, мога да се справя сам.

-           Благодаря ти, скъпи. Наистина ще ми се отрази добре. Няма да закъсняваш, нали?

-           Не само, че няма да закъснея, но ще си дойда рано – усмихна се Бран.

Вече пред входа на колата си - последния модел на Saturn Wagon, - той си каза наум: „Днес или никога! Обмислям от седмици перфектния инцидент. Просто главата няма да издържи на последствията и толкова. Тогава вече нищо няма да може да застане между нас, любов моя!”

Подкара хибрида. Нежна мелодия му помогна да се отпусне и да съпреживее в мислите си още веднъж изминалата нощ.

-           Добро утро, Бран! Къде е твоята красавица? – стресна го колегата му Пит_М, докато влизаше в клиниката.

-           Днес ще работи у дома. Трябва да вземем сериозно решение.

-           Важното е, че сте заедно – потупа го по рамото Пит. – Знам върху кой проблем трябва да се съсредоточите. Нали все пак сме екип? Ние ще намерим тяло за вашата глава.

Пит работеше със замразените тела. Нещо, което не би било до там интересно за работата на Бран и Стела, ако не съществуваше главата на Х. Млад и енергичен, Пит преливаше от ентусиазъм и бе готов винаги да помогне на колегите си. Не очакваше нищо в замяна. Живееше за момента – големите му черни очи поглъщаха жадно света. Тънките ръце винаги бяха готови да докоснат, да усетят, да съпреживеят. Умът му бе бистър и находчив. Бран харесваше компанията му. За първи път се стресна от неговите думи в момента, когато спомена главата. Не искаше да му пречат.

„Днешният ден е решаващ!” – повтори си той.

„Ех, защо взимаш толкова присърце тази глава, приятелю? Гледай си красивото момиче, защото ми се танцува на сватба” – долови Бран посланията на колегата си, докато се отдалечаваше към залата с контейнера, усмихвайки се.

Когато отвори вратата, милите на главата го връхлетяха като ято изплашени врабчета.

„Искаш да ме убиеш ли, нещастнико? Сега ще те уредя. Ще те накарам да пълзиш пред мен! Как пък за толкова години не унищожиха нищожествата, червеите? Не сте достойни за живот. Не сте!”

Бран му обърна гръб, приготви гликол – знаеше, че не бива да прекалява със замяната му с дестилирана вода, - и го изсипа в контейнера. Имаше половин час, през който нямаше да долитат мисли от главата. Половин час, през който можеше да изпипа плана си на спокойствие. Нямаше да пропусне възможността да подсигури бъдещето. Злодеят бе в ръцете му. Дори с риск за живота си, ще спаси Селена и клиниката!

Изправи се и се насочи към термодатчиците. Идеалната температура от четири градуса по целзий, поддържаше живота на чудовището. Бързо препрограмиране ще съсипе поддръжката му през предстоящите двадесет и четири часа. След това, щяха да попълнят протокола за техническата неизправност. Господин Х нямаше наследници, съответно – никой нямаше да им потърси отговорност. Когато всичко приключи, Бран щеше да предложи официално брак на Селена. Улисани в чаканото празненство, всички щяха да забравят за главата и да заработят върху цели тела, който щяха да дочакат своето време.

Бран се изправи и с треперещи ръце посегна към програматора. Кодът изплува в съзнанието му и той започна набирането: 3-В-3-О... В този момент, сякаш невидима ръка го блъсна назад и той падна. Главата му се удари в пода и постепенно пред очите му се спусна завеса.

„Край на спектакъла!” – помисли си Бран и му се стори, че главата на Х се смее подигравателно.

4. Прощаване

 

Всички служители на клиниката стояха около урната и скърбяха. Единствено Селена преливаше от смесени чувства. Последните пет дни се завъртяха пред очите й и тя се отпусна на една пейка в параклиса.

...

Когато Бран й предложи да остане у дома, за да си почине, тя се почувства толкова щастлива, че в момента, в който любимият излезе, започна подготовката за специалната вечер. Кариерата й на учен в клиника „Корал” бе всичко, за което една умна жена може да мечтае, но откакто се запозна с Бран, тя мечтаеше за домашен уют – като студентка се шегуваше, че има алергия към него, - и дете. Или деца. Искаше да направи вечерта незабравима, защото предстоеше да съобщи на Бран, че скоро ще става баща. Докато поръчваше кетъринг, настанила се в бутика за красота, тя си представяше големите му очи, които се разширяват и се пълнят със сълзи от радост при новината. Тя самата се чувстваше малко объркана от промяната, която предстоеше, но не можеше да я спре да го направи. Или поне така си мислеше тогава.

Освежена и по-красива, отколкото в представите на Бран дори, тя се прибра в прекрасно настроение. Започна да украсява къщата с цветя и свещи и точно когато поставяше последните върху масата, датчикът на телефона й напомни да го включи. На екрана се изписа:

Имате 37 пропуснати повиквания и 12 съобщения

Всички бяха от клиниката.

„Ах, миличък Бран! Нима забрави, че ти пуснах съобщение, преди да изключа телефона? Сигурно много си се притеснил, обич,” – засмя се Селена.

Опита се да се свърже с клиниката и с личния телефон на Бран, но никой не й отговори. Тревогата започна бавно да разяжда радостта й, но тогава си спомни за гласовите съобщения. Те бяха от колегата им Пит и гласяха почти едно и също:

Селена, в Центъра за бърза помощ сме. Случи се нещо ужасно. Бран е в кома. Ела бързо.

Не се усети как излезе от къщата и се качи в първото въздушно такси – определено не можеше да си позволи да шофира.

Нахлу в болничната стая преди колегите или лекарите да могат да я спрат. Бран беше включен на апарат. Лицето му беше в превръзки. Тя изпищя и се отпусна на пода.

Когато дойде на себе си, вече беше върху леглото в една болнична стая. Първата й мисъл бе: „Бран!” Очевидно я изкрещя, защото младата медицинска сестра, която попълваше картони на бюрото, стана и я хвана за ръката.

-           Успокойте се, моля Ви – каза тихо тя. Знаехте ли, че сте бременна.

-           Да – изплака Селена и погледна през прозореца; вече се здрачаваше. – И сега трябваше да съобщя това на Бран. А той, той...

-           Съжалявам. Моите съболезнования!

-           Как?! Не-еее!

Сестрата прехапа устни. Не искаше тя да бъе в ролята на Ангела на смъртта, но така се случи. Остана до леглото на Селена през цялата нощ и държеше ръката й по време на кратките пробуждания от приспивателните. Така се роди едно приятелство, което щеше да остане до смъртта на сестра Браяна, покосена от болест, пред която науката все още бе безсилна.

Последваха два дни на изследвания, през които Селена не говореше, не се хранеше и сигурно би припаднала от изтощение, ако Браяна не й включваше система за подхранване и не й инжектираше приспивателни.

На третия ден Пенлиев и Пит влязоха в стаята на Селена и помолиха сестрата да ги остави насаме. След като изразиха съчувствието си към нея, я увериха, че са се погрижили за церемонията и ще бъдат винаги до нея, Пенлиев премина по същество:

-           Селена, момичето ми, знам, че сега не искаш да мислиш за нищо, но трябва да вземем важно решение. Тялото на Бран е напълно здраво и ние го запазихме, но главата му пострада. Знам, че няма да бъде същото, но какво ще кажеш ... – професорът се запъна и потърси с очи помощта на колегата си.

-           Селена, това е моментът, в който главата на Х може да бъде размразена за живот и то върху съвършено здраво и любимо за теб тяло.

-           Чели сте документацията за г-н Х. Той самият казва, че ще се справи с всяко тяло. Но това няма да бъде Бран. Същите ръце, кото са ме галили, същите гърди, на които съм полагала глава... Всичко това ще принадлежи на някого друг, който може дори да не ме забелязва – проплака Селена.

-           С какви очи се гледаш в огледалото? С- събра смелост От. – Ако не беше жена на Бран, бих дал живота си за теб.

-           Прав е, момичето ми- обади се и Пенлиев. Едва ли има мъж, който не би те забелязал...

-           Добре, направете го. През тези три дни свикнах с това, че ще гледам дете без баща. Най-доброто, което може да се случи е да съм се излъгала. Най-лошото – да се окажа права – с малка надежда в гласа прошепна Селена. – Сега, искам да спя.

-           Няма да те изоставим, детето ми – каза Пенлиев и я целуна по челото.

-           Няма! – като ехо повтори Пит, но остана закован на място, въпреки желанието си да я вземе в ръцете си и да я обича цял живот.

...

Селена се сепна. Пит и Браяна я хванаха от двете страни. Отчето четеше молитва за упокой на душата.

„Или на главата” – помисли си Селена.

Докато тя и приятелите й изпращаха Бран, екип от специалисти вече работеше по адаптацията на новото създание.

 

 

 

 

 

 

5.      Нов човек

 

-           Господине, добре дошли в двадесет и четвърти век! – усмихна се делово психиатърът Георги_Д.

-           Какво съм пропуснал? – господин Х не изрази нито изненада, нито любопитство, въпросът му прозвуча съвсем делово.

-           Едва ли бих могъл да Ви отговоря съвсем еднозначно, но след малко ще мога да Ви оставя най-новият таблет и, с Вашите способности, няма да имате проблем да набавите нужната Ви информация – каза Георги. – Преди това ще Ви помоля да направим някои изследвания.

-           Ще имам много работа по това тяло, което принадлежеше на един кретен. Но ще се справя! По-важното е, дали ще мога да се впиша като служител тук.

-           Не бързайте, г-н Х – психиатърът бе категоричен, че новият е със самоличността на замразената глава. – Парите, които сте платили ще Ви бъдат достатъчни за още една година. През това време ще напреднете значително.

-           Хъмм! Една година ...

„За една година фирмата ще бъде моя” – продължи мисълта си наум той.

-           След като приключим с изследванията, ще Ви придружа до новия Ви апартамент.

Изследванията потвърдиха идеалната съвместимост на новия човек, който запази своята идентичност на господин Х. Когато остана сам в апартамента – успя да убеди Георги в това свое право, - той се зае с проучване идентичността на другата част от себе си. Спомняше си много добре смотльото, който се опитваше да го убие и със садистична увереност пое контрол над почти съвършеното му тяло. Но това бе едва първата стъпка. Втората предполагаше контрол над репродуктивните му функции. Господин Х. прие като предизвикателство това, че бе изпреварен. Намери телефона на Селена и докато изчакваше отговор, вече бе начертал своя план за действие.

-           Селена на телефона – чу той гласа, който познаваше от времето на престоя си контейнера.

