"Прагът" от Петьо Ангелов

Запознавам се с Петьо Ангелов – светла да е паметта му – чрез неговите преводи и единствения му роман на български език, „Прагът”.  Пиша всичко това със свито сърце и с оправданието – да, бих прочела нещо от него, ако още беше жив. И ми се иска да беше. Не го познавах, за разлика от щастливците, имали този шанс. Но го опознавам като чета написаното от него. Там, където ще бъде вечно жив. Там, където мечтите му ще се реализират. Ето защо, ще си позволя цитат. Цитат, който е може би и основният лайтмотив на произведението му:

„Може и да е смачкан тип, но чак да се подигравам с мечтите му, не заслужава.”

Харесвам още начлото на романа „Прагът” – едно момиче, съвсем не типична тийнейджърка е в болница. Лекуващият я лекар не иска да я изпише. Не защото е неизлечеимо болна, а защото животът ѝ е в опасност. Както и неговото бъдеще като човек. Както и цялата история, ако не беше толкова майсторски завъртяна. Парадоксално ли? Моля, моля – хората биват задържани в затвора, за да се спаси живота им, та една болница ли би била жестоко наказание? Бъдещето на един работохолик е застрашено, когато дойде моментът за пенсиониране. Една цяла история може да се провали, ако не е водена от майстор-разказвач. А Петьо Ангелов е висока класа. Това е най-слабото определение за него. И няма нужда от празнословия.

Колкото повече чета романа, толкова повече се чувствам като навлизаща в луковични люспи. Отмятам ги една по една и въпреки че люти на очите, искам по-бързо да стигна до сърцевината. Без очаквания. С удоволствието от четенето. 

Два дневника диалогизират помежду си. Интересен похват, безспорно. В този диалог се разкриват и разплитат пластовете, които споменавам по-горе. Разлиствам внимателно. Не само за да не повредя книгата. За да не повредя някоя от връзките, които авторът е създал толкова фино. В споменатия диалог се преплитат минало (по преразказани спомени и припомнени съновидения), настояще (по съвместни преживявания) и бъдеще (като част от никога неиздаден фантастичен роман). Преплитат се в едно, така сякаш една от директните времеви връзки, за които се говори в отрязъка от бъдещето, е осъществена и няма значение от коя точка във времето или пространството наблюдавате случващото се, всичко е пред очите ви.

Ще срещнете и много размисли за образци на световната (прозата на Кир Буличов – псевдонимът на Игор Можейко; Шекспиров сонет) и родната (стихотворението на Балчо Балчев „Съзерцание”) литература. Както и разсъждения на пишещия човек. Онази колебливост, защото всичко велико вече е казано. Онзи странен начин на общуване, който няма да си позволи наживо. 

Романът няма слабости, но книжното тяло, определено. Няма коректор и така някои незабележими на пръв поглед дефекти дразнят - смяна на букви ("те" и "не" са различни неща, нали). Разбира се, че съдържанието компенсира тези нередности, но мисля, че при едно преиздаване (заслужава си да има), те могат да бъдат избегнати. За другия дефект... Не мога да повярвам, че се налага да го казвам. Дано го има само в единични бройки! На две места липсват по две страници – стр. 170-171 и 174-175. Прекъсва ми се съдържанието. Защо???? 

Простете ми патоса на места в това ревю, но няма как да остана безразлична пред факта, че толкова млад, талантлив и имал да даде толкова много на читателите си творец вече не е сред живите.