Книги 2025 г.
(снимка - в книжарница "Umberto & Co" - едно от новите попълнения в "Бижутата на София, част 3")
1.
Мадам Бовари
Гюстав Флобер
Превод: Константин Константинов
Издателство: „Народна култура“, 1969 г.
Изключително неприятно ми е, когато прочета, че
класика се определя като „нищо особено“, „загуба на време“ и т.н. Разбира се,
че всеки има свой вкус. Безспорно, от настояща гледна точка, дори този роман
може да бъде оценен като „морално остарял“. И все пак, нека не забравяме, че
Флобер пише това свое произведение през 1856 г. Нещо повече, през 1857 г.
авторът и издателите от сп. „Ревю дьо Пари“, в което се публикуват само части
от романа, са дадени под съд за нарушаване както на обществения, така и на
религиозния морал. Да, оправдани са. Да, романът е публикуван, но нека
погледнем още веднъж внимателно – накърнен е моралът. И защо? Заради
реалистичното представяне на случващото се (не само) в едно семейство. Въпреки
или точно заради всичко това, смело мога да кажа, че пропусналите да прочетат
„Мадам Бовари“ е хубаво да запълнят този пропуск, а вече запознатите с него,
могат да си припомнят някои важни моменти, актуални и днес. Какво ще кажете за:
„... с нагалост човек винаги успява...“? Колкото и да не ни се иска да е така.
2.
Мъжът от Константинопол
Жозе Родригеш Душ Сантуш
Превод: Дарина Миланова
Издателство: „Хермес“, 2016 г.
Основан на реални исторически събития – като
факта, че през 1880 г. в американския „Робърт Колидж“ в Константинопол
преобладават българските ученици - този роман ни пренася в 19 век в Османската
империя Повдигнати са много теми (няма да ви развалям удоволствието с излишни
„спойлери“), но замисляли ли сте се, че онзи философски въпрос, който си
задаваме в ранна възраст, някъде на прага между детството и юношеството, оформя
не само характера, но и Пътя, който ще следваме. „Какво е красотата?“ – рефрен,
който често се повтаря в тази красиво написана, а очевидно и точно толкова
красиво преведена, проза, ще ни накара да поглеждаме по-често към величието на
природата, победило дори най-жестоките приумици на човечеството.
3.
Между два океана
Кристина Енрикес
Превод: Анелия Петрунова
Издателство “Benitorial”, 2024 г.
По всичко личи, че историческите романи ще бъдат
част от настоящата, 2025, година за мен. Личен избор. Панамският канал винаги е
бил сред интересите ми и фактът, че на първа страница имам карта на Зоната на
същия от 1907 г. вече ме прави нетърпелива да започна това приключение. А
Кристина Енрикес печели доверие със своите спомени от детството, когато е
гостувала на роднините си по бащина линия точно там. Спомени от разкази, в
които наред с важни исторически събития като по-бързи железници, „файтони без
коне“, телефон, електричество и разбира се прокопаването на Панамския канал, се
разглеждат съдбите на отделни хора – лекар, поставил си за цел да се справи с
маларията, и съпругата му, момиче, тръгнало да спечели пари за спасението на
сестра си, рибар и сина му, шивачка – самотна майка и нейния ухажор и всички хора
около тях. Всички те, с тяхното отношение към случващото се и в преплитането на
съдбите им, придават живот на иначе познатите факти, до които днес имаме
свободен достъп.
4.
Кафенето на тъжните
Виктор Мора
Преводач: Димитър Ангелов
Издателство: „Факел“, 1981 г.
Каталонските писатели са пропуск в образованието
ми, признавам си. Има и друг факт, който не ми беше известен до прочита на
сборника разкази, а именно – след победата на фашизма, до 50-те години на ХХ
век, езикът е забранен. Дори след това, е нужно около десетилетие, за да се
възстанови нормалния живот на Каталония. Точно в този период, 60те години, Виктор
Мора печели нагаради за разкази на испански език, а едва по-късно издава книги
на родния си, каталонски, език. Човек, чийто живот е преминал в по-голямата си
част в доброволно изгнание, пише така, че нито за секунда читателят не може да
се усъмни в достоверността на произведенията му.
5.
Бъркотия на борсата и в живота
Едуардо Мендоса
Преводач: Катя Диманова
Издателство: „Колибри“, 2022 г.
