сряда, 19 декември 2012 г.

"Екзистенциален роман" от Ивайло Борисов

можете да прочетете и на страницата "За четенето и писането"




„Екзистенциален роман”
Автор: Ивайло Борисов
Издателство:Колибри
Формат: 84х108/32
Година:2012
Страници:224
Цена: 14 лв. 





Когато приятел ми подава роман 02 на Ивайло Борисов, засрамено признавам невежеството си, че не познавам този писател. Не съм чела роман 01 с наименование „Неприличен”. Пропуск, нали? Особено във времето на хейтърството и след като вече съм прочела невероятно добрия роман „Български психар” от Андрей Велков.  Не знам защо, сигурно по стар български обичай, подхождам скептично. Аман от хейтъри! Прескачат се по световната литературна сцена. И въпреки че са за предпочитане пред авторите на сладникавите любовни романи и пишещите порнографските си напъни направо върху нечисти чаршафи, един лайкър да имаше поне... Не „захаросан”, но пък и не всичко е толкова сиво /да не се бърка с разните му там нюанси/.  Ей такива едни ми се въртят в главата, но си обещавам /пусто възпитание!/ – няма да спра докато не стигна страница 50. Поне ¼ ще съм изчела. Не мога току така да се откажа.
Какво ти отказване! Още на първите редове се смея от сърце. Така, както не се бях смяла от доста време. И то не на безпардонния език, който нерядко чувам и на улицата. Такъв е, но тук, в този роман, той е съчетан с премерена доза философски размисли, които никак не са присъщи на хамалите, примерно, на които се присъжда палмата от първенствата по псувни.
Първите десет страници не предлагат чак кой знае какъв сюжет. Сигурно защото като жена не съм впечатлена от това, че поредният наркомански трип е в силиконова цица и то по река от мляко. „... реката от мляко всъщност е Стикс.” Не че имам нещо против, но окото ненаситно все търси угодни нему асоциации. Важното е, че чета литература, а не – сексуалните фантазии на този или онзи, примесени с опит за оригиналничене по най-баналния начин, с клишета.
Главният герой в „Екзистенциален роман” е презадоволено богаташче, което още в началото от немай къде съсипва сватба на роднини, на която дори е кум, с едно яко надрусване, а след като едва е измъкнат от лапите на смъртта, продължава да трови съществуването си. От там и тръгват другите му трипове, които макар и не винаги да са наркомански, звучат не по-малко фантастично. Или фантасмагорийно? Както и да е. Започва от там, където и ще свърши – почти съвършено „енсо”. На представянето на една поетична книга Зорница Харизанова метафорично определи създаването на енсо като дипломиране в школата на живота. Не е тайна, че „дипломирането”  в повечето случаи е самата смърт, но Ивайло Борисов намира оригинален начин да я представи. Този кръг на просветлението, дори и лишен от елегантност, определено впечатлява със сила.
Стигнам до страница 50, а не искам да затворя книгата. И не защото съм открила кой знае какви литературни новаторски способности у автора, а защото той владее онази магия, която кара читателя да иска да научи още и още от развиващия се сюжет, но и не иска книгата да свършва. Е, ако това не е литература, не знам как другояче би трябвало да се нарече. Фактът, че поезията не просто отсъства, а отстъпва на прозата и то до болка циничната и трудна за вярване, но факт такава, не омаловажава качествата на творбата. Разбира се, почитателите на „класиката” могат да опонират и да кажат – това няма нищо общо с художествената литература. Слагам определението в кавички, защото чисто класическата му формулировка е доста изкривена. Това вече се приема по-лесно от хора на гаргите, които се опитват да докарат славееви песнопения.
Та да се върнем към това Е ли или НЕ Е литература „Екзистенциален роман”? Най-лесно може да се отговори като се наложи шаблона на определението за литература. Има ли  определен сюжет, история, която е измислена с цел развлечение, поука, или др”, както ги изисква въпросното определние? Категорично - има. От моя гледна точка, историята е малко размазана и няма кой знае каква динамика на действието, но това е въпрос на лични предпочитания на читателя. Повярвайте, чела съм далеч по-несвързани брътвежи с претенции за литература.  В сюжета участват ли герои, които са действащи лица на историята? Да, има. Е, това, че не сме отегчени от излишни природни и битови детайли, а сме допуснати в най-интимните кътчета на автора – неговите мисли и усещания, не омаловажава качествата му. Част от тях са ми чужди и не съм склонна да приема. Важното обаче е, че авторът не го налага. Напротив! Острият му език, ситуациите, в които забърква героя си и изводите на последния, са определено провокация. Провокация за всеки, който чака готови отговори и се съобразява за това дали меннето му е правилно или не, само по реакциите на публиката (в най-общ смисъл). В повечето случаи пак онзи хор от гарги, опитващи се да славеепеят.
Приключвам четенето на романа със смесени чувства. Определено, не е най-доброто, на което съм попадала до момента,но твърдо печели симпатиите ми и с присъщата на природата ми нестандартност, искам да прочета и първия роман на Ивайло Борисов. Ей така, за разчупване на стандартите. Ограниченията, които сами си налагаме само заплашват да ни поведат по удобните пътища на посредствеността.