-           Здравейте – засмя се той. – Аз съм този, когото познавате най-добре, въпреки че сте свикнали да ме виждате на две отделни места. Мисля, че ще Ви бъде интересно да ме видите в тази комбинация.

-           Аз ... не знам – Селена не можеше да скрие вълнението си. – Аз загубих съпруга си. Неговото тяло е обладано от ...

-           Не се вълнувай, богиньо – Х. беше подслушал не един или два техни разговора. – Нека се видим!

Селена се разтрепера. Само Бран я наричаше така. „Нима все пак нашата самоличност е закодирана и в други части от тялото ни?” – запита се тя.

-           Селена – повтори Х.

-           Добре. Ела тук утре, в десет часа.

-           До утре, мила – пусна още една стрела той.

Точно затвори телефона и картата на Георги_Д отвори вратата.

-           Психарче – засмя се Х, - няма да се разберем така. Ами ако бях с жена? Имам да наваксвам много години. Или поне главата ми. Тялото май до последно не е спирало.

-           Не си губиш времето – потупа го по рамото психиатърът. – Прав си, но имаш нужда от помощта ми, докато свикнеш и ...

-           Искам лично пространство! – прекъсна го Х. – Нали това не е архаизъм понастоящем?

-           Разбира се, че не е – съгласи се Георги. – ето, оставям ти чип-картата и всичките си координати. Не се колебай да ме потърсиш по всяко време.

-           За тройка ли? – опита да се пошегува Х., но бързо се намръщи и продължи сериозно. – Съветвам те да ме оставиш намира. Платих достатъчно, за да го поискам.

Георги_Д му пожела приятен ден, предпочел да не спори. Работеше като психиатър вече десет години и въпреки небрежния си външен вид на хлапак, бе напреднал достатъчно, за да знае най-важното. Афектираните параноици с мания за величие – един от симптомите за маниакална депресия, - не бива да бъдат подстрекавани излишно. Психиатърът имаше готов план за действие с няколко възможни изхода. Затова си тръгна спокоен, оставил у новия човек убеждението, че това му е било внушено от Мъдрата глава, както наричаха пациента, докато неговата самоличност още беше в контейнера с гликол.

 

 

6.      Срещата

 

Х. застана пред огледалото. Получил за по-малко от пет минути постоянни виолетови лещи и съвършена прическа, благодарение на персоналния си дигитален Beauty Adviser (BA), той оглеждаше с удоволствие новия си външен вид, който не бе унищожил властния му магнетизъм. Мислите му започнаха да се удрят една в друга:

«Дори аз самият не мога да се справя толкова бързо, но и копелето добре се е грижило за тялото си. Да живеят технологиите! Няма да бързам с вазектомията – кучката е бременна. Е, не за дълго, но все пак, не е в топ пет на задачите ми. Най-важното е да имам търпение, за да я омая. Хъм-хъм! Няма да е трудно. Хайде, хубавецо, отдавна не си бил на среща!»

Облече се като по каталог, защото още не бе добил ясна представа за господстващите стилове, но оценката на личния му Beauty Adviser (BA) бе 9 от 10 – не му достигало някакво бижу, но на този етап и това му бе достатъчно. Взе двете чип карти, достатъчно, според изчисленията на таблета, пари за такси – още не бе овладял управлението на новите соларобили, но знаеше, че е въпрос на два свободни часа, за да го направи. И все пак! Далеч по-важно бе да бъде на време при Селена, за да предотврати раждането на създание, от което нямаше никаква нужда нито в този, нито в който и да е друг век.

Таксито спря пред футуристична къща, която се открояваше на фона на останалите със своята раздвиженост. Х. Се усмихна презрително – беше му писнало от ексцентрични хора още преди две столетия. Знаеше, че са с празен душевен свят, но и трудни за общуване. Отнемаха му повече енергия, за да достигне до съзнанието им и да внуши мислите, от които имаха нужда.

Селена излезе на двора. Бе облечена в червено – новият цвят на траура, - което подчертаваше повече поналялата се фигура. Придърпа ккосата над лявото си око и наведе глава.«Цветелина – помисли си Х. – Същинска Цветелина. Сигурно отдавна е забравена от света, но не и от мен.»Той тръсна глава и се отправи към нея. Отвори ръце за прегръдка. Селена се поколеба за миг, но се притисна към него и зарида. За голямо учудване на Х., не му стана неприятно. Спомни си първата среща с Цветеллина. Тя също плачеше в прегръдките му и той галеше косата й – както в момента тази на Селена. Съвсем бавно я отдалечи от себе си и я погледна в очите – идеалният момент да й внуши мисли, защото защитните й сили бяха отслабени максимално.

«Махни лещите! Махни детето! Махни всички задръжки!»

Селена потрепери.

- Отпусни се, богиньо! – прошепна Х. – Не страдай! Всичко ще бъде наред.

- Да влезем вътре – овладя се тя. – Така ще бъде по-лесно.

Х. я последва. С удоволствие попи извивките на пищното й тяло. Когато тя затвори вратата, за първи път от раждането си, той се почувства у дома. Положи много усилия да овладее отслабения си контрол. Знаеше от опита си с Цветелина, че това състояние можеше да му донесе само проблеми. Все пак, душевният комфорт бе мимолетен, а неговата цел – вечна.

- Заповядай – прошепна Селена, докато сервираше някакви напитки, които не му бяха познати.

- Седни, за да поговорим – рязко я придърпа той. – Аз не съм Бран и това ти е ясно, нали? Само обитавам тялото му, но това не означава, че не те харесвам. След замразяването ми имах период на летаргия. После, обаче, проследих смяната на няколко екипа. Имаше достатъчно жени между тях, но само ти успя да развълнуваш мислите ми.

- Х., това, което казваш, би развълнувало всяка жена и то съвсем искрено, но аз съм толкова объркана! Има нещо, което не знаеш – бременна съм.

«Знам, нали затова съм тук» - в последния момент Х. успя да задържи тази мисъл за себе си.

- Разбирам – каза спокойно той. – И сега ти е трудно да решиш дали аз съм бащата. Познах ли?

- Не знам. Ще ти призная – и аз не знам защо, - погледна го в очите Селена. – Първата мисъл, която мина, докато се приближаваше към мен преди малко беше, че трябва да го махна. А аз съм свикнала да се доверявам на инстинктите си.

- За мен всичко това е ново, богиньо – едва овладя самодоволната си усмивка той. – Нека го обмисля!

- Желанието за секс и самовъзпроизвеждане не идва от тялото, а от главата. Така че, това дете не е твое. Точно така! Ще го махна.

- Ще бъда до теб – Х. хвана ръката й, вдигнала се да придърпа косата. – Извинявай за директния въпрос, но твоите очи различни ли са?

- Аз .. това беше отдавна и се коригира. Тикът ми е от детството. Когато съм напрегната или развълнувана, не се усещам, че го правя.

- Не се измъчвай с тези лещи! Позволи си да бъдеш различна! Единствената жена, която обичах искрено, беше такава. Мислиш ли, че бих те отхвърлил?

Селена наведе глава. Не събра смелост да му каже, че и тази мисъл мина през главата й, докато го гледаше как идва все по-близо до нея. Нямаше сили и да му каже, че е готова да му се отдаде. Само прошепна: „Добре...”

-           Утре, по същото време, ще бъда тук – каза Х. – Чакай ме. Без глупавите лещи, които са ограбили твоята самоличност. До тогава ще си решила как ще постъпиш с детето, но аз ще те подкрепя. При всички положения.

„Ти ще го махнеш!” – внуши й той, докато целуваше очите й.

Когато отново излезе на улицата, Х. позволи на чувствата си да достигнат до там, накъдето се бяха устремили. Сърцето на Бран започна да изпомпва кръв по-бързо, и по-бързо, и...

„Стоп! – заповяда Х. и пулсът му постепенно се нормализира. – Стига глупости! Че ако не се бях погрижил, съвсем щеше да се пръснеш от възторг при покълването на бобеното зърно.

 

 

7.      Проблеми и решения

 

Х. се прибра у дома, доволен от постигнатия резултат. Сърцето му биеше учестено и това го подразни, но се успокои с мисълта, че главата му владееше контрола и никой не би оспорил това.

Свърза се директно с медицинския център и вече имаше час за вазектомия. Там се престори, че слуша внимателно за рисковете, които поема и кога може да обърне процеса.

„Просто го направете!” – каза той, вторачен в лекаря. Дори не се наложи да се напряга особено, за да го убеди, че два часа по-късно може да си тръгне. Когато вече приближаваше рецепцията, видя Селена. Бледа, с леко потреперващи ръце, но готова да изпълни решението си.

-           Предполагаше се да ме уведомиш – каза Х. и прокара пръсти по тила й, стискайки здраво косата в пръстите си.

-           Реших, че нямаш нищо общо с това – каза Селена, потръпвайки от жеста, който толкова обичаше. – Искам да бъда с теб, но това е възможно, само ако започнем на чисто.

-           Е, първите дни няма да е много чисто – изсмя се цинично Х. – Хайде, да вървим. Както ти казах, ще бъда до теб, а моята дума тежи на мястото си.

-           Благодаря ти – каза тя и смело отметна косата си назад, откривайки различните си очи.

Х. я целуна по челото и я прегърна. Затвори очи и си представи отново Цветелина. Този път успя да овладее сърцебиенето си. Докато я гледаше как се отдалечава по коридора към манипулационната, си помисли: „Ако бях обикновен, стандартен мъж, сега бих я догонил по коридора и бих позволил на още една съдба да бъде доведена до край. Но това е преходно, а аз мога да й предложа вечността.”

Седна на едно от канапетата и зачака. Замисли се каква да бъде следващата му стъпка. Имаше няколко варианта. Единият от тях бе истинско предизвикателство и автоматично обзе съзнанието му. Отпусна се назад с блажена усмивка и се унесе в мечтания. Изведнъж една ръка на рамото му прекъсна красивите усещания. Бе готов да скочи и да извие тази ръка, но тя му се стори толкова нежна и лека, че предпочете да огледа притежателката й. Крехка, почти невзрачна медицинска сестра, с големи сини очи наведе глава и прошепна:

-           Приятно ми е, Браяна.

-           Какво има – грубо попита Х., оставяйки ръката да увисне в пространството.

-           Ние със Селена, когато съпругът й, когато ...

-           Давай по същество! – извика Х. и я хвана за раменете, вторачвайки се в очите й.

„Само да си посмяла да ми размътиш водата, сомче недорасло! Ще свършиш с нож в гърлото, който си забила там сама!” – внуши й той, без да премигне с виолетовите си, вече, очи.