Едно трагикомично криминале, в което детективът и
помощниците му са от „аутсайдерите“ в живота. Пъстрите им, не много весели
съдби и меко казано, странни житейски принципи ни карат да се усмихваме, но и
замисляме. Разбирам, че главният герой, чието име така и не се споменава, е
водещ в цяла „пародийна поредица“, както е упоменато на корицата. Решението на
един бивш, до колкото има такива, психично болен човек да бъде отдаден на
обществото и собствената си работа човек е в противоречие с обещанието да
помага на приятелите си. Тази пародия, граничеща с абсурдизма е четиво, което
препоръчвам на всички любители на криминалния жанр, които не са загубили
чувството си за хумор. Ето и един хубав цитат: „Сам си го измислих, без
ничия помощ. Няма да го патентовам, понеже смятам, че мисълта трябва да
циркулира безпрепятствено, като в интернет.“
6.
Книга на безпокойството (изповедта на един поет)
Фернанду Песоа
Преводач: Даринка Кирчева
Издателство: „Кибеа“, 1997 г.
Книга, която се чете бавно, препрочитайки я още на
първи прочит. Гениалният Фернанду Песоа, като всеки от този рядък вид, се
терзае в своя многопластов (в съзнанието му) живот, което неминуемо води,
най-малкото, до това да има 72 (!) хетеронима. Гениално за едни, налудничаво за
други, но Песоа сочи за свой най-добър учител хетеронима си Алберту Кайеру. Защо
гениален? На 7 години постъпва в колеж, на 12 печели литературен конкурс, което
отваря вратите на всеки университет, който си избере и най-вече – поетичната му
проза, до която имаме достъп с този, усеща се, чудесен превод, са само малка
част от доказателствата. В този дневник на неговите мисли, терзания, желания и
пътувания, но в съзнанието, срещаме използвания през цели двадесет години
полухетероним Бернарду Суареш. Първата част, съдържаща по-късните текстове
(1929 – 1935 г.), е подписана с него. Втора част е „на самия Фернанду Песоа“ и
обхваща периода от 1913 до 1920 г.
Избирам си този цитат:
„Изброждам времена, изброждам безмълвия,
безформени светове бродят край мен“
7.
Мимолетен свят
Дейвид Ланю
Превод: Светла Христова
Издателство: Изток-Запад, 2014 г.
Препрочитам я. Тази книга ми е изключително скъпа,
защото познавам лично и писателя, и преводача. Посвещението от самия Дейвид: „for Vessislava, my fellow haiku
novelist” – подписът на Дейвид и
стилизираният му автопортрет - 5 June 14 – имейлът на Дейвид.
Тази книга ми е изключително скъпа, защото е първият хайку роман, който
прочетох (ще замълча учтиво за препоръки от едно други издателство „това е
хайку роман“ на книга, нямаща нищо общо с жанра) и от който продължавам да се
уча и до днес. Следвам моя вътрешен Мидо – поет в зелено, главен герой на
романа – и усещам блаженството и безгрижието му като част от мен. При първия
прочит на романа още не ходех по планините, а сега намирам още една допирателна
с този жизнерадостен, но и много мъдър човек.
„... и все така крачеше с усмивка... в очакване
вдъхновението да го връхлети.“
На този етап, само крача с усмивка, а
вдъхновението, макар и рядко, е чудесен, неочакван дар. Освен това, и аз
влизам, макар и по-рядко, в метъл кръчми, но всеки, следвал моите пътеписи,
вече знае за „При Дани“ – метъл кръчмата със съмнителна хигиена, но оазис за
уморени и купонджийски настроени хора, в която няма сигнал нито за телефон,
нито за интернет.
8.
100 хайку
Йоса Бусон
Съставител и преводач – Братислав Иванов
Издателство „Изток-Запад“, 2016 г.
Често препрочитам хайку на поети, които харесвам и
от които се уча. В случая с Бусон и Братислав Иванов, винаги откривам още нещо
ново. Този пореден прочит е провокиран и от проучването, което направих за
Бусон и за което разказах в Световния ден на хайку, 17 април тук: https://vessislava.blogspot.com/2025/04/blog-post_17.html
9.
Сняг
Орхан Памук
Превод – Розия Самуилова
Издателство „Еднорог“, 2024 г.
