Можете да прочетете и на страницата
Държа в ръцете си първата от „Трилогия за доброто и злото”
книга на Николай Светлев „Всичкият блясък на злото”. Не е за пренебрегване
фактът, че авторът издава тази трилогия в собственото си издателство, но и на
испански и английски езици и то в тираж далеч по-голям от обичайните „самиздат”
книжлета. Излязла от печат през 1993 г. тя започва с началото на световния
апокалипсис през 1997 г. Година на мрак
и глад, с абсолютна девалвация на българския лев. Хайде сега, напрегнете си
мозъците и си спомнете каква беше (вече) тази година за родината ни. Не вещаеше
ли абсолютния апокалипсис? Но не за политика (колкото и актуално да е
понастощем, когато по улиците се протестира) ще говоря сега, а за литература.
Висша класа при това. Стараещтие се да мислят позитивно ме спират с думи от
типа на: „Не чети такива глупости, само си предизвикваш съдбата!” Аз обаче не
мога да гледам оптимистично, подобно на онзи, „щастлив като глупак”, когато
всичко около мен се срива – включително и ценностната система на по-голяма
част от сънародниците ми.
Сред глад и отчаяние се раждат чудовища. Спасението е в
клиника за психично болни. Спасители са крехките и безпомощните. Смъртта на
близък човек означва само едно гърло по-малко за хранене. В такава обстановка
един простосмъртен, някогашен микробиолог продължава със своите пророчества за
края на света. Микробиолог, който далновидно ще предвиди под каква форма
заразата, която ще завладее целия свят, е тръгнала точно от България. България,
която от праисторически времена има способността да оцелява.
Толкова, съвсем щрихирано, за съдържанието. Овладял
изразните средства, Николай Светлев намира най-точните думи, за да вдъхне живот
както на измисления, но толкова реален свят, така и на героите си. Герои, в
които всеки от нас може да се превърне. Замисляли ли сте се за градацията на
прилагателното „гладен”, например? „Гладен”, „изгладнял”, „умиращ от глад”...
Да, всички сме ги срещали. А дали сме се сещали за „гладясал”? За вас не знам,
но аз определено не бях. Този и други неологизми са необходими в създадения
съвсем нов свят. Ако на моменти ви призлее от описания и сравнения („като
пръдня” е едно от ефимерните), то ще трябва да почетете още малко от книгата,
за да разберете, че всъщност и средата, в която живеете бавно се доближава към
тази реалност.
Зачеването на свръхестествено същество и то в божия обител
звучи неимоверно богохулно. Ако сте фанатично вярващи, не четете книгата. Само
ще влошите състоянието си, което бързо ще ви отведе до временното обиталище на
главните герои. Ако обаче сте от онези, които намират значението на символите и
вярват в това, че литературата е нещо повече от документиране на реалността, то
точно този момент няма да ви спре. И ще проследите не само зачеването, но и раждането
на създанието. Каквото и да е то.
В целия този апокалиптичен роман, от който могат да
настръхнат косите и на най-закоравелите майстори на хоръра или безчинстващи
злодеи, вярващи в своята безнаказаност, неминуемо ще ви се наложи да осмислите
ценностната си система. Като например размислите за това какво е щастието. Дали
е онова подчинение на шаблони – „така трябва да бъде” и „какво ще кажат хората”
– или личното усещане, независимо от ясното съзнание, че не всичко е толкова
добро (съответно – зло), за да не приемете, че има неща, за които сме лично
отговорни и всички сили във Вселената не могат да променят този очевиден, но
избягван като неудобен факт.
Знам, че със сигурност ще прочета и другите две части от
трилогията – „Приказка за непобедимото добро” и „Аз, грешният Иван”, сравнявана
по внушение (колкото и да не обичам тази дума) с „Време разделно” на Антон
Дончев. Чак ми стана любопитно как се съпоставят исторически и фантастичен
роман. Но не заради сравняването, което по-скоро принизява неповторимостта и на
автора, а защото стилът му ми харесва. Заявявам го открито, дори с риск да
разбия митовете за това колко нежна и ефирна (ама ха!) съм в писанията си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар