Легенди

"Митовете ни определят. Митовете ни вдъхновяват.

Митовете са нещо добро."

Джоузеф Камбъл

Змеицата

 Камбаната на селската църква събуди всички необичайно рано. Дори петлите не бяха пропели. Селото заприлича на рояк оси, чието гнездо е било изгорено. Хората хукнаха към църквата.

    Попът, по долна риза, стоеше по средата на църковния двор и се кръстеше, като повтаряше: "Господи, помилуй!"

    - Какво е станало, дядо пое? Защо камбаната бие толкова рано? - попита кметът, който влезе първи в църковния двор.

    Отчето, обаче, продължи да се кръсти, без да отрони и дума повече. Тогава Герги, лудият, започна да крещи през смях: "С-стан-н! Гор-ре! С-стан-н!" Той сочеше към камбанарията и продължаваше да се смее. Насъбралите се селяни вдигнаха глави и това, което видяха ,ги изпълни с ужас. На камбаната беше седнал черен змей, с дълга опашка. Всеки път, когато замахнеше с нея, камбаната биеше на умряло. Около змея кръжаха голи пилета - навита. По-възрастните мъже и жени бяха чували от своите баби и дядовци приказки за такива създания - духовете на починали, още некръстени бебета, - но никой не вярваше в тях до този ден.

    - Змеица е - промълви баба Паска.

    Тя беше селската акушерка, но също така познаваше всяка билка по поляните и в гората около селото. Често, дори селският фелдшер (докторът наскоро напусна селото и остана само той), когато се чувстваше безсилен да пребори някоя болежка, пращаше пострадалите при нея. Опитна, добродушна и винаги усмихната, тя беше търсена и за добро, и за лошо. Ето защо, всички погледи се обърнаха към нея с надежда.

    - Змеица е - повтори баба Паска. - Вчера, докато берях билки в гората, се изви силен вятър и чух някой да чупи клони. Помислих си, дали самодиви не излизат вече, че нали Еньовден иде, а то - ей каква била пущината.

    - Защо казваш, че е змеица? - попита едно младо момче, което като всички юнаци, си мислеше, че старите не винаги са с ума си. - Може и змей да е.

    - Заради навитата. Кръжат около змеица, която скоро ще снесе яйце. Те са без майки и все дебнат някоя друга да ги прибере, та да усетят ласка, сиромашките...

    Силен грохот прекъсна думите на баба Паска. После настъпи тишина. Камбаната беше паднала, а змеицата летеше над главите на селяните, заобиколена от навитата. Тя заговори с човешки глас, но толкова силен, че напомняше гръмотевица:

    - Днес аз ще снеса яйцето си тук, във вашата камбанария. После ще се заровя под земята, че да не го изям. Там старицата Мора ми е подготвила ложе, на което ще спя сто години. Докато синът ми порасне, навитата ще го поят и хранят. Излезе ли навън, обаче, вие ще го хем чувате, хем слушате.

Мъртва тишина се възцари за момент, а после всички започнаха да говорят един през друг. Едни се молеха, други крещяха, трети призоваваха да нападнат чудовището. В суматохата, никой не забеляза откъде се появи орел - три пъти по-голям от тези, които бяха виждали, със стоманени нокти и железен клюн. Спусна се с всичка сила и клъвна змеицата по темето. Тя избълва огън срещу него, а той падна върху нея. Така и двамата лумнаха в пламъци. Едно по едно, навитата се хвърляха с писък в огъня.

    Когато от всички тези създания остана само дим, хората започнаха да се разотиват. Баба Паска не се виждаше никъде. Повече никой нито я видя, нито чу нещо за нея.

 

Змей Горан

Било много, много отдавна. Змейове и змеици живеели безгрижно в  красиви пещери, които те пробивали в скалите с един замах на силните си опашки. През деня събирали билки и корени и варели омайни смеси, от които добивали все повече сили. Често, докато изравяли корените, намирали скрито злато и го трупали в пещерите си, за да им свети през нощта. Вечер пък сядали на някоя поляна и си разказвали приказки. Само някои от тях - най-любопитните - се осмелявали да отлитат до близките села и да наблюдават живота на хората. Чудели се змейовете и змеиците на историите за тези странни същества, които страдали от развалена любов, разбито сърце и пропиляна младост. Някак си успявали да приемат, че на Земята имало живи същества, които се раждали, остарявали и умирали, въпреки че те самите били вечно млади и само пробождане в сърцето можело да отнеме живота им. До тогава, само един змей бил прободен така, но то било толкова отдавна, че останала само заръката да летят високо над дърветата. Когато времето им в някоя пещера свършвало, змейовете излитали нагоре, но къде точно, никой не го е било грижа - знаели, че всяко случило им се преживяване било за добро. Това, което не можели да разберат, било как любовта можела да носи мъка. При тях, още при раждането на малко змейче, се знаело коя е неговата избраница и никога не си представял, че може да пожелае друга, освен нея.

    Най-смелият от тези змейове се казвал Горан. Силен, със светещи на слънцето люспи и гордо вдигната глава, той бил почитан от побратимите си и всички искали да приличат на него. Горан не се спирал пред никакви трудности и често посещавал хората. Най-много обичал да каца по покривите на къщите и да подслушва приказките, които бабите редели на своите внучета или легендите, които се изпявали като песни по седенките. После се връщал при своите и им преразказвал чутото. 

    Една вечер Горан разказвал една от тези истории. Тя била за невярна мома, предала любимия си на враговете му, защото искала да живее в богатите дворци на Цариград. Горановата любима, змеицата Перуника, която обикновено го прекъсвала с някоя шега, този път седяла умислена и не се обадила нито веднъж. Когато всички се разотишли, Перуника отблъснала ласките на змея и казала, че иска да си полегне. Горан не мигнал през цялата нощ. Тревожни мисли започнали да нахлуват в главата му. Усетил и непознато свиване на сърцето, но сам се успокоявал, че това било заради тъжната случка, която бил разказал. Едва призори сънят победил Горан и той заспал.

    Сутринта страшен вой разлюлял скалата със змейовите пещери. Горан виел и огън излизал от устата му. Събрали се побратимите му, а той изсъскал:

    - Перуника е човек залюбила и мене клети оставила тука сам да векувам. В селото ще сляза. Златото си ще дам на този, който ми севдата върне. Ако приемат - приемат, ако ли пък не, горко им!

    Докато змейовете разберат какво ставало, Горан разперил криле и се спуснал към селото. Всички хора се били събрали около прясно изкопан гроб, а отстрани стоял ковчег с млад и красив момък в него. Това, което накарало змея да избълва огън срещу събралите се селяни било трупа на милата му Перуника до ковчега с мъртвеца.

    - Какво сте сторили с Перуника? Защо не мърда? Защо не говори?

    Страх свил сърцата на селяните и всички паднали по лице на земята. Тогава, една красива девойка с бяло лице и сини очи, пълни със сълзи, смело пристъпила напред и казала:

    - Огън да гори твоята Перуника! Тя Никола ми взе. Него го тайно залюби. Аз в сърце ги прободох и двама. Нека земята ги погълне, а моята черна прокоба да ме влачи до гроба.

     - Тогава тебе, моме, ще взема. Догде ти е даден живота, на мене ти ще ми служиш. Перуника не ще ми върнеш, но сърцето ми ще лекуваш. Кога времето ти свърши, за друга мома ще се върна и туй село, проклето да бъде, нивга да не забравя, че дан на Горана ще има да дава!

    Спуснал се Горан, грабнал младото момиче и отлетял в своята пещера. Спрял да излиза от там и никой не чул повече неговите истории. За да заприличат на него, другите змейове също се спуснали по селата да си крадат девойки. Змеиците, останали без любимите си, отлетели нанякъде и до днес никой не знае къде са.

Яйце от черна кокошка

 

  - Ей, момиче, яла да си купиш яйца, а? - извика Ганчо Мангалчето.

   Той беше родом от едно малко село и от скоро гледаше кокошки. Нямаше какво да прави с толкова яйца и започна да ходи на женския пазар в близкия град всеки петък. Усмихнат и разговорлив, бързо намери редовни клиентки, които се събираха да го чакат още преди да е пристигнал.

   Този петък търговията вървеше добре и му бяха останали само десет яйца. Ганчо можеше да си тръгва, но му беше приятно да се разговаря с госпожите и госпожиците. Момичето, след което подвикна, му се стори различно от обичайните посетителки на този пазар. Беше високо и изпито, с черна, дълга до земята рокля. То сякаш не ходеше, а се плъзгаше между сергиите. Ганчо изобщо не очакваше отговор, когато момичето се обърна рязко. Големи черни очи се впиха в Мангалчето.

   - Дай да ти видя стоката! - гласът беше равен и властен.

   Малка, мраморно-бяла ръка се протегна напред. Ганчо изтръпна, но не каза нищо. Върховете на пръстите й обиколиха всички яйца и нежно извадиха едно от тях.

   - Туй яйце е... - плахо промълви Ганчо.

   - От черна кокошка - прекъсна го момичето. - Има два жълтъка. Колко искаш за него?

   - А, нищо, нищо. Дар... ако може...

   - Не взимам нищо даром.

   Момичето подхвърли малка кърпичка, вързана на няколко възела, и бързо се сля с тълпата.

   Ганчо постоя на място като омагьосан и сложи кърпичката в джоба си. Събра останалите девет яйца, даде ги на сакатата просякиня и забърза към автобуса. Едва седнал, заспа и му се присъни странен сън.

  * * *

   Момичето, което избра яйцето, влезе в голяма сива къща. Коридорът беше дълъг, тесен и слабо осветен. Голям черен котарак изви гръбнак и се отърка в краката на стопанката си. Тя го побутна леко и отвори вратата на една стая. Точно срещу вратата имаше тоалетна масичка с огледало. Момичето застана пред него, положи внимателно яйцето в малка кошница отстрани и отвори едно от чекмеджетата на тоалетката. Странницата извади от там парче нечепкана вълна. Уви яйцето в нея, сложи го под мишницата и занарежда с притворени очи:

   - Расни ми расни, мамниче*, в черупка здрава. Четиредесет дена под мишка ще те нося. До ще време и ще се излюпиш. С крила силни, могъщи, две главици и две телца на гръб слепени. Бързо ще раснеш-пораснеш и вкъщи ще донасяш що съм ти заръчала.

   Постепенно гласът премина в шепот и Ганчо не можа да чуе края на злокобните думи.

---------------------------------------------------------------------------------------

*мамник - син на змей, излюпен от яйце на черна кокошка,

                    което е мътено 40 дена под мишницата на магьосница

  * * *

   Някой разтърси спящото момче за рамото.

   - Събуди се, Мангалче, пристигнахме - беше шофьорът.

