четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Самотният


Той тичаше. Така, както вятърът се втурва и разголва дърветата – сухи вейки, осакатени от времето.
Той бягаше. Бягаше от реалността, която сваляше маските, обезобразили лицето му.
Той, всъщност, си имаше име. Не, не име, а – имена. По едно за всеки случай. То вървеше с маска, костюм и усмивка.
Днес той беше „Самотният бегач на дълги разстояния” и нищо не можеше да го накара да бъде „Спасителят в ръжта” – маска за друг случай, друго време. Просто – друго име.
Самотният – на галено, - беше холерик, който подскачаше като пинг-понг, ударен в масата за тенис. Накъдето го изпратеха, натам и подскачаше. Когато загубеше инерция, той си я даваше сам и продължаваше да подскача. Нищо, че отстрани изглеждаше като бягане.
Самотният беше самотен точно заради това – никой не беше опитал да го разбере какво прави и най-вече – защо. Всички го приемаха като надежден конформист, на когото можеха да дадат посока и да извикат с престорена загриженост: „Заеко, бягай!”
А той просто подскачаше. За да няма неудобни въпроси, беше облякъл костюма на бегача с надпис „Самотният” на гърдите, а на гърба му ясно личеше номера – 666. Само че никой не се обърна след него, за да го види. Те знаеха, че ще бяга. Не знаеха обаче, че Самотният ще се завърне при тях. С ново име. С нова маска. С нов костюм. С нова усмивка.

---------------------------------------------------------------------------------
С поклон пред:
Алън Силитоу,
Джеръм Селинджър
и
Джон Ъпдайк