-           Иска ми се да я разубедя за аборта. Реших да поговоря и с Вас, но ... – разколеба се Браяна.

-           Иска ми се и реших не ти отиват, контесо! – изсмя се Х. – не бързай да се изчервяваш! Прозвището е обидно от гледна точка на благородниците. Решението за аборта е лично на Селена и аз съм тук, за да я подкрепя. Ясно?!

-           Браяна! Какво има? – мъжки глас прекъсна излиянията на Х.

-           Пит, здравей! Това е...

-           Здравейте, господин Х. – усмихна се младият учен. – Виждам, че сте добре, което ме радва.

-           Я, тати! – иронизира го Х. – какво си се ококорил? Знам, че заради твоята находчивост сега отново съм човек. Браяна се опитва да ми прехвърли отговорности извън моята компетентност.

-           Не, не – защити се момичето. – Само исках да помогна. Все пак, става дума за човешки живот.

-           Все още е бобено зърно – за втори път му се случваше да използва този израз, въпреки че този път не бе го посял съзнателно.

Пит наведе глава. Разбираше, че става нещо нередно, напълно в разрез с неговия позитивизъм. Усети в себе си желание да хване Браяна за ръка и да я отведе в някоя отдалечена стаичка и да я обладае изцяло. Стресна се от тези мисли. Сякаш бяха нечии други.

-           Какво сега? – извади го от мислите му Х. – Специална покана ли чакаш, за да си свършиш работата, Браяна. Пит...

-           Да, господин Х., тръгвам – разбра го без думи младият учен.

„И къде съм тръгнал? – помисли си той наум. – Какво по дяволите ми става? Нали дойдох по конкретен повод, а сега се държа като дресирано кученце.”

Пит тръсна глава и догони Браяна. Поговориха за по-малко от минута и той се отправи към изхода, върнал част от обичайния си оптимизъм.

-           Какво, татенце, ще има ли луна в твоята стая довечера? – подкачи го Х., уверен в готовността на неговите марионетки да изпълнят плана му.

-           Всеки заслужава своите пет минути слава – отвърна му в същия тон Пит,.

Малко след това Браяна каза на Х., че може да влезе при Селена. Макар и без никакви емоции, тя стисна ръката му и прошепна:

-           Сега можем да започнем начисто.

-           Да, на чисто – доволен повтори той и целуна кафявото й око. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

8.      Заговорът

 

Пит се върна през задната врата и бързо изкачи стълбите до петия етаж. Браяна вече го чакаше и подаде малък предмет, напомнящ кутия за бижута.

-           Готова ли си? – погали я по косата Пит, развълнуван.

-           Никога не съм била по-сигурна в тази си готовност – Браяна говореше с много думи, почти несвързано, когато беше напрегната.

-           Успокой се, само ми се довери.

Младата жена кимна с глава. Беше влюбена в учения от първия път, когато се видяха и бе готова на всичко за него, но интуицията й не я лъжеше – той се наслаждаваше мазохистично на невъзможната си обич към Селена. Медицинската сестра знаеше, че не е на нивото им и няма шансове. Въпреки това, държеше и на двамата и не можеше да откаже никаква помощ. Напротив, винаги бе на разположение. Като сега, готова да поеме в себе си зародиша, който бе замразила за 24 часа по инструкции на Пит.

-           Утре ще извършим процедурата – каза той твърдо. – Ще изиграем ролите си до край. Нали, малката ми?

-           Ще играем – като ехо отвърна Браяна и се изчерви.

-           Ако имаш съмнения, сподели ги, миличка – Пит я погали по косата и усети емоцията на младата жена. – Ти ... ти не си влюбена в мен, нали?

Браяна се стресна и го погледна в очите. Не можеше да повярва, че се е издала толкова лесно. Почувства се виновна и въпреки желанието си да изкрещи, че го обича много, само поклати глава.

-           Това е добре, момичето ми. Чувствата са последното, от което имаме нужда. Те ще ни попречат да доведем до край работата си – успокоен продължи Пит. – Ние ще помогнем на Бран да живее и то с уникалния шанс да започне всичко от начало. Ние ще му помагаме.

-           Детето ще има нужда от обич – осмели се да каже Браяна.

-           Разбира се, че е така и ще я има. От нас.

След тези думи Пит се наведе и целуна челото на медицинската сестра. Този път тя овладя вълнението си. Само потвърди, че на следващия ден ще бъде в лабораторията, за да извършат „простичката”, по думите му, процедура.

Пит излезе от болницата и най-после се отпусна. Беше му трудно да се държи на ниво пред своята бъдеща жена. Страхуваше се, че ще се издаде.

„Скъпа Браяна – помисли си той, - как да ти кажа, че ако има нещо, което наистина искам, това е да запазя част от Селена за себе си? Как да ти кажа, че се надявам детето да бъде момче, за да не забележат всички красотата на моята любима. Но ще го направя. Дължа си го!”

В този момент телефонът му го извади от морето на мечтанията, в което плуваше. Когато видя лика на Селена, прие това за знак, че е прав и я поздрави ведро.

- Пит, аз съм много объркана – очарова го за пореден път със своята прямота любимата. – Дали постъпих правилно? Дали не предавам Бран с лекота?

- Миличка – този път в това негово обръщение имаше искреност. – Кой може да каже дали постъпваме правилно? Важното е, че Х. избра теб. Защо да не започнете на чисто?

- Не знам, приятелю, не знам – почти изстена Селена. – Чувствам се жалка и ненужна. Чувствам се като предател. Когато видя Х., в главата ми нахлуват мисли, които сякаш не са мои.

- Господи! – изпусна неволно репликата Пит, припомняйки си същото усещане при срещата с Новия човек в болницата.

- Какво има? – смути се Селена. – Мислиш, че полудявам ли? И на мен ми мина през ума.

- Не, не, Селена, моля ти се! Не това имах предвид. По-скоро си мисля същото. Х. може да влияе на хората, не само поради изключителния си магнетизъм. Аз те подкрепям, не го забравяй!

- Да, затова се обадих на ...

- Селена? Селена!

Пит чу сигнала на свободна линия и веднага скочи към вратата. Разбра, че нещо става с любимата му и искаше да помогне, дори и с риск да издаде чувствата си.

 

 

 

 

 

 

9.      Любов

 

-           Моля ти се, не ме наранявай – прошепна Селена, останала в плен на очите на Х.

„Ти никога повече няма да потърсиш този глупак. Ти го мразиш и няма да го допуснеш до себе си” – говореха очите му, а на глас продължи:

-           Защо да те наранявам, скъпа?

-           Но ти... – Селена не намираше думи. – Телефонът ...

-           Взех го от ръцете ти, защото помислих, че търсиш мен и мога да те изненадам – погали той косата й.

-           Извинявай – прошепна тя и наведе глава.

-           Няма нищо, богиньо. Забрави, че ми даде картата, нали?

Точно тя кимна с глава и на вратата се позвъни. Когато погледна домофона, не отвори, а само включи говорителя:

-           Пит, какво искаш? – попита студено.

-           Притесних се от това прекъсване на разговора и дойдох да се уверя, че си добре.

-           Добре съм. Върви си! – категорично го прекъсна тя.

-           Добре, Селена. Извинявай!

Х. наблюдаваше сцената доволен и реши да използва отворените врати на съзнанието й, за да изпрати посланието:

„От днес ти ще общуваш само с мен!”

Селена се обърна към него и обви врата му с ръце съвсем плахо. Когато той я притисна към себе си, тя се усмихна и прошепна:

-           Искам само това. Нищо друго.

-           Мисли ли четеш, богиньо? –засмя се той, докато ликуваше вътрешно. – Исках да ти предложа точно това. Да ме чакаш винаги у дома. Разполагам с достатъчно пари, а скоро ще подновя работата си.

-           Аз ... да, добре. Аз също имам спестявания. Може би, наистина така е редно. Ще мога да чета, да се усъвършенствам и да бъда полезна и за двамта.

„Не за двамата, кучко! Полезна – за мен” – присви очи Х.

-           Скъпа – каза той нежно, - не е ли време да полегнеш? Сега трябва да се възстановиш от процедурата.

-           Само да се обадя на Браяна, скъпи.

-           Както искаш – сви рамене Х.

„Остави я тази глупачка!” – мина през мисълта на Селена. Стресна се, защото обичаше сестрата. Не можеше да повярва, че изведнъж й се стори малка, жалка и ненужна.

-           Здравей, Селена – чу се бодрият глас на Браяна.

-           Обаждам се, защото ти обещах – студено изстреля приятелката й, а Х. се обърна с гръб, за да скрие усмивката си. – Искам да остана сама и ще те помоля да не ме търсиш известно време.

-           Разбирам те – медицинската сестра едва сдържаше сълзите си. – Опитах да спра това...

-           Не е „това”, Браяна! Аборт е името му. Нищо не е станало. Извадила си бобено зърно, по чието стъбло няма да се изкачи Джак. А сега ще затварям.

-           Добре...

...

Последните думи на Браяна бяха посрещнати от сигнала на свободна линия. Тя седна и отпусна ръце. Не искаше да повярва, че чува всичко това от приятелката си. Сълзите я задушаваха, но дори пред себе си, не можеше да покаже истински чувства и емоции. Звънът на телефона я извади от ужаса, в който бе започнала да потъва. Тя вдигна, без да поглежда екрана.

-           Селена!

-           Браяна, аз съм – Пит.

Тъга и радост завъртяха във вихъра си младата жена и тя даде воля на сълзите си.

-           Браяна, чуваш ли ме? Защо си изключила звук и картина? Какво има? – чу тя разтревожения глас на любимия.

-           Пит, извинявай. Преди малко разговарях със Селена – стегна се Браяна. – Много ме разстрои. Държеше се надменно и каза, че иска да остане сама.

-           Странно – отговори Пит. – Преди малко, както разговаряхме топло и приятелски по телефона, връзката прекъсна. Веднага отидох у тях, но точно толкова надменно и студено, отпрати и мен да си вървя.

-           Да не би Х. да я тормози? Все пак, той има обноски отпреди два века – сподели Браяна.

-           По-скоро, много й се събра, а ние двамата й напомняме за това болезнено минало, докато новият й любим е нейното бъдеще – Пит не вярваше много на думите си, но не искаше да изпраща негативна енергия към Селена. – Всичко с адаптацията на Х. върви безпроблемно, според изследванията.

-           Дано си прав. Тя е единствената ми приятелка – проплака Браяна и веднага съжали за тази своя слабост.

-           Аз също съм ти приятел – сериозно заяви Пит. – Бих ли предприел нещо толкова отговорно с теб, ако не ти вярвах? А какво е приятелството, ако не доверие?

