Мостовете на Иво Андрич

Пролетен базар на книгата 2010 година. Малко съм озадачена от префърцуненото определение „първи outlet”, но с настройката да търся първо хубавото, получавам своето – представяне на съвременна сръбска проза и по-конкретно – Иво Андрич и Б. Пакич от издателство „Унискорн”. Когато най-после намираме фоайето, представянето на нобеловия лауреат вече е започнало. Млада блогърка, която публикува читателския си дневник на страниците на своето интернет пространство – поради тази причина и избрана да представи Андрич, - говори артистично. Тъй като при първия си прочит на „Мостът на Дрина” тя запомнила само една трагична любовна история и турцизми като „шербет”, само подсили желанието ми да прочета романа. Желание, породено от Орушовия послеслов на „Хазарски речник” (Милорад Павич) – статия от май, 1999 година. В същата, Константин Оруш намира внушението на Павич за Иво Андрич като „наративен майстор” (цитирам). Малко след това прочетох сборника есета „Мостове” на последния. Логично беше да стигна до „Мостът на Дрина” и то не само заради обявените 15% отстъпка от цената.
Почти цялата първа глава, с малки исторически и митологически – за вила бродница и вградени в моста деца – изключения, е посветена на описание на Вишеград и мостовете. Те са два, но само първият е протагонист на романа. Похват, който ни учат да избягваме във всички курсове по творческо писане. Само доброто възпитание или куртоазията, обаче, пречат на водещите такива курсове да добавят към тази препоръка, че талантът на разказвач не се дава на всеки. Иво Андрич е един от богопомазаните с тази дарба. Споменатото вече описание не само няма да ви отегчи, но ще обостри сетивата ви до такава степен, че ще почувствате почти осезаемо прехвърляне през времето и пространството и ще се поразходите по моста.
Историята на същия е проследена от самия му първоизточник – хрумналата, макар и мъглява, идея в главата на едно момче. Философските размисли и дълбоките психологически заключения, които надхвърлят рамките на локалното, представляват своеобразен мост през епохите. Този умел подход превръща сухия фактологичен материал в завладяващо четиво, което не искате да свършва. Авторът сякаш предугажда това желание и умело плете плетеница от история, география и психология, която обримчва със своето сладкодумие. Всичко това изпълва читателя с такава съпричастност, че усещате мъката на майките, прощаващи се с дечицата си и виждате, с очите на бъдещия Мехмед паша Соколи, нуждата от мост, който да надскочи болката. Ще съпреживеете и всички останали лични истории на граждани и пришълци в „касабата” (града), които се вплитат в общата история на Вишеград.
Друг съществен момент в романа „Мостът на Дрина” е изграждането на образите. Вече бях подготвена от споменатата статия на Константин Оруш, че Иво Андрич е „довел хоризонталния наративен модел до такава висота, че вече става безсмислено да е пише по подобен начин.” Да вземем за пример образа на Абид Ага – довереното лице на везира, под чийто зорък поглед започва строежа на моста. Представен е посредством следните похвати: леки, но съществени щрихи на външния вид; слуховете за него; реакцията на чулите нарежданията му – потта се стича по празничните им антерии; присъствието на мълчаливия, но деен антагонист – Тосун Ефенди. Така, напомнящия привидение в началото, Абид Ага добива повече и повече плътност и изпълва пространството до такава степен, че наистина можем да повярваме в казаното от него – дори, когато отсъства, окото му е там.
Самият мост, като образ, не само променя обстановката, но и природата – „край вишеградската скеля, пукна някаква особена пролет.” Това променя начина на живот, а от тук – и на мислене – на местните жители.
Нарастващото напрежение се подсилва още повече от смяната на глаголното време – минало свършено се превръща в сегашно историческо. Вече сме там – съпреживяваме участта на хората. Чуваме черногорския гуслар. Бунтуваме се срещу ангарията. Участваме в измислянето на легендата за вила бродница. Искаме да нахраним „лудата Илинка” и да й помогнем да намери дечицата си.
Завръщането към минало свършено време е плавно и ненатрапчиво. Един вид, призив – загубата на волята за живот да остане в миналото. Да няма повече „рая” и „ангария”. Споменавайки тези турцизми, ми се иска да обърна внимание, че в края на романа е поместен речник на турцизмите и непознатите думи. Тълкувам това – без претенции за изчерпателност – като авторова позиция: тези думи са на мястото си, за да запазят автентичното звучене на времето, което се описва. От гледна точка на настоящето, обаче, те са анахронизми и трябва да бъдат преведени. Също така, гледам на този подход и като на своеобразен призив за позитивизъм и оптимизъм.
В този дух, злият ага-ръководител на строежа е разобличен и сменен с нов – строг, но справедлив и към строителите, и към своите хора. Макар и „крив” на вид, той е самото олицетворение на баланса, така необходим за довършването на постройката. Кой е казал, че балансът е симетрия? Като всеки преход, и този предизвиква философски размисли за живота – както за миналото, така и за последствията му в бъдеще. Суеверия, страх, очаквания. Авторът е реалист и не облича фактите в ефирните воали на илюзиите. Нужни са били жертви и лишения, но и мъдрост, за да се издигнат единадесетте свода на моста. Колелото на съдбата се завърта и отчаянието и безнадеждността се сменят с всеобщо веселие и положителни очаквания. Загубените сили не само се възстановяват, но и увеличават. Защото мостът го има. Може би, точно поради тази причина, построеният отстрани му хан остава незабележим. Там е. Работи. Но неговата обреченост е осезаема. Мостът, обаче, го има. Стабилен. За миг можем да си помислим – дори, вечен.
А какво е мостът? Отговорът идва от самия Андрич:
„ От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и стои, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял.”
Каквото и да добавя към това, би било излишно. Това е все едно да поставя моята дарба на разказвач редом до тази на Андрич. А не бива, защото както ви казах в началото, това е уникален шанс, даден на малцина.
Така, времето минава, а мостът напомня за съществуването си, като променя ролите, които изпълнява, но не и основното си предназначение. Докато ханът, асоцииран с турското присъствие, се руши и опустява, мостът е неподвластен и на времето, и на стихиите. Иво Андрич отива дори по-далеч в тези сови обобщения – оприличава моста с живота: „непрестанно се троши и рони и въпреки това трае и стои здраво.” Дали ще бъде загрозен от чардак, дали чардакът ще изгори, мостът продължава да свързва хората – и в живота, и в смъртта. Смъртта, която го застига и него по време на бомбардировки и го разпилява, като „мъниста на гердан”.
Прочетете „Мостът на Дрина”. Уверявам ви, че след това ще се чувствате по-различно.