понеделник, 1 април 2013 г.

"Раптус" от Светослав Нахум

можете да прочетете и 

Със Свет, както се представя в литературния свят писателят Светослав Нахум, се познаваме от преди около две години. След като си стиснахме ръцете и разменихме само няколко общи думи в много шумна компания, аз прочетох разказ от книга, която беше оставена на масата. Негова книга. Споделих впечатлението си и разговорът между нас потръгна съвсем естествено, така сякаш винаги сме се познавали. Свет ме удостои с честта да преведа два негови разказа на английски език, а тази година ме изненада с предложението да бъда редатор на английската версия на „Раптус”.
Предпочетох да не търся никаква информация за книгата он-лайн, а да се заема с работата съвсем професионално. Дори бях пропуснала името на преводача, който заслужава огромно уважение – Валентин Кръстев. След първоначалния прочит бях приятно впечатлена от  неведнъж повдиганата тема за Нов световен ред и буквално (простете нелитературния термин) откачалките, заели се с него. Образите, които Свет извайва обаче далеч надскачат нелепите кокетничия на самообявили се за писатели хора, които не са чели достатъчно, за да могат да говорят по този въпрос, а какво останало – да напишат нещо по него.
И така, във Федерация КББММ (Корпорации, Банки, Борси, Мафия, Медии) срещнах образи, които надскочиха и най-смелото ми въображение. Завършени. Защитаващи присъствието си (както в романа, така и сами по себе си). Образи, които се запомнят. Няма да отдръпвам завесата, за да не ви разваля удоволствието от прочита. Добре, съвсем малко. Тук намерих (не само) един образ, който няма как да не спомена. Образът на съвършения андрогин, който е така добре издържан само в „Уникат” на Милорад Павич, но пресъздаден от Свет той има толкова силно влияние, че „болни” като моя мозъци може и да го сънуват съвсем реално (простете и оксиморона). На места дори виждах в съзнанието си пресъздаването им във филм или театрална пиеса. Паралелно с тези властимащи и раздаващи хора, които подготвят унищожението на по-голяма част от човечеството с цел налагане на нова религия – всеки, според собствените си виждания – и главния герой, „човекът от кал” Яков, изкушаван и подвеждан не веднъж от тях, въпреки привидната си поза на наблюдател и изследовател, авторът внася стабилност с този на един писател. И то не кой да е, а самият Мастерсън. Единственият всъщност, който се обръща към Яков не с „човече Яков” или „малки човече (в английската верися, а на български – „човеко”) от кал”, а с „приятелю Яков”.
Романът завършва без никакви претенции за обобщеност на проблема или пък с формули за неговото разрешаване. Както казва в предговора си към предстоящото англоезично издание на романа (аз съм убедена, че скоро то ще бъде факт, както вече е подготвено и на руски) Свет, тази творба е посветена на всички хора по света, които са с „чисто сърце” и „свободна мисъл”. Никой не ни е лишил от правото на личен избор. Ние си го отказваме и често се колебаем, подобно на героя Яков в съня му, дали да изчезнем в непрогледния и вечен мрак или да останем в малката бяла сфера. Символи, които дават доста повод за размисли.
При срещата за финални щрихи върху работата ни, Свет ме изненада с българското издание на книгата. Издадена от издателство „Захарий Стоянов” през 2009 г., изключително добре издържана и естетически, тази книга не е широко рекламирана. Учудвам се (а уж си бях обещала, че няма да го правя) и се питам защо отново очакваме някой наш автор да напусне родината, за да му обърнем нужното внимание. Не бива.