-           Благодаря – успокоена каза Браяна. – До утре, Пит!

-           До утре!

Браяна затвори телефона. Вълненията през последните няколко минути я изтощиха и тя заспа бързо. За разлика от Пит, който цяла нощ се будеше, притесняван от кошмари.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

10.  Бели нощи

 

Едно от нещата, пред което науката от 24 век оставаше безсилна, бяха белите нощи – и в природата, и у хората. Докато първите можеха да бъдат избегнати с преместването в друга географска точка и имаха своето очарование, то вторите оставаха единствено във владение на самите хора. Всеки можеше да реши за себе си кога да дойде краят им.

До скоро веселият и безгрижен Пит не можеше да заспи. Сенките на страха и несигурността дълбаеха в съзнанието му и въпреки че бе овладял техниките за прочистване, не успя да се отпусне. Спомни си някои от приказките за рицари, спасявали принцеси и се виждаше като такъв, готов на всичко за своята любима Селена. Все повече се убеждаваше, че Х. е Злото и той, Пит, трябва да го унищожи. Измъчваше го и чувство за вина – нали той бе възродил това чудовище? Тъкмо отслаби хватката на изяждащото го терзание, и страхът от предстоящата тайна, която той и Браяна трябва да пазят цял живот, го обля с пот.

Стана и включи таблета – от три века насам, най-сигурният начин за преодоляване на трудни психически състояния. Никой от приятелите му не бе буден. Отхвърли няколко покани на виртуалните секс-стимулатори – откакто проституцията бе забранена, в тези часове не денонощието се предлагаше услугата за облекчаване на самотници, - и тъкмо щеше да затвори, когато нежен глас погали слуха му:

„И ти ли?”

„Какво и аз?” – попита Пит с насмешка.

„Не можеш да заспиш и белите нощи са обсебили натовареното съзнание?”

„Значи, и аз.”

„Мислех да поговорим, но явно не си в настроение” – констатира гласът, леко разочарован.

„Права си, не съм. Не съм в настроение за нищо.”

“Nothing is as bad as it seems” – понесе се от канала, на който до преди малко звучеше гласът. Мелодията от осемдесетте години на двайсти век накара Пит да се заслуша.

„Нищо не е толкова зле, колкото изглежда” – повтори Пит и изключи таблета.

И той нямаше обяснение защо, но точно този период от историята му беше много близък като емоция и усещане. Прииска му се той и Селена да се бяха родили ако не в епохата на рицарите, то поне тогава. Тогава, когато рокерите, облечени в кожени дрехи, гонели вятъра, а в ушите им звучала песента „Born to Be Wilde” на Steppen Woolf , а по-късно, и хитовете на Judas Priest. Представи си как той е яхнал чопър – поръчкова изработка от Harley Davidson, а зад него Селена е обвила ръце около кръста му. Дългата й коса се вее на вятъра, докато стигнат до усамотен плаж. Там се освобождават от дрехите и се любят, докато ...

Звукът на алармата го извади от мечтанията му. Време бе да посрещне деня. Искрено вярваше, че след бялата нощ няма да му се стори черен, въпреки тоталното изтощение, което го бе завладяло.

...

Някъде там, в същия град, още един мъж изпращаше своята бяла нощ. Х. обаче нямаше терзанията на Пит. Той ликуваше за поредната победа в поредния си живот. Единственото, което не го удовлетворяваше, беше липсата на достоен противник. Лесните победи галеха егото му, но инстинктът на хищника постепенно потъваше в летаргия.

„Дори два века не бяха достатъчни, за да се роди някой на моето ниво – мислеше си той. – Докога ще се повтаря едно и също? Сега, остава и някой динозавър да ми изръмжи в лицето. Всъщност, далеч по-добре отколкото точно този тип хора. А Селена вече не ми е нужна, но толкова ми напомня Цветелина, че поне хормоните ще ми влеят малко живец. Дори старчето Пенлиев ми е много лесно. Държи се бащински и покровителствено. Сигурно е забравил онази поговорка: „Пораснаше пилци, проебаше квачки.” Е, и без това ме нарича „пиленце”. Да се готви да го заболи тогава.

А Пит и Браяна, по мои инструкции, ще започнат да се репродуцират, та дано едно от отрочетата им стане мой достоен противник.”

Х. се засмя и изключи алармата пет минути преди да позвъни. Той влезе в банята, преливащ от енергия.

 

 

 

 

 

11.  Семействата

 

Дните на Селена отново добиха смисъл. Грижеше се за себе си – бързо загуби натрупаните килограми и лицето й възвърна леко румения си цвят. Вече харесваше разликата в очите си. Четеше много и това я караше да се чувства значима. Значима за Х. Единственият човек от миналото, с когото още поддържаше някаква връзка, бе Пенлиев и то само за да се увери, че новият й любим наистина се приспособява добре към клиниката. Понякога й минаваше мисълта, че го прави и за да му повлияе в избора на свой заместник – все пак годините напредваха и рано или късно щеше да се оттегли от дейността си.

Един ден, тъкмо беше приключила тренировката си на тренажора, и телефонът й позвъни. Мислеше си да не отговаря, защото знаеше, че Х. и Пенлиев работят върху иновация, в която и тя имаше участие, но настроението й беше добро и поздрави, без да поглежда екрана.

-           Селена, аз съм, Браяна – чу тя гласа на някогашната си приятелка. – Знам, че обещах да не те тревожа, но този път имам добри новини.

-           Е, щом са добри, слушам те.

-           Пит и аз очакваме дете – радостно каза медицинската сестра.

-           Не си губите времето – спомена за загубеното бебе не позволи на младата жена да излее обичайните за такива случаи пожелания.

-           Ние искаме да ви поканим – Х. и теб, - да ни станете кумове и кръстници на детето.

-           Ще говоря с него и ще те уведомя – каза по-меко Селена, осъзнавайки колко щастлива е приятелката й.

-           Добре. Благодаря. Може ли утре да ти позвъня? – с надежда попита Браяна.

-           Аз ще те потърся, когато знам отговора.

Селена прекъсна линията и се отпусна на канапето, вторачена в една точка. Опитваше се да овладее милите си, но те – същински нашественици, - не спираха да я отвеждат към деня, в който се реши да направи аборт. Усети се, че когато Х. бе до нея, тя не изпитваше угризения от убийството, но останеше ли сама, терзанията й я изяждаха.

Първата сълза се търколи по лицето й, когато любимата ръка се опря на рамото й.

-           Сега какво има? – попита той с престорена загриженост.

-           Браяна се обади. Пит и тя чакат дете. Искат ние да им станем кумове и кръстници на наследничето им – изстреля Селена и наведе глава.

-           Чудесна новина – каза Х., този път съвсем искрено и срещна учудения й поглед. – Само работа и проблеми за решаване напоследък. Ти не се ли радваш? Все пак, това са твоите приятели.

-           Радвам се за нас двамата – каза Селена. – Те са част от едно минало, което се опитвам да забравя.

-           Стига де! Изминаха шест месеца. Не са ли достатъчни? – леко иронично попита Х.

-           Да, прав си. Ще се обадя да кажа, че приемаме.

„Точно така, опитното ми зайче – продължи мисълта си наум Х. – Това е, което се очаква от теб. Как да ти обясня, че тези хора не трябва да бъдат изпускани от контрол.”

Селена се върна при него спокойна и усмихната. След като му се отдаде и с тялото, и с ума си, тя прошепна:

„За какво са ни деца? Нашето безсмъртие е уредено.”

Х. я притисна към себе си, а цялото му същество ликуваше.. отново бе поел контрола над бъдещето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Част 3

 

Достойни противници

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

1.      Наследственост

 

 

„Петнадесет години – мислеше си Селена. – Петнадесет години, които преобърнаха живота на толкова много хора, а при мен – нищо. Сякаш съм обречена да бъда зрител, независимо от това, че някой от групата писатели, представяли се под общия псевдоним „Шекспир”, е сравнил света със сцена, а хората – с актьори. Или пък имам ролята на зрител? Мисля, че е време да предложа на Х. да се подложим на замразяване. И той не изпитва никакво удовлетворение от работата или личния живот. Какво от това, че Пенлиев му преотстъпи поста си още приживе? Какво от това, че аз му се отдадох изцяло? Струва ми се, че е доволен само след срещата си с малката Браяна, но това е вид садистично удовлетворение. Сякаш й е недостатъчно това, че майка й се хвърли от моста и не може да бъде замразена, а баща й избира все по-далечни дестинации за командировките си, оставяйки я на грижите на бездушни роботи!”

Селена изпитваше топли чувства към детето на приятелите си, но Х. не спираше да я дразни – от толкова разглезване, хлапето заприличвало на нея, а това не е добре за самоличността му. Самата тя се бореше със странната смес от привързаност и непоносимост към малката Браяна. Страхуваше се да я погледне в очите, защото бе почти убедена, че детето чете мисли само в присъствието на Х. се чувстваше малко по-уверена.

Телефонът показа сладкото личице на Браяна и Селена веднага забрави всичките си терзания.

-           Какво става, хлапе? – небрежно попита тя, докато отпиваше от току що доставения й сок.

-          Сел, искаш ли да се поразходим по магазините? Татко ми остави пари, но имам нужда от съвет.

-          Че кой днес ходи по магазините, Бри? – леко раздразнена каза жената. – Имаш онлайн Beauty Advisers и свръхмощен робот от ново поколение. Нима аз мога да ти бъда по-полезна от тях?

-          Не, но ти си човек, а и аз си мечтая за онова време, когато мои връстници – момичето спря за момент, за да овладее вълнението си и продължи, - са се събирали в МОЛ-овете и ...

-          И са затъпявали – видимо ядосана довърши Селена. – Ако искаш компания, просто ме покани.

-          Заповядай, Сел...

-          След петнадесет минути съм при теб.

 

Селена се учуди сама на себе си. Не разбираше защо непрекъснато се дразнеше от реакциите на Браяна, при положение, че я обичаше толкова много. Остави съобщение на Х., с което го уведомяваше за излизането си и се качи в новия си аеромобил. Точно петнадесет минути след карая на разговора, тя бе пред къщата на своите приятели. Дигиталният некролог сменяше снимките на медицинската сестра и Селена усети как тъгата я накара да изтръпне. За да не й се отдаде изцяло, бързо сложи ръка на датчика и почти веднага Браяна се хвърли на врата й.

-           Немирницата ми! – нежно каза Селена. – Защо толкова се противопоставяш на технологиите? Кажи ми!

-          Защото те обичам – каза момиченцето и положи глава на рамото й.

