Година - 1982
Преводач - Юлия Бучкова
Абаносовата кула – реалност или фикция? Новели (на пръв прочит, разлиствайки страниците).
1. Самата „Абаносова кула”
Какво всъщност е абаносовата кула? Заглавието на сборника новели от Джон Фаулз, според личните му бележки, замислен първоначално с името „Вариации” (предполага се, заради разнообразието на езика и стила, използван в тях). Заглавие и на първата новела от сборника, изградена в стила на постмодернистичното повествование и на английската логическа проза. Като значение - тя е заела мястото на онази от слонова кост, използвана от Сент Бьоф – символ на убежище от глъчта и суетнята на света. Абаносовата обаче, е пристан за уморените от абстрактната живопис – кубизъм, ташизъм, експресионизъм или всичко, което Хенри Брийзли – главният герой на повествованието – не харесва. „По-добре проклетата бомба, отколкото Джаксън Болок” (представител на ташизма) казва той. Макар и затънал в илюзия, в една „сляпа нощ”, е намерил своя начин да избяга от действителността.
Героите на Фаулуз са сложни личности. Изправени пред дилеми, които са си поставили сами, те ту се разкриват напълно, в миг на вдъхновение, ту се затварят в себе си, потъвайки в някакъв вид вцепенение или летаргия. Сигурно заради този момент, в който „настоящето се усещаше остро, вчерашното и утрешното бяха станали мит.” Само така е възможно да се отключат чувства и емоции, закодирани у човека, но намерили възможност да се проявят. А това как ще бъдат разбрани, зависи от погледа на героя в конкретния момент. Когато напуска абаносовата кула, убеден че ще се върне там каквото и да става, разказвачът, все пак губи очертанията на тази красива илюзия и се отдава на реалността.
2. Едуик
Това е следващата новела, представена в сборника. Тя е улеснена за прочит от личните бележки на Фаулз, който превежда историята на Мари дьо Франс, опитвайки се да запази нейното новаторство, поставено върху стария келтски материал, а именно – сексуалната искреност и женствения усет за поведението на хората, изразени посредством диалога и действието. В оригинал тази легенда е била съставена от римуване октосилабични куплети, които са се изпълнявали на фона на лееща се мелодия или няколко мелодии, което в бретонския вариант се нарича “rote”. Едно анахронистично съчинение, основано на три системи на действителния живот, а именно:
Феодална – придава особено значение на думата между васал и господар, която ако бъде нарушена, се решава с хващане на оръжието;
Християнска – усетена само в края, когато тримата персонажи, отдадени на служба на Бог, могат да умрат спокойно и в мир. Това е защото Мари се интересува повече от сърцето, отколкото от безсмъртието на душата;
Amour courtois (аристократична любов) – символ на повече цивилизованост в един брутален свят, който може да наложи правилата на взаимното доверие.
3. „Горкият Коко”
И ето, че след връщането към миналото, отново имаме реалистичната проза на Фаулз. Замисляли ли сте се кои са преживяванията, нужни на всеки, за да заяви, че наистина е живял? Дали сред тях е и срещата с крадец, който обира дома, в който нощувате? Когато писателят- лирически герой на новелата, - отива във вилата на своите добри приятели, носеща наситеното с вибрации на спокойствие име „Зеленика”, той търси усамотение, независимо от това, че предпочита природата в изкуството пред тази в реалността, едва ли е очаквал преживяването, което му предстои. Целта му е да завърши дългогодишния си труд, когато чува непривични шумове от долния етаж. Скоро след това, трябва да проведе разговор с гротескно изглеждащия млад обирджия – дамски чорап на лицето и червена, подобна на папска плетена червена шапка на главата. Разговор, който съвсем не прилича на тези от филмите. Може би, защото още в началото на разказа, писателят заявява, че ако книгите са го научили на нещо, то е единствено да желае правдата. Двадесетинагодишният крадец излага подробно своята ценностна система. Фаулз нито за миг не изразява отношението си към нея и присъствието му на наблюдател под напрежение, само подпомага пълното разкриване на образа на този самотен