четвъртък, 31 януари 2013 г.

„Гостът на Дракула” от Брам Стокър

Ревюто можете да намерите и на страницата "За четенето и писането"


Коя е първата асоциация, идваща ви наум, когато чуете Брам Стокър? „Дракула”, нали? Наскоро имах удоволствието да прочета сборника му разкази „Гостът на Дракула” в превод на Емил Минчев, излязла от печт през 2009 г. от издателска къща „Персей”. Както е видно от линка, книгата е „спряна от продажба”, за съжаление. Някакви си три години и нещо закъснение за прочита ѝ не се броят, предвид факта, че оригиналът на книгата е бил издаден през 1914 г. – две години след смъртта на автора. Интересното е, че книгата е била осъществена на български с финансовата подкрепа на Ирландската организация за литературен обмен – фонд „Преводи” в Дъблин, Ирландия. Не, не просто интересно. Похвално дори. Оригиналното заглавие на книгата е „Гостът на Дракула и други чудати (странни – както го срещнах в един от електронните варианти) истории”. Да, наистина са девет съвсем чудати истории. Изпълнени са с фатализма, който сякаш е верен страж на границата между живота и смъртта. Готическият свят, познат ни от романа на ирландеца е представен и в тези разкази. Много по-добре отколкото аз бих го направила, са маркирани трите архетипа на чудовищата в разказите от самия преводач, а именно – човекът-чудовище, чудовището създадено от човека и чудовището-ходещ труп.
В първата, титулна за книгата, история се срещаме с един благородник, който замръква в гробище за самоубийци не в каква и да е нощ, а във Валпургиевата. Тема, която може и да ви се стори доста експлоатирана, но за която все пак има какво да се научи. Като например, че тя „не засяга англичаните”. Не можете да приемете подобно твърдение като чиста монета, нали? И не бива. Доброто и злото, в интерес на истината и за мое голямо облекчение, съвсем не категоризирани,  се борят не само за тялото, но и за душата на пострадалия.  Авторът е успял да пощади героя си от физическата смърт, която би му била гарантирана в една студена, снежна нощ и при срещата с вълци. Защо ли? Сигурно, защото той има свой благодетел. Нищо, че името на благодетеля не винаги се свързва с доброто. Чудовище? Сигурно. А кой го е създал остава с отворен отговор, какъвто е и самият край на разказа.
Пощадата от физическа смърт обаче е отказана на  образа  от втория разказ „Къщата на съдията” Малкълм Малкълмсън. Решил твърдо да намери усамотение, за да се подготви за предстоящи изпити, в изоставена къща, младият човек се среща със суеверни хора, но и с хора-реалисти, с  плъхове, „които са таласъмите, казвам ви, а таласъмите са плъхове.” Реално и свръхестествено. Здрав разум и игри на въображението. Това са протагонистите и антагонистите в тази забулена в тайнственост и завършила с (привидно) самоубийство история. Чудовището, с което се среща героят – среща, която не може да преживее, - няма нужда от категоризация. Или поне не и в едно непретенциозно ревю, каквото е това, което четете.
Третият разказ е със заглавие „Индианката”.  Какво ще кажете за идеята да сте току що бракосъчетала се двойка, а да имате нужда от трети човек? Стига де, не за тройка – това ще се окаже приоритет години по-късно, а и ще се размине с идеята за художествена литература или по-точно казано, ще размие границите ѝ. Тук третият човек с „неприлични коментари” и „цветист език” е необходим на двойката, за да преодолеят караниците си и да провокира въображението им за тайни срещи помежду им. Е, чудатости всякакви, но не те са в основата на тази история. Тя не е препоръчителна за природозащитници със слаби сърца, защото ще преживеят ужаса на майката на размазано от камък бебе-котенце. Не само ужаса, но и нейната свирепост, която ще провокира у третия участник спомена за една отмъстителна индианка апачи.  Каква е тази индианка – чудовще, мит или игра на въображенитое - и как тя е свързана с медения месец на новобрачната двойка ще ви се изясни, само ако намерите сили да дочетете историята. А си заслужава. Не за да събуди латентните ви заложби на садист, който не само ще убие беззащитно създание, но и ще си направи портфейл от човешка кожа. Не и за да научите деликатни подробности за съоръжението „Желязната девица” (Iron Maiden). Не и заради удоволствието да се запознаете с един вече несъществуващ Нюрнберг, който не е бил толкова популярен за туристите място. Нито и заради запазената му, въпреки намесата на реставраторите, готическа атмосфера и късмета да си направите разходка в Кулата на изтезанията, без от това да ви настръхне кожата (не гарантирам последното). Защо ли? Струва ми се, че отговорът е и в метафората, която използва авторът за самата кула. Защото „само тези, които стигнат нейния връх, да разполагат със светлина и гледка.” А „върхът” на всеки разказ се открива само след прочитането му.