   Ганчо слезе от автобуса и веднага изхвърли кърпата, дадена му от момичето. След този сън не искаше и да си помисли какво можеше да има във възлите.

   Когато се прибра, първата му работа беше да заколи черната кокошка и да покани комшиите на вечеря. Стана му леко и спа спокойно, без да сънува нищо повече.

  * * *

   Дните на Ганчо тръгнаха по старому. Грижеше се за кокошките, в петък ходеше на пазара, а вечер се отбиваше в кръчмата да поговори със съселяните си.

   Една вечер, когато влезе да пийне една ракия, видя лицата на мъжете посърнали.

   - Добра вечер! - поздрави той.

   - Хич не е добра, момче. Ти от пазаря ли идеш? - попита Стамен-кръчмарят.

   - От пазаря, я. Ей, малко ора днеска, бре. Що е станало, че викаш, че не била добра вечерта?

   - Неска с комшиите тръгнаме на лозе. Нал' знайш - кой каквот' си има, туй гледа. Стигнахме там и що да видим - ни зрънце от грозде, ни пръчка от лоза. Всичко черно-почернело.

   - Я па ти - прекръсти се Ганчо.

   - Не е всичко туй. Разотидохме се и срещаме чобаните. Вият онез ми ти мъже - асъл женоря. Бре, викаме, що ли е чудо станало? А те... Страшна хала се била спуснала и пред очите им по две по две - най-убавите овци им отнасяла и за още се връщала.

   - Как по две, бе, бачо Стамене?!

   - Ей тъй, по две - намеси се старият чобанин. - Седемдесе лета изпълних по Благовец, ма таквоз чудо не съм виждал. Гаче пиле беше, ма големо. С две глави, две тела, слепени на гърбо им. Четири крака имаше ламята опустела и с тех по две овци вдигаше. А га криле отваряше, слънцето се не видеше.

   Ганчо пребледня. Допи си ракията, плати на Стамен и излезе. Както си вървеше към дома, изви се силен вятър и момчето чу подигравателен смях:

   - Туй яйце... дар... ха-ха-ха!

  * * *

   На сутринта зла мълва обиколи селото. Ганчовата къща и курникът му изгорели, а от него - ни следа.

Русалия Яна

Имаше някога едно село - Явор. Славеше се навред с тучни ливади, плодородни ниви и весели хора. Сега не е останало нищо от него - само камък върху камъка и изгоряла трева. И славата на онази девойка, Яна.

    Яна не беше като всички останали моми в селото. Висока, ама много висока, тя стигаше точно до под покрива на плевника. Косата ѝ, вечно разпусната на воля, но никога разрошена, падаше на черни къдри до кръста. Очите й, обаче, омагьосваха - големи, черни, дълбоки. Дори някой да си помислеше нещо не много добро за нея, спомняше си за тези очи и всички лоши мисли изчезваха.

     Заради високия си ръст, тя имаше здрави и силни ръце и крака. Това ѝ помагаше да върши такива мъжки работи като носенето на камъни и строежа на каменната стена около селото, която беше започнала наскоро. Чудеха се хората как тези ръце,  избродирали най-красивите чаршафи и покривки, се бяха заели с такава тежка работа. Много момци мечтаеха точно тези ръце да милват тях, а не камъните. Яна си гледаше работата, поздравяваше всеки, спрял се до нея, но когато и да я попитаха защо строи тази стена, тя млъкваше и потъваше в нейни си мисли. Постепенно всички свикнаха със странните ѝ занимания и никой не я питаше за тях.

     Един ден мълвата, че мома Яна вика цялото село на курбан до стената, събра жителите на Явор. Когато стигнаха до уреченото място, видяха наредена дълга трапеза. Хапнаха, пийнаха и, както си му беше обичаят, селските музиканти засвириха. Хванаха се всички на хорото и им олекна на сърцата. Точно тогава се изви силен вятър, а после стана тихо, много тихо. Всичко притъмня и силен глас гръмна в тишината.

 "Яно, Яно, русалийо!

 За туй село крилете си даде,

 крилете и йощ силата.

 Стена им здрава иззиде,

 но кой теб ще пази, милата?

 Ей сегинка, селяне, ви питам -

 кой срещу ми ще да се изправи?

 Ако няма кой, с теб, Яно, политам

 и скоро Явор от света ще се забрави."

     Вдигнаха хората очи и какво да видят? Голям червен змей кръжеше над тях. Крилата му закриваха слънцето, а от устата му огън излизаше. Тогава Яна проговори:

     - Братя и сестри, наистина съм русалия. Някогаш крила имах и чуден, охолен живот живеех. От небето еднъж видях ваше село и ми легна на сърцето. Обет сключих с моето царство - от крилата си се отказах, очите ми сини черни станаха, косата ми руса, на гарван крило е. Тук слязох - да ви помагам. Това там, горе, е Царят наш. Дойде време един от вазе да му каже, че не ме пуска и ви требвам и тук ще ме оставят. А аз за все ще се грижа и от зло ще ви вардя.

     Страх беше сковал сърцата на яворци. Така и никой не се осмели да се застъпи за русалията. Змеят се спусна, грабна хубавицата и отлетя като с един замах на опашката си срути каменната стена, която Яна беше строила. Оттогава нещата за селото тръгнаха от зле към по-зле и така, докато от него не остана само камък върху камъка и изгоряла трева. От околните села, обаче, още помнят смелата русалия.

Еньовден

Слънцето се събуди и усети лека болка. Днес Еньо,  малкият немирник, наметна кожуха, видя къде трябваше да го кърпи и се хвана за работа. Той направи това, за да подскаже на Слънцето, че първите стъпки към зимата са направени. А какво е зимата за слънцето? Нима не знаеш? Това е неговата смърт. Затова и го заболя при ставане от сън и се разтрепери.

    Слънцето нямаше как да пребори неизбежното, затова и направи това, на което беше научено. Влезе във водата и се къпа дълго, дълго, пеейки песента на живота. Тази песен направи водата лековита и всеки, който се изкъпе в нея, ще бъде здрав и силен. Така е и така ще бъде - този, който дава живот, не може да носи смърт.

    След като се изкъпа хубаво, Слънцето изскочи на полянката и се отърси от водата. Капчиците, които остави по тревите, заблестяха, а вдъхнатият от песента живот ги направи лековити. Няколко самодиви видяха този блясък и заиграха хоро, стъпвайки леко, много леко, за да не ги смачкат, а само да им дадат още сила. След малко ще излязат жените, ще наберат билки за седемдесет и седем болести и половина - половинката е за онази, за която лек няма - ще поиграят и те мълчаливо и ще отнесат по малко Слънчева сила в домовете си, скрита в билкови китки, за да ги пазят цяла година от болести и зли сили.

    Слънцето започна бавно да умира. Ще мине много време, докато разберем това. Първо то ще напича с пълна сила през летните дни, ще ни гали ласкаво през есента и ще се сбогува с нас през зимата, преди отново да се прероди. През пролетта.

 

Речница Райна

 

Вземи букета от маргаритки, който набра, и ела да отидем до реката. Имам какво да ти разкажа за нея. Не е тя река като реките, а чуден женски дух, който и до днес живее, без да вреди никому.

    Някога много, много отдавна, имало в нашето село една хубавица. Райна й било името. С тънка снага, бистри, сини очи и две тежки черни плитки, момата подлудявала не само ергените, но и женените мъже. Не било по силите на селските къщовници да понесат нейната хубост.

    Един летен ден, подучени от селската магьосница, три млади булки се събрали у едната от тях и поканили Райна да обядват заедно. Веселото сърце на момичето подскочило от радост и скоро влязла в комшийския двор, като носела в ръце прясно опечена питка, увита в бяла кърпа.

    - У ма, Райно, що си понесла таз пита? Мигар ние леб немаме? - престорено  я сгълчала домакинята.

    - А, имате си, како Пено, ка да си немате, ама нали с празни ръце се не оди. У-у, какво е туй в тавата? Ах, че убаво мирише!

    - Дете, какво да го правиш? - също толкова престорено се засмяла една от дружките на Пена.

    Започнали да се хранят. Райна се нахвърлила върху непознатото блюдо с присъщата за децата лакомия и не забелязала, че жените изхвърляли настрани месото от тавата. Старата магьосница ги била подучила да сготвят отровна змия и им дала някакви прахове, с които да я посипят. След като обядвали, Пена запяла като подканяла дружките си да й пригласят. Само Райна не можела да си поеме дъх и, посиняла, протегнала ръце към тях. Никоя от жените не опитала да ѝ помогне. Тя паднала на земята. Жените се разпищели и скоро мъжете започнали да прииждат от полето и градините.

    - Слънцето я удари...

    - А, бе, не требеше вино да й даваме...

    - Ма то тъй е. Па и кой пее, докат устата му пълна...

    Така се надприказвали жените, но мъката заглушила разума на надошлите мъже.

    На другия ден погребали Райна. След службата мъжете приседнали до крайселския поток и заплакали. Който не е виждал мъжки сълзи, той не знае колко страшно тихи са те. Колкото повече плачели мъжете, толкова по-пълноводен ставал потокът. Не щеш ли, силен тътен ги извадил от отчаянието им. Мъжете вдигнали глави и видели едно същество. Уж приличало на Райна, ама не от плът било, а някак синьо-прозрачно - така разправят. Речница му викат - дух, който живее във водата. Та, Речницата проговорила:

    - Жените ви ми взеха телото, но духът ми вечно тук ще се скита, без теглото. И кой ме мрази, и кой ме обича, все тук при мене ще тича. Ще благославям онези, които имат сърце свято, чисто. Ще завличам надоле, надоле у водата тез, що мразят красотата.

    Дошло им сърце на място на мъжете. Оттогава, дойде ли лято, идват на реката и хвърлят цветя по водата. Така е обичаят и до днес. Само веднъж в реката се удавили три жени. Дали са Пенка и дружките й, не мога да ти кажа. Виж как забълбука водата! Дай да хвърлим тези маргаритки на Речница Райна.

 Нека намерят покой

 Средата на XIX век. Една сутрин село Кривина осъмна опожарено. Малкото останали живи хора гледаха втренчено във виещия се дим и още не можеха да проумеят какво се случваше. Пронизителен писък ги извади от вцепенението им: "Господи! Дечицата ми... На мама ангелчетата!" Това беше вдовицата Петрана. Турците бяха заклали мъжа й, а сега, след като подпалиха селото, взеха живота и на трите им деца. Мъката обединява хората и всички се скупчиха около нея, за да си дават кураж взаимно.

    Три дни мъжете обикаляха селото, та ако имаше някой жив, да го измъкнат. Навсякъде, обаче, срещаха само смърт. На четвъртия ден всички се събраха на мегдана. Даскалът - млад мъж с напредничава мисъл, заговори:

    - Слушайте, кривинци. Турците ни оставиха без дом. Да вървим и да се заселим около техния Белидие (общински - б.а.) хан. Полека лека ще си построим нова Кривина. У нашата татковина, ние решаваме къде да живеем.

    - Да вървим! Да вървим! - подкрепиха го селяните.

    - От тука не мърдам. Тука остана'а мъжо ми и децата - твърдо отсече Петрана.

    - Како Петрано, недей! И къщите, и гробищата ни на въглен станаха. Туй, що носим в сърцата си, него никой не мож' ни го вземе.

    Наведе глава Петрана и тръгна след съселяните си. Както каза даскалът, така и стана - постепенно новата Кривна живна и всичко си дойде на мястото - и радостта, и болката, и животът, и смъртта.

    Мина се не мина време и рано станалата Петрана излезе на двора, току след като изкукуригаха петлите. Нещо сякаш я теглеше навън. Под голямото дърво до къщата три лисички подскачаха като малки деца - едната напред, другата назад, а третата някъде по средата.

    - На мама ангелчетата! Намерихте ме, а?

    Към обяд откриха Петрана мъртва под дървото. Спокойна усмивка се беше изписала на изстрадалото й лице.

                                                               *  *  *

    Началото на XXI век. На поляната срещу хижа "Люляка" до Белидие хан се вие дим от барбекюта. Всеки е потънал в свои си мисли и се наслаждава на почивния ден и красотата на природата. Двойка влюбени сяда на импровизираните от пънове масичка и столове близо до детския кът. След като хапват, те се изправят и се оглеждат наоколо - има толкова красота около тях. В този момент вниманието им е привлечено от трите люлки, вързани на дърво. Няма вятър, а те се люлеят някак странно - едната напред, другата назад, а третата някъде по средата. Жената се сгушва в любимия и сякаш някой я кара да промълви: "Нека намерят покой!"

 

Призрачно село

   Преди години  затвориха клиниката за психично-болни в селото. Повече от половината жители работеха там. Ето защо, след закриването на ТКЗС-то, това беше втория случай на масово изселване на хората. Постепенно къщите опустяваха. Накрая останаха само двама мъже.

    Единият, бай Видин, отглеждаше пчели. Той правеше най-добрия мед в околията. Когато беше млад, хората от съседните села идваха, за да се сдобият с бурканче от чудодейната смес, а в замяна носеха яйца, месо и вино. Понастоящем, обаче, и те се бяха отправили да си търсят късмета - кой в чужбина, кой из страната. Бай Видин продължи да прави мед, а откакто жена му почина, пое грижата и за овощната градина. Там садеше зеле, моркови и картофи. Научен как да ги запазва и за зимата, старецът се справяше с изкарването на прехраната си.

    На другия край на селото живееше Първул. Той гледаше кравата Малинка, бика Гошо и няколко гъски. Откакто селото опустя, имаше достатъчно храна за тях. Сутрин Първул връзваше добитъка в някоя съседна градина и пускаше гъските из селото. Вечер те се прибираха сами, а той отиваше да вземе Гошо и Малинка. В опустелите ниви имаше все още жито на воля, та когато заколеше някоя гъска и опечеше една питка, имаше храна за седмица, че и отгоре. През зимата държеше добитъка в обора. В плевнята имаше достатъчно сено да ги храни. Гъските пък прибираше в къщата и им режеше зимни ябълки.

     Ще си кажете, че двамата старци сигурно си помагали и така можели да доживеят до сто години. За съжаление, това се случва само в приказките. Първул и Видин се бяха скарали за едно лозе преди много години. Тежки думи си казаха и оттогава не си проговориха. Затова, дори останали сами в цялото село, живееха така, все едно другият го нямаше.

    Една вечер бай Видин се готвеше да си ляга, когато чу шум на двора. "Мамицата ти, Първуле" - помисли си той, - "Ти си дошъл да ми краднеш меда, а?" Грабна един нож и тихо се измъкна от къщата, за да изненада натрапника в гръб. Тъкмо се готвеше да го хване за врата, когато се спря от това, което видя. Пред кошерите, с гръб към него, стоеше момиче в дълга бяла риза. Тя разресваше русите си спуснати коси и шепнеше нещо на непознат език. "Некоя от лудите е избегала," - мина му през ума и прибра ножа в джоба си. Той пристъпи леко и посегна да хване момичето за рамото. Тя рязко се обърна към него и той за малко не изгуби съзнание. Пред него беше лицето на жена му, но очите ù бяха червени и гледаха лукаво.

    - С нож ли ме посрещаш, Видине?

    - Ама ти... аз...

    - Е, остаре, а акъла ти не дойде, бре! И га бехме млади, не може тая уста да я отвориш кат ората. Яла тука да те цунем.

    Бай Видин пристъпи към нея и тя впи устни в неговите. С някаква странна смес от страх и блаженство, той потъваше в очите ù.

     * * *

     На другата вечер Първул се изненада, че гъските му ги нямаше на двора, както обикновено. "Видине, мамицата ти! Гъските ми окраде, а? Ей сега ше ти видим сметката." Той откачи пушката от стената и тръгна, изпълнен с желание за мъст. Когато стигна до двора на Видин, видя гъските си там. "Знаех си. Ей сега ше ти светя маслото, мръснико!" Първул рязко отвори вратата на двора. Гъските го познаха и тръгнаха към него. Имаше, обаче, нещо, което не беше наред. Едва когато се нахвърлиха върху него, видя червените им очи, в които светеше лукаво пламъче.

 

Колибарите 

Има едно място в Северозападна България, близо до град Видин, където още стоят няколко порутени постройки от някогашното село на колибарите. Жителите му били хора със свободолюбив дух. Те съсредоточавали силите си не в къщи и имоти, а в тайни познания за лековити билки. Казват, че правели дори жива вода.

    Техните сили били заплаха за вещиците-магесници от околните села. Изплашени, че губят влияние над съселяните си, една нощ те се събрали на тайно сборище и започнали магичен ритуал, който не бил изпълняван от векове. Направили клада от еднакви по големина насмолени борови трупи. Когато кладата стигнала височината на къща, те я залели с предварително приготвена в казаните им смес и я запалили. Огънят се разгорял, а те съблекли черните си роби, хвърлили ги в огъня и затанцували, като повтаряли:

 "Господарю, ти ела

  и от нашите тела

 със наслада се опий

 и врага ни ти убий!"

    Светкавица разцепила нощния мрак и тайнствена черна фигура излязла от огъня. Всички вещици-магесници коленичили.

    - Как смеете да ме призовавате, окаяни твари?! Малко знания ли ви дадох, че още искате?

    - Не е малко, Господарю, не е малко - прошепнала една от вещиците. - Колибарите, обаче...

    - Колибарите, та колибарите. Хора са те. Аз ще се справя с тях. Зная коя им е тарторката. Сега - да си получа моето!

    Господарят им посочил едно, незнайно откъде появило се, гърне. Всяка от вещиците отскубнала кичур от косата си и пуснала по девет капки кръв от прободеното си кутре После мъгла обвила и тях, и господаря им. 

 * * *

    На сутринта никоя от вещиците-магесници не могла да стане от леглото си. Срещата с повелителя им ги била оставила без сили. За сметка на това, неговите се били удвоили и с едно щракване на пръстите се озовал при тарторката, както я нарекъл по време на сборището, на колибарите. Усетила нечистата сила, тя излязла, за да се изправи пред него.

    - Поклони ми се, жено!

    - Е, чак да ти се кланям... Всички сме Божи чада - и добри, и зли. Всички на Неговата милост разчитаме. На Неговата милост и любов.

    - Млък! Да не си посмяла повече да произнесеш това име пред мен!

    - Трудно някой може да ми заповяда...

    Жената не успяла да си довърши думите и се оказала повалена на земята.

 * * *

    Привечер, обезпокоени от отсъствието на предводителката си, колибарите се събрали пред дома й. Не се наложило да чакат много. Тя се показала, но какво било учудването им, когато я видели. Коремът й бил пораснал толкова много, че изглеждал така, сякаш жената била глътнала бъчва. Тя се обърнала към едно десетинагодишно момиче и изкряскала с вледеняващ кръвта глас:

    - Какви хубави краченца! Какво хубаво месенце! Как ми се иска да си хапна мъ-ъничко, мъ-ъничко...

    Момичето побягнало изплашено, а страховитото създание, в което се била превърнала обичаната от всички колибарка, се засмяло злобно. Постепенно, обаче, смехът се превърнал в стенания и тя паднала на земята. Докато хората се усетят, от утробата й изпълзял таралеж, който почти веднага изчезнал.

    Оттогава започнали и бедите за колибари. Слух, че са чумави, плъзнал из околните села и където и да се мернел някой от тях, го замервали с камъни. Останали затворени, те скоро загубили силите си и напуснали този свят, забравени почти от всички.

    Казват, че някои от тях се скрили в горите и техните наследници, пазещи дарбата им, бродят сред нас. Дали е така, не зная. Аз само ви преразказах това, което чух.

 

Погански дни 

Дойдоха Поганските дни. Страхът се превърна в неканен, но трайно настанил се гостенин в къщите на селото. Около Кръстовден попът наруши тайната на изповедта на една вдовица и оттогава вече никой не ходеше на църква, та поне там да намери спасение и покой. Мълвата за събуждането на караконджулите се носеше от уста на уста.

    Знаеха от баби и дядовци, че тези създания били ниски, колкото двегодишни дечица и приличали на дяволи със сплъстена козина. На главите си имали рог, а дългите им опашки помитали всичко след себе си. Те излизали само по Поганските дни, но пораженията, останали след тях, били достатъчни за цяла година, че и отгоре. Те сучели от кравите, които след това залинявали и не давали повече мляко. Така, теленцата умирали от глад. Друго тяхно любимо развлечение било да яхнат врани коне и да препускат из селото, крещейки по цели нощи. После си правели бъклици от конските глави и в тях източвали виното на стопаните. Най обичали, обаче, да вземат образа на някой човек и да отидат при близките му. Така го подмамвали да скача от скали или да убие някого.

    В селото живееше баячката Флора. На много хора беше помогнала и винаги познаваше кога зла сила е обсебила нечия нечиста душа. Тази вечер всички се бяха събрали в нейната малка къща. Флора намери топла дума за всеки. Хората говореха един през друг и за да ги спре, баячката се изправи и каза:

    - Време е да вървите. Няма да ви е страх, защото ще ви на ум науча. Ето ви от тази пандела. Вържете с нея плитка чесън на вратника. Като се приберете, почистете кандилата, напълнете ги с елей и ги запалете - Бог не е в църквата, а в душите ни.

