понеделник, 24 декември 2012 г.

"От кръвчицата ти", Теодор Стърджън



„От кръвчицата ти”
Автор: Теодор Стърджън
Преводач: Илиана Костова
Издателство: Абхаддон
Година: 1997 г.  
Страници: 150
Цена: 5 лв.
(можете да прочетете и на страницата "За четенето и писането")


От кръвчицата  ти”, както Илиана Костова умело е превела заглавието на романа Some of Your Blood, от Теодор Стърджън, беше един от пропуските в книжното ми образование. Ненадминатият майстор на прозата, известен не само като „учител” на Бредбъри, но и с метриката в прозата, далеч по-сложна от тази в поетичното изкуство, съвсем не е лесен за превеждане. Освен въпросната метрика, преводачът трябва да е запознат, а и да разбира много особености на този автор. Една от тях, например е:

Законът на Стърджън
/превод от статията „Законът на Стърджън”/:

През 1951 г. Стърджън въвежда това, което сега е познато като Закон на Стърджън: „Деветдесет процента от /научната фантастика/ е боклук, но и деветдесет процента от всичко е боклук. Това е познато като Откритието на Стърджън. Самият той е казал, че „Законът на Стърджън” в началото е гласял: „Нищо не е винаги абсолютно такова”. Обаче по-предното твърдение сега се отнася до Закона на Стърджън.”

Друга особеност, която може да изглежда незначителна, но само на пръв прочит, от същия източник:

„Стърджън също така е познат със своята посветеност на едно кредо на критичното мислене: „Задай следващия въпрос.” Той представял това кредо със символ на буквата Q, пронизана от стрела, модел на която носел около врата си и използвал като част от подписа си през последните 15 години от живота си.”

Въпрос, който няма как да не си зададете, докато четете неговата „олд скул” проза. Тук няма да срещнете дадени наготово отговори, няма да сте наясно какво се случва, ако пропуснете да си зададете, но и отговорите на следващия въпрос. Пропуснете ли го, ще ви се наложи да започнете отначало. Което никак не е зле. Особено, ако сте решили и да пишете.
И така, пропускът е наваксан. Знаех от самото начало, че може и да открия някакви заченки на хорър в тази книга, но не те ще бъдат водещите. Тъй като я чета паралелно с „Вихър в ключалката” на Стивън Кинг, някак си ще наваксам типичните хорър елементи. А тук, тук откривам отново онова предпочитание на Теодор Стърджън /не, хора, не е прякорът му „есетрата” – това е фамилията на втория му баща, която не само приема още осемгодишен, но и променя първото си име, което било Едуард/ да порови в най-скритите ъгли на човешкия мозък. Особено ако той е отличителна черта на поредния самотник. Толкова самотен и отритнат от обществото, че пребиваването в интернат, във фермата на дребен човечец и дори в казармата са като малки благословии спрямо обичайната му реалност на постоянно ловуване – и буквално, и метафорично. Реалност, в която дори майсторите на хорър могат да настръхнат от ужас.

На пръв прочит, романът може да мине и за чисто епистоларен – писма между двама свързани с историята души, а в последствие и с тяхна сътрудничка, терапевтични записки, - но при Стърджън нищо не влиза в рамки. Едно простичко писмо може да съдържа толкова истина, колкото особено модерните напоследък тритомници не са успели да съчетаят в хилядите напразно пропилени страници. Терапевтичните записки на разговор между психиатър /образ, който ще разберете едва в края на романа какъв е/ и пациент не са пошла злоупотреба, с каквато напоследък психиатри се превърнаха във „видни” писатели.  Разказът на един „луд” /ненапразно в кавички/, воден от трето лице единствено число не е просто каприз на психиатъра, а начин да му помгне да... Хайде, стигат ви толква спойлери.

Не трябва да пропусна, че  в тези преплитащи се форми на поднасяне на иторията има и любовен романс. Но той не е фойерверки, които бързо се палят и после – потушават, без да оставят и следа след себе си. Това е нетипичната, неподлежаща на дискутиране обич между двама самотници, за които никой не е и помислял, че са дарени с правото да бъдат заедно. Всъщност, да продължат да бъдат самотници, както и преди да се срещнат, но вече двама. Модел, който условно нареченият с името  Джон главен герой в романа, син на унгарски емигранти, вече е имал в семейството си. Но модел, който добива нови очертания и не повтаря вече видяното или чутото. Не само от него, в интерес на истината.

Редно е тези от вас, които не са чели романа да попитат – защо „от кръвчицата ти?” Вампиризъм? Антропофагия? Не, не е толкова просто. В противен случай не би било творба на Стърджън.

И така, наваксала поредния пропуск в образованието, запазих за себе си много въпроси. Ще ги оставя такива, а вие, ако искате, задайте си вашите.