Гара Костенец - село Костенец - Костенски водопад (и обратно)

 Когато моя клиентка и приятелка ме попита дали съм ходила до Костенски водопад, тази идея започна да си проправя път в разпилените ми планове за различни пътувания. Днес, 18.12. си дадох сметка, че вече нямам търпение след двуседмично прекъсване, отново да се отправя на път. И така, в 8:25 бях във влака за Костенец. Няма да придирям за малкото закъснение, което така или иначе не беше фатално. 

За съжаление, нямах възможност да разгледам града, защото ми предстоеше ходене до едноименното село. От самата гара до водопада над селото километрите са малко повече от 8, но гледките наистина си заслужават. 

Срамежливо скрилата се зад облаци Рила, например. Или езерото за спортен риболов - нямаше как да не си спомня за пореден път с благодарност за хирурга, спасил живота ми два пъти в рамките на четири месеца и половина, тъй като това е неговото хоби. Вярвам, че е бил и тук. Малко след езерото, от другата страна на пътя е параклисът "Свети Мина", построен през 2015 г. в памет на жертвите на катастрофи в този, както предупреждават и знаците, опасен участък. 

След около 45 минути (разбира се, че спирах, за да снимам), бях в началото на село Костенец. Предполага се, че територията, на която се намира, е била заселена около два века. пр.н.е. от тракийското племе беси. По-късно селото получава името си, според преданията, заради осеяните с кости на загинали в битките по тези места. Предстоеше ми още ходене, така че не се застоях много.

Въпреки че селото и до днес е едно от големите в България и жителите полагат огромни усилия да го поддържат, няма как да не се забележи, че голяма част от къщите му пустеят. Не е моя работа да съдя чия е вината за това, но някак ми се иска да не беше така.

Не мога да отрека обаче, че има достатъчно табели и почти не включих моя "Стронцо" (GPS-а, за незапознатите). 

Забавни и величествени гледки ме приближаваха все по-близо до самия водопад.

Вдясно от пътя е беседката "Жалба по младост", построена през 2016 г. Над нея е пътят за параклис, който за съжаление, нямах време да видя, но си отбелязвам за ново пътуване до там.

Стигнете ли до чешмата с планинската коза, да знаете - "време не остана", както се казва. От четирите чучура на чешмата текат води от три минерални извора с различна температура. От там, завийте вляво покрай чешмата и скоро ще се озовете пред величествената гледка на

Костенски водопад с височина 12 метра, който е образуван от река Чавча, горен приток на река Марица. Водопадът, както знаете, е вдъхновил Иван Вазов за "Над водопада" и "Водопадът плаче". За мен остават наситените впечатления, за които не намерих нужните думи и сигурна съм, че ако отидете до там, ще се убедите, че и снимките ми не са уловили голяма част от това величие. 

Направих справка с разписанието на влака за София и прецених, че е много по-добре да се върна пеша, отколкото да се оглеждам за автобус, такси или кола. Имах достатъчно сили, а леко прикапалият дъжд спря точно толкова бързо, колкото и започна. Още повече, че не бях видяла колко интересно са оформили пространството около отстояща този път вдясно от мен бензионостанция.  

Добре се посмяхме с началник гарата, когато попитах дали влакът в 15:20 се движи със закъснение, а се оказа, че съм гледала разписанието в обратна посока. Ха така - 40 минути нищоправене?! Не и когато останем спокойни и се забавляваме с такива незначителни недоразумения. В моя случай, приятелката ми Стеф Алексиева видяла лекия "тийзър" (ха-ха), който пуснах във Фейсбук, писа ми и дойде да се видим и да ми прави компания до пристигането на влака. Благодаря, Стеф! 

Благодарна съм и за тази възможност в средата на декември да продължа моите скитания.