    Поуспокоени, селяните си тръгнаха и изпълниха това, което им беше заръчала Флора до най-малката подробност. Останала сама, тя започна да приготвя своята плитка чесън. Тогава осъзна, че раздавайки щедро пандела на съселяните, не беше оставила нищичко за себе си. Излезе и отиде първо до портата на съседите си. Когато стопанинът се показа на прозореца, тя му каза:

    - Стамене, аз съм, Флора. Отвори ми да вляза. Не ми остана пандела и не мога да си вържа плитката чесън.

    - Я да се махаш, караконджуле! Престорил си се на наша Флора, ама не мож ме измами. Ха да те чумата тръшне дано! - извика Стамен и затръшна прозореца.

    Другите опити да намери подслон бяха толкова напразни, колкото и този. Наближаваше полунощ и баячката реши да се прибере. Всеки момент караконджулите щяха да излязат. Тя влезе в къщата си и запали кандилото. Падна на колене и зашептя Божията Молитва. Когато я повтаряше за седми път, вратата леко изскърца и в стаята влезе покойната ú майка. Изглеждаше здрава и се усмихваше така, както когато Флора беше мъничка. Само студенината в очите беше някак чужда.

    - Какво правиш бе, майка? При толкоз билки и церове дет' съм те научила, на колене да те намирам. Я стани, яла да се прегърнем и да вървим в гората. Да знаеш какви са треви пораснали, у-у! Хем с тех ще си го върнеш на тез неблагодарници, дет една врата не ти овори'а.

    Флора почувства как сърцето ú се свива от болка. От една страна ú се искаше да стане, да прегърне майка си и да тръгнат из гората като едно време. От друга, знаеше, че това не е майка ú и трябва да се отърве от караконджула. Баячката се изправи, грабна кандилото и го плисна в лицето на създанието. Зловещ вик разцепи тишината и Флора отново беше сама в стаята.

    На другия ден селяните се събудиха и видяха, че добитъкът им е здрав, а къщите са недокоснати от зла сила. Всеки взе по нещо от дома си - месо, брънза (сирене), мед, вино и отидоха да благодарят на Флора. Тя ги посрещна усмихната на двора. Само няколко жени забелязаха, че косите ú се бяха прошарили тук-там.

    - А бре, Флоро, да знаеш що стана снощи - каза Стамен. - По едно време караконджул дойде у назе и каза, че си ти. Ама не посме да доде, Господ да го убие дано!

    - И у назе, и у назе - обадиха се другите, у които Флора беше потърсила подслон.

    - Не е бил караконджул, аз бех, че ми се свърши панделата...

    - Дръжте го! Караконджул е. Убил е нашата Флора и сега ни лъже - викна Стамен.

    - Белким язе не знаем, че Флора бели коси нема - обади се една от жените.

    Всички грабнаха камъни и ги хвърляха по жената. Скоро мястото, на което стоеше тя, се превърна в каменна могила. Всяка година, на Поганските дни, носеха още камъни и ги трупаха отгоре. Така си стои и до днес - Караконджулова  могила.

 

Баба Яга

 Баба Яга лениво отвори очи. Всъщност, само така изглеждаше, защото тя отдавна не ги беше затваряла. Не бързайте да ме обвинявате в празнодумие. Ето какво знам, а кой ми го каза, не помня:

                                        * * *

   Живяла някога мома Ягодина. Сърцата на много момци тя била пленила. Имала хубост незнайна, но в делата си била потайна. Не излизала на хорото, нищо че хващала окото. С момите не дружала, та наричали я "хала". Завистта на хората растяла и мълва за нея се създала.

    - Отде взе се таз хитруша, дето никого не слуша? Сякаш тя от нищото яви се, да ни отведе момците. Виждали я да се скита в късна доба и да шепне със ужасна злоба. Самодиви ù се кланят, сигур тъй магии правят.

    А иди мълва разваляй и несторено поправяй. Ягодина сам-сама от детенце си била. Та не ù било по сили да изрича думи мили. Хранела се с плодовете горски и не вярвала на думи хорски. Не била ни лоша, ни добра, ами си живяла сам-сама.

    Туй направило я жертва лесна и Смъртта я скоро срещна. Бе наточила косата, но се спря пред красотата. Тихичко ù проговори що решила е да стори:

    - Слушай, моме Ягодино, че ми стана някак мило. Бех дошла душата ти да взема, ма реших сега, че нема. Ще останеш ти така - между живота и смъртта. Твойта къща е ковчег - ще те пази век след век. Крака кокоши ще му сложа, та и да бега може. Ще те хулят, ще те пъдят, но не ще те теб прокудят. Малко само ще те загрозя, че нали била си при Смъртта.

  * * *

    Да, хубавицата Ягодина вече добила друг вид. Затова и започнали да я наричат Баба Яга. Тя, обаче, си останала все така отхвърлена и неразбрана. Някъде, между Земята и Небето, извръща очи към тези, на които "още не им е дошло времето" и ги дарява с частица от своята необикновеност. А останалите тя съпровожда до небето. Кокошите крачета се затичват толкова бързо, че хвърлят искри. Оттам и злата мълва, че вари в казани живи хора и се храни с тях.

 

Блатникът и русалката 

Блатникът* видя отражението си в стъкълцето, което беше намерил и въздъхна. "Нищо чудно, че всеки замръкнал край блатото пътник или се вцепенява на място, или се хвърля в блатото с писък, когато ме види." - помисли си той. Лицето му беше удължено, жълто и покрито със зелени, провиснали водорасли, а дългата черна пелерина не успяваше да скрие ужасната опашка. Блатникът вдигна качулката, намали пламъка в светилника и пристъпи леко, с надежда, че никой няма да го забележи.

   Навел глава, той видя едва в последния момент малка русалка, седнала върху един пън насред блатото. Дълга руса коса покриваше тялото ù, а опашката блестеше на лунната светлина. Огромните ù виолетови очи жадно поглъщаха всичко, а розовите устни се усмихваха.

   - Защо се криеш? - попита русалката. - Да не би някой да те търси? Какво си направил, Блатниче?

   - Ъ-ъ... не... никой... нищо... - измърмори блатникът.

   - Ами защо криеш красивите си зелени очи, които светят по-силно от пламъка в светилника ти?

   - Ти сси крассива, а аз - грозен. Това е.

   Блатникът съскаше, но не за да изплаши русалката, а защото така си говореше.

   - Ха-ха-ха! - изсмя се русалката сладкогласно.

   - Ето, ти ссе ссмееш. Ако сси ссваля качулката,  ще сскочиш в блатото, а аз не исскам това.

   - Кой ти каза, че си грозен?

   - Вчера хванах сстъкълце, което един гарван изпуссна. Той изграчи от ужасс, че ме вижда. Днесс ссе погледнах в него и разбрах колко ссъм грозен.

   - Всички гарвани са завистливи, ама на теб какво ти става?

   - Да-да, а какво ще кажеш за хората, които сскачат ссами в блатото, като ме видят? Те поне сса умни - разпали се блатникът, който беше убеден, че беше докарал много беди с грозотата си.

   - Умни са, прав си - съгласи се русалката. - Те, обаче, се страхуват от всичко, което не познават. Когато са изплашени, хората не различават красивото от грозното или доброто от лошото.

   - А ти? Ти не ссе ли сстрахуваш от мен, малка руссалке? - попита блатникът поуспокоен.

   - Защо да се страхувам? Аз съм те виждала много пъти. Видях те, когато извади малкото катериче, което от любопитство скочи в блатото. Ти го спаси и го занесе до хралупата. Виждала съм те, когато чистиш блатото и щастливите жабки ти пеят песни. Виждала съм те да осветяваш пътя на заблудили се сърни и зайчета и да ги връщаш на пътечката.

   - Е-е, затова ссъм блатник - да ссе грижа родените в блатото да ссе чувсстват добре тук, а другите - да не сси загубят пътя.

   - Да, така е. Може ли толкова добро сърце да бъде грозно? - попита ласкаво русалката. - Аз съм щастлива, че те познавам. Доплувах до тук, за да ти помагам в грижите за блатото.

   - Но ти сси ссвикнала сс морето...

   - Свикнала съм с добрината - прекъсна го русалката. - Ти я имаш.

   - Благодаря ти, руссалчице - тихичко прошепна блатникът.

   Оттогава и до днес, красотата на русалката и добрината на блатника пазят блатото, където царят ред и разбирателство.

 

  Легенда за жабалака 

     Руслан беше прекарал целия си досегашен живот в селото, в което беше роден. В началото всичко вървеше нормално – от безгрижното детство, през осемте години в училище до първите седенки, на които вече заглеждаше някои момичета. Откъде се взе братовчедката на Мара Алтъновата едно лято, та му размъти мозъка? Мара, разбира се, побърза да се похвали с гражданката Маруся – и тя щеше да бъде Мара, ако се беше родила на село, ама така по-граждански звучеше. Марината братовчедка се отличаваше отдалече. Дрехите й не бяха риза, сукман и престилка, нито пък носеше забрадка. Беше облечена с рокля, силно стегната в кръста, а полите й се стелеха на пищни воали до земята. Често прихващаше краищата й, за да не се нацапа и тогава се виждаше крехкият й глезен, обут в кадифена пантофка, а не в груби цървули. На главата си имаше широкопола шапка, вързана с червена панделка под брадичката, а под нея се спускаше същински водопад от руси къдрици. Вдигнеше ли малко тази нежна брадичка, човек можеше да види бялата й, съвършено чиста кожа и ледено-студените й сини очи. Понякога Маруся разказваше за големия град. Там нямало каруци, а само файтони. Мъжете били кавалери, а жените – дами. От началото на есента до края на пролетта се организирали балове, на които танцували валс и други изискани танци, а не хора и ръченици. Всички млади хора от селото слушаха захласнати, но Руслан направо се пренасяше духом в този приказен, за него, свят. Дори веднъж Маруся го подкачи: „Ей, селяко, какво си зяпнал така? Да не вземеш да лапнеш някоя муха, а?” Избухна дружен смях, а той се засрами много и не излезе повече, докато не дойде денят на заминаването на момичето. Дори тогава не се показа, докато файтонът не подмина къщата му. Едва когато от колата остана само облак прах, той излезе на пътя и видя червената панделка в краката си. Прие това за знак от Бога и се запъти към града.

      Тъкмо Руслан минаваше покрай лозята и пред него изскочи Пепа Петелковата. Боса, с разрошени от вятъра смолисти коси, тя втренчи в него искрящите си черни очи. Беше само по дълга бяла риза, на която почернялата й от слънцето кожа изпъкваше още повече.

