Пирот, Темски манастир и Цариброд (Димитровград)

 на зазаоряване
кучетата ми недоумяват накъде
съм се запътила пак

Да, наруших режима им с по-ранна разходка, но вече изкъпана и с подготвен багаж се отправих към Централна гара в София, където ни очакваше автобусът на една туристическа фирма. Жената до мен сподели, че се бори с коварна болест, но през цялото време беше за мен пример - силният дух и желанието за живот могат да бъдат лечебни. Тя не се оплака нито веднъж и с удоволствие споделяхме мисли, докато стигнахме до границата със Сърбия и минаването и през двата пункта, български и сръбски, не отне много време. 

отбивка по пътя
хълмовете вляво 
в мъгла

облачно
пуши коминът
на изоставена къща

Първата ни спирка беше в крайпътно заведение в Димитровград. Подобно на героинята от дългопроточил се сериал, не можех да потисна удоволствието от това, което усетих там. Мхм, в заведението се пушеше! Скарайте ми се, знам, че го заслужавам. И така, купих си кафе и поддадох на изкушението домашна баница. Хапнах малко и прибрах останалото, което се оказа много добър ход, но за това след малко. 

И така, наслаждавайки се на гледки през прозореца, обменяйки мисли с моята спътничка и щрихирайки споходили ме мисли, не усетих кога стигнахме до града, чието име е било променяно неколкократно, но винаги е означавало "кула". Разполагахме с цели три часа и

спираме близо до пазара
поемам сама 
към крепостта

Крепостта е Момчилово кале, построена през XVI в. от Момчил войвода - някогашен разбойник, който станал войвода, едва ли само заради внушителния си външен вид, дал повод на поета Енври да го сравни с минаре. Твърди се, че тази е една от първите крепости, които е построил. От 1979 г. е обявена за паметник на културата. Имах удоволствието да я разгледам почти сама. Почти, защото едно прекрасно куче ме избра за свой временен стопанин и скимтеше притеснено, докато се качвах по дървените стълби, а на слизане ме посрещаше с весело въртене на опашка. Ето за кого е трябвало да прибера баницата. Тъкмо си тръгвахме от крепостта, когато още две туристки от автобуса влизаха там. Побъбрихме си, докато ги снимам и после всички поехме по своите маршрути.

До крепостта е градският парк, който както и този от двете страни на моста над река Нишава, си заслужава да бъде разгледан - заради гледките, заради паметниците, заради разнообразието. 

С "моето" куче стигнахме до една от двете църкви на Пирот - "Рождество Христово", която е от периода на Възраждането и е построена от българския майстор Андрей Дамянов. Иконостасът е много внушителен и орлите над него са нещо, което не можете да видите навсякъде. А кучето си намери кучешка приятелка, с което облекчи терзанията ми как ще се разделим. 

забравям да се прекръстя
очите ми гладно поглъщат
иконите в църквата

Разходих се и из центъра на града, за да се насладя на сгради и паметници. Разбира се, че посетих и пазара - заветна цел на повечето туристи до града-кула. Няма нищо лошо в това. Всички имаме своите цели при пътуванията, а атмосферата на всяко тържище е неповторима и аз не пропускам възможността да поговоря с продавачите. Тези тук не са претенциозни и работят както с динари, така и с левове. Освен това, хапнах плескавица и сръбска салата в една нелоша кафана. Е, в Сърбия бях все пак.

Събрахме се отново пред автобуса и бяхме готови за следващата забележителност - Темски манастир "Свети Георги" (на по-малко от 20 км. от Пирот). Преди 600 години, при построяването на църквата върху основите на по-стара, от XI в., манастирът е бил мъжки, но от началото на ХХ в., след пристигането на руски монахини, той вече женски и жилищните помещения от две станали три, а от 2000 г., вече са четири. От 1836 г. до 1892 г. тук се е намирало и единственото за околността училище. О, и в никакъв случай не можете да останете безразлични към невероятната камбанария.

стар манастир

в двора му гъски

и щрауси

Всъщност, наред с това, че приготвят чудотворни мехлеми, монахините отглеждат и други животинки, а точно срещу метоха е и река Темска. Нямахме пряк достъп до нея, но успях да снимам, както и да уловя в движение невероятните скали по пътя. 

След това поехме по обратния път към Димитровград, кръстен на Георги Димитров и след референдум, жителите му решили, че не искат старото му име, Цариброд. Според непотвърдени слухове, цар Борис обичал да посещава градчето инкогнито, облечен като машинист. И все пак

Димитровград

приветстват ни с надпис

Цариброд

Е, границата беше натоварена, но успяхме да я минем за по-малко от час. Още около 19 часа си бях у дома, видяла нови неща и поговорила си с непознати хора. Това е богатство.