неделя, 10 февруари 2013 г.

„Гибелдозер” от Теодор Стърджън


Ревюто можете да прочтете и на страницата
Може би си спомняте, че едно от последните ревюта, които написах през 2012 г. беше за „От кръвчицата ти” на Теодор Стърджън. Понастоящем, докато чета „Недовършени предания” от Дж. Р. Р. Толкин, имам нужда да си почина от гения под редакцията на сина му Кристофър – книга, за която едва ли ще напиша ревю, но която всеки почитател на Толкин трябва да прочете, ако иска да има завършена представа за неговите светове. И  така, класата предполага класа, затова избрах за тази своеобразна почивка сборника разкази „Гибелдозер” от Стърджън. Възхитена съм от превода на Иво Тодоров, който показва умения и стил още със заглавието, което в оригинал е ”Killerdoser”. Тази дума има няколко значения, едното от които е „тежка бронирана машина или булдозер, използвани за потушаване на обществени размирици (особено пораждащи разрушителни безредици)” но също така и: „ неподправена величественост” и „истински американски герой. човек, твърдо решен да съсредоточи мисълта си върху това, което иска да направи”. До тук с шаблонностите – Стърджън не робува на такива. И преводачът му го е доловил. А дали ще споделите моя възторг от превода? Ще кажете (ако искате разбира се), едва когато прочетете разказите. В ревюто за „От кръвчицата ти”, вече писах достатъчно за това какво се очаква да е направил един преводач преди да се осмели да свещенодейства прехвърляйки съдържанието на този безспорен майстор на Словото от един език на друг. Иво Тодоров показва познания и добре овладян български, с което съвсем леко ме повежда към света на Стърджън. Нещо повече, напълно покрива моите виждания за това колко е важно заглавието.
В началото започнах с доброто намерение да напиша по няколко думи за всеки разказ от сборника, но после промених решението си. Вярвам, ще ме разберете защо. Ако не след прочита на ревюто, то след прочита на самата книга.
Този сборник е доста шарен в интерес на истината. Както разбираме и от предговора на Робър Силвърбърг, първите пет разказа са писани от автора през 1941 г., когато той е само на 23 години.
Издайницата” започва с един лек флирт между невнимателен мъж, затичал се към такси и озовала се на пътя му дълбокоока красавица, чийто външен вид не е от типичните. В нея има нещо специално, непознато и в същия момент толкова близко на героя. В нейно лице той разпознава своя състудентка, но така променена, че дори самият той не я разпознава при онзи, оказал се превратен за него, сблъсък. Умението на автора да изгражда образи сякаш от нищото е безспорно. Със сръчността на майстор на Енсо, завърта четката и пред нас се озовава онази завършеност на живота, без особено усилие на пръв поглед, но съвсем не за всеки, независимо от това, че който пожелае, може да се сдобие с четчка, туш и платно за рисуване. Ако този образ, освен привлекателен физически, се окаже с интересни виждания по психология и доказва тези свои виждания, то остава само да дочетете историята и да разберете какво е „обладаване” и кога то намира резонатор. Дори само и на двадесет и три, авторът успява прозорливо да разбере къде е разковничето на успеха. С нужното чувство за хумор и с цялата сериозност на ситуацииите, в които поставя героите си.
Медуза” е разказ, който на пръв поглед се родее с научната фантастика – на героя му предстои космическо пътуване след тригодишна подготовка. Проектът, част от който той се озовава доброволно, съвсем не е обичайният за пътуване в космоса. Усетът към тънкостите на психологията и разчитане тайните на най-финия човешки орган – мозъка – отново са в основата на изследване и разгадаване. Как ще се справи авторът (нали не забравяте – тук е все още 23-годишен)? Няма да издавам излишно. Само ще ви кажа да не очаквате нещо, което сте чели при историите за космически полети. Оставете се на умелото му повествование, за да разберете.
Призрачен шанс” започва с реплика, която би била типична за жена, страдаща от мания за преследване. Вече срещнали се с герои-параноици, може би сме настроени за логични завръзка и развръзка. Но нека не бързаме, а внимателно да стигнем до края на историята. Прави впечатление умелото изграждане на образа на тази жена. Първо, като в скица, добиваме представа за ръста и теглото ѝ. След това – контраста между белите коси и черните очи придават малко плътност. Едва тогава чуваме мелодиката на гласа ѝ и лицето ѝ добива конкретно изражение. Докато този образ става все по-жив – през погледа на героя, успяваме да се насладим на авторовите похвати, сред които няма как да не отбележа сравнението: "Усещах се като призрак в бидон с моторно масло". Въпреки прозиращия наивитет на младостта, Сърджън не става досаден и не буди снизходителна усмивка. Напрорив, един от малкото случаи, когато проявява завидното си чувство за хумор, с което прави историята завършена.
Костите” е разказ за един находчив учен с еднутисазъм „равен на неуспехите му”. Интригува още в самото начало. Интригува не само с начина, по който реализира изобретенията си, но и с начина, по който стига до там: „След като можеш с осма топка да удариш шестатопка и да я вкараш в мрежичката,  трябва да си способен и да пренасочиш сигнала от от предавателя към приемника, посредством йоносферата.” Дали обаче ще се стигне до обикновен предавател на УКВ не е въпрос, който предполага еднозначен отговор. Това е и очарованието на Стърджън. На пръв поглед предлага наивинстично решение на сериозен проблем, но ако вникнем малко по-внимателно в написаното, ще разберем, че финалът на разказа е отворен и не може да бъде категоризиран от друг, освен от читателя.
