петък, 8 март 2013 г.

"Върховният егоист" от Теодор Стърджън



Ревю с въпросителни
можете да прочетете и на страницата

Продължавам да се радвам на Теодор Стърджън. Този път с първия му том събрани разкази „Върховният егоист”. Преводът е на Любомир Николов, така че удоволствието е гарантирано. Връщам си позабравените усещания от краткия разказ – нищо, че повечето издателства предпочитат да не издават тази форма. Когато обаче става дума за майсторството на Стърджън, всякакви условности отпадат. Преди да направя кратко резюме на разказите от сборника и това, което ме е впечатлило във всеки един от тях, ми се иска да уточня, че не художественото обобщение на конкретна житейска ситуация, както е по учебник, е предизвикателството, което представлява за мен разказът като жанр.  Винаги съм се възхищавала на майсторите му, които успяват с малко и точно подбрани думи да разкажат онова, за което на някои може и да не му достигнат дни да го направят.
Съставителят на този сборник разкази – Пол Уилямс – благодари на всички, които са  му помогнали да събере разказите на Стърджън между 1937 и 1940 г. и не пропуска да уточни, че някои от тях се публикуват за първи път.
Последвалите хвалебствия за Стърджън от Рей Бредбъри, Артър Кларк и Джин Улф няма нужда да бъдат преразказвани. Самите те майстори на думите, трябва да бъдат прочетени.
Това, което ми направи впечатление в написаното от преводача Любомир Николов е следното:
„... мнозина от знаменитите американски и английски фантасти не дават пукната пара за стила. Съжалявам, но е така. Онова, което виждате в преводите на български, често е сресано, фризирано и пригладено – просто защото (казвам го без капчица фалшифа национална гордост) езиковата култура на българските литературни среди е изключително висока.”
Не обичам да фамилиарнича, но поне наум си казах: „Бедни ми, Любо, колко ти личи, че не използваш социалните мрежи в интернет!” Но не за тези графомански прояви ще си говорим днес. Самият Любомир Николов пояснява, че още в първия разказ, написан от начинаещия (тогава) писател, е открил блестящ стил. На него ли няма да повярвате?
Всеки от разказите на Стърджън е или с отворен, или с неочакван край. Има и няколко истории, които са изключително наивистични на пръв прочит, но дори и те няма да развалят удоволствието от общуването с гения. И така, да не губя време с празнословие, а да премина към разказите. Към всеки от тях задавам поне един въпрос, но не защото очаквам отговор, а защото мисля, че те са единственият възможен начин да насоча вниманието към съдържанието, без да развалям удоволствието от четенето (без спойлери един вид).
Първият от тях е „Обявена стойност”. Нормално е, когато една кражба бъде разкрита, извършителят да бъде вкаран в затвора. Колко вида затвори обаче има и дали онзи, в който може да ви натика съдебната система е най-опасният? Дали понякога не си поставяме най-страшните окови сами?
Вторият разказ „Сърцето” ме впечатли с изключителнио добре изградения образ на героинята. Едва ли някога съм срещала по-отблъскващ образ на жена в литературата. В следващия момент обаче едно чувство на емпатия обхваща и най-циничния читател. До къде могат да доведе себеотричането?
Съкилийник” разби всичките ми представи за сиамски близнаци и ако някога подминете уродлив на пръв поглед човек или подцените безсилието на физическото тяло, то замислете се. Дали физическата сила винаги е гаранция за успех? Месмеризмът, но не по желание, може да ви накара да изпуснете контрола. А ако това се случи, нима бихте могли да отговорите защо нещо се е случило точно по този начин?
Като стопанка на котка, съвсем не се учудих на определението следствие на каква демонична любов е котката в разказа „Пухчо”. Изключителният контраст между външния вид на проклетата гадинка и своенравния му нрав съвсем не е нов похват. Както и говорещите котки, впрочем – още през 1819 г. Е.Т.А. Хофман създава Котарака Мур. Но на какви крайности са способни тези създания? О, вярвам, че не сте си и помисляли.
