Когато бях дете, една от моите съседки-приятелки, само година по-малка от мен, с пипилотски лунички и авантюристичен дух, много обичаше да ходи на вилата си в с. Плана. Брех, мислех си, какво пък толкова има там?! И ето, че толкова години по-късно, и аз отидох. Приятелката, по непотвърдени слухове, е някъде в чужбина и сигурно Плана ѝ липсва много. Не само заради детските спомени, но и поради факта, че е от малкото села в България, които се развиват. Не, няма супер молове, Black Friday (не съм сигурна, че и Black Sabbath са на почит), адски модерни кафенета, но има...
1. Първата в България будистка ступа. В момента, в който слезете на предпоследната спирка на автобус 70 - само по себе си, улучването на този автобус е приключение - "Турмачка махала", тръгнете по улица "Милан Турмачки" вдясно (и вляво ще имате какво да видите) и следвайте улицата, преливаща в пътека. Аз се отклоних малко в началото, но се посмяхме добре с двойка момче и момиче, показващи ми къде е тази ступа, която така и не виждах. Е, как да я видя, като си гледах в краката, м?! И така, първото, което прави впечатление, са табелите, които освен, че напомнят, че постройките отстрани (ритрийт център, от старобългарски, място за уединение) не са за пикник, а и е редно да се пази тишина. Тишина! Ето какво ми липсва често в изпълнението на дедлайните (пак от старобългарски, крайни срокове) и в работата ми, която иначе толкова обичам! За ступата, по информация от табелата: открита е на 14.08.2015 г., от "Диамантен път на Будизма, България" по проект на Войтек Косовски, Германия. Височината ѝ е 6.80 метра. Тази ступа (будистки монумент) е на Просветлението - Сидхарта Гаутама постигнал победа над земните изкушения и победил демоничния крал Мара.
2. На връщане, пак по улица "М. Турмачки" (фамилията ще се окаже наистина често срещана сред преселниците от Чуйпетлово, местни жители на Плана, но затова, малко по-късно), се отправих към другия ѝ край, за да видя параклиса "Св. Киприян" и както гласи табелата отстрани, построен през 2009 г. от Героги Йовчев и приятели. Влязох вътре, запалих свещ и си позволих да снимам. Останах малко отвън, за да се полюбувам на камбаната отпред и мистичното дърво зад параклиса, спомняйки си неща, за които наум поисках прошка, особено, когато прочетох Десетте Божи Заповеди, които (уж) всички знаем.
И така, време беше да продължа скитането си, когато се появиха голямо и малко куче - все едно си ги нямам у дома, нали, - които сякаш ме поведоха по една пътека. Свикнала да слушам знаците по Пътя, тръгнах смело напред, особено когато след лекия дъждец и после грейналото слънце, се почувствах освежена и готова за още красота, заснела вече част от вликолепието на панорамната гледка. Нали знаете, че от с. Плана се виждат Витоша, Верила, Рила и Пирин. И така скок-подскок по пътека и къде мислите се озовах? Пред гробището. Нищо особено, нали? Не, обаче, ако и вие като мен сте изгледали петте сезона на "Луцифер", 15-те на "Supernatural" и с нетърпение очаквате всеки нов епизод от спинофа му (още една старобългарска дума) "The Winchesters". Все пак, страховете са за преодоляване и покланяйки се пред паметта на мъртвите, тръгнах по пътеката между тях. Тогава установих, че фамилията Турмачки е знакова за селото. Ще се върна през лятото и ще си поговоря с някой от местните, за да ми разкаже. Естествено, че мога да проверя в "Google", но никога няма да видя усмихнатото му лице и да чуя леко напевния говор.
Излязох на пътя, точно при табелата, указваща пътя към кметството на с. Плана и
3. Храмът "Успение Богородично", все още съществуващ в Google Maps като "Св. Георги". На чешмата пред храма отново - Десетте Божи Заповеди. Няма да коментирам. Изживелите такива моменти, ще ме разберат. Колкото до храма, можете да прочетете подробна информация тук.
Време беше да се връщам. Да, де, но нали ви казах, че дочакването на автобус 70 си е приключение само по себе си, а с. Железница е само на 11 км.. Тръгнах пеша по пътя. Наслаждавах се на гледките и чистия въздух, когато усетих първите дъждовни капки, но този път като че ли бързаха да ме настигнат. Точно тогава, семейство (от Своге, както се оказа по-късно), спряха колата си и ме поканиха да ме закарат до някъде. Тъй като бяхме в различни посоки, ме оставиха пред мотела "Белите брези" и след като им благодарих неколкократно и взаимно си пожелавахме само добро, влязох в ресторантчето "Мечките".
След кратка справка с телефона, се оказа, че имам време до автобуса - 69, този път, - да хапна и да се стопля. Притичах набързо и благодарна за това, че разписанието е за спазване не само според моите представи, само половин час по-късно бях на метростанция "Г.М. Димитров". Когато слязох на "Западен парк" за дъжда напомняха само локвите.
Общо времето, през което ме нямаше, беше от 9 до 15, а събрах впечатления и преживявания за няколко дни.
Гледки и приятелчета по пътя:
фототристишие:
Чудно!
ОтговорИзтриванеБлагодаря! :)
Изтриване