Радомир

 

Сряда. След като съм се погрижила за домашните любимци и други, мои си, неща, съм готова отново да се поразтъпча и да видя места, които все още не съм посещавала. Часът е 8:45 и автобусът, в който съм се сгушила на топло, потегля към Радомир.

Първата спирка, на която слизам и аз, е "Младежки дом". Кратка справка със Сторнцо, кафе на крак и ето ме пред друг водопад, вдъхновил отново не кого да е, а Иван Вазов за пътеписа "До Радомир", в който го сравнява с Ниагарския водопад. Всъщност, Бучалото е 10 метра висок, образуван от река Изворска, която тече през самия Радомир и се влива в Струма. Едноименният парк е красиво оформен, но освен от поддръжка, се нуждае от съвестта на посетителите, за да не се превърне в поредното занемарено място. 

Следващата ми цел беше Радомирският храм "Свето възнесение Господне" в планината Голо бърдо. Разстоянието от спирка "Младежки дом", с отбиването до Бучалото, е 4.200 км. (Strava го отчете), а по асфалтовия път, продължение на радомирската улица "Кракра", минаха само две коли за цялото ми отиване и връщане. Красиви гледки, указателни табели и чист въздух. Какво повече е нужно за един турист? 

Вляво, преди манастира, има беседка, в която над думите на Апостола "Дела трябват, а не думи", е изписан стих 5 от глава 9 на Евангелието на Матея. Самият манастир, отвън още, впечатлява с вида си. 

Манастирът, според местните предания, датира от Втората българска държава, когато се е наричал "Св. Архангел", но е бил разрушен при падането на България под турско робство и е възобновен през 1926 г. (дотук, ползвам данни от opoznai.bg), а в сегашния си вид е от 1992 г., както гласи надпис вътре в обителта. Уви, няма духовни лица, но вратите не се заключват и само има бележка  да се затварят, за да не влизат животни. 

На връщане, само след 2.800 км. бях гост на моята приятелка Ренката. За втори път тя и майка ѝ отварят вратите на дома си за мен, за което съм им много признателна. Синът на Ренка, Стефчо, вече е звездичка и винаги ще го помним с добро! Кученцето Кико (Кицимун, както го нарича прекрасната му стопанка), беше толкова щастливо да поиграем заедно. Нямахме много време, но си поговорихме хубаво и си обещахме до нови срещи. Благодаря ви, скъпи приятелки! 

Забързах се аз за автобуса, но се оказа, че единственото валидно разписание е обявеното на павилиончето до спирката. Е, може би беше за добро, защото видях центъра на Радомир. Паметникът на Васил Левски  и вечният огън до него, благодарение на вече покойния кмет на града Златко Стойчев. По диагонал на него е единственият Паметник на бозаджията. Двуметровият бай Илия (измислен образ) с гюм с боза в едната ръка и придържащ колана с чаши с другата, е дело на радомирския писател и художник Евгени Кузманов и е там, пред читалището  на града "Напредък", от 2008 г. Поетът Георги Евдокиев и местен композитор, пък, създали химн на бозата. Е, Радомир вече е готов да посрещне предстоящите Рождество и Нова година с украси, а аз съм благодарна, че видях част от забележителностите му.