"Стъклената река ", Емил Андреев

Темата „България – силен енергиен център” винаги е била много желана за дискусии, без значение от управляващата политическа сила, включително и забранилата религиозни пристрастия почти половинвековна старица. Някои махат пренебрежително с ръка. Други привеждат като доказателство исторически факти от езическите ритуали на траки, прабългари и славяни, през устоите на християнството и неговите отстъпници – богомилите – до феномени като баба (леля) Ванга. Трети, обаче, вплитат сериозен фактологичен материал, богат опит и овладяно въображение, за да напишат книга. Книга, която развива въображението и обогатява знанията на читателя. Такъв е случаят със „Стъклената река” от Емил Андреев.

В тази статия няма да повтарям общоизвестни факти за автора, носител на вече спряната литературна награда „ВИК” за 2005 година. Красимир Гетов – отговорен редактор на издателство „Сиела” – сподели в неформален разговор, че г-н Андреев е единственият носител на споменатото отличие, който е спечелил и популярност. И няма как да е иначе. При запознанството ни, Емил Андреев не говореше за наградата си. Не парадираше с безспорната си ерудиция. Той направи комплимент на две авторки. С малка читателска аудитория, без някакви награди. Авторки, които са го впечатлили. Ако наградата „ВИК” и успешната му редакторска работа не бяха причина да пожелая да прочета „Стъклената река”, то този малък и сигурно незначителен за някои, жест, беше достатъчен. Защо ли? Защото книжният пазар не страда от липса на талант, познания или оригинални подходи, а именно – от липсата на топлината, която поражда човечността. И не се излъгах.

Уверявам ви, че ако някога, дори и за малко, въображението ви е било провокирано от тайните на богомилите и апокрифната литература, останала от тях, то вниманието ви ще бъде привлечено още на първите страници на романа. В миниатюрна част от останалата като безценно богатство за един от главните герои – писателят Виктор, който ненатрапчиво напомня полуавтобиографичен образ – от книгата на Енох, е събрана толкова информация за тази библейска личност – един от двамата невидели смъртта, а само Бог патриарси от Библията. Страница, която ще ви даде не само достатъчно храна за въображението, но и отговор на въпроса какво всъщност е стъклената река.

Няма да останете разочаровани, също така, ако вашата страст е реставрирането на стари стенописи. Или иманярство. Или спиритически сеанси.

Нишката на сюжета, обаче, елегантно вплита и чисто човешки проблеми - обезлюдяването на българското село; причината за обезверяването по отношение на любовта; приятелство; спасен човешки живот; ниски животински страсти. Всички те, обаче, водени от мистичното, непознатото, необяснимото. То събира част от героите, но и разделя други. Цялото това разнообразие от хора (по съвета на Хемингуей, не наричам героите от една книга „образи”, защото „образите са карикатури”) - французойка, ерудиран поп, писател, маестро от Художествената Академия и студентите му, реставриращи църквата, местни жители от Градище, съхранили автентичния си говор и обичаи – вдъхва на романа толкова живот, че читателят се пренася там, в онова „забравено от Бога” село и е съпричастен към съдбата на всеки един от тях. Може би, защото те сбъдват тайната ни мечта да преобърнем живота си само за ден или два. Да, точно така – цялата история се развива в рамките на два дни, но със събития, които могат да не ни се случат и за цял живот. Това, което ме впечатли най-много в изграждането на тези характери, беше липсата на строго разграничаване на протагонисти и антагонисти. Те са Хора – с главна буква, защото всеки от тях е скъп на автора със своите предимства и недостатъци. Емил Андреев не ги осъжда. Той ги оставя да разкажат историите си, за да ги запише и да ни ги предаде такива, каквито са – без преувеличения, без украси. Единственото място, където авторовото умение за пресъздаване на автентичната реч на всеки един от хората, които е вплел в сюжета си, търпи лека критика, това е жаргонът на младите студенти. Една представка на циничен глагол, която не е на мястото си. Но защо да го критикувам? Когато аз се науча да пресъздавам специфичния диалект на дадена област, тогава мога и да му кажа – тук сгрешихте. Има и друга гледна точка. Ами ако наистина е чул въпросния глагол точно така? Все още няма речник на жаргонните и цинични изрази в българския език, а колкото социални общности (включително и компании от пет-шест човека), толкова и специфични изрази.

Неочакваният обрат, от който търсачите на евтини сензации може и да останат разочаровани, е съвсем логичен. По-важно е общочовешкото. Защото без да разрешим ежедневните си проблеми, няма да имаме съзнание чисто и възвишено да срещнем свръхестественото, а още по-малко – да си го обясним.