неделя, 21 април 2013 г.

24-часов четатон

можете да прочетете
и тук

20.04.2013 г., 11 ч. – 21.04.2013 г., 11 ч.

Включих се в този „четатон” не защото имах нужда да ми бъде напомнено да чета – правя го от дете, а от пети клас си водя така наречените тогава „Читателски дневници”. Хубаво е, че успях да продължа поддържането им в електронен вид на страниците на този блог. Включих се в четатона, заради страстта си към четенето и защото ми се струва, че съм далеч по-полезна и за себе си, и за околните с това четене, отколкото да тичам след импровизираната „кола” на клошар, който дори не се е погрижил да стегне „съкровищата” си за предаване в пункта за отпадъци и щедро ги разпилява по улицата, съвсем наскоро почистена от живеещите там. Спазването на хигиена – и физическа, и духовна, - е въпрос на възпитание и не ежедневното, а ежеминутното ѝ прилагане.
И така, изборът ми за тези 24 часа:

1. „Научното познаие
Философски лекции от Дейвид Хюм, Джон Стюарт Мил, Анри Поанкрие, Рудолф Карнап, Карл Попър, Уилард Ван, Орман Куайн, Томас Куп, Имре Лакатош, Пол Фейерабенд в превод на В. Лаптев, К. Янакиев, К. Данчева, Б. Семкова и Д. Гичева, със съставител и автор на предговора Пламен Макариев. Издателство – „Народна просвета”, 1994 г.
Лекциите са по въпроса са опитното обосноваване на прехода между познанието на краен брой факти и общото положение, което се отнася до всички факти от същия вид.
Защо философия? Ами точно заради това „развиване на мисълта”, за което говори Дейвид Хюм в първата лекция. А и между нас казано, защото ми омръзна от снизходителни усмивки, когато някой специалист направи демонстрация на опитността си в дадена наука. Усмивки, от хора, които иначне „канят” и „изпращат” ангели и демони от домовете си. Отношението между причината и силата, особено когато най-малко се очаква.
Предизвикателството е в това, че всички идеи подлежат на деление, с което можем да си представим различни от нашите идеи. Накратко, развиването на мисълта и съединение между причина и действие. Отношението обект-сила в него и ново пораждане на възприятие. За съжаление, както знаем не само от философията, човек възприема всичко на ниво собствено познание плюс единица. Границата между разума и въображението е много тънка. Дали обаче да се ограничи с възприяте и представа или да се отдаде на суеверия? Въпрос на възможности. Както казва Дж. С. Мил, „само по-развитият ум си задава въпроса какви факти са необходими, за да се създадат условия да се стигне до вярното заключение и тогава започва да ги търси”. Възможните факти или методи са: на съгласуването, на различието, на сходствата, на остатъците, на съпътстващите изменения. Всичко зависи от това до колко са „удобни” и до колко ще се доверим на науката, а тя, според Мах (виенски философ) „помага за пестене на мисълта, тъй каткто машината помага за пестенето на усилия”, което от своя страна води до естетическо удовлетворение.
В типичния за филосфите стил, авторите оборват една теория с друга, обединени от темата за и против универсалността на знанията с цел предотвратяване и/или предизвикване на конкретни действия, а от там – и събития. И то с научни принципи. Други остават на ниво „врачуване”. Иначе, „Също като хората на изкуството, учените, способни на творчество тряба да могат, когато се наложи, да живеят в един разбъркан свят...” (Томас Куп). И все пак, нека не забравяме, че „да се отхвърли една парадигма, без същевременно да се замести с друга, значи да се отхвърли самата наука. Това действие се отразява не на парадигмата, а на човека. Неизбежно е неговите колеги да глеат на него като на „майстор, кото се сърди на инструментите си.” (пак там)