Майсторство е, когато писател успява да превърне
„Чакайте да ви разправям“ в увлекателно четиво, което прави читателя част не
само от сюжета, а от вътрешния свят на всички герои. Орхан Памук няма нужда от
представяне, нито от гръмки определения – той пише искрено, без опит да подведе
когото и да било, най-вече себе си. Връщането в миналото – съвсем буквално – по
презумпция, е обречено на провал, но точно в такива моменти Памук създава
своите герои и техните истории.
10.
Rich Dad Poor Dad
Robert Kiyosaki and Sharon Lechter
Издателство Warner Books, 2000 г.
Това е книга, която прочитам за втори път, на
английски, след като записах курс по „Основи на инвестициите“ към Finance
Academy, България. Предвид това, че
„Финанси“ не е силната ми страна, този път четенето с разбиране беше на по-добро
ниво. Нещо повече, приложих част от наученото на практика – нима не това е
целта? В този динамичен свят малко са уроците с 25-годишна давност, които още
са актуални. Повечето от тези, на Кийосаки, са изключение.
11.
Лунна дъга
Сергей Павлов
Превод: Анастасия Цонева
Библиотека „Галактика“, №66, 1985 г.
Библиотека „Галактика“ винаги е била гаранция за
качество, когато читателят е почитател на фантастиката и поджанровете ѝ. За съжаление, има и
такива като тази книга, които губят своята актуалност с времето. И все пак, не
е загуба на време – можем да си отдъхнем след забързан, но напразно, ден.
12.
Johnny Got His Gun
Долтън Тръмбо
1931 г.
Препрочитам я в оригинал, а за да си поема дъх,
сякаш мазохистично, си пускам вдъхновената от нея песен One на Metallica. Уж, познат сюжет, знам какво ще стане, един вид,
а пулсът ми се учестява и въпреки че не съм особено сантиментална, използвам момента,
че съм сама и позволявам на сълзите да потекат. Джони, онзи, същият, тръгнал на
война, но останал без крайници, без лице...
Нищо, което може да го идентифицира, но за себе си е запазил своя мозък. За да усеща
вибрациите, за да си спомня живота преди войната, за да се опита да привлече
вниманието на сестрите и лекарите с гениалния си план да общува с морзовата
азбука, докато си удря главата във възглавницата, само за да разбере, че
единственото му желание е незаконно. Незаконно е да се покаже на света до къде
води войната. Потъвай в халюцинациите си, бедни Джо! На динозаври като мен ще
им направи впечатление разминаването с правилата за пунктуация. Тези,
надградили своето ниво с +1, ще си спомнят, че това е един от похватите да се
пресъздаде конкретното състояние на някой от героите.
През 80-те години на ХХ век, когато на Хетфийлд му
хрумва да създаде песен за човек, останал в затвора на собственото си тяло, той
още не е чел романа, а вече има и екранизация по него (от 1971 г.). На 25
август 1988 г. Херфийлд и Улрих са готови с песента. Днес, пре 20-те години на
21-ви век, все още четем Тръмбо, слушаме Металика, но така и не проумяхме до
къде води войната. Уви! Та да се върна на книгата – всеки четящ човек ще я
прочете в точния момент. И ще иска да я препрочете след време. Точно както ще
чуе още не веднъж първата песен с клип на Металика, може би ще изгледа филма
отново... А войните ще спрат ли?
13.
Long Walk
Стивън Кинг, 1979 г.
Чета я в оригинал, онлайн. Харесвам истории,
развити в алтернативни реалности. Още повече, когато няма рязка граница с тази, в която живеем. Както
главният герой, Гарати, казва в последната глава: „Само защото действието се
развива в един несъществуващ свят, съвсем не значи, че ви разказвам приказка.“
Като опитала силите си в мини ултрамаратони, без дори да мога да си помисля за U.S.