 -         Руслане, люби ме! Умирам от любов по тебе. Клетва пред Бога съм дала – вечно и само твоя да бъда.

 -          Махай се, Пепо. Луда! Аз съм тръгнал към града и никогаш в това загубено село няма да се върна.

 -         А, бе, Руслане, Маруся ли ти главата завърте, та така говориш? Ето ме пред тебе – чиста, най-свидното си да ти дам.

 -         Пепо, да се махаш, че се съм те ударил!

 -         На жабалака слуга да станеш дано! – прокле го Пепа и побегна.

      Руслан се изсмя, но болка проряза сърцето му. Колкото и да копнееше за града, той си оставаше селско момче и знаеше, че по-силна клетва от тази на влюбена девица е само майчината. Когато беше малък, пък, баба му все разправяше за жабалака. Някога една магьосница се отдала на Сатаната и от това се родили жабалаци. На вид били досущ като краставите жаби, но можели да приемат образа на което и да е живо същество от този свят. Жабалаците се хранели с човешки клетви. Колкото по-силна била клетвата, толкова по-мощен и копнеещ за злини ставал жабалакът. За да не хранят жабалаците,  бабата на Руслан не разрешаваше на никого от тяхната къща да кълне. Ето защо, колкото повече се смрачаваше, толкова повече страхът обсебваше сърцето му. Изведнъж, видя пред себе си къща, зад чиито прозорци светеха свещи. Момчето забърза на там и когато стигна до дворната порта, застина на място. На пейка в градината седеше Маруся и разресваше русите си къдрици. Руслан се изчерви, спомняйки си как го беше засрамила. Тя го видя и тръгна към него с протегнати ръце.

 -         Намери ме, любими, най-после ме намери. Ела да те прегърна.

      Руслан пристъпи към любимата си, но му се стори, че потъва и се спря. Последното, което видя беше езикът на гигантска крастава жаба да се протяга към него.

 

                                               *          *          *

      В селото никой не се разтревожи за Руслан – щом е тръгнал за града, прав му път. Пък и имаха друга грижа – къде да погребат обесилата се на едно дърво Пепа. Църквата не разрешаваше самоубийците да бъдат погребани в общото гробище.

      Някои жени казваха, че посред нощ са виждали Пепа да язди голяма крастава жаба, ама женска им работа – какви ли не ги измислят.

 

Дългия

      - Самотно ми е, бате. Затова пия. За да изгоня самотата. Майка ми викаше да спра, че това пиене щяло да ме убие. Ама аз ù отговарях, че си нямам булка, а на нея все ù пречех като говоря. Нали е майка, та взела присърце думите ми и ми намери булка. Капка. Сълзица. От мъж недокосвана, грях не познала, ама мълчалива и скучна. Каквото и да ù кажа, все ми вика: „Да, съпруже. Както кажеш, съпруже.” Ей затова почнах по платени жени да ходя. Драго ми беше, ама пак трябваше да пия. Този път, за да забравя с колко още са били. Инак, от самота пия.

 -         Ти не знаеш каква благословия е самотата. Докато я усещаш, жив си. Затова, не говори така, ами радвай се, че я има.

 -         Ти май си по-пиян и от мене бе, батка...

      Този разговор се водеше в кръчмата на бай Павел в село Д., северозападна България. Двамата замръкнали там пътници бяха единствените посетители. Човекът, който се оплакваше от самотата си, беше нисък и пълен. Леко оплешивялата му глава още пазеше няколко от тъмните къдрици, които някога я бяха красили. Независимо от това, че лицето му беше широко и обло, всичко по него беше малко – плувналите в сълзи очи, носът, тънките мустачки под него, стиснатата уста. Само веждите бяха решили да заемат по-голяма част от това свободно пространство и му придаваха вечно сърдит вид. Другият мъж беше висок и много слаб. Чертите на лицето му бяха някак размити и неясни. Човек можеше да прекара с него цял ден, но после нямаше да бъде в състояние да обясни как изглежда.

      Не това, обаче, накара кръчмаря бай Павел да пребледнее, когато го видя. Той беше посрещнал и изпратил много хора с всякакви недъзи и чудатости. Този набит, жилав мъж, с кръгли и живи като ручеи очи, беше пил ракия с жената-мъж от цирка и тя го беше победила на канадска борба, което му струваше едно буре вино. Една сутрин, пък, докато премиташе пода, завари там спящо джудже, точно както ги описват в приказките – с лице на мъж и тяло на дете. Джуджето беше скочило на крака, плюло срещу кръчмаря и побегнало навън с писък. Този път, обаче, бай Павел наистина се стъписа. Когато този върлинест тип влезе само четвърт час след ниския пияница и попита за храна и легло, кръчмарят потри ръце доволно. Отдавна не беше посрещал хора за през нощта и вече мислеше да събори пристройката за гости. Бай Павел се обърна с гръб към новодошлия да му налее вино. Погледна в огледалото срещу себе си и установи, че там няма друго отражение, освен неговото. Ядоса се на това, че пътникът сигурно очаква да му бъде сервирано и е седнал на масата. Обърна се рязко да го нахока, но Дългия – както вече го беше нарекъл, - стоеше срещу него и като че ли на устните му играеше лека полуусмивка. Бай Павел не вярваше в истории за духове, дяволи и магии, но знаеше какво означава някой да няма отражение или сянка. Това беше призрак и тежко му на онзи, който го срещне. Ето защо, кръчмарят сервира вечерята и побърза да се оттегли.

      Бай Павел си легна и веднага заспа, но сънят, който го споходи, го разтревожи още толкова. Видя много хора, облечени в дълги бели ризи. Те се бяха събрали на едно място и играеха хоро около висок кол с някаква снимка на него. Стъпваха тежко. Чуваше се пронизващ звук на дудук, който сякаш беше долепен до ухото на сънуващия. Когато танцът свърши, хората се оттеглиха по трапези, наредени по одеяла и черги направо върху земята и започнаха да ядат боядисани в червено яйца, но обърнати с гръб към кола със снимката. До него беше останала само една старица със сбръчкано, но бяло, открояващо се под черната забрадка лице. Тя опяваше жалостно: „Никой за Бог да прости храна не ти даде, чедо. Гладен ще си останеш, покой не ще намериш. Как да готвя, мамо, като дома няма да си дойдеш?” После всичко утихна и остана само поляната със забития кол. Бай Павел вдигна поглед и му се стори, че оттам го гледа Дългия*. Стресна се и отвори очи. Тъкмо щеше да легне отново, когато чу петела да кукурига. Беше време за ставане.

      Бай Павел слезе в кръчмата, както обикновено – да почисти. Това, което се разкри пред очите му, надмина всички ужаси, които беше виждал през годините. По пода имаше кръв, а ниският пияница лежеше безжизнен на пода. От Дългия нямаше и следа. Кръчмарят се повайка и излезе навън. Отиде направо при кмета на селото, Петър. Той, сънен и раздразнителен, телефонира в града и докладва за убийство. Когато цивилни полицаи запечатаха кръчмата и поведоха Павел към една кола, цялото село вече беше на площада и шепотът им беше толкова зловещ, че напомняше съскането на змии.

      Вече в града, въведоха кръчмаря в една стая и го оставиха сам. Свикнал само със селото си, той не можеше да разбере какво се случва. В объркването и смущението си не забеляза как краката му се подкосиха и падна на пода. Последното, което видя, беше лукавата усмивка на Дългия и му се стори, че отново чу майка му да оплаква загубата си.

      Когато следователят влезе, вече беше много късно, а дори и бай Павел да беше жив, не би му свършил особена работа. Неговите колеги бяха установили самоличността на убития, но никой не беше повдигнал обвинения за смъртта му. Случаят беше приключен поради липса на доказателства.

 

Силивряк 

с благодарност към Н. Чуралски и К. Хаджийски -   автори на „Орфеевото цвете”

      Денят и нощта често се срещат над Родопите, за да споделят общата си любов към планината. Поглеждате покритото с фина пелена от облаци небе, през които все още проблясват слънчевите лъчи, а само малко след това, Луната разкъсва тази пелена и засиява над своята любима Земя. Може пък времето да си играе с любопитния наблюдател и самото то да е станало част от магията на планината – магия, която е в природата и хората, които творят и пазят легенди за нея от години. Ето и една от тях.

 ...

       Това се случило много, много отдавна. Хората разчитали на баячките да излекуват всичките им болести – както тези на тялото, така и онези на душата. Тежка била ориста на родопчани. Под земята, която ги хранела, живеел бог Хадес и неговата сянка, наречена Смърт ги дебнела на всяка крачка. Казвали, че била коварна и нерядко си играела с някоя душа в продължение на месеци, а понякога и с години – ту я притискала към съсухрената си гръд, ту я запращала към небето, близо до самите богове. Смъртта била изкусна в тази игра. Никога не хвърляла достатъчно силно, а само колкото да подлъже горката душа, че и този път ù се разминало. Точно тогава се намесвали баячките и ръсели болника с китка силивряк, престояла в жива вода, като шепнели тайнствени думи, само от тях разбирани. Силиврякът - цветето, което растяло по земята, но било родено от небето. При сухо и слънчево време, то приличало на мъртво, но всъщност, само чакало боговете да заплачат за греховете и страданията на хората и тогава, изведнъж, надигало глава и разцъфвало  от благодатния дъжд - три, приличащи на фунийки цветчета, разположени върху чашки с къси дръжки на тънко и дълго стъбло.

       Най-почитана сред тези баячки била Латина. Хората често си шепнели на ухо, че някои я били виждали на Еньовден. Самодивите се пускали от хорото и ù се покланяли – три пъти по три поклона правели. После, най-хубавата от самодивите набирала китка неразцъфнал още силивряк, целувала я и я подавала на Латина. Колкото повече я използвала баячката, толкова повече пъпки се разтваряли и толкова по-голяма ставала силата им.

      Самата смърт чула за силата на Латина. Ядосала се толкова, че Родопите се разтресли с все сила. Хората затичали към пукнатините по скалите, изплашени от голямата беда, която ги била сполетяла. Жалният им плач се извивал до небесата с надеждата, че поне един от боговете може да ги чуе и да им помогне. Латина не можела да понесе невинни хора да страдат заради нея. Отишла на поляната и се провикнала: „Изеднице, ела и душата ми вземи – твоя е!” Още изричала думите и черен облак се спуснал, сграбчил Латина и я завъртял високо, високо в небето. После я захвърлил към зейнала в земята яма, която тутакси се затворила над нея. Малко след това настъпила такава тишина, че хората постепенно започнали да излизат от скривалищата си. От бурята и нейния тътен останал само нежен ветрец, който едва-едва развявал косите им. Докато вървели към домовете си, те чули глас, който напомнял шумолене на листа в короната на младо дърво: „Силивряк у себе си винаги да носите!”