Тайната на растящото злато би ме отказала от прочит с началото си, ако не беше авторът. Историите за войни между две семейства спряха да ме вълнуват още след първия  прочит на „Ромео и Жулиета”. Не, че не ги намирам за вълнуващи, но както казват англичаните, „не са моята чаша чай”. Друг е въпросът, че чай не пия, освен когато съм болна. А колкото и да съм болна, разчитам на добра книга от добър автор като на най-сигурно лечение. Брам Стокър е един от тези сигурни начини за подобно лечение, че и за профилактика. И наистина, още самото встъпление не се изчерпва с нещо обичайно, а още по-малко – очаквано. Кавгите и съпътстващите ги смъртоносни заплахи, а и последвалите ги помирения – къде искрени, къде привидни, - дават живот на нещо отвъд ежедневните виждания. Разказът едва ли е най-добрият в сборника, но „чудовището” в него се оказва също толкова необичайно, колкото са и другите образи, създадени от автора. Знаете, че златото носи нещастие, когато не принадлежи на някого. Това са ни доказвали легендите от различни краища на света. А това самородно растящо злато, което размътва умовете на героите в историята на Стокър надминава поривите и на най-смелото въображение.
Проклятието на циганката” отново ни среща с новобрачна двойка, към която се е присъединил (но само за компания) трети. Трети, който този път е близък приятел на младоженците Джошуа и Мери – д-р Бърлей. Стокър явно далновидно е предпазвал героите си от скуката или рутината в брака по този начин. Съвсем друг обаче е авторовият подход, когато свръхестествени сили се слеят с реалността и участниците в събитията не могат да осъзнаят разумът им ли е размътен или наистина има неща, които са отвъд трезвия разсъдък. Чудовището тук наистина е сътворено от човека. Но не с инструменти. Не и с овладяването на специални науки. Всеки от нас го носи. Дали може да бъде овладяно? Сигурно, но къде е ключът ще разберете, ако дочетете историята и нямате очаквания. Стокър не подлежи на рамкиране. Дори и да ви подлъже малко.
Идването на Абел Бехена” е история, която започва по правилата на старата школа за писане на кратък разказ. Природна картина, която да прелее в историята плавно, без излишни грапавини. Тук ще научите и за един нов нюанс на синьото – кронуелско синьо. И ако не сте били в този край, има пояснение, че то е „ярко и сапфирено”. От там нататък се очаква да имате въображение и да правите нужните асоциации. И не само за природната картина. История, която повдига темата за съперничеството и всички негови последствия. То също ражда „чудовища”. Такива, за които не се и замисляме, когато решим да съперничим на някого. Особено, когато не сме равностойни противници. В разказа се срещаме с приказнен елемент – кандидатът за женитба трябва да изпълни определени условия, за да спечели сърцето на избраницата си. Далеч от „три дни яли, пили и се веселили” обаче е краят на тази исторя. Невъзможно да бъде такъв, заради вплетената, но с нов облик, история за съперничеството между Каин и Авел. Братята този път не са по кръв, а по повелята на съдбата. Съдба, срещу която и двамата се оказват безсилни.  