Route 1 с дължина 3810 км., откривам
толкова истина в тази майсторски разказана от Кинг история на шестнадесетгодишния
Гари, тръгнал на на Дългата Разходка, подтикван не само от мисълта за наградата,
а за да спечели живота си, за разлика от останалите деветдесет и девет
участника. Да, на ултрамаратони не стрелят по онези, свалили темпото, но на
отпадналите поне веднъж им минава мисълта „По-добре да бях умрял“. Колкото и
нереалистично да звучи, в романа всеки скороходец, а не – бегач, може да открие
практически съвети и да разпознае някои от типичните състояния, предизвикани от
гръмотевична буря, мъгла, тъмнина, та дори и халюцинации. Онези, след които се
отключва неподозирана сила и човек реализира потенциал, за който нито е
предполагал, че съществува, нито може да осъзнае. Оттам нататък, изборът за
това как да го използва е негов. А тъмната фигура, която ни подканва с жест,
може и да изчезне. Временно. Кои са споменатите полезни съвети? Най-вече,
Препоръка 13: „Пести си силите, когато това е възможно!“ или препоръка
6: „Върви бавно и леко и ще успееш!“ Въпреки че е в разрез с изискването
за ходене с темпо 6:43 км. в час. Както казва един от спътниците на Гарати,
Олсън, „Защо да бързам? Какво като ме предупредят? Ще знам как да наглася
крачката, това е най-важното!“ Тук ще добавя и трите основни способности,
нужни на всеки скороходец концентрация, душевно равновесие и спокойствие.
Всъщност, не са ли универсални? Pax vobiscum (Мир вам)!
14.
Дума Ки
Стивън Кинг
Превод: Адриан Лазаровски и Павел Боянов
Издателство „Бард“, 2008 г
След Long Walk реших да проверя кои от книгите на Стивън Кинг са
останали като „пропуск в образованието ми“, както се изразява човек, когото
познавах някога някъде. Оказа се, че „Дума Ки“ не ми говори нищо и наваксах.
Избрах да прочета превода ѝ, заради приятелството ми с Адриан Лазаровски, който
много липсва на всички, успели да се докоснем до богатия му свят.
Психологическият трилър ни отвежда отвъд познатата реалност, където милионерът
Едгар Фриймантъл губи не само дясната си ръка (за негов късмет е левичар) и
част от паметта си, не само три четвърти от богатството си, но и целият си
предишен живот. Неговият талант, изразен в паралелната на основната фабула
поредица „Как да нарисуваш картина“, вплела в себе си и проблемите, и дарбите
на Елизабет, преживяла своите благословии и трагедии, вече отиваща си от
живота, от Дума Ки, също е част от новото му аз. Всички знаем, че талантът може
да бъде и проклятие, но не всички можем да го изразим по начина, избран от
Стивън Кинг.
15.
Кибритчета Минерва
Умберто Еко
Превод – Ина Кирякова
Издателство „Колибри“, 2025 г.
Книгата представлява статии, писани за списание
„Еспресо“, чийто сътрудник е Еко в продължение на повече от 30 години, в
периода от 1990 до 2000 г. В предговора, авторът уточнява, че е избрал това
заглавие, тъй като точно такива кибритчета хората често записвали адреси,
списъци за пазаруване и, подобно на него, стенографски записки на хрумнали му
идеи. Започвам да чета от „Чумата по парцалите“ – „научновантастичен
библиофилски разказ“, както го поръчва издателят. Едв ли има четящ човек, който
не се вълнува за бъдещето на книгите. Тук, гледната точка е много различна от
повечето, които сме чели. Няма да ви развалям удоволствието. След това, се
връщам към статиите в хронологичния ред на самата книга.
Първи урок-упражнение от книгата, което Еко ни
съветва да правим често: „Да смогнеш да кажеш това, което мислиш, в рамките
на определен брой знаци!“
16.
Неутешимите
Казуо Ишигуро
Превод – Владимир Молев
Издателство „Лабиринт“, 2019 г.
Нобеловият лауреат за литература, Казуо Ишигуро ни среща с пианиста
Райдър, пристигнал в неназован град в Европа за предстоящото си представление.
До тук всичко е съвсем нормално, дори може би, скучно. Ишигуро, обаче, не ни
оставя за дълго в това състояние и повежда Райдър през толкова ситуации и
събития, някои от които се изключват напълно помежду си, че признавам си, на
моменти се питах дали нещо с мен не е наред. Опитах да се откажа от прочита му,
но само половин час след този опит, продължавах да следвам преживяванията в
този „роман-сън“, както е наречен от критиците. Точно този е ключът към
гениалното писане – връзката с читателя да остане здрава, дори на последния
понякога да му се струва, че си играят с паметта и въображението му. Няма
кулминация. Няма катарзис. Само това усещане, че нещо винаги няма да бъде
наред.
17.
Истории от стара Япония
Алджърнън Фрийман-Митфорд
Превод от английски – Огняна Иванова
Издателство „Изток-Запад“, 2017 г.