 ...

      От тази случка минали векове, но родопчаните пазят силивряка близо до сърцата си и не се боят от смъртта. Сигурно това е причината сред тях да живеят най-много столетници, които до последния си ден не губят нито силите, нито разсъдъка си.

 

Несбъдната целувка

      Красиви са Родопите. Всеки, намерил малко време да се поразходи до там, ще замълчи, омагьосан от този край, целунат от Бога. В здравата му прегръдка живеят и много легенди, които са нашето минало – основата на по-красивото ни бъдеще. Ето и една от тези легенди.

 ...

      Преди много, много години, в южната част на тази красива планина, живяла красавицата Малинка. С дълги, черни като земята коси, очи, взели от синьото на родопското небе и тънка като ела снага, тя карала кръвта на момците да завира и да кипи като младо вино. Добрината на невинното ѝ сърце пък я направила любимка на цялото село. Кой от каквото да имал нужда, все Малинка за помощ търсел и никога с празни ръце и душа не си тръгвал.

      Както винаги, обаче, намерили се и завистници. В същото село живеела Черна Горана. Тя съвсем не минавала за красавица – с почерняла от слънцето кожа, тъмни очи, схлупени под гъсти вежди. Младостта й не била лека и безгрижна. Тя била влюбена в селския красавец Енчо – висок, снажен и винаги засмян. За него била готова и през огъня да мине. Както винаги, любовта не питала и не събирала по желание, та юнакът все към Малинка поглеждал. Минела ли покрай него, не можел да се въздържи и все подвиквал: „Е бре-бре-бре-е-е!” Тя пък навеждала поглед свенливо, но по руменината върху бялата й кожа ставало ясно, че любовта му отеквала като ехо и в нейното сърце. Подкачали го другарите му, за сватба подмятали. В такива моменти Горана побягвала към дома и давала воля на сълзите си. Майка ѝ, стара магесница, видяла накъде отивала работата и един ден ѝ казала:

 -         Слушай майка си, чедо. Защо се към Енча гльодаш? Не видиш ли, че той си Малинка люби? Я го Драгойчо какъв е момък и колко имоти има! – Драгойчо бил син на местния чорбаджия – тих, мързелив и все с гурелясали очи, но единствен наследник на богатите си родители.

 -         Какво да му гльодам на Драгойча, майно льо? Той ми на сърце не е легнал. Енча си любим, за него живот си давам.

 -         Ма ка сиротница да ме оставиш, чедо? Я седи дома и кротувай. Майка за чедото си се грижи. Ластовицата пилетата си не остава, та язе ли?

      Отишла майката на Горана в къщата на Малинка и закършила ръце.

 -         Какво има, лельо Драгано? Да не би Горана да е болна легнала?

 -         Не, Малинке, не е, Господ здраве да й дава! Ами ми е най кравата избегала у дън гората отишла.

 -         Не бой се, лельо. Давай да вървим, двете да я намерим.

 -         Да вървим, чедо, сполай ти!

      Тръгнали двете по планинската пътечка и неусетно за Малинка се озовали пред входа на дупка в изправилата се пред тях скала. Драгана запалила огън и взела една главня.

 -         Малинке, ти стой тук, чедо, а язе навътре ше влазам – казала Драгана с престорена загриженост.

 -         А, няма да те оставя, лельо Драгано. Заедно сме дошли, заедно влазаме – добрината на Малинка не ѝ позволила да остави старата жена сама.

      Тръгнали, но само Малинка подвиквала, а Драгана мълчала. Когато стигнали достатъчно навътре, че никой да не ги чуел, старата магесница се обърнала към младото момиче и изсъскала:

                                    На камък мигом да се обърнеш,

                                   кой и да дойде да те дири, 

                                   само камък да види

                                   от мома и следа да нема.

      После извадила от пазвата си едно павурче и напръскала Малинка с течността в него. Преди дори да успее да каже и дума, красавицата се превърнала в камък, а старицата си излязла без да се обърне.

      Минали се няколко дни, а от Малинка ни вест, ни кост. Залинял Енчо – нито вода пиел, нито храна вкусвал, а само за любимата си мислел. Не му стигали силите дори с другари да се види. Последните сили събрал и към Драгана  се отправил – нали магиите ѝ помогнали на толкова хора, защо и на него да не свършат работа?

 -         Добър ден, лельо Драгано. Мъка ми сърцето пие. Кажи ми къде е Малинка.

 -         Ех бре, Енчо, не знайш ли? Малинка си змей люби. Сал на него е пристанала. Защо ти е, чедо, Малинка? Я си мома хорска избери и мани таз змеица! – посочила с глава засрамената си щерка.

 -         Какво говориш, магеснице? Как моето либе на змей да е пристанала?

 -         Ако щеш вервай, язе ти истина казвам.

     Поблагодарил Енчо, но сърцето му кървяло. Тръгнал той напосоки към планината и не спирал да мисли как да пребори змея. Пътеката, по която стъпвал, водела към върха на планината. Както я следвал, така се спънал и пропаднал в една дупка с главата надолу. Спрял падането си малко преди да се удари в камък, който стърчал току под него. Изведнъж, камъкът проговорил: „Енчо, либе, намери ме! Леля Драгана ме на камък обърна, но и камък проговоря, кога сърце в себе си крие.” Енчо протегнал ръце да прегърне любимата си, но малко преди да я настигне и той се вкаменил. Такава била силата на магията – който я разгадае, и той на място да застине. Всяка година, в деня на омагьосването на Малинка, разстоянието между двата камъка намалява по малко и казват, че няма да минат и триста години преди те най-после да се слеят в несбъднатата им за сега целувка.    

   

Бабуване на дяволица

  (по родопска легенда)

     Могилица е красиво българско село, майчински приласкано от планината Родопи. Това е край, в който за първи път са проплакали едни от най-красивите моми и най-безстрашните момци на Родината. За да проплачат, обаче, трябва и баба, която да бабува на раждането им. По времето, за което ви разказвам, баба Савка беше довела на бял свят почти всички жители на Могилица, че и на околните села. Наскоро беше закръглила стоте лета, но все още беше с ума си и пъргава, като млада булка, изскачаше от къщата и отиваше там, където беше нужна.

    Една лятна нощ, тъкмо когато Вечерница изгря на небето, някой потропа на прозорчето ù.

    - Кой си ти и що щеш по туй време?

    - Бабо Савке, жената е рождилница и ми трябва баба да я бабува - обади се дрезгав мъжки глас.

    - Ей сегинка, идем. Ти седи на столчето отпреде.

    Баба Савка се усмихна. Знаеше ги тя тези силни мъже, които ако решаха, Родопите биха преместили, но опреше ли до това велико чудо - раждането, студена пот обливаше яките им гърбини. Бабата пийна от отварата за сила, метна на рамо тахарджика с нейните тайни неща и излезе. Седналият мъж малко на агуптин мязаше, но не ù влизаше в работата да мисли кой какъв е. Успя само да съобрази, че щом не е от селото, път ги чака и взе тояжката, подпряна на стълбите. Мъжът тръгна напред, а бабата пъргаво го следваше по петите. Когато излязоха от селото, той пое по стръмната пътека към една скала. Наближиха я и баба Савка вече знаеше какво я чака - да се изкачат по стълбите, издялани в камъка и да влязат в дупката, от която се обаждаше онова тайно нощно пиле. Разбра бабата, че нечисто нещо ще се ражда там, но връщане назад нямаше.

    Когато влязоха в дупката, изведнъж захладня като през ранна пролет. Мъжът взе от пода една факла, духна срещу нея и я запали. Християнка по рождение, бабата вдигна ръка да се прекръсти, но застина на място;

    - Немой, Савке. Гльодай що народ на камик съм обърнал. Да не бех на зор, и тебе там те пращам.

    Вдигна поглед старата жена и що да види? Пред нея стоеше същински дявол - чер, с рогата, опашката и червените очи. После се огледа наоколо и забеляза, че се намираше в стая, където всичко беше направено от камък. Навред имаше каменни колони. Някои стърчаха от пода, други висяха от тавана, а трети бяха от горе до долу, като основа на къща. По стените имаше богато надиплени каменни завеси, през които надничаха вкаменени лица, с настръхнали в предсмъртен ужас коси. Подът беше покрит със зелен, влажен мъх. Един прилеп прелетя над главите им и като кацна на рамото на дявола, започна да му шепне нещо в ухото.

    - Ай, дърто, давай! Почнало се е - властно нареди дяволът.

    Сякаш някой наля сила в старата жена и тя хукна след черния. В края на дупката имаше седем красиви езера. Шест от тях бяха попресъхнали, а най-голямото се пълнеше от капеща по застиналите струи на каменен водопад вода. До него лежеше дяволицата и стенеше тихичко. Баба Савка ù накваси устните с чудодейната отвара от седем билки, побая ù малко и почна да ù казва какво да прави. Скоро в ръцете на старата жена изскимтя малко дяволе. Тя му преряза пъпчето, изкъпа го в езерото и го пови. Подаде рожбата на дяволицата и се погрижи и за нея. "Мож' да й е дяволица, ма майчиня си е. Я как се радва на чедото си" - помисли си баба Савка и седна да отдъхне на един камък. Тогава се появи дяволът и каза:

    - Доволен съм, Савке. Ай да си одиш. Аз пари немам, ма на ти тез три въглена. Фати миндиля да ти ги сипем. Ай, бегай.

    Прилепът изведе старата от дупката, а тя после сама намери пътя към дома. Когато най-после влезе в къщата си, що да види? Два от въглените бяха прогорили миндиля и бяха паднали по пътя. Тя отиде до огнището, на което вареше отвари да изтърси третия. Когато падна на земята, обаче, той се превърна в купчина злато. Бабата бързо заключи имането си в стария скрин и тръгна обратно по пътя да търси другите два въглена. Стигна до самата скала, но - нищо.

    Така е и до днес. Който с дявола се е захванал, все излъган е останал.

   Речник:

(от "Родопски речник", съставител Петко Величков)

рождилница - родилка

тахарджик - кожена торба

мязаше - приличаше

немой - не бива

гльодай - гледай

майчиня - майка

фати - хвани

миндил – престилка

 

                                   Триъгълният светилник

      От известно време братятя в Скалния Манастир живееха в напрежение. Обичайната им летаргия, която оправдаваха с думи като „съзерцание” и „самовглъбяване”, беше нарушена един топъл пролетен следобед. Брат Никодим, най-кроткият от тях, който за трите години в манастира говореше само по време на молитва, се изправи и запя никому неизвестен псалм:

                                    Триъгълен светилник 

                                   кротко мрака освети. 