Двете влязоха в къщата, хванати за ръце.

-           Сел, поканих те не за дрехите – просълзено каза момичето.

-          Какво се случило, малката ми? – искрено разтревожена попита Селена. – Да не би някой да те е наранил?

-          Искам да поговорим за мама. Спрете да ме залъгвате с тези небивалици за нещастен случай! Аз не се срамувам от дарбата си – мога да чета мисли – Браяна се загледа в една точка пред себе си.

-          К-какво? – Селена не можеше да повярва на това, което чу.

Спомни си един разговор с Бран, в който й беше споделил същото. Тогава тя го обърна на шега: „Спукана ми е работата – бе казала тя. – Значи, знаеш колко те обичам.”

Искрен смях – нещо, което отдавна не си беше позволявала. Четене на мисли. Усети, че й се завива свят. Браяна я прегърна и продължи.

-           Да, разбрах за Бран, въпреки че починал преди раждането ми, Сел – момичето повдигна главата й. – Бъди силна, защото има и друго, за което искам да поговорим.

-          Давай, не ме щади – примирено прошепна жената.

-          Аз не съм седмаче, а нашите са се събрали седем месеца преди да се родя. Разбираш ли ме?

-          Господи! – наведе глава отново Селена.

Мислите й, също както галопиращи коне нараняват земята под копитата си, заплашваха да разбият главата й и да поемат в нужната им посока. Браяна я прегърна и прошепна: „Поплачи си! Отдавна не си го правила.”

Наистина, Селена плачеше без глас, но в сълзите й се пречистваха всякакви съмнения и несигурността, направили я толкова нестабилна. Можеше да продължи да плаче още дълго, ако в този момент телефонът не иззвъня и на видимия за двете екран не се показа лицето на Х. Селена даде знак, че отива в банята и остави момичето да проведе разговора. Докато се миеше, осъзна, че за първи път от шестнадесет години насам не избърза да отговори на любимия си.

Освежена, тя се върна при Браяна, която побърза да я уведоми:

-           Х. каза, че след половин час ще бъде тук. Моля те, стегни се. Засега, не трябва да разбере истината.

-          Права си – прошепна Селена. – Ами Пит?

-          Скъпа, не е нужно да четеш мисли, за да го разбереш. Баща ми обича теб. Под предлог, че запазва част от Бран, той убедил майка ми – момичето погледна обърканата жена, но продължи смело, - за мен тя е майка ми, да се съгласи на брак и износване на ембриона, от който се пръкна досадното червейче пред теб.

-          Малката ми – усмихна се Селена на хубавото чувство за хумор на детето, на нейното дете.

-          Не се натъжавай – продължи момичето. – И аз бях шокирана в началото, но нищо страшно не се е случило.

-          Понякога имам чувството, че Х. също чете мисли. От това ме е страх.

-          Милата ми! – ощипа я по носа Браяна така, сякаш тя бе майката. – Х. внушава мисли. Бран е споделил с баща ми малко преди инцидента, за своите способности и за това колко опасна е главата, която внушава мисли. Татко отказва да приеме този факт и до днес, но неведнъж се е убеждавал в истинността му.

-          Не разбирам – съвсем се обърка Селена. – Защо тогава Пит избра размразяването й?

-          Две са причините. Едната е непоправимият му романтизъм – засмя се Браяна. – Все се надява, че добрината на Бран ще окаже влияние върху главата на Х. и ще се постигне баланс. Дгурата – тя е план „Б” на предишната, - че Х. ще намери в мое лице достоен противник.

-          Внушава мисли – замислено каза Селена, припомняйки си всички случаи, когато бе действала против принципите си.

-          Имаме само петнадесет минути до идването му. Да сменим темата, а скоро отново ще поговорим.

Селена кимна и двете започнаха да разглеждат дрехите, предложени от личния Beauty Adviser на момичето. Това ги разведри поне до толкова, че влезлият петнадесет минути по-късно Х не се усъмни дори за секунда в повода за събирането на двете създания, което все още го интересуваха. Той задържа Браяна в прегръдките си, но опитът му да й внуши някакви мисли срещна отново стената, в която обикновено отскачаха.

„Надраснала си родителите си, малката!” – помисли си той и прие кимването на момичето като игра на случайности. Селена ги гледаше без да помръдне.

-           Скъпа – обърна се към нея съпругът, - не се ли радваш, че ме виждаш?

-          Извинявай – усмихна се тя и обви врата му с ръце, - гледката как прегръщаш кръщелницата ни е толкова трогателна, че исках да й се насладя.

„Глупачка” – помисли той, а после се обърна към момичето:

-           Хлапе, струва ми се, че не си поканила Селена само за да си говорите за дрешки. Да не би да си влюбена?

-          Мисли ли четеш, Кръстнико? – звънливо се засмя Браяна.

-          Казвай сега, какво те мъчи! Мъжка гледна точка няма да ти бъде излишна.

-          Чудя се защо от векове насам, когато човек обича и е готов на самоотричане в името на любимия, е считан за глупак.

-          Защото наистина е глупаво – каза Х., но за първи път от дните, когато изтръпваше от ужас, когато Бран трябваше да долива контейнера, усети несигурност. – Не го мисли, момичето ми! Ако този не е подходящият за теб, друг ще дойде и това е.

-          Да, сигурно след два века – намуси се тя по тийнейджърски, но продължи да играе по своите правила.

-          Бри, ела у нас, ако искаш – намеси се Селена, - но аз определено имам нужда да се прибера.

„Добро кученце – помисли си Х. – само затова те харесвам.”

-           Струва ми се, че ви отегчих достатъчно и двамата – Браяна реши да не реагира на последната мисъл на Х, за да не загуби играта, в която така убедително водеше до момента. – Утре дрешките ще бъдат тук. Ела да видим как ми стоят, Сел. А днес ... днес ще остана с роботите, защото имам нужда от помощ по математика.

-          Добре – съгласи се Селена, а Х. само я целуна по челото.

Двойката се прибра мълчаливо. Вечерта всеки от тях потъна в своите мисли, които бавно преобръщаха живота им.

 

 

 

 

2.      По момичешки

 

Сутринта Селена изпрати съпруга си, както обикновено, обещавайки му, че вечерта ще го чака у дома.

„И не се захласвай много по малката” – за първи път изтощен от усилията, които полагаше, й изпрати като послание той. Също за първи път, тя се противопостави на осенилата я мисъл, но само се усмихна, за да не се издаде.

Само петнадесет минути по-късно Селена вече пътуваше към дома на Браяна и Пит. На влизане прегърна детето си топло и знаеше, че може да остане така завинаги или поне петнадесет години, за да навакса пропуснатото. Момичето набързо й показа дрешките.

„За да не се чувстваш несигурна какво да отговориш на Х.” – и я покани да седнат на дивана.

-           Момичето ми – прошепна Селена.

-           Нямаме време за сантименти – зряло отговори момичето. – Както разбра снощи, аз започнах играта. Не се притеснявай, той има нужда от сериозен противник и му е интересно.

-           Но той може да бъде опасен! – стреснато каза жената. – Наистина, още сутринта усетих как нахлу в съзнанието ми и благодарение на теб, ще се противопоставям на всяка мисъл, която не идва от сърцето ми. Въпреки това, нека не го подценяваме!

-           Не, не го подценявам – погледна я в очите, сякаш в огледало и само разликата в цветовете на жената ги отличаваше една от друга. – Има нещо много важно, обаче! Той остава сам, а ние ставаме повече.

-           В смисъл? – не я разбра Селена.

-           В смисъл, че татко се прибира довечера и ще му разкажа всичко. Така най-после ще повярва на Бран. Сега разбираш ли ме? – Бри погледна останалата с втренчен, сякаш в нищото, поглед жена.

-           Разбирам те, слънчице, но малко ме е страх. Като се замисля колко енергия и ценни хора загубих през изминалите години...

-           Остави равносметките за времето, когато няма да имаш нищо друго за правене!

-           Добре, права си, детето ми – усмихна се Селена. – Аз трябва да вървя сега. Преди да станем достатъчно силни, ще трябва да играя театър у дома. Боя се, че моята къща се превърна в енергиен вампир и е по-добре да се срещаме тук.

-           Разбира се – прегърна я Браяна. – Да не говорим, че има вероятност моят дом да стане твой дом.

-           Всяко нещо с времето си, Бри – неразбираемо и за нея самата, но усети, че тази мисъл й харесва. – Нека първо се отървем от Х. За мен, най-големият подарък си ти. Както и фактът, че не ме отблъсна.

-           Обичам те, откакто се помня – сгуши се момичето, но веднага след това се отдръпна и отново погледна Селена в очите. – Слушай, при разговорите ми с робота Джо – моят личен психолог и съветник, - научих техника за защита на съзнанието. Изработена е през изминалия 23-ти век, когато енергийни вампири от скрита галактика нападнали Земята. Чела си, нали?

Селена кимна. Била е една от най-яростните атаки срещу живота на планетата. Постепенно, всички живи организми – от едноклетъчните до хората, - започнали да отслабват и да увяхват, губейки живота си много бавно и болезнено. Тогава група учени от различни точки на планетата изработили енергиен щит, поддържан от роботи клас А+++. Вампирите не могли да го пробият и продължили реенето си из вселената в търсене на други жертви. Земята бързо споделила опита си с приятелски галактики, а от тогава роботите-психоаналитици имат програмирана техниката за такъв щит. Макар и напреднало значително в морално отношение, човечеството не можеше да преодолее някои индивиди, умишлено съсипващи обкръжението си. Верни на принципа за креативност, роботите не унищожаваха такива личности, но помагаха на другите да се предпазят от тях.

-           Предлагам ти да отделиш един час на Джо – каза Браяна.

-           С удоволствие.

-           Може и без удоволствие, но с повечко внимание – закачи я момичето, с което й напомни отново за безгрижните шеги с Бран.

Един час по-късно момичетата – както ги наричаше Х., - се прегърнаха и си уговориха среща за три дни по-късно. Селена се отправи към дома си далеч по-уверена от предишната вечер.

...

Останала сама у дома, Браяна включи роботите на режим „Презареждане” и измъкна от холната секция сборник разкази в книжно тяло. Никой от връстниците й не можеше да разбере това нейно пристрастие, но от уважение към родовата памет и за да запазят  правото на лична свобода, не задаваха излишни въпроси. В отговор на същото, тя четеше такива книги само когато беше сама. Знаеше отношението на баща й, откакто улови мисълта му: „Прекрасна странна птица. Като майка си!” Откакто разбра кого има предвид, момичето му спестяваше тези асоциации.