Другото „аз” може и да ви подведе със заглавието си. Може би ще си помислите, че героят е човек, който има проблем със собственото си его. А какво ще кажете за съвършен двойник? Приятел или враг може да бъде този двойник? А кои са уродливите деца на страха? До къде може да доведе тяхното израждане?
Епистоларна проза, съчетана с думата „илюминатор” (не обичам разкази за или по море, точно защото много обичам морето), съвсем не са ми по вкуса, но разказът „Писмо от илюминатора” е едва на 48-ма страница, а аз съм научена, че поне до петдесета не трябва да пропускам нищо и не бива да се отказвам от книгата, която чета. Още повече – от книга на Стърджън. И не греша. Когато човек започне да спори с въображем враг, макар и той да има свой оригинален прототип, може ли да превъзмогне собственото си его или остава безсилен, макар и не готов да се признае за победен?
В „Примка от светлина” разумът и красотата са (като) две сестри. Дали в логиката „се крие цялото вълнение, цялата красота, величие и поезия на вселената” или има още нещо, което често ни убягва? Възможно ли е някъде между спектрите на светлината и Доплеровият ефект да има нещо, убягнало и на най- бистрия ум?  Възможно ли е общата страст към науката, та макар и в различни области, да бъде по-силна от красотата? Пторивоборството е един от предпочитаните похвати на Стърджън, в който героите му никога не печелят или губят. Писателят е в състояние да придаде нов облик дори на клишета като това, че „във войната и любовта всичко е позволено”.
Какви по-сигурни събеседници от „Непознати във влака”, за да споделите това, което ви терзае, но с което не искате да занимавате близките си? А кога близките стават непознати? Историята, в интерес на истината, малко ме разочарова със своя хепиенд, но не и с умелия начин, по който авторът до последно отдалечава читателя си от него.
В „Случаен делфин”, наред с полезни факти като това какво е авиационен бензин и какво е общото между жабока и делфина, се срещаме и с човек, който е бил делфин, а и „от време на време пак му се случва”. Два коренно противоположни образа, но еднакво отегчени от начина си на живот се срещат. Какво ще е следствието от тази среща? Е, само дочитането на по-дългия в сравнение с повечето разкази в този сборник може да ви отговори на въпроса. А делфинът? Делфинът: „върши всичко като на шега и пет пари не дава за никого.”
Точната реплика” ме грабна още със заглавието си. Предвид безразборното използване на думи понастоящем все си мисля какво ли ще бъде да чуя поне веднъж именно точната реплика. Дали това е тормозело Стърджън, когато е написал разказа? Едва ли. Все пак, започва с размишления какво е нужно на един мъж за да бъде Казанова. И въпреки всичко, не очаквайте типичната любовна история.
В „Златен ден” ще се насладите на една пасторална, както самият автор (или поне преводачът) я определя, картина. Мъж и жена – единият от града, другият от селото, намират общ език. Има ли пречки пред любовта? Подлежи ли тя на условности? Не това е най-важното. Един съвсем кратък разказ, в който Стърджън отново изненадва с неочакван край. Красивото преплитане между околната среда и преживяванията на георите, на фона на които те самите изпъкват със своята неповторимост. Само една реплика (но не като в точната) може да ви напомни какъв ще бъде краят, но едва ли бихте ѝ обърнали внимане, докато четете.
Позволи ми малък жест” е толкова кратък разказ, че рискувам да добавя излишество към точно подбраните думи на автора. Така че, ще се задоволя само с един въпрос – колко дълго можете да издържите на фалша?
Пушек” не е по-голям по обем, но определено ще ви изненада с един съспенс. Използвам чуждица не толкова поради липса на българска дума, но Хичкок, първи е въвел този термин в киното, а от там, е приет и в литературата. Термин, с който се обозначват следните два основни момента: гарантирана заплаха, но и никакво очакване на завършека. Ето какво ви е гарантирано. Какви са заплахата и завършекът в този разказ? Хайде сега, нали не очаквате да ви отговоря.
Честно казано, „Другата буза” ме подразни с наивитета си. Можете ли да забогатеете с 12 долара и упорита работа? Нещо повече – да станете съдружници с човека, който не е пожелавал никому нищо лошо, освен вашата собствена смърт? Е, съспенсът не винаги предполага драматичен край и не винаги граничи с хоръра. В този разказ обаче всеки може да научи достатъчно за това как се пише диалог.