                                   На хората закрилник, 

                                   Отче Святи, изпрати! 

     Монасите вдигнаха глави и се спогледаха в недоумение. Старият Игумен хвана младока за раменете и го разтресе:

 -         Никодиме, чедо, не богохулствай! Грях си слагаш на душата, а обет си дал.

 -         Видях го... с очите си го видях, дядо игумене. Видях го така, както те виждам теб. Слава на Бога!

 -         Момче, спри се! Какво си видял?

 -         Сам Бог ми се яви. Триъгълен светилник, къде над хората свети, мрака в душите да разпръсне.

 -         В името на Иисуса Христа, замълчи, сатана! Отивай в килията си. Три дена стой на пост и молитва. После ела при мен на изповед и опрощение. Бог да ти е на помощ!

      Никодим целуна ръка на игумена и се оттегли мълчешком. В погледите на другите монаси, обаче, се четеше безпокойство. Ревност разяждаше душите и умовете им, защото всеки се стремеше към това да види Бог първи. Нямаше да бъде честно най-младият от тях да ги лиши от честта, която им се полагаше по право. Тази мисъл беше пуснала най-дълбоки корени у игумена. Ето защо, вместо да учи послушниците си на смирение и вяра, той подклаждаше огъня на нетърпимост помежду им.

      Трите дни минаха в напрежение – почти никой не се хранеше, а сутрешната и вечерната служи се претупваха надве-натри. Който и да минеше покрай килията на Никодим, се спираше и опираше ухо на вратата. Тишината по-скоро ги плашеше, отколкото ги успокояваше.

      На четвъртия ден сутринта Никодим не слезе за изповед, както му беше казано и игуменът се качи сам при него. Когато влезе, видя младия монах паднал на колене. Погледът му беше втренчен в тавана, а устните му трескаво повтаряха: „Триъгълен светилник... триъгълен светилник...” Игуменът слезе при другите монаси и произнесе решението си – Никодим да бъде зазидан в скална ниша под манастира. Така злият дух щял да ги остави на мира. Друг начин нямало. Без много да му мислят, монасите изпълниха нареждането с радост.

      В началото животът в манастира потече както обикновено. Летаргията отново завладя монасите и дори някой да имаше прозрение, си мълчеше кротко, за да не го застигне съдбата на Никодим. На третия ден започнаха да се случват странни неща. Първо изчезна камбаната – сякаш се беше продънила в дън земя. После, всички свещи загаснаха по време на вечерна служба. Когато, обаче, две седмици по-късно трима монаси скочиха в морето, игуменът се изплаши сериозно. Реши да прочете заупокойна молитва за душата на Никодим. Хвана кръста, но тутакси го изпусна и изрева от болка. По дланта му се надигнаха огромни мехури, като от изгорено.

      Тогава игуменът нареди на двама от по-младите монаси да слязат в нишата и да извадят тялото на Никодим, за да бъде погребан като праведен християнин. Макар и много изплашени, те се подчиниха – така бяха научени. Мина се доста време и тъкмо игуменът се чудеше дали да не слезе сам, когато единият монах изпълзя нагоре. Той скубеше брадата си, а погледът му блуждаеше като на болен от треска. Когато се успокои, той започна разказа си:

 -         Слязохме долу и бутнахме камъка навътре. Леко поддаде. Тогава видяхме мощите на брат Никодим непокътнати, сякаш спеше. Над него светеше триъгълен светилник. Ей това е, честен кръст – прекръсти се монахът.

 -         Къде е брат Никифор? – попита игуменът за другия монах, а гласът му трепереше.

 -         Не видях в морето ли скочи, що ли стана, ама като се обърнах, вече го нямаше. Да бягаме, братя, туй място е прокълнато.

      Монасите не чакаха втора покана. Първи хукна игуменът и всички се разпръснаха в различни посоки.

      Манастирът опустя. С времето високи бурени опасаха рушащите му се стени. Пътници, замръквали по пътя, разказват, че около полунощ виждали призрачна фигура на монах с вдигнати към небето ръце, а над него светел триъгълен светилник.

 Седемте

 Малката странноприемница тънеше в полумрак. Повечето посетители се бяха качили по стаите си, за да си починат, преди да продължат своя път върху конете. Уморените от деня добичета вече преживяха спокойно в конюшнята.

    Съдържателят Йонко - нисък, набит човек на около петдесет години, забърсваше изпотеното си от горещината лице. Беше решил да изпрати жена си, дъщеря си и слугинчето по стаите, за да си преброи на спокойствие парите и да си легне под пухения юрган. Жените тъкмо му пожелаваха лека нощ, когато в странноприемницата нахлуха, като течение на вятър, седем мъже. Загърнати в черни пелерини, те не свалиха черните си шапки с огромни периферии. Въпреки че на пръв поглед не се отличаваха особено един от друг, опитното око на Йонко веднага ги раздели подред на влизането им.

    Първият от тях не му се хареса още при отварянето на вратата. Обикновено, посетителите се оглеждаха за празна маса и после отиваха при него, да си поискат стая. Този, обаче, беше прокарал ръка по заобления ханш на жена му, която се беше навела да разпали огнището. Не направил и две крачки, той ощипа бузата на дъщеря му, а после се завъртя и втъкна червена роза в пазвата на слугинчето. Йонко щеше да го изхвърли навън, ако в последния момент не чу подрънкването на жълтици от пояса, скрит под пелерината на непознатия. За хора като него този звук беше магичен и го накара да махне с ръка. Та нима той самият не използваше всеки сгоден случай да пъхне ръка в пазвата на слугинчето? Той изчака жените да се оттеглят и се поклони на новодошлите.

    Вторият от странниците впечатли Йонко. Това създание ходеше изправено, с вдигната глава и цялата му осанка излъчваше пренебрежение. Така вървеше и той самият към църквата всяка неделя. Затова, с удоволствие се приближи към масата, за да вземе поръчката, като угодно се усмихна на гордия посетител. Той, обаче, повдигна съвсем леко края на шапката си. Червени, горящи очи пронизаха Йонко и ледени тръпки парализираха както мозъка, така и тялото му.

   Тъкмо идваше на себе си, когато чу третия от посетителите да увещава нещо останалите. Видимо, дори и през пелерината, висок и съсухрен мъж, той беше сключил възлестите си пръсти върху масата. Единствените от думите, които Йонко различи ясно бяха: "... не плащам." Да бяха го прогорили очите на предния, по-леко щеше да му бъде. Само той можеше да не плаща, по дяволите!

    Ядосан от думите на придружителя си или прочел мислите на Йонко, четвъртият от мъжете скочи рязко, като преобърна стола, на който седеше. С един замах свали на земята всички чаши пред себе си и започна да ги тъпче. После се обърна към Йонко и процеди през зъби:

    - Ти! Какво чакаш? Веднага почисти всичко и сервирай вино, месо и хляб за мен и приятелите ми! Докато си донеса тютюна, всичко да е готово! Ясно?!

    - Веднага... - едва промълви Йонко.

    Искаше му се да възроптае, но после си спомни как той самият се беше разлютил една нощ и държа всички будни до сутринта. Ясно му беше, че ако не изпълни всичко, както му беше наредил мъжът, положението можеше да се влоши.

   Тъкмо довърши дадените му поръчения като по книга и се облегна на тезгяха,. Тогава към него приближи петият от мъжете. В първия момент Йонко искаше да се изсмее на котешките движения на този човек, но когато му заговори, сякаш мед закапа по сърцето му:

    - Ах, как ти завижда-ам! Имаш тази странноприемница, която ти носи добри пари. Имаш закръглена, здрава жена и чевръста слугиня, която да я замества и в кухнята, и на двора, и в леглото. А дъщеря ти! Ах, с тази нейна хубост сигурно ще излъже някой богат глупак, който ще ви плаща всичко. Скоро няма да има нужда да правиш нищо. Ле-леее, ще ми се пукне жлъчката от завист!

    Нека му е! Няма само той, съдържателят на странноприемницата, да завижда на всеки богаташ, който се изпречеше на пътя му.

    Най-драго, обаче, му беше да наблюдава шестия от черните, тайнствени мъже. Докато другите промърморваха нещо под носа си или пък оставаха неподвижни за известно време, този не спираше и за миг да тъпче в устата си големи парчета месо и хляб. Предъвкваше на две-на три и ги поливаше обилно с вино. Само дето на Йонко му течаха лигите и нямаше търпение тези да си тръгнат и да се натъпче и той на воля.

    Най-после, те се изправиха и поеха към стаите си. Само седмият остана на стола си. Йонко се приближи към масата да разтреби, когато го чу да мърмори недоволно: "Ох-х, как ме мързи да помръдна! Бих му легнал ей тука, на - на масата. Не ми се мърда изобщо. Кой е казал, че трябва да спя в леглото? Оффф, айде, ставам. Хич не ми се мърда, ама...Оле-ле, как ще изкача тези стъпала сега? Само мисълта за топлите завивки горе ще ми даде сили...Айде, ето, ставам..." Йонко ли не знаеше какво е да не ти се прави нищо? За какъв дявол, тогава, се беше оженил. имал дете и наел слугиня, дето да му яде от хляба, ако не за да си лежи до обяд и да не прави нищо, освен в събота, когато падаше голямата пара?

                                                                                  *    *    *

    На другия ден, уморен от късните си посетители, Йонко закъсня за неделната служба в църквата. Когато влезе, чу последните думи на свещеника:

    - ... вие дръжте къщата си - вашето тяло, заключена за Асмодий, Велзевул, Мамон, Белфегор, Сатана, Левиатан и Луцифер*...

    "Оф, нищо не разбрах! Какви ги блещи отчето? Да бях си останал у дома. Хем щях да се насладя на слугинчето, хем нямаше сега да умирам от глад," помисли си Йонко и побърза пред жената и дъщерята да се прибере.

* имената на падналите ангели, носители на седемте смъртни гряха

Черният вихрогон

 Живял някога много, много отдавна един черен вихрогон, който волно препускал по неговата тучна ливада. Така и го наричали - Вихрогон. Не бил той кон като всички останали, а носел в себе си безкрайна мъдрост. Тя била скрита в зеницата на дясното му око. Дарен с безсмъртие, Вихрогон бил готов да довери своите тайни на всеки, който стигал до него с чисто сърце и желание за знание. Малко хора имали щастието да погледнат в тази мъдрост. Когато те се връщали по родните си места, разказвали на близки и познати, за да се докоснат и те до тази мъдрост.

