можете да прочетете ревюто за пръвата книга, заедно с това, и на
страницата "За четенето и писането, втора част"
ВТОРА КНИГА
С нетърпение прочитам своеобразния „диалог” между заглавията
на главите, запазен и във втора част на „1Q84”. Имам свои настройки за това как ще протече действието,
които се опитвам бързо да забравя.
Още в началото на книгата съм грабната от мисълта, че млада
и красива жена се страхува повече от това да живеe “като себе си” отколкото от
смъртта. Как го тълкувам ли? По-добре е да не споделям личната си гледна точка,
защото ще се отдалеча твърде много от романа и ще започна свой, но не и с
качеството на този на Мураками. В случая с героинята, все повече си мисля, че е
рационална и самотна. Като онази, единствената възможна реалност.
Препратките
към първата книга (остров Сахалин; изчезнало момиче с безизразно лице;
изкуството на Чехов и Яначек, макар и сега с размяна на ролите на героите) са
като пеенето на цикади, на което авторът обръща специално внимание – ако не се
съседоточи върху тишината между думите, читателят може и да ги пропусне. Но те
са там и рано или късно ще изплуват в съзнанието.
Докато чета:
цикади
на небето нов
нюанс синьо
За всеки пишещ появата на мистериозна организация,
предлагаща значителна сума, за да се живее без грижи за битовизмите, а като
бонус – обещание за спечелен конкурс, звучи като мечта. Или направо – като
безсмислено бълнуване на границата между сън и будност. Може би наистина има
такива организации, но не е ли плашещо да разберете, че и най-тайните ви дейности
са нечие достояние? Звучи като във филм на Хичкок – абсолютен, гарантиран
съспенс. Ето и един цитат, който си струва да се запомни:
„ ... разпродаването
на таланта на парче с цел свързване на двата края никога не води до добри
резултати.”
Паралелно с това, съвсем умело наблюдаваме някои физически
данни на новопоявили се герои, за да се върнем към изначално поставената идея в
романа, че липсата на симетрия е признак на индивидуализъм, който не е за
пренебрегване. Индивидуализъм, в който
трябва много умело да се скрият слабостите, защото в противен случай може и да
се стигне до нежелани обрати в иначе нормалното съществуване.
Всъщност, замислям се за това къде е ключът към
разказваческите умения на Харуки Мураками. Японската култура не ни е много позната
и често не я разбираме. Както казва един приятел, боя се, че понякога и те не я
разбират. Може би, заради вродената им дисциплинираност и различно отношение
към живота и смъртта. Но да се върнем на Мураками. Той не излиза от рамките
на своята култура, но разказва нещата така, сякаш могат да се случат със същата
лекота в Европа, Америка, че дори и Африка. Да не излиза извън рамките на
даденостите си, но да ги направи общодостъпни. Заменете Аомами с Грийнпис (но
не като мир, а – като грах) или Со(н)я и ще разберете, че разликата не е
голяма.
Ето един от общоприетите закони, които не се влияят от
географското положение – не парите, а това, което дължиш на другите владее
света. Поради тази причина само духовно (че и материално) възвишените стигат до
момента, в който дават повече отколкото получават.
Историите на Тенго и Аомаме (Зелен грах) са сякаш в два
паралелни свята, но допирателните между тях стават все повече и някак си
читателят предусеща намирането на процеп, който ще направи възможни сливанията
им в един. Или това е само подвеждащо усещане? Дори и смъртта, която навестява
тези два свята не пречи на героите да искат допирателните да се пропукат и
световете им да се почувстват всмукани един в друг.
Пътуване към миналото. Това е, което прави Тенго. При това –
към баща му, страдащ от деменция. Символиката е повече от ясна. А
развръзката... Е, не това е най-важното. Който има желание, ще прочете. А
разказ в разказа не винаги е бил гаранция за още по-вълнуващи приключения.
Интересното в случая е, че Мураками вмъква разказ – „Котешкият град”, - написан
от самия него. Важното е, че го прави много деликатно. В противен случай, би стоял като кръпка от скъп
костюм върху стари джинси.
Предполагам всеки има свой отговор за произхода на
религиите. В тази книга срещам може би най-логичният – хората се страхуват от
болезнените истини и предпочитат от утешителни истории, залъгвайки се, че те
придават смисъл на живота. Веднъж подлъгани, те са лесни за манипулация.
Трябва да си призная честно, че моментът, в който Вождът –
изродът, изнасилил дестгодишни момичета, с оправданието, че сами се
„възползвали” от него – чете мисли и раздробява реалности, ми дойде в повече.