„Погребението на плъховете” още със заглавието си ни кара да се замислим – защо точно тези създания са обсебили съзнанието на писателя, след като вече ги срещнахме в разказа за Малкълм Малкълмсън. Не ни остава нищо друго, освен да прочетем и за тяхното погребение или погребението, което устройват. Самото заглавие провокира, а какво останало за историята, разказана под него. Да се запознаете с Париж в средата на 19 век е шанс, който не е за пропускане. Приятно съм впечатлена от асоциациите, които са предизвиквали градовете у автора. За него някои са птици, други – зверове, а трети – риби. В този ред на мисли, той твърди, че Париж е „апотеоз на октопода”. За да потвърди това свое твърдение Стокър, много умело преведен от Минчев, използва всевъзможни литературни похвати като метафора (не само вече споменатата), етимологични фигури (групирането на групите), както и езиковият лайтмотив, с който потвърждава твърдението си, че „централизацията е предшествана от класификацията”. В разказа ще се наложи и да се замислите върху едно твърдение, което не е чуждо и за нас, в 21-ви век, а именно – „Боклукът е боклук навсякъде по света, независимо от епохата”. Главният герой на разказа има съдба, подобна на тази на Джошуа от „Предсказанието на циганката”. Трябва да се подложи на изпитанието на раздялата, за да докаже любовта към любимата си. Докато в „предсказанието” авторът не ни занимава много с преживяванията на героя си през това време, то тук се е концентрирал именно върху тях. Героят ще се отдаде на философско проучване за парижкия събирач на боклук. Интелектуално приключение в лабиринт – от пътеки и полезни разкази, - в който ще се срещне с поредното сътворено от създателя му чудовище. Чудовище, в което може да се превърне всеки герой от войната, всяка прекрасна актриса, когато обществото вече няма нужда от тях.
Сън за червени ръце” може да се разгледа като своеобразно библейско четиво. Недопускането на някого в Рая, заради извършено, но прикрито престъпление е тема, която определено дразни. Особено, ако човек не е фанатично религиозен. Не ме разбирайте погрешно, не възразявам срещу нито една религия на този свят, но когато поддръжниците се превърнат във фанатизирани фенове, ми е меко казано противно. В този разказ обаче, Сторкър остава верен на своя стил и не си позволява да сложи граница между доброто и злото. Нито едно от тях няма само едно лице. И героите в разказа – разказвач и слушател – ще ви убедят в това. „Чудовището”, което създава се родее както с човека-чудовище, така и с чудовището, създадено от човека. Не, не като чудовището на Франкенщайн, но толкова нещастно и ненамерило мястото си под небето, та дори и на него. В разказа звучат и ангелски песнопения, а посланието от Библията „адът е в нас и от самите нас” е поднесено по един съвсем простичък, но същевременно запомнящ се начин. Едва в тази, предпоследна за сборника, история откривам някои съвсем малки технически грешки, като разместване, но определено дразнещо, на букви (едно е значението на „ми”, съвсем друго на – „им”, въпреки или точно защото  се разбира кое се е имало предвид) и пропуснати запетайки. Сигурно ще ме обвините в буквоедство, но тези неточности правят впечатление, когато свикналия на подредеността и точността мозък бива подразнен от тях.
Пясъците на Крукън” завършват стройната композиция на книгата. Още самото начало е впечатляващо – контраст между един (почти) гротесков образ и съвършеното описание на пейзаж така, сякаш читателят наблюдава снимка или картина. Продължавате да четете с очакването (колкото и да не е препоръчително то в нито една житейска ситуация), че ще се случи нещо, което ще предизвика поне усмивка, ако не бурен, почти истеричен смях като този около главния герой Маркъм, заради избрания от него, ушит по поръчка шотландски костюм. Костюм, повторен само веднъж, но може би фатално. Това обаче само в случай, че сте забравили кой автор четете. И напомнянето за този важен факт, както и обратът на самата история не закъсняват. Безметежното съществуване ще наруши обичайни си ход под формата на едно „съобщение” от устата на считан за луд старец. Героят на Стокър трябва да се изправи пред най-страшното „чудовище” – своята суета. Начинът, по който се осъществява срещата и последствията от нея не бива да бъдат очаквани. Само съпреживени.
В тези истории, освен споменатите технически неточности, има няколко елемента, които определено не ми допаднаха. От една страна, непрекъснатото напомняне за уникалността на англичанина, лишено от чувство за хумор. Като допълнение към него – осмиването на други нации (шотландци и французи) с едно леко чувство на превъзходство. Да, знам какво ще ми кажете – да помисля за епохата, в която живее и твори авторът. Не съм аз тази, която ще съди доказани и обичани автори и нямам подобна амбиция. Но аз съм (що годе) мислещо същество и имам право да не приемам, а още по-малко – харсвам всичко. Слагам тези нередности в графата – да бъде препрочетено. И наистина ще препрочета книгата. Със сигурност и защото съм пропуснала някакъв детайл, майстор на които е Стокър. Следващият ми прочит ще бъде на английски. Не защото не харесах труда на Емил Минчев. Заради удоволствието да бъда още по-близо до света на Брам Стокър.