вторник, 9 април 2013 г.

Милорад Павич – „Вратите на съня”

можете да прочетете
и тук

Преводач – Русанка Ляпова
Издателство „Колибри”
2012 г.

Не трябва да правим от истината литература, а от литературата истина.”
Милорад Павич

Почти три години след като написах статията „Милорад Павич –гениалността на Балканите”,  в която говоря за „Хазарски речник”, „Уникат” и „Стъкленият охлюв”,  се връщам към негови разкази, този път във „Вратите на съня”.  Сънят е широко застъпен в произведенията на писателя и знам, че отново ще се проследя интерпретациите му по тази тема.
Първата част от осем разказа е обединена под общото заглавие „Желязната завеса” и редом с красивите сънища и преплитащи се поне две в разказ истории, този лайтмотив остава загатнат. Силата на разказвача Павеч е в това, че той не прави генерални заключения, а оставя мисълта на читателя да довърши това, което той е подсказал като спомен. Спомен, наподобяващ позабравен сън.
И наистина, още в първия разказ, титулен за книгата, се срещам със сънища в ... жълт блейзер на тъмни карета (принадлежал на героя преди тридесетина години) и храм, който всъщност е устата на сънуващия. Няма да изпадам в излишни размисли по въпроса, защото самите метафори са достатъчно показателни, а разказът – достатъчно кратък, за да има нужда от различни интерпретации.
Сервиз за чай Уеджуд” също е чудат сам по себе си. Имената на героите се разкриват в края на разказа, а тяхното значение е до болка /съ/преживяно от всички нас, живеещи на Балканския полуостров, подсилено от финия сарказъм и самоирония от Павич.
Пазачът на ветровете” е сложна плетеница от две легенди и няколко съвсем човешки истории. Песента – на пръстен, на птици, лечебната песен (само от гласни) на човек – носи читателя плавно по вълната на тези истории, които всъщност са разказани с една цел. Да се напомни, че загубата и намирането могат да бъдат постигнати по един и същи начин.
„Вино и хляб” ни разказва за военните спомени на един сърбин, бил се с казаците и пралелно с това, вплетените размисли на главния герой-писател. Равновесието пред хляба, виното и ... когато силите са равнопоставени. А един белег (дори и в ума) ще напомня за това, че колкото и да разчитаме знаците на съдбата или както искате да наречем онзи низ от случайности, изградили скелето на живота ни, не е лошо да бъдем на щрек. За всеки случай.
„Сенна хрема” – който не е страдал от нея, само той не може да разбере проблема. И не е нужно. Бягството от нея на морето също е някак клиширано. Какво тогава има толкова да се чете в този разкза? Да не говорим, че се получава малко противоречие – героят е спрял да обядва, а видите ли, слънцето вече залязвало. Ето, точно тук е очарованието. Нищо в литературния свят на Павич не е такова, каквото сме свикнали да виждаме в ежедневието. Ненапразно стилът му е определен като „магически реализъм” и неговото майсторство да улови детайлите дори в акустиката, гарантира, че на две страници битовизми можем да открием толкова много, все едно сме прочели десет.
„Иконата, която киха”. Хайде сега, казвам си – да плаче, да капе кръв от нея – лесни за постигане трикове. Ама как ще я накараш да кихне? Е, аз не си падам по спойлери, така че дори на себе си няма да напомня как. Особено пък през 1307 година. За малко, мисълта е отвлечена от търсенето на една единствена буква – първата, която ученолюбив монах научава и никога повече не намира. Знам за предпочитанията и уважението, с което Павич се отнася към буквите и магическата сила, която намира в тях още от „Хазарски речник” в и върху лицето на принцеса Атех. А изречението: „Когато затвори книгата, утрото вече бе превалило...” е много познато на всички „фанатични” читатели. Е, възможни са леки разминавания с реалността и наистина да ви се причуе, че някой (лесно е да нарочите първия изографисан образ за това) киха. И нещата като че ли си идват на място. Само да не беше това съобщение за „комунистическата паритя”. Или точно заради него. Някак вмъкнатата история изпъква още по-ясно в контраста.  Тема за размисъл – отсечената ръка на Поета.
Кръчмата при седемте цици” звучи еротично за мъжката част от читателите, че сигурно и за част от женската. Всъщност това са две преплетени истории – на едно семейство и на една жена. Чудесна метафора за „заболяване на кръвта”, която допълва мистиката – съвсем реална при това. Исторически факти и легенди се срещат в тези два преплетени разказа, а завършването на историята с поука: „Дори и лошата кръв вода не става”, подсилва приказния ѝ елемент, така нужен на хората да повярват в истинността ѝ.
Бакхус и леопардът” е последният разказ от първа част на книгата – „Желязната завеса”. Да заспиш през 1970 г., а да се събудиш в „овехтял костюм от 1980”, звучи меко казано оксиморонно. Магическият реализъм, за който вече споменах , ни повежда към дебрите на съня, където всичко е възможно, а реалността не губи своята цялост.
