четвъртък, 28 март 2013 г.

"Невидимите кризи" - Георги Господинов

можете да прочетете това ревю и на страницата
Най-после в ръцете ми е книгата „Невидимите кризи” от Георги Господинов. След като опознах стила му във „Физика на тъгата”, знам, че нямам нужда дори от обективните ревюта на книжните блогъри, за да бъда подготвена за едно преживяване в думи отвъд самите тях. Дори се чудя дали има смисъл да пиша за нещо толкова добро, опасявайки се да не го разваля. И все пак, както не веднъж съм заявявала, смених опитността ми с тетрадките, изписани с неуверения ми  в началото детски почерк, постепенно ставаш все по-четлив, на чиито етикети стои надписът „Читателски дневник” в електронен вариант не за да се „изфукам” какво съм чела, а за да не го забравям и да правя нужните съпоставки. Освен това, не написах и ред за „Физика на тъгата” и ми се струва, че дължа (поне на себе си) тези размисли.
„Невидимите кризи” са много подходящи за прочит след Мураками. С неговата “1Q84” някак по-лесно приех утопични години, в които може и нищо да не се е случило или това, което се е случило, да е било по-различно от запомненото.  Както и паралелните светове, всъщност.
Такъв е случаят с годината 1968, с която Господинов започва своите есета, писани, както разбирам, по цял свят и по различни поводи. Тази година, която при прочита на един официоз тип „Работническо дело” изглежда едва ли не празна, за други – почти илюзорна, добива плътност през чисто човешките разкази, допълнени и от приятели на автора като спомени.
В първата част на есетата читателят минава рамо до рамо с малкия Георги Господинов, който намира отовори на екзистенциални въпроси в съзерцаването на един залез, в спомена на едно кръщене-инкогнито, в самотата и безвремието. Застинал миг, уловен от автора, може да се превърне в история. История, която не сме познавали, а той е осмислял през времето на израстването си (и буквално, и преносно), което трудно осъзнаваме. Не защото ни е нямало тогава. Точно защото ни е имало, а не сме го усетили по този начин.
За хора като мен, които се впечатляват от източната култура, идват и отговори на въпроси от типа на този – защо поетът Х., след като чу награденото ми с първа награда на международен конкурс хайку, ми каза: „Хайде сега, прочети нещо нормално!” Ами помислете и вие. За мен отговорът дойде наготово едва след прочита на „Свенвлив естетизъм”:

„На съзерцаването у нас никога не се е гледало с добро око.”
Да, поетът Х., направил това изказване, е бил като дядото на Георги Господинов – по цял ден е работил на нивата и ако се е спирал, за да се загледа в цъфтящата вишна, е щял, най-малкото, да бъде нахокан. А колкото до поети като него, ще отговаря с цитат от "Черешово топче" :

„Ама пак писателите са си виновни – пишат тъпо, не ги четат, не им купуват книгите, етажерките стават излишни и пазарът ги изплюва.”
Кого изплюва? Писателите или етажерките? Ненапразно Господинов (в "Портокал и локум") цитира Пол Елюар: „Земята е синя като портокал...” Това не е единствената литературна препратка и четенето на есетата гарантира и това удоволствие – да си припомним забравени или научим нещо за непознати писатели и поети. Без да четем екстатично (термин, въведен от Кенет Уайт, както разбираме във втората част от есетата). Само препратки. Но какви! Такива, че и да се обидят някои, няма да спестя този цитат, отново от "Черешово топче":