2. „Сърцето на Байрон” от Андре Мороа
Преводач: Юлий Генов, а на стиховете – Крум Сивриев
Много рядко антикварно издание от 1945 г., от „Книго-Лотос”
За всеки, докоснал се до творчеството на Байрон, подробностите около личния му живот не са тайна. Не един писател е описвал този живот в какви ли не форми. Особено впечатление ми беше направила интерпретацията на Том Холанд, която се подразбира от самото заглавие „Вампирът”, за щастие,  далеч от насилствени, но безплодни напъни от типа на „Здрач” и други. Тогава, можете с основание да ме попитате, с какво биографията, написана от Мороа е толкова специална. Преди всичко, с психологическия усет към детайла.
Историята започва още от прародителите на Байрон – онези наследници на готическия манастир в Нюстид, минава през сдобиването на фамилията с благородническа титла от „двойна грешка” и се стига до проклятието над рода Байрон, заради извършено от петия лорд Байрон убийство. Постепенно историята стига до дядото на поета Байрон, известен с прякора Джек Буреносеца и баща му, който заради буйния си нрав, докато е бил войник, получил прозвището „Лудия Джак”. Майка му, Катерин Гордън, също произхожда от семейство, над което тегне проклятие. Проклятия, които ще се окажат в последствие жизненоважни както за характера, така и за творчеството на писателя. Спомнете си стихотворението му „Вампир”, например.
С това наследство – красотата на бащата и дарбата за писане от майката (разпилени мисли в епистоларен, но жив и подвижен стил),  Джордж Гордън Байрон преодолява собствения си недъг (накуцва с единия крак) и като „всяко дете, израснало без баща, беше свикнало да презира всяка власт.” Образованието му, започнало с истории за духове, улавянето на ритъма в псалмите ( 1 и 23 са били любимите му), историята за Каин и Авел, четенето на едносрични думи в първото му училище и двамата лични учители, а по-натам и късметът, проработил в негова полза, след като се оказва единствен наследник на Буреносеца, го оформя и предопределя по-нататъшния му живот.
Разбира се, че няма да преразказвам този живот. Който има желание, ще препрочете тази или която и да е биография, написана за Байрон. Единствен Мороа обаче долавя двете водещи сили в живота му, а именно – сила и страст и изгражда портрета му такъв, какъвто едва ли някой друг е успял да постигне, точно върху основата на тези сила и страст.

3. Милорад Павич „Другото тяло”
Превод – Жела Георгиева,
Издателство „Колибри”

Още на втората страница се срещаме с онази смес от ирония и чувство за хумор, така типични за Павич. Романът му „Другото тяло” ми идва на време, след като съвсем наскоро прочетох „Вратите на съня”, а три години по-рано направих обзор на „Хазарски речник”, „Уникат” и „Стъкленият охлюв”, ето тук. Да си  призная честно, още в началото изпитах възмущение от опита за сравнение, сигурно с рекламна цел, между Павич и Браун. Ако Дан Браун прави някакви опити (за мен, не казвам, че мнението ми е меродавно) да се доближи до доктрините на тамплиери и други тайни общсетва, то Милорад Павич, лишен от всякаква амбиция да звучи помпозно, разглежда вечния въпрос за любовта и съпричастността по съвсем лек начин, изхождайки отново от локалното, каквато е любовта на вдовицата към покойния ѝ съпруг, към глобалното - непразпознаването на тялото, защото никога не е бил опознат ума (или душата). Имаме нужда от думи, за да разпознаем онзи, който сме твърдели, че бихме познали където и да е, в каквото и да се е превърнал. В следващия момент, така се объркваме в лабиринта от думи, че можем да загубим себе си.
Знам, че със сигурност този роман не е за религиозни фанатици, но не ми се иска да мисля в тази посока.
Магическият реализъм води до неочаквани обрати в този роман, който макар и да не е като „Уникат”, т.е. – със сто (и един) финала, всеки читател може да го довърши така, както прецени за добре. В стила на първата прочетена за този „четатон” книга, ще завърша – така, както е развивал мисълта си. Включително и по време на четене на романа. Защото, както казва Павич:
„...читателите водят литературата към бъдещето, а не писателите.”