Япония за мен е онази паралелна Вселена, която ме
привлича със своята подреденост, чистота и минимализъм. Не винаги разбирам
всичко и за да изчистя всяка неяснота, чета. Легендите и историите от отминали
години крият ключ към това проясняване. Понякога изглежда наивистични, но в
никакъв случай не и повърхностни.
18.
Гардеробът
Олга Токарчук
Превод от полски – Крум Крумов
Издателство “ICU” , 2022 г.
Сборникът разкази на носителката на Нобелова
награда Олга Токарчук е издаден на полски още през 1997 г. Това издание на
български е същинско бижу – твърди корици, илюстрации от Таня Минчева, които
добавят още един пласт към новата реалност, която Токарчук разкрива в трите
разказа - „Гардеробът“, „Стаите“ и „Deus
Ex“. А какво са новите реалности, ако не опит за спасение на съвременния човек
от свят, в който има все по-малко място за него. Сборникът предоставя чудесна
възможност за „почивка“ от някое по-трудно четиво, но не защото историите в
него са опростени, а защото предлагат една различна перспектива на всичко около
и в нас.
19.
Нова земя
Екхарт Толе
Превод – Капка Герганова
Издателство „Кибеа“, 2009 г.
Поддадох на няколко приятни думи за книгата. Още в
частта „Целта на тази книга“ застанах нащрек, заради това изречение: „Ще
пробуди единствено онези, които са готови за пробуждане. Не всеки е готов...“
Такива обобщения са меко казано обидни, но заради първите думи, даващи частично
отговор на въпроса на „Мъжа от
Константинопол“ – „Какво е красотата?“ – реших да дам шанс на
книгата с леко иронично повдигане на вежди.
20.
Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала
Ерик Еманюел Шмит
Превод от френски - Зорницца Китинска
Издателство „Леге Артис“, 2014 г.
Нетипична, странна връзка между една пишдама –
чистачка на мъжка тоалетна – в луксозен хотел и гениален полиглот-търговец.
Двамата, в синхрон, създават своите истории, в които намират все по-близки
пресечни линии. Невидимата нишка на уроците на Конфуций ще накара и двамата да
преживеят своето пречистване, своето почти прераждане. Философски и съвсем
реалистичен в своята фикция разказ за
семейните ценности и житейските уроци. Струва ми се, е хубаво да бъде прочетена
от повече хора.
21.
Чудни пътешествия из непознати земи
Соня Нимр
Превод – Маргарита Ясенова
Издателство „Прозорец“, 2025 г.
Различни, както подсказват и имената им – Шамс и
Камар, които означават Слънце и Луна - две
близначки от Палестина поемат всяка по своя житейски път в точно толкова
различни посоки след трудно, но съвсем необичайно детство. Камар наследява от
баща си книгата „Чудни пътешествия из непознати земи“, която отключва духа на
приключенеца и тя се озовава в такива ситуации, които биха пречупили дори силни
мъже, включително когато създава свое семейство, намерила съпруг, споделящ
нейните копнежи по неизвестното. Тя дори успява да напише своята история,
попаднала в ръцете на жена учен от Палестина. Само подскочилото при прочита на
името сърце на читателката намеква за евентуална развръзка на незавършената
история, без да дава категорични връзки. Моят приключенски дух също се
вълнуваше, докато следваше тази смела жена, била робиня, предрешен като мъж
пират и какво ли още не, за която спокойните, безоблачни дни дори нямат нужда
от описание. Остава благодарността, към която се присъединява и моята.
22.
Маратон призори
Петър Искренов
Библиотека „Лъч“ №93, 1990 г.
Нелоша кримка, подходяща за почивка след не
особено натоварен ден. Завръщането във времето малко преди мутренските години,
когато хората още си говорят на „другарю / другарко“ и най-престижните дрехи са
от „Кореком“, последвани от китайски стоки, закупени в ЦУМ, някак не ми беше по
вкуса, но все пак, не съжалявам. Фактът, че дочетох книгата е достатъчно
показателен, че никак не е лоша. Друго си мислех – колко бързо се променя
езикът ни и то не само заради компютърните технологии. Сигурна съм, че П.
Искренов е използвал достатъчно добър книжовен език, тъй като в противен случай
романът му не би бил издаден. Въпреки това, понастоящем звучи леко архаично –
на хората от моето поколение. Представям си недоумението у по-младите читатели,
ако въобще решат да прочетат нещо от онези години.