Необикновен моряк” е добър урок по укротяване на своенравни дами. Дали любовта е искреност? Дали достатъчно силните хора са готови за искреността? Единствената грешка, която можете да дпуснете е да очаквате от Стърджън само страхотии и смърт. В по-късните си творби като тези от втората част, събрани в „Гибелдозер”  и романът „От кръвчицата ти”, авторът преодолява тази склонност да завършва част от творбите си като в приказките, т.е. – да позволи на героите си да израснат досатъчно, за да стигнат до „три дни яли, пили и се веселили” или да превърне жабока в принц (съвсем условно разбира се).
Едно болно хлапе” е разказ, който би трябвало да грабне за гърлото още със заглавието. Малко са изродите, които биха се зарадвали на страдащо дете, но те така или иначе не четат книги. Колко е голямо хлапето? От какво страда? Това са лесни за отговор въпроси след като прочетете разказа. Ако случайно ви прозвучи като ода за Здравното министерство на „Чичо Сам”, не забравяйте важен факт – Стърджън е служил в търговския флот и именно там е започнал да пише разкази.
Добрият му ангел” може до някъде да ви отведе до „Непознати във влака”. Въпросът, който задавам е: Възможно ли е да се даде шанс на любовта между двама души да надвие всички трудности в живота на един човек, за който познатите му твърдят, че е загубен?
Някои хора забравят”. А вие забравяте ли? Има ли неща в живота, които не се забравят? Трябва ли те да бъдат забравяни?  Разказ – откровена почит към паметта на загиналите ветерани от (без значение коя) войната. Без излишен драматизъм.
Бог в градината” е още един от сравнително дългите разкази в този сборник. Всички сме имали дни, в които имаме чувството, че сме неразбрани и онеправдани и единствено оставеното от нас – като една красиво подредена градина – може да ни успокои съвсем за малко. Когато човек е съсредоточен върху себе си, може да предизвика неочаквани и невероятни преживявания. Безобидни ли са лъжите, колкото и несъществени да са на пръв поглед? Нужно ли е да се стига до сълзи и обвинения, за да се стигне до простите истини, които са трудни за изричане? Великолепен израз -  „емоционален махмурлук”!
Достойно за крал” започва с великолепно описание, което придава толкова динамика на картината, че тя сякаш оживява пред читателя. И всичко това постигнато с употребата на безглаголни изречения. После, нека псевдоразбирачи ми обясняват, че живостта на сцената може да бъде постигната само с употребата на точните глаголи. Въпреки откровено патриотичния си характер, разказът дава много основание за размисъл по отношение на индивидуалността на всеки един човек. Давате ли втори шанс на някого? А сигурни ли сте, че като не го правите, винаги сте прави? Нужно ли е да се стигне до крайности, за да спечелите симпатиите на един крал и то без да сте го целяли?
Парфюм за бивши ергени” смайва с проникновеността на едно хлапе (какъвто е бил Стърджън, когато го е писал) за разликата между женен мъж и бивш ерген. Какво отличава едните от другите? Какво може да превърне един заклет ерген в бивш ерген? Това са все въпроси, чийто отговор е постигнат по много изящен начин на повествование, съчетан с кратък, но съдържателен диалог.
„Изтокът си е изток”. Аромат и музика. Усещания. Всичко това в атмосферата на изтока. Какъв изток? Защо точно там? Ами сигурно защото и заглавието на разказа го подсказва – където и да се намирате.
Тримата” е приказка за страха, която в началото може да ви отведе дори до „Хензел и Гретел”, но вместо две, децата са три, а и няма вещица. Има жена, която ги учи на „патриотизъм, ум и сила”. Всеки път, когато празнувате някакъв празник, изпълнявайки конкретни ритуали, замисляли ли сте се за същността на този празник? Знаете ли историята му?
Сини очи” е още един от приказно наивните разкази на Стърджън с бързо действие и щастлив край, но нали така е в приказките. Мислите ли, че ако прескочите няколко стъпала в развитието си, без да поожулите колената си, ще успеете да оцените истинското щастие? И внимавайте – междувременно може да попаднете на писател, който просто търси „местен колорит”.
