неделя, 28 април 2013 г.

О. Хенри – "100 избрани разказа"



можете да прочетете 
Давам си сметка, че българин да пише за О. Хенри е почти същото като американец да пише за Иван Вазов. С тези бележки не откривам нещо ново, но искам да ги държа под око, защото всеки път, когато препрочитам разкази от О. Хенри аз намирам интересни подходи в тях, а те от своя страна биха били полезни както за писатели, така и за читатели.
Чета ги на английски и не разбирам. Не съдържанието, а не разбирам как така се сдобих с изданието на "Wordsworth Classics" за 5.50 лв., а наше издателство предлага далеч по-малко като брой преводни разкази за 12. Но това са „бели кахъри”, както се казва. Не парите, а качеството имат значение. Ето какво прочитам на корицата (преводът е мой):
Този сборник от стоте най-добри истории на О. Хенри е образец за абсолютното многообразие на един от най-добрите и най-обичаните писатели на къси разкази на Америка. Разнообразието на историите е удивиетелно. О. Хенри е като у дома си, описвайки живота на юг от Рио Гранде, като пише хроника на заниманията и грижите на „четири милиона” обикновени граждани, които населяват преминаващия в нов век Ню Йорк. Те се отличават със съвпадения и изненадващ край, също както със състрадание и хумор, които са направили историите на О. Хенри популярни през изминалия век.”
Всъщност, тези разкази са еталон за пишещи хора, решили, че точно тази проза е техният тип и искат да се изявят точно в нея. Ето, още в първия разказ, „Даровете на Влъхвите”,  намираме формулата на живота, представена във великолепна алитерация: „ sobs, sniffles, and smiles, with sniffles predominating” (ридания, подсмърчания и усмивки, с преобладаващи подсмърчания – не звучи толкова добре на български; в смисъл, губи се самият похват). Колко от нас биха могли да формулират живота така и то само в три взаимно заглушаващи се и препокриващи се думи. Всъщност, имам идея как да бъде преведено на български, но това няма значение. По-важното е как се отнасяме към думите. А иначе всички знаете историята за Дела и Джим, останали без възможност да използват подаръците, получени един от друг, защото са се убедили на практика от бедността, че за да получиш, трябва да дадеш.
Спокойно, спокойно, тук няма да правя обзор на всичките сто разказа. Само ще си водя бележки за по-интересни моменти, които по една или друга причина са ми убягвали до сега. Ако мога да ви помогна и на вас, които четете този блог, ще се радвам.
Чувството за хумор, с което авторът поднася сериозни теми не е начин да бъдат омаловажени. Така например, „Космополит в кафене” няма как да не ви разтърси с националистична (по-скоро – шовинистична) проява от човек, когото най-малко сте очаквали, човек, който не намирал за нужно дори да отговори на въпроса откъде е.
Появата на антагониста в разказите на О. Хенри винаги е забулена в някаква мистериозност, сякаш идва от друг свят, за да разбие мита, който така приятно е издигнал портагониста на пиедестал. Дори и до момента да е бил там някъде, в игриво описаната обстановка, самата му проява е толкова неочаквана, че няма как (поне) да не ви усмихне.
Интересен е и подходът на О. Хенри при спазване на „златното” правило краткият разказ да започва с природна картина, която да прелее в сюжета. Ако повечето писатели подхождат към него с нужната доза поетичност или дори – патетичност, то при О. Хенри е слято с чувство за хумор („разцъфваха цветя и агенти на летни курорти” – „Между рундовете”, на български съм го срещала в превод на Тодор Вълчев като „Между два рунда”) и най-вече, не отделя човека от тази природна картина. В друг разказ The Cop and the Anthem (Ченгето и хоралът или както го е превел отново Тодор Вълчев „Фантето и хоралът”) пък идването зимата се разпознава не само по крясъка на гъските, а и по това, че жените стават по-мили с мъжете си, защото нямат кожено палто
Често в разказите на О. Хенри прозира и оксиморонът, но не като търсен ефект, а като отражение на живота. Тогава някак логично ви се струва, че колкото по-близо сте до звездите, толкова по-бързо можете да се пренесете на небето (абсолютно противоречие или „оксиморон”, за да звучи по-литературно) – нищо, че това е просто метафора и няма как от една таванска стая (с капандура при това), да се окажете толкова близо до ... „онзи свят”, който неизвествно защо все се свързва с високото, а не – с ниското.
Сравненията на О. Хенри също остават ненадминати. Така например, в A Service of Love, познат на български като  „От любов към изкуството”, уединението на квартирата на Джо и Дилиа е сравнено с „най-ниския си-бемол”.
Накрая, но не на последно място, ми се иска да обърна внимание и на начина, по който О. Хенри описва героите си. Всеки може да намери себе си или част от характера си в тях. Авторът не ги описва в началото – висок, нисък, слаб, дебел, едикаква си коса, едикакви си очи, - това са детайли, които някак си се наместват постепенно, докато героят добива повече и повече плътност и сякаш оживява. Неминуемо, читателят става съпричастен към съдбата му и следва щрихите, които О. Хенри нанася в развоя на самото действие. Малкият, на пръв поглед дори незабележим, човек добива голямо значение за четящия така, сякаш се среща  със суперзвезда, която искате да опознае отблизо.
Авторитети твърдят, че и обстановката, и героите в разказите на О. Хенри са толкова „американски”, че е нямало начин той да не стане известен в Америка. Мисля, че авторът далеч е надскочил локализацията им и всеки един от героите му може да се окаже в която и да е част на света, точно в подобна обстановка. Защото авторът не търси отговор на проблемите. Той ги показва и увлича читателя в разрешаването.
Също така, не без основание, на О. Хенри се приписва голямата заслуга за утвърждаване на реализма в американската литература. Някои от мистериите, в които забулва героите си обаче, може би се родеят с магическия реализъм. Не, че не са възможни, не, че са приказни, но очарованието или напрежението (а не рядко и двете), увличат до такава степен, че сякаш заживявах в тези истории. Като в много ярък и цветен сън.
Доставих си удоволствието да препрочета тези разкази и със същото  удоволствие ще отварям книгата на посоки тогава, когато много ми се иска да прочета нещо, което да ме накара да се почувствам ... у дома си.