„Казвам ти, нечетенето на книги е опасно за живота. Както и сакатлъкът умствен до сакатлък телесен ще те доведе.”
А това кога сувенирите се превръщат в символи, а символите – в сувенири е основният лайтмотив на пръвата част от есетата. Дори и да не е директно заявен както в едноименното есе и в „Черешово топче”, него го има.
Паралелните светове от есетата на Георги Господинов се срещат на „ничия земя”, отключени от внезапно спиране на тока, неволно изпусната остаряла дума или най-обикновен стол, но не за да се съберат, а за да затвърдят различията помежду си. Всеки от тези светове има свои белези, които не се вписват в другия. Като свещ пред компютъра през 21-ви век. Като държава Черномория в свят с черноморски градове. Кой от тези светове ще рухне? Построеният върху руини, защото:
„Строеното върху руини ще стане руина”.
Неведнъж  в различни есета от първата част Господинов търси и намира отговори на проблеми, касаещи не само нашата държава, а света като цяло - от личната вина на всеки човек за преживяваната криза по отделно до световния проблем за интеграцията на малцинствата. Далновидността да се види даден проблем в дълбочина и да се предвидят последствията му дава повод за размисъл. Дори и да не се съгласим с всичко. По-добре би било да потърсим проблема в себе си. 
Все кризи – лични, личностни, общонародни, общочовешки. Защо са „невидими”? Защото си затваряме очите за тях или защото за разлика от немците, нямаме дума за всяко нещо? Кризисни са и думите ни. Така, някак плавно преминаваме от първата част „Отказаният свят” към втората, „Обезпечено с литература”. Защо? Кому е нужна тази литература? И отговорът на Господинов:

„Все ми се струва, че ако финансистите четат книги, кризите ни щяха да са различни.”
Забележете – „щяха да са”, а не – „нямаш да ги има. Колкото до това какъв е смисълът от литературата, най-добрият отговор, който съм получавала някога е на стр. 120. Не ми пречи да го цитирам, но ми се иска колкото е възможно повече пишещи и четящи хора да го прочетат.
И като споменавам пишещите, искам да ви уверя, че прочетох не една или две книги–курсове по творческо писане, но в есето на Господинов „От какво сме направени, от какво са направени нашите книги” научих повече отколкото от всички помагала, взети заедно. Не е задължително човек да е писател, за да го разбере. Най-обобщено, бих свела тези уроци на Господинов до пет точки (само да уточня – думите са на автора и това, че не ги слагам в кавички, не означва, че си ги приписвам, само спестявам разточителството: кавички-многоточие-кавички):

1. Занаятът на писането е непрекъснато ходене по ръба на провала. Правото на провал (в началото) е много важно право.
2. Езикът. Най-важното е да задържим ритъма и дишането за по-дълго време. Защото е нужен дяволски усет към думите, към „чудото на езика”.
3. Началото на всяко писане е колебанието. Нека пишещият развива съмнения и хипотези.
4. Историята е лепилото за разпръснатите записки, фрагменти, идеи за писане. При това – личната история. Личните истории са универсални.
5. Писателят е „вайор на ухото”. Има толкова неразказани истории,  стига писателят да е чувствителен към всичко, което боли, което наранява или което радва.
В този ред на мисли, следват есета за творци, които според автора (а за да го напиша, значи и заради мен), са лична история за всеки четящ. От Ханс Кристиян Андерсен (личната история на детството), през Иван Вазов (литературните спомени на народа ни), Пейо Яворов (личните ни травми), Георги Марков (размяната на лични истории, които могат да спасяват, но и да убиват), Йордан Радичков (личното любопитство), Константин Павлов (личния бунт срещу бездарието), Селинджър (личните любов и омерзение) та чак до разказите в инсталациите на Недко Соколов (личния страх). Пропускам автори, с които ми предстои да се запозная. И не спирам да си повтарям, че незнанието не е оправдание.
А четенето променя света, в който живеем. Защото е чудо и освен на опознаването и прескаченето от един паралелен свят в друг, ни учи и да се учудваме. За да запазим чудото. Включително и в експериментални четения.
Чудо е, че най-после намерих няколко думи, съвсем излишни на фона на това да се потопите в четивото от Георги Господинов. И съм благодарна за това чудо.




(четях "Невидимите кризи" с чаша кафе и бележник за записки)