Когато датчикът я информира за влизащия в гаража аеромобил на баща й, тя прибра книгата и включи роботите. След това побърза да посрещне своя родител. Когато го прегърна, прочете мислите му: „Слава Богу, че си сама момичето ми!”

-          Уморен си, тате. Докато се изкъпеш, вечерята ще бъде сервирана.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

3.      Признания

 

Пит се отпусна спокойно в креслото след банята и вкусната вечеря. Усещаше се презареден с толкова енергия, че можеше да започне деня отначало. Дори не подозираше колко необходима ще му бъде тази енергия до момента, в който Браяна седна до него и хвана ръката му. Прочете в очите й, че разговорът няма да бъде от обичайните между тях.

-           Знаеш ли, няма да те питам как мина денят ти, защото ми се иска да обсъдим доста по-голям период от миналото ни – каза момичето и се усмихна топло.

-           А ти знаеш, че трудно бих отказал да изпълня твое желание – също с усмивка, но и усетил бавните, разяждащи сигурността му съмнения, отговори Пит.

-           Няма да те карам да правиш ретроспекция на тези шестнадесет години – зачеване, замразяване, размразяване, имплантиране и раждане. Не веднъж съм го прочитала в мислите ти, тате – виждайки широко отворените му очи, тя го целуна по челото и продължи. – Не се напрягай. Само наследих способността от биологичния ми родител, чиито предупреждения е трябвало да послушаш. Но не те съдя. Та ти си дал шанс на „бобеното зърно” да порасне. Скоро може и някой Джак да се изкачи по него.

Последните думи на Бри освободиха Пит всякакви съмнения – спомни си как Селена беше нахокала съпругата му, използвайки точно това определение за ембриона, от който се бе освободила. Той самият напоследък се убеждаваше все по-често в способностите на детето, което отгледа като свое. Затова и се опитваше да страни от нея с дългите си пътувания. Обичаше я повече, отколкото можеше да понесе, за да й причини тези терзания. В този момент, обаче, осъзнал колко е закъснял, наведе засрамено глава и заговори:

-           Бри, осъзнавам, че всичко, което направих е гаден, егоистичен акт. Виждах как майка ти се топи от любов по мен, но никога не ме натовари с чувствата си. Отслабена по този начин, тя поддаде на манипулацията на Х. и се самоуби. Знам, че не мога да го докажа, но това е камък, който ще нося на шията си до края на земното ми съществуване – твърде разстроен, той използваше шаблони, характерни за любимия му 20-ти век. – Аз самият страдам от любов по Селена с някакво мазохистично самодоволство.

-           Спри – прекъсна го момичето с неизменната си лъчиста усмивка. – Не се обвинявай за нещо, което е най-безценния урок в живота ми. Разбрах какво е любов, точно благодарение на вас – да подхранвам чувствата си само с мисълта, че любимият човек съществува. Да не очаквам нищо, а да се радвам пълноценно на случайна среща, случаен допир, случаен поглед. Как мислиш, че понасям дългите ти пътувания, тате?

-           Ти продължаваш да ме наричаш така? – учуди се Пит.

-           А как иначе? – засмя се Бри. – И на Сел й казах, че вие с мама сте моите родители. Мога само да бъда благодарна за генетичния материал, с който тя и Бран са ме подсигурили, но родителят дава шанс на въпросния материал да се развие.

-           Чакай-ча-кай! – скочи Пит и напипа пулса си, който заплашваше да го изстреля директно на Марс. – Селена знае?! Господи! Как ще я погледна в очите?

-           Много по-лесно отколкото до сега, тате. Тя също не е безразлична към теб – хвана ръката му отново Браяна. – Съвсем друг е проблемът, който имаме. Ти сам каза, че той е убил майка ми. Той, същият, унищожи и биологичния ми баща. Пак той съсипа професор Пенлиев и той умря като нещастен, самосъжаляващ се старец. Умишлено блокирам мислите му, за да не разбра за безчинствата му от предишния живот, два века по-рано.

-           Говориш за Х., нали? Всъщност, защо ли питам? Та той е абсолютното зло – разгорещи се Пит.

-           Аз сега съм неговото предизвикателство. Преди да ми е внушил някаква мисъл, аз съм я прочела. Затова и преиграва с привързаност към мен.

-           Но ти си дете! – родителският инстинкт бе напълно развит у Пит. – Не е справедливо ти да понесеш последствията от грешките на хората около теб!

-           Тате – Бри не се предаваше, - така, както си мечтаеш за рицари и рокери, не си ли се замислял, че в различните епохи, борците за справедливост са били най-слабите, на пръв поглед, създания?

Пит замълча, осъзнал колко е права дъщеря му. Гордостта погъделичка себелюбието му – не бе живял напразно до този момент. Само да не ...

-           Стига глупости – плесна го шеговито по врата дъщерята, разчела мислите му. – Как ще се влюбя в двестагодишен егоцентрик? М?!

-          Ей, закачко! – засмя се бащата. – Хайде сега, по леглата! Сигурен съм, че още утре ще имаме перфектен план за действие.

-          Слушам, шефе! – прегърна го тя.

...

Когато Селена се прибра в дома си, започна да упражнява научените техники. В началото й се струваха по детски смешни, но нямаше друг избор. Когато започна повтарянето им, усети прилив на самоувереност. Точно приключи упражненията и Х. се прибра. „Цял час по-рано – помисли си жена му и сама се учуди, че едва сега забелязва такива подробности. – За да ме провери. Изненада, скъпи!” Побърза да го прегърне, за да не предизвика съмненията му излишно. Самодоволен, той я отдалечи от себе си и се вгледа в очите й. Така му се стори или в тях видя онова пламъче, което толкова харесваше, докато беше в контейнера с гликол? Имаше живот в тези различни очи. Опита обичайната си техника, за да й внуши поредното си налудничаво желание, но мисълта му рикошира и той застана на четири крака – това, което се очакваше от нея, но неподготвен за съпротива, попадна в собствения си капан.

-           Но скъпи, какво правиш? – засмя се Селена.

-          Правя се на шут, за да заслужа поне малко от вниманието, което отделяш на Браяна – стреснат и разгневен, отговори той.

-          Защо толкова те тревожи това хлапе, обич моя – глезено се притисна към него тя. – Неведнъж съм ти доказвала, че важният за мен си ти!

-          Слушай, богиньо – в обръщението този път имаше явна ирония, - уморих се да срещам една и съща простотия, независимо от това, че са минали цели две столетия.

-          Скъпи – едва потискаше вътрешното си тържество тя, - не се натоварвай толкова. Сигурна съм, че имаш нужда от почивка.

„Съблечи се и ми се отдай!” – опита още веднъж да овладее контрола Х. Осъзнала колко опасно би било да не се подчини и на това внушение, Селена се подчини на инстинкта. Х. я облада грубо, без емоция, а тя се остави на възбудата, за да не усеща болка, повтаряйки си, че може и да е последният път, когато е интимна с този вече съвсем чужд за нея човек.

-           Права си – вече успокоен, каза той. – Имам нужда от почивка. Да си почина от всичко и всички. Утре отивам за една по работа на планетата С-200.

-          Бързо се адаптираш, скъпи – усмихна се тя. – Аз ще те чакам. Имам толкова много за четене.

-          Е, и да се видиш с Бри, нали? – инстинктивно, той усещаше, че жена му има нужда от това, но вече не се противопоставяше.

-          Не е задължително – смело, овладяла техниките, отговори тя.

-          Добре, сега да поспим! – за първи път, наистина изтощен, каза той.

Х. спеше дълбоко, докато Селена повтаряше упражненията, благодарна, че успя да запази баланса. Съзнанието й чертаеше светло бъдеще с Браяна и Пит. Знаеше, че ще може да се справи. На моменти сбръчкваше чело, давайки си ясна сметка, че можеше да очаква и неприятности. Х. не беше глупав. И все пак, съзнанието му бе обременено от своето време. Също така, за първи път си даде сметка, че не я страх.

„Дали наистина, ако бъдем единни, ще можем да преборим Х.? Или е по-добре да мислим в посока неговата промяна? Но как се променя личност, която е закостеняла и опита от своето себелюбие? Какво би направил той, ако е бил замразен по време на атаката на вампирите?”

Тези въпроси нахлуваха неподредени в съзнанието на Селена, но тя не търсеше отговори. Просто се остави на течението им. Уверена. По-силна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

4.      Планетата С-200

 

 

Планетата С-200 бе изкуствено създаден двойник на Земята. Не криеше никакви рискове за земляните и бе приспособена за почивка и творчески отпуск на хора, работещи в областта на науката и изкуството, които си помагаха взаимно. Изкуствено поддържаната температура от 22 градуса по Целзий я правеше все по-търсена и обещавана като подарък за специални празници на тийнейджъри, напредващи в науката и изкуството.

Когато Х. стъпи за първи път на повърхността на С-200 („Не беше ли вид лепило, с което малоумници от двайсти век са се друсали до припадък?” – помисли си той), бе изпълнен с надежда, че точно сред тези хора ще срещне интересни обекти или поне информация за такива, които да го заинтригуват и да му помогнат да се отърве от досадното си обкръжение. Екипът, който го посрещна не му бе по вкуса. Нямаше как да не забележи, че единствено на него му бе оказана подобна „чест”.

„Посрещате своя Франкенщайн, нали? – помисли си Х. – Не можете да се доверите на двестагодишен анахронизъм. А замислихте ли се, че ви превъзхождам? Аз ще бъда вашия нов Бог! Вашата нова религия! Скоро ще имате само една цел – да ми подсигурявате все по-подходящи тела, които да превръщам в съвършени, благодарение гениалния ми мозък. А сега, оставете ме на-ми-рааа!”

-           Добре дошли, господин Х. – едно младо момче, странно защо напомнящо му за Бран, пристъпи напред. – Сигурно имате нужда от почивка и нашето присъствие тук Ви изглежда натрапчиво и ненужно...

„Добро кученце” – помисли си Х., но само се усмихна с насмешка.

-           Позволете да Ви придружа да новия Ви дом – продължи момчето. – А следобед ще можете да се присъедините към нашата конференция.

-           Позволявам, но само това – изсмя се Х., а думите му бяха посрещнати с ръкопляскания, точно както го изиска от тях.