Пръвата част от разказите във „Вратите на съня” завършва с обещанието за търсене на отговор на един въпрос – въпросът кой е леопардът, след като вече е установено, че героят на разказите, умело представен като самия автор, е Бакхус.
Втората част – „Конете на „Сан Марко” е събрала други осем разказа. Кое ги обединява? Бих казала, без претенции за изчерпателност, че мотивът – къде загатнат, къде направо формулиран – е: „Пък ние сме месили мрак и сме вечеряли с очи.” Ето ги и  самите разкази по отделно.
Легло за трима” интертекстуално ме отвежда към разказите на Стокър, в които винаги има трети в на пръв поглед, романтични истории.  И тук има трима, без третият да осъзнава, че е четвърти и е излишен. И да, има романтика, съчетана дори с груб цинизъм – жените плетат „нахуйници” (цитирам) от косите си. Но има и нещо повече – математика, която очарова. Математика, която напомня, че освен единство и множество, има и двузначност. Има върху какво да се замислим в тази история, на пръв прочит доста налудничава.
Ангел с очила”. Още в началото прави впечатление появяването на героя. Напомня филм на Алмодовар. На фона на току що спрял дъжд, главното действащо лице се появява от ботуша нагоре. Това създава усещане за призрачност или обреченост, но едно е сигурно – няма да се срещнете със страндартен типаж. В описанието му присъстват такива великолепни метафори като „носът му, възседнат от очила”, „усмивка, която беше забравил да свали”. Всичко това, докато получаваме цялата нужна информация за него. Символи като четирите прозореца, които се отварят всеки през съответстващия му сезон, часовникът с букви, разположението на леглото, заслужават специално внимание, за да се разбере цялото повествование на една история, която може да бъде ваша, моя или ничи. В този  разказ видях материализирана мечтата си – „музикален салон, чиито стени бяха целите в книги чак до тавана”. Допълнителен бонус към личното изживяване и съпреживяване.
Разказ за душата и тялото” прилича на обикновена любовна и то съвременна история.  Толкова реална, че читателят забравя заглавието и очаква пикантерии. С присъствието на своеобразни хищници, дебнещи ту за единия, ту за другия партньор и онази изначална сигурност в лицето на шестдесетгодишна, но запазена жена приличат на живота въобще. Нали всяка любов заживява свой собствен живот. Всъщност историята съвсем не е романтична. И е далече от хепи-енд-а. Но това е Павич все пак!
„Дописка за списанието, публикуващо сънища” може да изглежда и излишно разточителство, но колко са писателите, които могат в рамките на две страници да изложат философки завършени размисли за живота и смъртта там някъде, където се срещат. В сънищата.
Тайната вечеря”, въпреки  библейската препратка, разкрива търсенето на Твореца и то съвсем не в религиозен смисъл. Да откриеш лица, които липсват за възстановяване на фреска звучи лесно докато пресъздаваш сватбата от Галилея, примерно, но стигне ли се до „Тайната вечеря”, много по-лесно ще откриеш Юда, отколкото Христос. Без богохулство, но и без фанатизъм Павич прави едно пътуване на човека към себе си, в което могат да бъдат разкрити далеч не приятни истини.
Конете на Сан Марко или роман за Троя” е един хубав урок по история и то не само на Троя, с препратки към доста по-близки до нас години, но със средствата на литературата. Добре познатият ни от  митологични и исторически данни разказ за двамата съвсем различни братя придобива съвсем различно звучене в този литературно-исторически анализ.
Блатото” прави впечатление още със самото си начало с повтарянето на октомври три пъти в годината, с жената, която всеки сезон говори на различен език. Една малко по-разточителна история, която обаче не бива да пропускаме. Ако ни е грижа за корените. А без тях, в същия метафоричен стил, изгниваме. Също така  ще срещнем интересни препратки към Пушкин. Е, не с размаха на тези от „Уникат”, но достатъчно интересни.
Бой с петли”. Наред с актьорите във войската, ще се срещнем и с „ловци на езици”. Съвсем не с цел облагородяване, а далеч по-прагматична. Това е разказ, който ще ви отведе към една персийска легенда, която някак естествено се отразява в настоящето. 
Третата част от разказите във „Вратите на съня” – „Руска хрътка” започва с едноименния разказ. Разказ, който ни отвежда по следите на един мистериозен живот и не по-малко мистериозна смърт. Разучавайки подробности (отново този усет към детайла), свързани със своя прародител, главният герой ни води към нереални приключения. Приписвайки необичайни способности на едно обикновено куче каквото е хрътката (от превръщането ѝ в камък и предсказването на метеорологични промени до лекуването на ревматизъм) , всъщност авторът ни  дава достатъчно храна за размисъл.
