1Q84, Харуки Мураками, -2-

можете да прочетете ревюто за пръвата книга, заедно с това, и на 

страницата "За четенето и писането, втора част"

ВТОРА КНИГА

С нетърпение прочитам своеобразния „диалог” между заглавията на главите, запазен и във втора част на „1Q84”. Имам свои настройки за това как ще протече действието, които се опитвам бързо да забравя.

Още в началото на книгата съм грабната от мисълта, че млада и красива жена се страхува повече от това да живеe “като себе си” отколкото от смъртта. Как го тълкувам ли? По-добре е да не споделям личната си гледна точка, защото ще се отдалеча твърде много от романа и ще започна свой, но не и с качеството на този на Мураками. В случая с героинята, все повече си мисля, че е рационална и самотна. Като онази, единствената възможна реалност.

Препратките към първата книга (остров Сахалин; изчезнало момиче с безизразно лице; изкуството на Чехов и Яначек, макар и сега с размяна на ролите на героите) са като пеенето на цикади, на което авторът обръща специално внимание – ако не се съседоточи върху тишината между думите, читателят може и да ги пропусне. Но те са там и рано или късно ще изплуват в съзнанието.

Докато чета:

цикади

на небето нов

нюанс синьо

За всеки пишещ появата на мистериозна организация, предлагаща значителна сума, за да се живее без грижи за битовизмите, а като бонус – обещание за спечелен конкурс, звучи като мечта. Или направо – като безсмислено бълнуване на границата между сън и будност. Може би наистина има такива организации, но не е ли плашещо да разберете, че и най-тайните ви дейности са нечие достояние? Звучи като във филм на Хичкок – абсолютен, гарантиран съспенс. Ето и един цитат, който си струва да се запомни:

„ ... разпродаването на таланта на парче с цел свързване на двата края никога не води до добри резултати.”

Паралелно с това, съвсем умело наблюдаваме някои физически данни на новопоявили се герои, за да се върнем към изначално поставената идея в романа, че липсата на симетрия е признак на индивидуализъм, който не е за пренебрегване.  Индивидуализъм, в който трябва много умело да се скрият слабостите, защото в противен случай може и да се стигне до нежелани обрати в иначе нормалното съществуване.

Всъщност, замислям се за това къде е ключът към разказваческите умения на Харуки Мураками. Японската култура не ни е много позната и често не я разбираме. Както казва един приятел, боя се, че понякога и те не я разбират. Може би, заради вродената им дисциплинираност и различно отношение към живота и смъртта. Но да се върнем на Мураками. Той не излиза от рамките на своята култура, но разказва нещата така, сякаш могат да се случат със същата лекота в Европа, Америка, че дори и Африка. Да не излиза извън рамките на даденостите си, но да ги направи общодостъпни. Заменете Аомами с Грийнпис (но не като мир, а – като грах) или Со(н)я и ще разберете, че разликата не е голяма.

Ето един от общоприетите закони, които не се влияят от географското положение – не парите, а това, което дължиш на другите владее света. Поради тази причина само духовно (че и материално) възвишените стигат до момента, в който дават повече отколкото получават.

Историите на Тенго и Аомаме (Зелен грах) са сякаш в два паралелни свята, но допирателните между тях стават все повече и някак си читателят предусеща намирането на процеп, който ще направи възможни сливанията им в един. Или това е само подвеждащо усещане? Дори и смъртта, която навестява тези два свята не пречи на героите да искат допирателните да се пропукат и световете им да се почувстват всмукани един в друг.

Пътуване към миналото. Това е, което прави Тенго. При това – към баща му, страдащ от деменция. Символиката е повече от ясна. А развръзката... Е, не това е най-важното. Който има желание, ще прочете. А разказ в разказа не винаги е бил гаранция за още по-вълнуващи приключения. Интересното в случая е, че Мураками вмъква разказ – „Котешкият град”, - написан от самия него. Важното е, че го прави много деликатно. В противен случай, би стоял като кръпка от скъп костюм върху стари джинси.

Предполагам всеки има свой отговор за произхода на религиите. В тази книга срещам може би най-логичният – хората се страхуват от болезнените истини и предпочитат от утешителни истории, залъгвайки се, че те придават смисъл на живота. Веднъж подлъгани, те са лесни за манипулация.