„Никому ненужни конформисти – мислеше си Х”., докато се настаняваше в новия си дом, набързо отървал се от посрещачите. – Със сигурност, имам нужда и от такива като вас, но няма ли някой най-после да направи живота ми интересен? Малката Браяна се опитва до някъде, но предполагам, че когато хормоните на пубертета се уравновесят, подведена от майчинския инстинкт, ще се превърне в безличната медицинска сестра, която я износи. До тогава пък Селена ще е загубила чара и привлекателността си. И какво ми остава? Да се замразя отново. Този път знам какви условия ще поставя. Но по дяволите! Искам двадесет и четвърти век да ме запомни с нещо повече от „новия Франкенщайн”! Но какво да очаквам от нищожества? Какво?! Направили сте копие на земното ми жилище. Монотонност, повтаряемост до безкрайност и никакъв напредък – ето на какво е обречен презадоволеният човек, та макар и осъществил контакт с не една космически цивилизации.”

Тъй като познаваше всяко едно ъгълче на новия си стар дом, на Х. не му оставаше друго, освен да се освежи и да продължи да чете историята на космическите вампири, която бе единствена от отминалите два века, заслужила вниманието му и накарала го да търси все повече и повече информация. Беше убеден, че в огромната библиотека на С-200 ще може да прегледа някои документи, достъпни само за учени. Това и граничещото с маниакалност желание да завладее ако не човечеството, то поне достатъчно голяма общност от него и да остави последователи за следващото си размразяване, бе новата му цел.

Също така, трябваше да реши какво да прави със Селена. Веднъж, мимоходом, го бе попитала дали не иска да се замразят заедно и да изчакат по-добри времена за любовта си.

„Тогава, когато призраци от миналото няма да ни пречат по никакъв начин” – нежно бе прошепнала тя.

Все още не й беше внушил, че тя вече е изиграла отредената й роля – даде му възможност да изживее привличането си към Цветелина. Ако имаше човек, с когото искаше да бъде събуден след векове и то в тела на приблизително еднаква възраст, бе малката Браяна. „Деликатен момент!” – често сам си слагаше ограничения той. Но за това имаше време.

...

След скучната и нищо незначеща за него конференция, той се отправи към бибилиотеката, след като ловко отклони опитите на Любослав_С – младия учен от посрещането му, - да го запознае със забележителностите на С-200. Още в 21-ви век хората са имали възможност да посетят която и да е точка на Земята, че и в космоса пред екраните на своите компютри, та макар и не достатъчно мощни. Реално погледнато, той можеше да получи достъп до библиотеката и от Земята, но тук нямаше как да го проследят от какво се интересува. Ненапразно подлъга Любослав, че отива в Обсерваторията. Така си подсигури времеви аванс, за да изследва нужните му документи. а те наистина бяха поразителни. Най-после Х. намери това, което му бе нужно:

„Култ към енергийните вампири. Последно местонахождение – пустинята Гоби.”

„Ясно-о!” – доволен, протри ръце Х. Вече имаше ясен план за действие на Земята. Благодарение на фотографската си памет, подреди стройна система от всички подробности, които щяха да му помогнат да се добере до това не забранено, но изолирано общество.

А през останалите шест дни на тази планета, Х. щеше да подреди другите приоритети от втория си жовт.

„При поредното ми размразяване, ще се кръстя Феликс – анимационният герой котарак. Нали за тях се казва, че имат девет живота?” – усмихвайки се, си мислеше Х., докато вървеше към дома си на С-200.

 

 

 

 

5.      Селена и Пит

 

Селена трудно удържа импулса си да отиде в къщата на Браяна по-рано от уговореното. След като Х. се обади, за да я уведоми за пристигането си и предупреди, че няма да търси контакт със Земята през следващите дни, тя се почувства свободна да  удовлетвори всяко свое хрумване. От друга страна, обаче, осъзнаваше необходимостта да остане сама със себе си, за да пречисти съзнанието си и да укрепи защитата от Х. без да буди подозрения. Наистина, през първите два дни тренираше – и тялото и ума си, - четеше и размишляваше.

Когато на третия ден спря автомобила си пред къщата на приятелите си, тя за първи път осъзна голямата мъка и потисканото чувство за вина към медицинската сестра. Пит отвори точно преди да е позволила на сълзите си да потекат по безупречното й лице. Малко преди да я прегърне нежно, той установи с радост, че тя отново носи лещи – сигурен знак, че бавно разхлабва хватката на Х. Двамата влязоха прегърнати в къщата, а Браяна умишлено се забави, за да им даде време да останат насаме. Петнадесет минути, през които очите казваха много повече от всички заучени фрази, които бяха повтаряли наум. Когато дъщеря им влезе при тях, деликатно отклони мислите, за да не наруши правото им на лично пространство, но беше щастлива да улови хармонията на обичта и разбирателството.

-           Виж ти – възкликна шеговито момичето. – Не бях забелязвала колко сте хубави.

-           Защото виждаш само себе си – отговори й същия тон Пит.

-           Наистина – нерешително се включи Селена, - за първи път след смъртта на Бран се чувствам ... как да го определя... завършено щастлива.

-           Да, разбирам те – каза пит, - но Х. ще отсъства още само четири дни и трябва да решим как да действаме. Разбирам, че вече си овладяла техниките за енергийна защита, но това е само една малка стъпка.

-           Мислех много върху това – призна Селена. – Х. не иска да се чуваме, докато е на С-200, но ми пусна съобщение да подготвя пътуването му до Гоби ден, след като се върне на Земята. Клиниката няма база на това място. Дали не би се заел с основаването на клон там? Това ще ни даде време.

-           В Гоби? Кого или какво ще замразява там? – засмя се Пит.

-           Както и друг път съм ви казвала – обади се Браяна, - не го подценявайте. В пустинята Гоби се е установило общество, издигнало култа към енергийните вампири, които за малко не унищожили планетата ни. Веднъж улових мисли на Х. в тази посока. Ето защо иска да пътува до там.

-           Изумена съм – призна Селена. – Как е възможно да почитат убийци?

-           Злото винаги е имало последователи – каза Пит. – само имената му са се променяли през вековете. А ако има нещо, което задържа вниманието на безспорно гениалния мозък на Х., това е разрушението, на което той самият е владетел.

-           Ако бях една идея по-елементарна – продължи Браяна, - бих казала, че това е перфектният вариант, но мисля, че макар и защитено, човечеството трябва да се пази от нов катаклизъм.

-           Пит – лицето на Селена грейна, - искам да ме обучиш на метода на така нареченото „Замразяване по бързата процедура”!

-           Знаеш, че не е хуманно – възпортиви се инстинктивно ученият.

-           Тате, целият екип следи действията на Х. Доказателствата, че той е по-скоро грешка нарастват.

-           Това, което можем да направим – Пит се бе усъвършенствал във вземането на бързи решения, - е да внедрим наш екип от доверени хора, които ще заминат за Гоби под предлог, че са археолози. При встъпването на Х. в редиците на култа, замразяването ще бъде осъществено. Обществото не е забранено, но членуването на наши служители в него – определено.

-           Гениален си – целуна го по челото Браяна и тактично се оттегли, за да остави влюбените насаме.

През последните няколко дни Селена си припомни колко ненатрапчиво грижовен беше Пит след смъртта на Бран. Вече намерила обяснение за собственото си грубо поведение, тя осъзна, че всъщност е привлечена от Пит. А в този момент, разтворила поглед в неговия, можеше да заяви, че се влюбва все повече.

Колкото до чувствата на Пит, те никога не бяха отслабвали, независимо от изпитанията, на които бе подлаган. Най-после свободен да ги сподели и срещнал взаимност, той се чувстваше достатъчно силен да се опълчи на всеки, дръзнал да му я отнеме. Щастието му бе подсилено от подкрепата, която получаваше от дъщеря си. Наистина, можеше да остане така още дълго време, но до завръщането на Х. оставаха броени часове и той остави двете свои момичета да се забавляват и се отправи към клиниката.

...

Пит влезе директно в кабинета на секретния екип и проведе с тях много кратък разговор. Нямаше нужда от много обяснения. Въпреки че клиниката принадлежеше на Х., те бяха тайното ядро, което следеше за отклонения от страна на Новия човек и имаха право да реагират по своя преценка в случай на провал. Единственият от тях, срещал се някога с Х., беше психиатърът Георги_Д. Ето защо, неговото отпътуване за Гоби бе неуместно, но той щеше да следи всичко от клиниката и да реагира с психиатрични съвети и техники. Пит бе убеден, че може да разчита на тези хора. Знаеше, че те ще издържат до край. Той самият оставаше на разположение на екипа. Можеше да поддържа връзка с тях и психиатъра от дома си. Ето защо, щастлив, се върна при Селена и Браяна. Предстояха им четири дни на пълно щастие.

„А защо не и цял един живот, в който изминалите шестнадесет години ще бъдат само лош сън?” – помисли си Пит.

 

 

 

 

6.      Култ

 

Когато Х. се прибра, Селена го чакаше в дома им, но той усети, че нещо не беше наред. Отново бе уеднаквила очите си и въпреки че го прегърна, не усети същата страст.

„Може би така е по-добре, за да се отърва от теб, а и имам далеч по-важни неща за вършене – помисли си той, след което й изпрати посланието – Марш в леглото и ме чакай там. Гола!”

Слена усети присвиване на стомаха. Прииска й се да се противопостави, защото знаеше как, но разумът й надделя. Сексът с Х. не й беше неприятен, защото я любеше тялото на Бран. Възбудена достатъчно от този факт, не усещаше болката, която извратените мисли на главата се стараеха да й причинят. Не я интересуваше вече дали Х. усеща това. От момента, в който осъзна любовта на Пит, нищо друго, свързано с Х., нямаше значение. Бавно и внимателно те осъществяваха своя план.

„Какво ли би било, ако способностите на Браяна и Х. бяха разменени? – мислеше си тя, очаквайки съпруга си за последна брачна нощ. – Дали би ни било по-лесно или по-трудно? Всъщност, какво значение има всичко това? Ние сме трима, а той е сам. До сега не му се е налагало да осъзнае колко неблагоприятен за него е този факт. Скоро ще ...”

Мислите й бяха прекъснати от рязкото отваряне на вратата. Х. влезе, облечен в кожен костюм и маска на лицето. В ръцете си държеше кожен камшик с метални накрайници. Той обърна Селена по корем, завърза китките за глезените й и я удари. Болката сякаш погълна цялото й съзнание, но тя затвори очи и положи усилия да се възбуди максимално. С всеки следващ удар тя усещаше по-малко болка и повече удоволствие. Когато я облада, самият той се учуди на нейната готовност да го приеме. За първи път усети пълно удовлетворение от акта на сливане. Знаеше, че това го прави слаб и уязвим, но реши, че може да си позволи  този лукс веднъж на всеки двеста години. А и на следващия ден заминаваше за Гоби. Накъде щяха да го отведат интересите му, можеше само да гадае, но със сигурност нямаше да се върне при тази, вече толкова чужда на интересите му жена.