Паролата” е историята на един руснак, който идва в съня на главния герой повече от тридесет години. Само по себе си – достатъчно магическо начало, но и достатъчно реално, за да остане само в областта на фантастиката.
Атлас на ветровете”, въпреки митологичното си начало (легендата за аргонавтите и обявената карта на балканските ветрове), отново разказва една реална история, която може да бъде ваша, моя или на някого, когото познаваме. Същевременно с това, разказът надскача рамките на личночовешкото и въпреки леко натрапчивите обобщения, не е лишен от очарованието на неочаквания обрат.
Вечеря в кръчмата „При въпросителната” започва с празнуване на „деня, в който ние, живите, достигаме възрастта на умрелите”. Празник, който спокойно се родее и с хоръра, защото на него са събрани заедно живи и мъртви и само последните могат да задават въпроси. Има и интересна интерпретация на темата „сън в съня” – съвсем в стила на Павич. Смея да твърдя, че не един автор се е пробвал с тази тема, но едва ли има друг, който толкова успешно да я е издържал до край. Като допълнителен бонус, идва смесването на разказ на Павич с разказ на Влада Урошевич.
Монашески нож” ни отвежда през ада на войната до личната драма на всеки един човек по отделно. Метафората на загърнатото в по една дреха от всяко събитие тяло и ножът, пазещ се в толкова много камии, че никога не може да се стигне до острието му. Нож, на който е гравирана изначална истина.
Отровните огледала” ни напомня за онзи „усет за дълбочината на отминалото време”, без който можем да се отровим от отражението на собствения си огледален образ. Тук отново срещаме герой, който дъвче краищата на брадата си. Герой, който често се повтаря в разказите на Павич. Няма да изпадам в излишни размисли по този въпрос. Само ми се иска повече хора да го обмислят.
Партия шах с живи фигури  още веднъж ни връща към човешкото тяло като своеобразен храм на преживяното от човека – брада с навързани пъзели за напомняне, записване на сметката върху нокът. Може би тук е моментът да си призная, че на моменти цялата символика на Милорад Павич ми идва вповече, но не защото проблемът е в автора, а защото това са разкази, които е редно да бъдат четени когато съзнанието е освободено от всякакви грижи като ранно ставане, изпълняване на хиляди задачи и хабене на неврони, така нужни за що годе интелигентно живеене, а не просто съществуване.
Завет върху конски чул” от друга страна ни отвежда към Белград преди опожаряването му през 1740 г. Не очаквайте буквален учебник по история, защото именно онзи усет към детайла, убягващ на науката, е уловен от майстора на Словото Павич.
Последната, четвърта част на разказите на Павич „Обърнатата ръкавица” също започва с титулния разказ. Разказ, който може и малко да ви смути, защото някъде в средата, всичко започва да се повтаря, но в ретроспекция. Ако не сте твърде припрени като читатели и проследите това връщане към началото на историята, ще разберете, че похватът не е някакъв нелеп опит за оригиналничене. Точно заради повтарящото се послание, че вещите (а дали само те?) могат да ви открият  нещо ново, което ви е убегнало при предишното ви докосване до тях. Наука и митология си сътрудничат много успешно, за да разкрият истината, която както винаги е някъде по средата между тях.
„Инфаркт” е една доста странна история за границата между сън и реалност, разделени от тънката завеса на ... прозявката. Отново личностният проблем може да надхвърли границите на единичния, частен случай.
Душите се къпят за последен път” е история за лунно усое (мястото, което луната огрява веднъж годишно), за самотата „като нос на лице” на едно създание, което ни препраща към романа „Уникат” на Павич (съвършения андрогин) и момиюе, добрало се до тайната на съзнанието. Като в приказка, отговорът на повдигнатите въпроси идва в края, но този край не е щастлив, нито се стига до „яли, пили и се веселили”.
Синята джамия” – бляновете като универсален език на мечтателите. Въпреки посланието за толерантност между религиите, историята е и чисто личностна. За лечението на душата, но не като някаква имагинерна субстанция, а като част от всяко едно живо същество.
Принц Фердинанд чете Пушкин” е предисторията и то чисто човешката предистория на атентата в Сараево от 1914 г. Разказът е наситен както с типичните за магическия реализъм символи, така и с толкова реални изображения на действителността, че дори самият читател трудно може да направи разликата между съня и действителността.
„Двамата студенти от Ирак” е последната история от сборника „Вратите на съня”. „Архитектурата като език, а градовете като речници на този език”, обвити във възхвалата мистерията са в основата на този разказ. Наред с интересните факти ще срещнем отново и приказни елементи, и суеверия. Но какво биха били тези истории без намесата на Павеч в тях?
С удоволствие завърших разказите на Павич и ще ги осмислям още дълго време. А и ще се връщам към тях, както към другите му произведения.