23.
Най-доброто от Единадесетия национален литературен конкурс за разказ
„Аттанас Липчев“ – 2025 г.
Сборник на Сдружението на писателите – Варна
Издателство „МС“, 2025 г.
Ето ни и нас – осем човека, от общо 157, наградени
и отличени на този конкурс. Всеки от нас е писал по свой, неподражаем, начин по
(или малко извън) темата „Животът си беше добре подреден, когато...“ (цитат от
романа на Ат. Липчев „Тежки пари“). Какво и как точно се е получило, най-добре
е обяснено в приветствената реч на Катя Вангелова – заместник-председател на
Сдружението на писателите – Варна и организатор и координатор на тазгодишния
конкурс. Както казва тя, „... важно е да опознаваме себе си и обществото около
нас.“ Поздравления за всички наградени! Всеки един от разказите (простете
липсата на скромност, но и моят, носител на наградата на Радио „Варна“) е
хубаво да бъде прочетен и осмислен.
24.
Странноприемница „Ямайка‘
Дафни Морие
Превод, Стоянка Сербезова
Издателство „Лабиринт“, 2018 г.
Това е действително съществуваща и до днес
странноприемница в Корноул. До тук с фактите. Готическият роман ни отвежда в
началото на 19-ти век, когато жените, особено осиротели млади госпожици, не са
се славели със смелост и с голям избор по отношение на личния си живот.
Привидно, главната героиня Мери, също. Неочаквани обрати, обаче, я правят все
по-силна, когато трябва да се справи със слабия характер на сестрата на майка
ѝ, подчинена изцяло на самото зло в лицето на съпруга ѝ. Мери дори не
предполага, че именно любовта е това чувство, благодарение на което ще изгради
толкова силен характер. Или поне това е целта на авторката. Не обичам да давам
оценки, но ми се струва, че е работено повече върху атмосферата, отколкото
върху самите герои.
25.
Театър от пясък
Мая Кисьова
Издателство „Изток – запад“, 2020 г.
Своеобразен речник на театралните термини под
формата на хайбуни. Много харесвам и жанра, и авторката, която имам
удоволствието да познавам лично. Ето защо бях двойно по-критична, докато четях
– за да не оставя и следа от пристрастие да замъгли усещането ми. Струва ми се,
че всеки пишещ човек, изкушен от японските литературни форми, трябва (колкото и
да се опитвам да не използвам тази дума) да чете и препрочита хайбуните на Мая.
Те са учебник по творческо писане в този жанр.
26.
Три пиеси
Мая Кисьова
Издателство „Проф. Петко Венедиков“, 2025 г.
Отново Мая, да. Този път, развихрила се с три
пиеси (най-новите от общо 17) – „Играещи светулки“, „Климатици и парцалки“ и
„Рафаела и куклите“. Дори жанрово, тези пиеси са съвсем различни една от друга
– драма, комедия и куклена пиеса за деца – но само на пръв прочит. Когато
читателят си позволи да навлезе по-дълбоко, в недоизказаното, Мая ще го поведе
в своя чуден свят, който обгрижва и пази с много обич, загриженост и уважение
към думите.
Разкази и поеми
„Супермаркет в Калифорния“ и „Вой“ на Алън Гинзбърг (в
оригинал)
Да, и до днес този автор от бийт поколението е
обичан и мразен, търсен и отхвърлян. Ако някой търси само „възхвала на
дрогата“, ще намери само това. Ако пък може да прочете няколко пъти (поне) тези
творби, ще открие толкова много чувства и емоции, които представителят на всяко
едно поколение продължава да изпитва, без значение, че И.И. понастоящем може да
даде всичко това „наготово“. Така е и не съвсем, защото за вечните търсения на
Гизбърг е нужна човешка ... дори слабост.
Стихотворения от Пол Верлен и Артюр Рембо в превод на Кирил Кадийски. Страстна
двугодишна връзка, завършила с простреляната ръка на Рембо и година и половина
затвор за Верлен. Титани на мисълта. Основоположници на символизма. Къде точно
са сложили границата между реалност и бълнувания? Как да повярвам, че човекът,
написал „И бялата ръка целунах нежно аз“ (Пол) може да захвърли бебето си в
стената, да изостави бебето и съпругата си, а след това да простреля любимия
си? Как да повярвам, че човекът, написал „Моето бохемство“ (Артюр) ще се откаже
не само от стиховете си, а от поезията въобще? Това са гениите – неразбрани или
погрешно приети. Думите им, обаче, апазват завинаги тази реалност, до която
само такива като тях имат достъп.