търсач на усещания, когото определя като „новоизпечен Рафълз” (галантен престъпник от романа на Хорнунг). Писателят използва слабостта му – самовлюбеност в гласа – за да изгради впечатление за произхода, образованието и настоящото положение на мъчителя си. Нещо повече – да направи извод за настоящото си положение на повечето млади хора – „псевдопреобразователите на света”. Тези хора, които не само се възползват от материалните облаги на „старците”, но ги лишават от свобода на действията, за да могат пред очите им да унищожат „труда на живота им”. Това насилие води до неговото израждане под формата на желание за отмъщение. Въпреки отричането от страна на Фаулз, че той и мъчителят му са старото и новото поколение, размисълът за агресивно вдигнатия палец на младия чове4к означава едно – „започва жесток мач”. Последвалите размисли върху лингвистичната и поведенческа специфика на младия човек вса вид доказателство за същото . старото поколение не иска да предаде нататък магията на думите. Отказът на писателя да напише „нещо за това как стоят нещата” е наказан с изгарянето на неговия труд. Всъщност, оказва се, че Коко /Сосо) – японска дума, означаваща коректно синовно отношение – въстава срещу онези, които ценят езика и се борят за оцеляването му. Дали, обаче, чуват това, което им се говори? Разгадаването на неразбираемия, написан на изчезналия старокорнуелски език, епиграф еедва в края на разказа е авторовоата присъда към бащи и синове::
„Езикът дълг ли е, къса е ръката; но без език я няма и земята.”
4. „Загадката”
Поредната реалистична, но по фаулзовски проза.
Изчезването на хора винаги е било едва ли не нещо естествено, но не и в случая с хосподин Дон Маркъс Фийлдинг – материално осигурен и социално значим, но не до толкова, че да бъде отвлечен за откуп. Суетенето около изграждането на хипоитези около мистериозното му изчезване разкрива обреаза на един почтен, достоен за пример човек, който до момента на изчезването си е водил изключително порядъчен начин на живот. Паралелно вмъкнатият образ на сержант Майкъл Дженингз е един добър фон, върху който се развива психологическият портррет на изчезналия политик. Преплитането на два образа и неочаквано вмъкнатите нишки на други действащи лица насиюа личната и я изважда от контекста на изолиран, единичен случай. Общ проблем – да се избяга от действителността. Да се свалят досадните маски. Да бъдем себе си. В противен случай, човекът „само се заблуждаваше, ставаше ленив, започваше да възприема стойности от рода на неделните цветни притурки, преценките на висшестоящите си, професията си, забравяше, че има хора със свежа мисъл и независимост, които виждат всичко това и не се страхуват.”
„Събуждането през погледа на Изобел Доджсън, наричана предимно „тя” е образът на човека на идеите, идеално дпълващ този на сержанта – човек н фактите. Съвсем ествеествено, те биват изхвърлени от модела на мислене, тип „Джон Маркъс” и да се слеят в едно, за да оцелеят, за да ги има.
5. „Облакът”
Тоук вече срещаме асоциативното мислене на постмодернистите.
Осем действащи лица – петима възрастни и три деца. Цветовете им. Дисонансът между тях. И това е всичко, за да имаме история и то не каква да е, а четивна, интригуваща., заплетена? Да бе (*съвсем не литературен възглас)! Е, сигнах до последната новела на „Вариациите” на Фаулз и както винаги, когато нещо е прекалено хубаво, се опитвах да отдалеча края му максимално. От друга страна, това беше почти невъзможно, тъй като интригата се заплиташе все повече и нямах търпение да стигна до нейната развръзка. Въпреки предупреждението, че не всичко е „онова, което можеше да се очаква”, и съвета, че „Стига човек да присъстваше там естествено”, всеки път, когато се поддавах на илюзията за идилия и спокойствие, съзнанието ми – отпуснато и летаргично – биваше стряскано от своята подформа, сигнализираща, че състоянието ми съвсем не бе естествено. Асоциациите, които Фаул ту натрапва, ту загатва, едва забележимо, не позволяват дълготрайно самовглъбяване. И всичко това, за да останат реката, поляната, скалата и облакът?
Няма коментари:
Публикуване на коментар