     Един стар мъдрец бил тръгнал да търси усамотение, за да разбере какъв е смисълът на окаяния му живот, когато се озовал на поляната на Вихрогон. Мъдрото му сърце се преклонило пред неземната хубост и божествена сила на коня и той се хвърлил по очи на земята. Съвсем малко след това усетил топлия дъх на чудното създание във врата си. Бавно, много бавно вдигнал глава. Тогава видял светлината, която струяла от дясното око на Вихрогон. Мъдрецът останал на земята като прикован - и той не знаел колко време - и скоро чул в главата си чудна мелодия. Тайнствен глас му нашепвал тайната на Вихрогоновата мъдрост. Скочил зарадваният мъдрец, поклонил се с благодарност пред черния ат и хукнал към своето село.

     Когато стигнал до селския площад, видял насъбрани хора, които отегчено гледали върховете на обувките си. Толкова отдавна не им се било случвало нещо хубаво, че вече и не очаквали нещо да ги накара да вдигнат глави. Ето защо, когато мъдрецът запял своята песен за обич, разбирателство, кротост и въздържание, повечето хора мислели, че им се причува. Едва при последните думи настъпило оживление:

                                      А в туй око, със блясък жив,

                                      лежи богатство преголямо.

                                      И видиш ли ти коня чер, игрив,

                                      сърцето ти от щастие е засияло.

     В тази нощ четирима млади мъже от селото не могли да заспят. Дълго шепнели нещо един на друг и когато настъпил безпътният час, се промъкнали в къщата на мъдреца. Претърсили всяко кътче, но така и не открили никакво богатство - те мислели, че мъдрецът пеел за злато и скъпоценни камъни. Разярени от несполуката си, събудили стария човек. Единият го хванал за ръцете, другият - за краката, третият опрял нож в гърлото му, а четвъртият извикал:

     - Веднага казвай къде скри богатството, глупав старец такъв!

     - Какво богатство, момчета?

     - Не се прави, че не знаеш! Онова, за което пя песен на площада.

     - Ама вие не сте я чули цялата. Песента е за най-голямото богатство - мъдростта.

     - А бе я не си прави майтап с нас! По-добре кажи къде да намерим коня. Какъвто си мършав, едва ли много си донесъл. Ние ще си получим своето.

     Мъдрецът им казал къде бил срещнал коня, с надежда, че мъдростта ще отрезви заслепените им от алчност глави. Те го пуснали на земята и един през друг се втурнали към вратата.

     - Момчета, чакайте да ви кажа как да укротите коня...

     Думите му, обаче, увиснали в тишината на нощта. Той се върнал в леглото, но не успял да заспи, разтревожен за четиримата младежи. Мъдростта, която научил от Вихрогона не му позволявала да нехае за съдбата на което и да е живо създание.

     Четиримата мъже се приготвили и тръгнали на път. Вървяли три дни и три нощи и стигнали до поляната, както им бил обяснил мъдрецът. В далечината видели как черният кон препускал към тях. Онзи, който държал нож, опрян в гърлото на мъдреца, извадил мрежа и бил готов да я метне всеки момент върху жребеца. Събрал цялата мъдрост на света в дясната си зеница, обаче, Вихрогон усетил какво го чака и спрял по средата на ливадата. Изправил се на задните си крака, а когато отново опрял предните на земята, огромна пукнатина запълзяла към мъжете. Съсредоточени върху коня, те не забелязали това и полетели в зейналата пропаст, без да разберат какво се случвало. А и как биха могли? На крачка от мъдростта, те не могли да я видят.

     Както вече ви казах, Вихрогон е безсмъртен. Той и до днес препуска на своята ливада. Дали ще го погледнем в дясното око или ще се спуснем в пропастта, избираме сами.

 Дивакът

    Виждаха го често наоколо. Диво момче, със странна външност. Имаше грубо, боядисано с охра лице, със силно издадена напред долна челюст, а дългата, сплъстена коса му придаваше зловещ вид. Беше нисък и набит, с къси крака. Дори за непретенциозните жители на долината, момчето беше грозно и отблъскващо. Ето защо, никой не искаше да се доближава до него. Отговорните родители дори заплашваха децата си, че ако не слушат, Дивакът, както вече го бяха нарекли, ще ги вземе.

    В тази приказна долина живееше едно много странно семейство, чак и имената им едни такива. Мъжът, Диего, и жената, Лаура, познаваха всички билки, които растяха наоколо и приготвяха чудодейни еликсири, лекуващи болести както по животните, така и по хората. В началото бяха набедили Лаура за вещица, само защото беше достатъчно да погледне страдащия и веднага вадеше шишенцето с точния еликсир. Откакто, обаче, спаси две изгарящи от треска дечица, цялото село засвидетелства своята благодарност на семейството - всеки ден им носеха месо, яйца и мляко. Диего и Лаура имаха петнадесетгодишна дъщеря - Есперанса. Тя беше наследила напредничавия ум и красотата на майката и трудолюбието и способността за само-вглъбяване на бащата.

    Един обяд, когато седнаха да се хранят, Есперанса изглеждаше много неспокойна. Диего, който говореше рядко, само я погали по главата. Лаура я прегърна и попита:

    - Защо си такава днес, Есперанса? Искаш ли да поговорим за това?

    - Искам, майко, но малко съм изплашена.

    - Не бой се, дъще моя! Знаеш, че нищо не е по-страшно от твоя страх.

    - Да, майко - усмихна се момичето поуспокоено. - Сутринта отидох да набера букет от специални билки, защото ми беше хрумнало да ви изненадам с една отвара. Стигнах до поляната, когато Дивакът се изправи пред мен. Спомних си, че вие сте ме учили да не се боя от него. Затова го приближих и му се усмихнах, а той само леко разтегна устни. На врата си носеше много красива, продупчена раковина. Протегнах ръка и я докоснах. Тогава, Дивакът започна бавно да избледнява, докато накрая изчезна съвсем. Убих ли го?

    Лаура и Диего размениха загрижени погледи. Едва сега разбраха защо момчето беше внесло ужас сред местните хора. Диего каза съвсем простичко:

    - Не си, дъще. Той отдавна е мъртъв. Ще помогнем на духа му да намери покой.

    Вечерта, когато Луната се показа, Диего и Лаура взеха кошницата с техните чудодейни еликсири и още някакви неща, които само те знаеха за какво служат. Излязоха от селото, видяха Дивака, който ги чакаше, седнал на един камък. Щом ги зърна, скочи и с жестове ги прикани да го следват. Скоро се озоваха до блатото. Момчето беше стигнало първо и ту сочеше нещо пред себе си, ту вдигаше ръце към небето.  Малко след това Диего и Лаура разбраха причината за поведението му - в блатото лежеше скелет със същата, като на момчето, издадена напред челюст и къси кости на долните крайници. След като внимателно извади скелета от блатото, Диего започна да копае яма. През това време Лаура намаза черепа с охра, извади няколко нанизани продупчени раковини и скоро скелетът беше положен в собствен гроб. Момчето най-после се усмихна искрено и постепенно силуетът му се стопи в мрака.

    Повече никой не видя Дивака. Някои зли езици твърдяха, че Лаура и Диего са го удавили в блатото, но нямало да ги натопят, защото кой ще ги лекува тогава. Какви ли не ги измислят хората!

 Водният бик

 Селото се пробуди от ужасяващ вик - керемидите падаха от покривите, а птиците излитаха от гнездата си. Малко след това ловците бяха на площада, нарамили пушки. Те бяха решили, че вълкът единак отново е нападнал добитъка им. Разделиха се на групи, пребродиха цялото село, но... - нищо. Когато се върнаха на площада, там стоеше дядо Стоимен.

   Столетникът беше висок и жилав, напълно с ума си мъж. Само напълно бялата му коса и набразденото от бръчки чело издаваха напредналата му възраст. Мъдростта и добрият му нрав бяха спечелили уважението на всичките хора от селото.

   Ловците пристъпиха към дядо Стоимен и поздравиха почтително.

   - Добър да е и вашият ден, деца. Вълк тръгнахте да търсите, а? Да ме бяхте питали, да ви кажа. Не е ни вълк единак, ни глиган, момчета. Водният бик се обади.

   - Какво е туй чудо, дядо Стоимене? Не сме чували за него - отговориха почти вкупом ловците.

   - Млади и зелени сте, затуй. Пък и той се обажда само когато някоя беда му се случи. Ай, да пием по една ракийца в кръчмата и ще ви разправям.

   Мъжете влязоха в кръчмата, а кръчмарят вече наливаше юзчетата. Отпиха за здраве и всички отправиха погледи към дядо Стоимен. Той започна своя разказ.

  * * *

   Някога, някога толкова отдавна, че никой не може да каже дали е било, изворите често пресъхвали ей тъй, от нищото. Вчера имало извор, днес - суха сушѝня. Казват, че там змейовете гасели жаждата си, ама знам ли дали е било така.

   Та тогава, на всеки извор бил даден по един бик. Ама не бик като биковете, а цяло чудо. Роговете му от желязо - сигурно да не може никой да му се опре, а и да си пази костите. Те са меки-мекички. Заради водата, че те там най-много живеят. Има си перки, като рибите, та да може да се потопи на дъното на извора и да го пази.

   Случвало се е хората да се пробват да убият воден бик. Никога не са успявали, че срещу железни рога, никой не успява. Пък и като погледнат в очите на бика, забравят са какво са отишли. Те забравят, ама бикът - не. Посред нощ излиза от извора и ходи при кравите. После се раждат улави телета - с меки кости, едва-едва стъпват, ма до извора стигат и се мятат у водата. Демек, връщат се при баща си.

   Веднъж, когато бях момче, бикът от извора изрева така, както го направи днеска. Тогава, страшна рана имаше на опашката му. Баба Мара, дето имаше цяр за всичко,  донесе едно гърне с някакво мазило. Тя пошепна нещо на ухото на бика, той излезе и полегна кротко пред нея. Намаза го бабата, побая му малко и онуй ми ти чудо стана, близна й ръката и се прибра у водата.

   На другия ден до извора бе израснала една фиданка. От нея е голямата стара върба до извора. Клоните ú надолу гледат, сякаш плаче - да напомня кога бикът е ревал.

   Преди да си иде, баба Мара ми остави гърнето с мазилото. Каза ми, че аз ще надживея всички, та у мене да седи, че бикът пак щял да реве. Е те това е.

  * * *

   - Да вървим тогаз, дядо Стоимене. Сигурно бикът го боли нещо - каза най-младият от ловците.

   - А, бях аз вече при него, докат вие търсехте вълк у селото. Намазах добичето и то се кротна. Не знаех какво да му казвам, ама то ме разбра, че с помощ съм отишъл.

   - Какво му беше на бика?

   - Не ви трябва да знаете. Айде, да вървим, че то обед станало.

2009 г. 

© Весислава Савова