Филми и сериали
Жертвоприношение (Sacrifice, Berlin Nobody), 2024 г., реж. Джордан Скот. Нелош психологически
трилър, който може да се изгледа в края на натоварена седмица. Любителите на
филми за отишли твърде далеч култове и секти, вплели неминуемо в себе си сложни
отношения между родител и дете, ще останат доволни.
Джаред от Събуей: Да заловиш чудовището, 2023 г., документална поредица в три
епизода за разследването на един човек, който е „модел за подражание“ на много
хора, особено сред по-младите. По-младите – 10-12-годишни дори! Да,
отслабналият невероятно много Джаред Фогъл, измислил си диета със сандвичи
„Събуей“, се оказва много повече от чудовище, той е педофил, който намира не
само съдружник, но и съмишленик за реализирането на ужасяващите си фантазии. Не
вярвам човек със здрав разум да намери оправдание за безнаказаното съществуване
на такива индивиди.
Спешни случаи в Питсбърг (оригинално заглавие – The Pitt/Ямата), 2025 г., чийто създател е Р. Скот
Джемъл. Едва ли любителите на „Спешно отделение“ са забравили чаровния Ноа
Уайли, изиграл д-р Джон Картър. Ето, че при нас е нов „лекарски“ сериал, в
който изиграният от Уайли, тук е и съпродуцент, главен герой, д-р Майкъл
"Роби" Робинавич, нарича спешното отделение „ямата“ (на англ., добра
игра на думи) и се справя с поредните, но вече съвсем съвременни, както с
пациентите, така и с бюрокрацията, в сравнение с тези на старото „Спешно
отделение“, проблеми по съвсем, точно толкова съвременни, начини. Всяка серия е
посветена на един час в „ямата“.
Проклятието (оригинално заглавие – The Curse, a.k.a. Eight
for Silver), 2022 г., реж. Шон Елис.
Филм на ужасите от старо поколение: сребърен куршум с неясен произход,
последици от Първата световна война, холера (та макар и само спомената като
пречка да се стигне до града), проклятие върху всички незаконни собственици,
превзели чужда земя и ... върколак. Дали не е скучен и предвидим? Точно в
отговора на този въпрос, който няма да дам наготово, е майсторството на Елис.
Носферату, 2024 г., реж. Джош Робъртсън. Много сполучлив
римейк на един от шедьоврите на нямото кино от 1922 г., “Носферату – симфония на ужаса “, по романа „Дракула
“от Брам Стокър.
Лекарят, 2025 г. (оригинално заглавие “Doc”), разработен от Барби Клигман. Сериалът е
базиран на италианския “Nelle tue mani”. Да, още един лекарски сериал, но този е съсредоточен върху съдбата на
гениална лекарка, изградила кариерата си като защита от трагедии в семейството.
Една вечер тя катастрофира и се събужда с ретроградна амнезия, която е „изяла“
осем години от живота ѝ. В сериала се преплита въпросът – това трагедия ли е
или шанс? Няма нищо страшно, ако се пропусне, но е по-добър за запълване на времето
от реалити програми с далеч по-слаб сценарий.
Историята на прислужницата (The Handmaid’s Tale) – дистопия, проточила се в пет сезона от
2017 до 2025 г., създадена от Брус Милър по едноименния роман на Маргарет Атууд,
където тя е и консултант. Попаднах на сериала, започвайки проучвания за
инселите (involuntary celibates). Този сериал ни отвежда в свят на същевременно тоталитарно и теономично
(теос – бог, номос – закон) общество, в което поради полово предавани болести и
замърсена околна среда, фертилността е сведена до минимум. В това общество
лидерите използват жените за свои съпруги с ограничени права, за Марти –
слугини в домакинството, като прислужници за разплод, за лели, които да
„възпитават“ прислужниците, или ги хвърлят в колониите да събират токсични
отпадъци – гаранция за бърза и мъчителна смърт. Мъжете са началници, охрана и
шовьори и/или „очи“ на първите две групи, всявайки недоверие и хаос помежду им.