Трябва да си призная честно, че моментът, в който Вождът – изродът, изнасилил дестгодишни момичета, с оправданието, че сами се „възползвали” от него – чете мисли и раздробява реалности, ми дойде в повече. Вярно е, че противоречивостта на характерите и заложената в „Братя Карамазови” от Достоевски (с цитат в книгата) хомогенност на добро и зло, които непрекъснато сменят местата си, предполагат най-голямото зло да бъде нещо добро – прозорливостта по отношение на скритите помисли е добро, но все пак, едва ли бих могла да намразя повече герой, а още повече – реална личност, злоупотребила с добротата (едно от малкото изключения на изключителна доброта) на детето.

Докато чета:

утринна роса

по зеленчуците

пълзят калинки

Равновесието на любовта може да бъде запазено само с нечия смърт. А смъртта е вечност. Звучи доста опростено. Като в онези книги за селфхелп. За щастие, има добра сюжетна линия и изразните средства като сравнения, метафори та дори и евфемизми, далеч надскачащи клишетата, с които сме свикнали, подсилени със съвсем фин цинизъм изваждат книгата от опасната плоскост на захаросаните книжлета. 

Въпреки че мимоходом споменах ароматите, редно е да подчертая колко важна част от света на героите са те. Може би ние, като зрящи, не отдаваме голямо значение на техния език, но работя с едно незрящо дете, което винаги отбелязва дали съм сменила парфюма или това как ухаят дрехите ми. Замислям се за информацията, която крият те и езика им, който не познаваме. Те са в състояние да заглушат всички звуци и да затворят очите (не само преносно) за всичко друго, което ни пречи да ги възприемаме.

До някъде (не напълно) съм малко отегчена от универсални формулировки като тази: „Опасността идва, щом се отпуснеш.” Не за друго, а защото дори и да съдържат известна доза истина са в разрез с уникалността на героите, която Мураками така умело гради. Не мога да ги приема като умел контраст. Възможно е проблемът да е в мен – и аз не искам да стигам до „универсални” истини.

Докато чета:

облачна нощ

на прозореца луна

от хартия

И в тази част писателят доказва заложения още в първа книга принцип, че колкото и фантастичен да бъде даден сюжет, детайлите трябва да бъдат абсолютно реалистични. И го постига. Не, че е съвсем нов похват в литературата. Срещали сме го още в „Сърца за изтръгване” на Виан.  При Мураками няма напъни за новаторство и оригиналничене. Всичко въри естествено и увлекателно. С една малка забележка – твърде често читателят получава обяснения (та дори и оправдания) за действията на георите. Може би така спряганато консуматорско общество очаква това, но все ми се струва, че четящият човек е мислещ човек и не бива да бъде подценяван.

Интересна тема – синдромът „Савант” – е засегната отново като разказ в разказа, този път воден от първо лице (Тамару разказва на Зелен грах по телефона спомени от детството си). Не за първи път този феномен е отразен в литературата, но струва ми се, че наистина за първи път срещаме толкова сериозен материал в толкова непретенциозна форма. И защо е толкова важен този момент? Защото авторът надминава обикновеното съчувствие или преклонение пред такива хора, а стига до генерален извод (не е нов, разбира се), съсредоточен в следния абзац. Цитат:

„А човек тъкмо от това се нуждае, за да живее – от умствени пейзажи, които му говорят нещо, дори ако не може да го опише с думи.”

Въпреки че не съм почитател на тези универсални формули, както вече споменах, струва ми се, че си заслужава да се замислим върху гореспоменатото.

Още един разказ се вплита в основния. Разказът за супер успешния роман „Въздушна какавида”, който е написан от седемнадесетгодишната Фука Ери. Питам се (но само като първоначална хрумка), така ли се трупат многото страници? Но не! Още в началото на резюмето, разбирам, че съм имала необходимост да науча малко повече за споменатите или по-скоро – щрихирани моменти от тази история, доразвиваща и основната. Някак логично се наместват факти, убегнали в цялостната структура на творбата. Двете луни. Същинското Аз (мадза) и неговата сянка (доота; внимание! – веднъж е доота, а малко след това - дохта). Всичко това обяснява паралелната 1984 г., т.е. – 1Q84, в която живеят героите в своята раздвоеност.

...

И какво мислите? Страшно се ядосвам за това, че нямам третата част на книгата. Колкото и да не съм съгласна с някои несъвпадащи с моя поглед подробности, в цялост е с изключително добра сюжетна линия и не е от книгите, които ще забравя. С или без това ревю.