Ефирно създание” е може би най-точното описание на неволите, които има всеки писател, решил да доведе до вниманието на публиката своите писания, без да жали сили и без да подбира особено начините за това. Поредният съспенс, майсториски представен от Стърджън, който сякаш е предвидил, че част от разказите му може и да се сторят сантиментални на читателите и с чувството за самоирония, което идолът от „Бог в градината” притежава, прави своеобразна ревизия на емоциите си. До къде може да стигне един писател, решил на всяка цена да реализира написаното от него, без да се притеснява от отказите, които получава? Ако сред вас има пишещи, готова съм да се обзаложа, че няма да можете да отгатнете края. А този факт, сам за себе си, говори за майсторството на разказвача.
Нейният избор”. Представете си трима приятели, които до един момент делят всичко – дори обща кола. Дали разбирателството помежду им ще продължи когато, сякаш по навик, и тримата се влюбят в една жена? Какъв е нейният избор и как ще повлияе на отношенията им? Един разказ с неочакван, но някак логичен край. Като повечето, написани от Стърджън.
Френски късмет  е разказ, който може и да ви подразни с пословичния американски патриотизъм.  За късмет,  той е достатъчно кратък, за да се насилите и да го прочетете. И няма да сгрешите. Още във втория абзац разбирате, че това няма да са клишетата на промитите мозъци. Кога напастта се превръща в деликатес? Дали е само въпрос на гледна точка?
Трети опит”. Монолог-съвет и същевременно признание. Дали в съветите, които един мъж дава на младо момче, дори жена може да намери отговори за любовта?
След толкова разкази, за първи път попадам на граматическа грешка. Но и тук възникват сериозени въпрос – къде са коректорите??? Докога ще се разчита редакторът да свърши цялата работа??? Не обвинявам преводача. Той е съвършен, но и жив човек, който колкото и внимателно да препрочете всичко, може да пропусне някои неточности.
Контакт” е един вид обърнат вариант на „Трети опит”, но съвсем диалогичен и с обратна връзка от своеобразните проучвания. Дали жените няма да се окажат по-цинични и безпардонни в овладяването на любовните игри?
Зов”. Вярвате ли в телепатията. Не онзи евтин трик от цирковете и телевизионните шоу програми. По-скоро във вътрешния глас, който може да спаси вас или близък човек. В този разказ-спомен героят размишлява между редовете и не ви е нужна телепатична връзка, за да го разберете. Размислите му са свързани със здравата връзка, която хора, почувствали се достатъчно близки, създават помежду си. Някои дори я наричат „любов”.
Котаракът Хелис”. Отново единият от главните герои е котарак. Подобна повтаряне на един и същи образ срещаме по-рано при Брам Стокър, само че при него е към плъхове. Гениалните автори могат да разгърнат един и същи образ от различни гледни точки. Какво би се случило, ако (отново) говорещ котарак се окаже обиталище на загубена душа? Съвсем различно е от духа в бутилката. Колкото и благодарна да бъде душата за спасението си. Спасение, което също е далеч от приказните сюжети. И още един въпрос – кога науката отстъпва пред мистиката?
Да свиеш платната” връща читателя към приключенията по море на автора. Несъмнено – най-вдъхновяващото го място. „Беше бърз и прекрасен” ... „Беше великолепен”... Направо да му се прииска на човек да бъде на „Буревестник”. Но само в началото. И на английски съществува поговорката „Много хубаво не е на хубаво”. Или не винаги? А вие знаете ли кога да ... „свиете платната”?
Пак е ден на благодарността” е разказ, който откровено не ми хареса. Да, убийте ме с камъни, ако искате за това, че оспорвам гения на Стърджън, но  дори вроденият ми цинизъм не устоя на сравнението на една голяма любов с любовта към американското знаме. Има хубав замисъл, но този излишен (да, за мен може да бъде и такъв) патриотизъм ми дойде в повече. Нали имам право и да не харесам нещо?