Вярно е, че противоречивостта на характерите и заложената в „Братя Карамазови”
от Достоевски (с цитат в книгата) хомогенност на добро и зло, които
непрекъснато сменят местата си, предполагат най-голямото зло да бъде нещо добро
– прозорливостта по отношение на скритите помисли е добро, но все пак, едва ли
бих могла да намразя повече герой, а още повече – реална личност, злоупотребила
с добротата (едно от малкото изключения на изключителна доброта) на детето.
Докато чета:
утринна роса
по зеленчуците
пълзят калинки
Равновесието
на любовта може да бъде запазено само с нечия смърт. А смъртта е
вечност. Звучи доста опростено. Като в онези книги за селфхелп. За щастие, има
добра сюжетна линия и изразните средства като сравнения, метафори та дори и
евфемизми, далеч надскачащи клишетата, с които сме свикнали, подсилени със съвсем
фин цинизъм изваждат книгата от опасната плоскост на захаросаните
книжлета.
Въпреки че мимоходом споменах ароматите, редно е да
подчертая колко важна част от света на героите са те. Може би ние, като зрящи,
не отдаваме голямо значение на техния език, но работя с едно незрящо дете,
което винаги отбелязва дали съм сменила парфюма или това как ухаят дрехите ми.
Замислям се за информацията, която крият те и езика им, който не познаваме. Те
са в състояние да заглушат всички звуци и да затворят очите (не само преносно)
за всичко друго, което ни пречи да ги възприемаме.
До някъде (не напълно) съм малко отегчена от универсални
формулировки като тази: „Опасността идва,
щом се отпуснеш.” Не за друго, а защото дори и да съдържат известна доза
истина са в разрез с уникалността на героите, която Мураками така умело гради.
Не мога да ги приема като умел контраст. Възможно е проблемът да е в мен – и аз
не искам да стигам до „универсални” истини.
Докато чета:
облачна нощ
на прозореца луна
от хартия
И в тази част писателят доказва заложения още в първа книга
принцип, че колкото и фантастичен да бъде даден сюжет, детайлите трябва да
бъдат абсолютно реалистични. И го постига. Не, че е съвсем нов похват в
литературата. Срещали сме го още в „Сърца за изтръгване” на Виан. При Мураками няма напъни за новаторство и
оригиналничене. Всичко въри естествено и увлекателно. С една малка забележка –
твърде често читателят получава обяснения (та дори и оправдания) за действията
на георите. Може би така спряганато консуматорско общество очаква това, но все
ми се струва, че четящият човек е мислещ човек и не бива да бъде подценяван.
Интересна тема – синдромът „Савант” – е засегната отново
като разказ в разказа, този път воден от първо лице (Тамару разказва на Зелен
грах по телефона спомени от детството си). Не за първи път този феномен е
отразен в литературата, но струва ми се, че наистина за първи път срещаме
толкова сериозен материал в толкова непретенциозна форма. И защо е толкова
важен този момент? Защото авторът надминава обикновеното съчувствие или
преклонение пред такива хора, а стига до генерален извод (не е нов, разбира
се), съсредоточен в следния абзац. Цитат:
„А човек тъкмо от това
се нуждае, за да живее – от умствени пейзажи, които му говорят нещо, дори ако
не може да го опише с думи.”
Въпреки че не съм почитател на тези универсални формули, както
вече споменах, струва ми се, че си заслужава да се замислим върху
гореспоменатото.
Още един разказ се вплита в основния. Разказът за супер
успешния роман „Въздушна какавида”, който е написан от седемнадесетгодишната
Фука Ери. Питам се (но само като първоначална хрумка), така ли се трупат
многото страници? Но не! Още в началото на резюмето, разбирам, че съм имала
необходимост да науча малко повече за споменатите или по-скоро – щрихирани
моменти от тази история, доразвиваща и основната. Някак логично се наместват
факти, убегнали в цялостната структура на творбата. Двете луни. Същинското Аз
(мадза) и неговата сянка (доота; внимание! – веднъж е доота, а малко след това
- дохта). Всичко това обяснява паралелната 1984 г., т.е. – 1Q84, в която живеят героите в своята
раздвоеност.
...
И какво мислите? Страшно се ядосвам за това, че нямам
третата част на книгата. Колкото и да не съм съгласна с някои несъвпадащи с моя
поглед подробности, в цялост е с изключително добра сюжетна линия и не е от
книгите, които ще забравя. С или без това ревю.
Няма коментари:
Публикуване на коментар