...

Сутринта Селена го очакваше в кухнята, сервирала любимата му закуска. Усмихна се чаровно и го попита:

-           За дълго време ли заминаваш, скъпи? Не искаш ли да споделиш какво предизвика интереса ти към това място?

-           От снощи ти си моя робиня. Единственото, на което имаш право е да ме чакаш – грубо отговори Х. – Ако се налага, и цял живот!

-           Да, господарю! – привидно смирена отговори тя, едва сдържайки гнева си.

-           Единственото, което ще направя е те уведомя час по-рано за завръщането си – продължи той със същия тон. – Ако при влизането ми тук те няма или не си в нужната форма, ще те освободя, но никога повече не се мяркай пред погледа ми! Колкото до очите ти, искам те естествена. Ясно?!

-           Да, господарю – повтори тя.

Х. излезе видимо доволен.

...

Когато аеромобилът му кацна в Гоби, той едва си пое дъх от горещия, сух въздух. Бързо пренастрои костюма за аклиматизация, но се ядоса на собствената си непохватност. Все още не беше усъвършенствал максимално навиците на човек от двадесет и четвърти век – или поне на тези, които не му бяха необходими в ежедневието. Личният му електронен навигатор го упъти към мястото, което му трябваше. Насред пустинята се ветрееше ветропоказател под формата на петле. Той се засмя на анахронизма, изправил се пред него, но бързо се зае с работа. Разрови леко пясъка и видя капак с желязна халка. Отвори го и пред погледа му се плъзна въжена стълба. Спусна се три стъпала по нея, затвори капака и изпращайки мисли-послания да бъде посрещнат като почетен гост – знаеше, че тези хора са с отворени за такива послания съзнание, - продължи надолу. Стъпвайки на повърхността, усети миризмата на евкалипт и лавандула – ароматите на будност и здраве. Усмихна се ехидно.

 „Тези ще се окажат далеч по-лесни, отколкото си мислех” – каза си той.

В този момент видя падналите на колене и по очи двадесетина човека. Той отново насочи заповедите си към тях:

„Аз съм Този, Когото очаквате отдавна. Вие сте мои подчинени. Вас ви няма. Това, което ви държи живи, е желанието да ми служите. Изправете се!”

Всички се изправиха едновременно – така, сякаш бяха части на един цял организъм. Останаха по местата си с наведени глави. Те очакваха инструкции от своя господар.

-           Никой ли няма да ме приветства с думи прости? – гласът на Х. отекна заповедно, въпреки явната ирония в него.

Един висок и много слаб мъж, облечен като всички останали с дълго кафяво расо, завъразно с обикновено въже на кръста и качулка, спусната над очите, каза тихо:

-           Добре дошъл, Господарю! Знаехме, че Вие ще дойдете и ще ни поведете към висшата раса, която бе неразумно поркудена от Земята.

Гласът на мъжа гъгнеше. Бе ясно, че отдавна не го беше използвал и това му създаваше трудности. От своя страна, Х. се почувства облекчен от факта, че нямаше нужда да внушава мисли, а можеше да нарежда. Както и направи:

-           Покажете ми моята стая! Докато се изкъпя и облека, искам в нея да бъде инсталирана презентация на цялата ви история – от пристигането на Върховните – вече бе усвоил терминологията им, - до днес. Когато приключа с всичко това, ще ви дам инструкции. Ясно?!

Всички отново се поклониха едновременно, а после се оттеглиха бавно. Остана само приветствалият го мъж, когото той нарече „Устата”.

Устата го поведе към покоите му. Х. влезе да се освежи, а когато излезе от банята, установи, че всичките му инструкции бяха изпълнени максимално точно. Той се излегна на голямото меко легло и изгледа пожеланата презентация. От нея не научи нищо ново. Видя нашествието на енергийните вампири, изгонването им от Земята, създаването на култа и педантичната точност, с която ежедневно почистваха и освежаваха стаята, в която най-после се бе настанил дългоочакваният им водач.

Х. отново намери смисъл за съществуването си. Той, макар и неуверено, започна да вярва, че спасението от скуката е именно в тази недоразвита раса подземни хора.

Въпреки уюта и сигурността, които му бяха осигурили, той изпита нужда да излезе на повърхността. Искаше да разучи повърхността на пустинята. Облече костюма си, настрои го на нужната температура и се отправи към въжената стълба. Отклони опита на Устата да го придружи, давайки му инструкции за някакви битовизми, които изобщо не бяха сред приоритетите му, но искаше съзнанието на подчинените му да бъде ангажирано с добруването му, а не с личните му действия.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

7.      Двубой

 

Когато Х. стъпи на повърхността на пустинята, горещият въздух вече не бе проблем за него – този път настрои костюма си навреме. Искаше да излезе от „дупката”, както нарече свърталището на маниаците, оформили така нужния му за изява култ. И все пак, навиците му на човек от двадесет и втори век искаха своето – слънце и въздух. Х. Тръгна напосоки, след като се увери, че електронният му навигатор не е паднал от джоба. Не търсеше нищо и никого. Само дишаше и се движеше.

„Трябва да измъкна горките копелета на открито. Ще ги приютя в моето лично крило, което си извоювах в клиниката. Никой не може да ме спре, но да се подсигуря!  Ще обявя началото на секретен експеримент. Всичко останало ще свършат мислите-послания, които и без това не ми костват особени усилия. С или без енергийните вампири, двадесет и четвърти век ще ме запомни. И още как! Как...”

Мислите му бяха прекъснати от нещо, в което се спъна, а малко след това пред очите му притъмня, без да може да реагира с някое от своите послания.

...

Когато дойде на себе си, Х. усети мощна енергия, заплашваща да взриви главата му. Сякаш за да балансира погубващото го усещане, тялото му не напомняше за себе си по никакъв начин. Бе готов да се закълне, че го няма. Бавно отвори очи и опита да извика. Така познатият му гликол, примесен с новите подобрители, за които и той самият бе дал своя принос, нежно докосваше страните му. Завъртя очи и тогава ги видя – Селена, Браяна, Пит, психиатърът Георги_Д и някакви хора, които никога не бе срещал.

„Чудовища-а-а! – Х. съжаляваше за това, че не можеше да изкрещи, но му остана надеждата за по-силно внушение. – Още сега започнете операцията по възстановяването ми! Това е заповед!”

-          Не, Х. – обърна очи към него Браяна. – Този път номерът ти няма да мине. Всички тук знаем за твоите способности.

-          Не мога да повярвам, че след като космическите вампири са те запленили толкова – включи се и Пит, - не си обърнал внимание на енергийния щит и неговото приложение в ежедневието ни.

-          Не, че заслужаваш обяснение – каза Селена, - но ще ти изясня ситуацията. Браяна е наследила способностите на биологичния си баща да чете мисли. Да, „господарю” – иронията подсили пламъка в очите й, - тя е моята дъщеря, която хипнотизирана от теб, щях да убия. Хората, които я спасиха, отгледаха и пожертваха личния си живот, са нейните родители. Те познават, защото нищо във вселената не се губи, онази велика сила, която не ти достигна, за да постигнеш своето надмощие. Силата на любовта!

-          Хората около мен – взе думата психиатърът, - са целият екип, който продължи да наблюдава адаптацията ти. С твоя интелект се предполагаше да предусетиш, че твърде лесно се отърва от „натрапчивите” ми грижи.

-          Време е – каза едно младо момче, в което Х. едва след минута разпозна посрещача си от С-200, Любослав.

„Вие сте унищожили силите ми – по-скоро на себе си, отколкото на застаналите пред нея хора, си каза главата. – Един ден ще съжалявате за всичко това!”

-          Аз съм само на петнайсет, но ме разсмиваш – усмихна се Браяна. – Да не би покрай пристрастието си към Култа да си усвоил магии и проклятия?

-          Любослав е прав – пристъпи напред възрастен мъж, облечен в съдийска тога, облекло, което не бяха променили през вековете, - време е да чуете присъдата си, господин Х. Обвинен сте в неспазване правилата на клиниката и опит за нарушаване совобдата на човечеството. На това основнаие, бяхте замразен по бързата процедура и не подлежите на друго размразяване. Главата Ви ще послужи за експерименти, посредством които ще можем да преодоляваме психичски проблеми, сходни с Ващия.

„Умри! Умри! Умри!” – долови Браяна повтарящото се от контейнера послание.

Преди да реагира, Любослав, който наглеждаше апаратурата, обяви мозъчната смърт на главата. Поредстоеше изключването на всички машини. Главата на Х. щеше да липсва само на учените.

При аутопсията бе доказано предположението, което единсветно младият Любослав се осмели да направи – в малкия мозък бе намерен атрофиралият, но все още жив сиамски близнак на Х.

Учените успяха да замразят странния израстък, който със сигурност щеше да бъде от полза на мозъчните хирурзи вбъдеше. Подобни физиологични аномалии се преодоляваха от повече от век, но всички си даваха сметка, че проблемът не бе проучен достатъчно и наблюденията върху причинителя на лудостта на Х. можеше само да бъде от полза. Много въпроси чакаха търпеливо своите отговори.

Епилог

 Изминаха пет години от смъртта на главата Х., възбудила толкова много спорове и дала повод на работещите в областта на науката да променят вижданията и становищата си по редица проблеми, свързани с правилното функциониране на човешкия мозък. Хора от различни области на изкуството се надпреварваха в показването на изобретателност за пресъздаването на историята.

Дори на С-200 се състоя конкурс, сред организаторите и журито на който бяха Браяна и отскоро станалият неин съпруг Любослав.

Пит и Селена се радваха на семейния уют, който бяха създали. Докато главата – самото споменаване на тази дума бе станало повод за закачки и шеги, - на семейството продължи да работи в клиниката, съпругата му се отдаде на работа с деца, пострадали в инциденти. Стволовите клетки отдавна решаваха физически проблеми, но емоционалният и душевен свят на децата бе деликатна материя, на която тя посвети усилията и времето си.

Един ден „момичетата” (както продължаваше да ги нарича) на Пит и зет му Любослав, отидоха да го вземат от работа, за да вечерят заедно. Той им съобщи новината за инцидент в пустинята Гоби, при ритуалното самоубийство на последователите на Култа към енергийните вампири. Всички били мъртви.

Точно тогава Браяна долови мисълта:

„Обещах ви, че няма да се отървете лесно от мен, жалки нищожества. Дори от разстояние, аз владея положението!”

Въпреки първоначалния уплах, тя долови, че идва от контейнера със замразения сиамски близнак на Х. усмихна се широко. От края на Втората световна война през двадесети век, човечеството не допускаше една и съща грешка два пъти.