Ръцете на Бианка” е разказ, който интригува с абсолютния контраст между грозно и красиво. Понятия, които винаги се размиват и които няма нужда да бъдат изучавани. Опитвали ли сте някога да си обясните нещо със „Сигурно защото...”? Всъщност, това е разказ за една невъзможна любов. Любов към ръцете, които сякаш живеят свой собствен живот, който няма нищо общо с уродливото тяло, на което принадлежат. Пленяват не само с красотата, но и със силата си. Сила както физическа, така и на характера. Не е ли жестока природата? А какво всъщност означва „жесток”? Не е ли също толкова илюзорно понятие колкото „грозен” или „красив”? Прекрасни сравнения и метафори отвеждат към логичен, но не и съвсем очакван край.
Кожна болест” дори само като заглавие е достатъчно хорър, а когато героят започва да измъква крак, ръка, показалец от различни стаи на не дотам подредения, но предстоящ да бъде посетен от любимата апартамент, ужасът започва да обсебва съзнанието на читателя, въпреки съвсем битовите в началото сцени.  Съществуват и по-големи циници, които биха попитали – тоя (за тях авторът е без значение) да не е бил надрусан? Е, не този въпрос възникна, докато четях разказа. По-скоро ми се натрапи следното – доколко възможно е невъзможното? Не, не е оксиморон, нито безсмислена игра на думи.
„Совалката”. Неминуемо всеки пишещ стига момента, в който създава герой, който също пише. Сигурно, за да направи трансперенция на собствените си тревоги и съмнения. Като тази:
"Никога не съм писал истински истории. Хората не ги харесват. Харесват само неща, които биха били истински.”
„Турски сладкиш”. Прави ли ви впечатление, че самите заглавия на разказите предизвикват конкретни реакции? Може и да не обичате баклавички, толумбички и подобни сладости, но неминуемо, това заглавие предизвиква обилно слюноотделяне. Е, не бързайте. Това е още един разказ от моряшкия период на Стърджън. Завладяващ, увличащ.
Наоби” е жена. Но не каквато и да е жена. Жена, която се е преродила след триста години и която може да мрази. И то как!  Как ви се струва изразът „с разкъсани очи гледах”? Оксиморонен? Отново ви съветвам – не бързайте. Четете Стърджън. Дори и младият, все още наивен и склонен да идеализира, но с великолепно въображение и майсторски овладян изказ. Знаехте ли, че следващото ниво, след отчаянието, всъщност е вид издигане и се нарича „страх”?
Махаут”. Какво е махаут? Дребосък, който командва слонове. Една съвсем реална приказка за дребничък юначага, който може да победи и великан. Приказка, която може и да се случи. А това се харесва, нали?
Дългата ръка”. Отново ръце. Отново ли ще бъдат толкова зловещи като тези на Бианка? А колко дълга може да бъде ръката на ловеца, уловил плячката си? Отново щастлив край. И поучителен. Точно като в приказките.
Човекът на стъпалата”. Нали знаете кога се казва, че човек е застанал на кръстопът? А дали друг, седнал на стъпалата няма да даде точните отговори?
Почетно място”. Това, че разбирателството между двама души е въпрос на компромиси е ясно за всички. Как обаче Стърджън представя това? Ироничният обрат в стила на „Даровете на влъхвите” от О.Хенри, който ще преобърне представите ни за идилията между двама души.
Върховният егоист”. Титулният разказ отново провокира със заглавието си. Били ли сте достатъчно самонадеяни – състояние, съвсем близко до егоизма, - за да повярвате, че спрете ли да мислите за нещо или някого, те престават да съществуват? Конфликтът е разгърнат плавно и с няколко рязки завоя довежда до не до там очакван край. Край не самона разказа, но и на илюзиите.
То”.  Зловеща история, чието начало дори може да откаже романтично настроените читатели да се откажат. Какво говоря – ако някой търси сладникави любовни истории, не би чел Стърджън. При него хорър елементът не е самоцел. Той е начинът, по който авторът размишлява за стойностните неща в живота. Дали всеки страх е полезен за нас? Дали всичко, което получаваме като материални придобивки ще ни донесе спокойствието – така мечтано, за да можем да живеем нормално?
Ухание на ефирно създание”. Последен разказ в сборника. Стърджън отново се връща към ефирното, непознатото, почти неосезаемото. Готови ли сме за среща със самите себе си?