Отказалите да се подчинят мъже също стават жертва на тези, преместили столицата
на САЩ в Анкъридж и свели броя на звездите върху знамето до две. Съпругите на
лидерите трябва да присъстват на „церемонията“ – насилственото оплождане – с
прислужница. Разбира се, тук е моментът, в който силният характер и здравият
разум трябва да надмогнат собственото си его и безумните закони. Стига да не
полудеят преди това. Спасение може и да има – извън територията на това място,
но не и със забравянето ѝ. „Трябва да има „ние“, защото има и „те“. Едва
ли ршението на вече настигнали ни
проблеми е в книгите или филмите, но все пак си струва, ако не да намерим
отговорите, то поне да си зададем нужните въпроси. „Когато ни обличат в
униформи, създават армия.“
Severance, 2022 г. – 2025 г. Създател – Дан Ериксон. В два
добре пипнати сезона, героите в сериала доброволно се подлагат на хирургическа
процедура, разделяща личния от професионалния им живот. Достъпът до едните или
другите се налага пространствено. Звучи като сбъдната мечта на не един или
двама корпоративни служители. Обаче, нека не забравяме, че: „Обикновено
хората могат да създадат това, което си представят...“ по-съвременното
звучене на „Адът е от нас и в самите нас“. Как ще интерпретираме
случващото се в сериала зависи все така от ... смите нас. Никак не съм съгласна
с финала на филма и може би точно това е била целта. С изненада разбирам, че се
работи по трети сезон, който може би ще видим следващата година.
Ангел на смъртта, 2020 – 2025 г. Полски сериал по романа „ Szadź“
(Скреж). В четири сезона се проследява връзката между полицейски служител и
сериен убиец. Типично криминале от нов тип - без мистерията и загадъчните
обрати, но сериозно съсредоточен върху психиката на хората, оформена още в
детството. Добрата страна на сериала е, че нито героите, нито случаите са
графични. Не до там добрата – може да се гледа и между другото.
Таро, 2024 г. Режисьорски дебют на Спенсър Коен и Анна
Халбърг. Вечният въпрос – имаме ли свободната воля да променим съдбата.
Класически филм на ужасите, предвидим на моменти, но нелош като цяло.
Изключително подходящ за продължителните дъждове на студения още в началото си
октомври.
Заклинанието 4: Последно причастие, 2025 г., режисьор Майкъл Чавес.
Противоречивата двойка Уорън, които са се сблъсквали с не един или два случая с
паранормално участие, все още продължава да вдъхновява писатели, сценаристи и
режисьори. Въпреки че съм скептично настроена, а куклата Анабел съвсем не ми е
любимка, бях изкушена да надникна отново в жанра, който никога няма да ми
омръзне. Не останах нито очарована, но по-важното – нито разочарована.
Колибата (The Shack), 2017 г. режисьор Стюърт Хазелдийн. По преведениия на 40
езика роман на Уилям Пол Йънг. Въпросите за вярата, за това на какво се крепи
тя, къде да търсим Бог и дали той се крие от нас или ние от него? Вечните
въпроси за „справедливост“, прошка и ... любов. Онази, чистата, която дава и
поддържа живота. Признавам си, че на места беше твърде прозрачен, но филмът си
заслужава да бъде изгледан. Ако не за друго, то за да се замислим върху въпроси
отвъд пряко зададените през тези два часа и десетина минути.
Оръжия (Weapons), 2025 г., режисьор и сценарист Зак Крийгър.
Мистерия и хорър в едно – ето това е, което харесвам. Не мога да кажа, че съм
очарована и че видях нещо неизмисляно до сега. Напротив, още в началото
предвидих първопричината, но определено беше приятно да видя и тази гледна
точка за изчезнали деца.
Бугония (Bugonia), 2025 г., режисьор Йоргос Ламентис. Римейк е на
„Спасете зелената планета“, но името на режисьора е гаранция за качество. Видях
опити да се класифицира жанрово този филм, но струва ми се, стил „Ламентис“ е
всичко, което може да се каже. Подобно на Скорсезе, той гарантира и за
актьорския състав – Ема Стоун, Джеси Племънс, Ейдан Делбис, Ставрос Халкиас,
Алиша Силвърстоун. Kолкото до
думата „бугония“, това е древногръцко вярване, според което пчелите са
създадени спонтанно от трупа на принесен в жертва бик или крава. Среща се и в
книга 4 на „Георгики“ от Вергилий.
Няма коментари:
Публикуване на коментар