Вещицата Сейлин” започва с една от най-трогателните картини които са описвани неведнъж в различни области на изкуството. Баща и дъщеря правят нещо заедно. Нищо обаче не е идеализирано. Още в първите редове героят сравнява детето си с изчадие, избягало от ада. И в този разказ прави впечатление умелото авторово боравене с контрастите, които придават по-голяма наситеност както на образите, така и на сцените в творчеството на Стърджън. Приказните образи на речен паяк и вещица, които Стърджън изгражда надскачат и най-ярките спомени от детството и най-смелото въображение, срещано до сега. Едва ли има писател на фентъзи и хорър, който да не е бил увлечен от това създание, но едва ли има и друг, който да е постигнал подобно майсторство отвъд всякакво клише. Изкушавам се да цитирам как точно го е направил, но не е редно. А и защо да ви развалям удоволствието от четенето?
И така, с  този разказ, приключи запознанството ми с ранния период на Стърджън. Очакват ме тези, писани от 1944 до към края на 1946 г., след тригодишно мълчание от страна на автора. Предвид факта, че това е периодът на Втората световна война, неминуемо у автора има промяна – както у всеки свидетел на това чудовищно човешко деяние. Писателят публикува в пълп списания – единствените, показали някакъв интерес към жанровете „фантастика и хорър”. И в последващите разкази той запазва диалогичната форма – своеобразен разговор с читателя. От времето, за което говорим, никой писател не е писал по този начин. След тригодишна служба в армията, Стърджън се връща към писането.
Най-дългата му до този момент новела „Гибелдозер” (някой си е направил труда да упомене, че възлиза на тридесет и една хиляди думи), преживява може би и най-дългия период на реализация. Написан само за девет дни през 1944 г., разказът му носи и най-високия хонорар от приблизителната стойност на сегашни десетхиляди долара. Интересът към тази новела ще намалява и ще се усилва чак до 1962 г., но определено ще остане в историята на литературата като първата творба, в която авторът използва знанията си за земекопни машини, които е придобил в армията. В новелата се срещаме с много особен вид мутант, който може да бъде създаден само от човек, чието въображение се простира отвъд общоприетите граници. Впеачтляващо е развитието, което търпи самият автор с това произведение и то не само като обем, а и като начин на представяне и изграждане на образи и ситуации.
Абреакция”. От психологията знаем, че този термин означава повторно преживяване на травмиращи събития с цел освобождаване от сдържаните емоции. Историята в този разказ отвежда към най-скритите кътчета на човешкия мозък. Каква част от него използваме? Една и съща ли е тя в различни ситуации? Ние ли го контролираме или той нас? Все въпроси, чиито отговори се намират някъде по средата между два свята, за които е спорно кой е реален и кой – имагинерен.
Бедният Йорик”. Разказ, който авторът се опитва да  охарактеризира още от самото начало (ще си позволя нещо нетипично за ревютата, които пиша – цитат): „Ако не ти се чете неприятна история, да знаеш, че сме квит. Защото и на мен не ми се пише такава.” Точка. А дали  нещо друго би ме нахъсало да прочета точно такава история? Едва ли! Да, историята определено е неприятна, но толкова интересно завъртяна, че стига да не сте подобни на нечетящата, вечно говореща геориня, ще оцените това богатство. Абсолютен пример за писане на кратка проза при това с неочакван край.
Кръстосан огън” е епистоларен разказ. Не е моят стил – в смисъл, стилът, който предпочитам да чета, но в този случай самото начало е въздействащо. Представете си мъж, изпила половин бутилка коняк и намиращ за отвличаща го от мислите му сцена, при която нерез обслужва свиня. Давате си сметка, в случай, че познавате Стръджън като автор, че това описание няма да увисне ей така, като упражнение в курс по творческо писане, нали? Размислите и споделените преживявания от героя в писмото ще ви отведат в още един от световете на автора. Светове, в които можете да се загубите, но и можете да намерите нещо повече от себепознание.
Под този надслов и в този стил, но със съвсем различни истории са „Изстрел по пладне”, „Булдозер е съществително”, „Шести август 1945 г.”.  
Оставащите разкази на Стърджън – „Хромираната връзка”, „Мемориалът”, „Самолетът на Мюу” - са от един по-зрял период от развитието му като автор и няма да говоря за тях по отделно. Те са повлияни от избухването на първата атомна бомба. Въпреки че поставя героите си в абсурдни ситуации – толкова абсурдни, колкото и самата война, - но без да се вкопчва садистично в ужаса. Напротив, отношенията са толкова красиви, че можеха да бъдат разгледани дори като идеализирани, ако не контрасираха толкова със самите ситуации. Ситуации, болезнено раними, предвид тяхната реалистичност. 
Мисля си - не е ли време за едно пълно издание на разказите на Стърджън. Не е моя работа, разбира се, но като читател имам право да си мечтая. Нали?